№ 9429
гр. София, 05.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20221110148607 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. П. С., чрез адв. Б. З., с която срещу
[******] е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
сумата от 153,53 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за
предоставяне на гаранция, сключен с ответника на 18.01.2021 г. във връзка с договор за
кредит № 4033185/18.01.2021 г., сключен с [******]
Ищецът твърди, че на 18.01.2021 г. е сключил с [******]договор за кредит №
4033185, по силата на който това лице й предоставило сумата 1200 лв., с вид на
вноската двуседмична, при посочен ГПР 46,66 % и ГЛП 40 %. Съгласно чл. 4 от този
договор страните по него се съгласили задълженията на кредитополучателя да бъдат
обезпечени при едно от следните условия: две физически лица поръчители,
отговарящи на кумулативно посочени в договора условия, банкова гаранция или
представяне на сключен договор за гарантиране на задълженията с дружество,
одобрено от кредитодателя. На същата дата с ответника е бил сключен договор за
предоставяне на поръчителство № 4033185, по силата на който ответникът е поел
задължение да обезпечи задълженията на кредитополучателя по договора срещу
заплащане на възнаграждение в размер на 686,10 лева - платими разсрочено на
падежите на вноските по договора за кредит и заедно с тях. Сумите се изплащали на
кредитодателя, действащ като упълномощен представител на поръчителя за събиране
на това му вземане. Задълженията по договора за поръчителство се твърди да са изцяло
погасени от ищцата. Поддържа, че с оглед разпоредбите на ЗЗП и ЗПК е потребител по
договор за кредит, сключен с финансова институция. Счита, че сключеният с
ответника договор е акцесорен на договора за кредит, с оглед което същите следва да
се разглеждат като свързани сделки, още повече, че юридическите лица страни по
същите са свързани - кредитодателят е едноличен собственик на капитала на
ответника. Излага подробни съображения, че и по отношение на двата договора следва
да се прилага засилената потребителска защита, установена в ЗПК, доколкото самият
1
договор за поръчителство следвало да се разглежда като форма на потребителско
кредитиране. Поддържа, че с чл. 4 от договора за кредит в тежест на
кредитополучателя е поставено неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика на потребителя не бил оставен избор дали да предостави
обезпечение и какво да бъде то, а именно - сключване на договор за обезпечаване на
задълженията по кредита с одобрено от заемодателя лице. Същевременно обаче
кредиторът не е включил в договора за кредит и в посочения в същия ГПР разходите
по заплащане на възнаграждението на поръчителя, а същите според ищеца несъмнено
имат характеристиките на разход по кредита. В тази връзка се поддържа, че се
заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22
ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. На следващо място се
поддържа, че договорът за поръчителство е бил сключен при начална липса на
основание - в полза на потребителя не се предоставила никаква услуга. Навежда, че
договорът е нищожен и поради противоречието му с добрите нрави. До съда е
отправено искане да осъди ответника да й заплати сумата от 153,53 лева като
недължимо платена по сключения с ответника договор.
Ответникът с отговор, постъпил в срока по чл. 131 ГПК, оспорва иска по
основателност, като поддържа, че договорът не противоречи на добрите нрави, че
същият има своето основание и предмет и това е предоставяне на финансова услуга на
ищцата. Не отрича договорът за поръчителство да е бил сключен, но счита, че
правоотношенията по двата договора не следва да се смесват. Счита за неотносима към
процесния договор разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че нищожността на
договора на това основание не може да се установява в настоящото производство,
доколкото ответникът не е страна по договора за кредит. Моли за отхвърляне на
предявения иск и за присъждане на разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК срещу разноските за адвокатско възнаграждение, заплатени от страната на
адвоката.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за
паричен заем № 4033185/18.01.2021 г. е видно, че между ищеца М. П. С., в качеството
на заемател, и [******], в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който [******] е предоставило на потребителя
сумата в размер на 1200 лева, която ищецът се е задължил да върне 10 двуседмични
вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в
размер 40% и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 46,66 %.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя
обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да
отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с [******] да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история една
година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да няма неплатени осигуровки за
последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от
1 066,56 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
2
предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищцата, в
качеството й на потребител, и [******], в качеството му на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да
издаде гаранция за плащане в полза на [******] с наредител-потребителят, с цел
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Следва да се посочи, че съдът е задължил ответника да представи по делото
екземпляр от процесния договор, като са указани и последиците от неизпълнение на
дадените указания в срок, а именно, че съдът ще цени поведението на страната по реда
на чл. 161 ГПК.
Съгласно представения по делото договор за паричен заем, общият размер на
дължимата по същия сума е в размер на 1303,90 лева, която сума включва главницата
и дължимата договорна лихва.
По делото е прието заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
изготвено от вещото лице П. Д., на което е предоставен екземпляр от процесния
договор за гаранция. Съгласно заключението в същия е предвидено, че по договора за
гаранция потребителят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 686,10 лева,
платима разсрочено на 10 вноски по 68,10 лева всяка, дължими наред с погасителните
внсоки по договора за кредит. В изпълнение на задълженията си по двата договора
ищцата е заплатила сума в общ размер на 1376,78 лева на 08.02.2021 г., с които
предсрочно са погасени главницата по договора за кредит /1200 лева/, договорна лихва
в размер на 23,25 лева, както и възнаграждение към гаранта в размер на сумата 153,53
лева. Вещото лице е установило, че действително договореният с договора за кредит
ГПР при включване в същия на дължимата вънаградителна лихва е в размер на 34 %,
но ако към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай
размерът на ГПР нараства до 298,68 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Изложените твърдения и формулираният петитум са дали основание на съда да
приеме, че е сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а именно за връщане на
заплатеното по нищожен договор.
В тежест на ищеца по същия е да установи, че между страните е бил сключен
процесния договор за предоставяне на гаранция, за да гарантира ответникът
задълженията на ищцата по договора за кредит, сключен с [******], че договорът за
гаранция е нищожен на сочените с исковата молба основания, че е заплатила на
ответника процесната сума като възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция.
Ответникът следва да докаже възраженията си, т.е., че е налице основание да
задържи платеното по силата на договора за поръчителство.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
между страните на следните обстоятелства: че помежду им е бил сключен договор за
гаранция, по силата на който ответникът се е задължил да гарантира изпълнението на
задълженията на ищцата в качеството й на кредитополучател по договора за кредит,
сключен с [******] че договорите са били сключени на една и съща дата, че едноличен
собственик на капитала на ответника е дружеството кредитодател по договора за
3
кредит.
Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по
партидата на ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик
на капитала на ответника е [******] Следователно страната по договора за гаранция е
дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът
приема, че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см.
на ТЗ.
В допълнение на горното съдът намира, че от съществено значение за
правилното разрешаване на спора между страните са и обстоятелствата, че двата
договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция са сключени в един
и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в
полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и
същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо
възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение, да се
явява ответникът, кредитодателят е овластен да получава плащането по този договор,
дължимо от потребителя, заедно с вноските по договора за кредит. Ето защо и съдът
приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва
да се разглежда заедно с другата, като се държи сметка за положението на потребителя,
който извън всякакво съмнение има това качество и по двата договора.
Установено е в производството, че между ищеца и [******]е сключен договор за
потребителски кредит по отношение на който е приложима правната регламентация на
ЗПК. Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в
производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че
се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани
съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което
потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит,
доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на
задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по
договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към
договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпезпечава. В
тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да
се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните,
закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите
удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на
потребителя по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
4
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 46,
66%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с
[******], което по мнение на настоящия състав на съда се включва в общите разходи
по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна по
правоотношението се явява търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В тази връзка възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът,
по който е предвидено да се отпуска кредитът - възможните предвидени обезпечения в
клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създава значително неравновесие в правата по
съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават
длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление, че
също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е
икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва
каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се предостави
гаранция от одобрено от кредитодателя лице.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързано с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън
договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете
плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства
- създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество,
5
което да генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на
собственика му за задължения на клиенти на този собственик, се постига
заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл.
10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто
е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените
съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които
изрично е посочено и задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта, което
обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения с договора за кредит
ГПР – 46.66 %, въпреки че е включено в общия дълг съгласно обединения погасителен
план. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.
19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
разход, неразривно свързан с договора за кредит, то действителният ГПР е със
значително по-висок размер и несъмнено надхвърлил императивното изискване на чл.
19, ал. 4 ЗПК съгласно заключението на ССчЕ.
С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен, доколкото със същия се постига заобикаляне на императивни
норми на закона - с привидно позволени от закона средства се постига забранен
резултат - сумата, която се претендира по процесния договор за поръчителство него не
е включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включване на
възнаграждението по същия, действителният ГПР по договора за кредит е в размер,
надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение.
Предвид всичко изложено следва да се обоснове извода, че предявеният иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и доказан изцяло, предвид че е установено, че
ищцата е заплатила на ответника сумата от 153,53 лева по договра, чието връщане се
претендира в настоящото производство.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството за заплатена държавна
такса /50 лева/, депозит за вещо лице /250 лева/ и адвокатско възнаграждение. В
производството са представени два договора за правна защита и съдействие – първият е
представен с исковата молба и същият съдържа удостоверяване, че ищецът е заплатила
на процесуалния си представител сумата от 350 лева с предмет: оказване на правна
защита и съдействие пред първа инстанция, изразяващи се в: правна защита и
съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба във връзка със
сключен/и договори за кредит и връщане на изначално платеното при липса на правно
основание или обявяване на договора или отделни клаузи от договора за нищожни. По
делото е представен и договор за правна защита и съдействие с предмет: оказване на
правна защита и съдействие пред първа инстанция, изразяващи се в: правна защита и
съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба и процесуално
представителство по гр.д. № 48607/2022 г., 41 с-в СРС. Допълнително адвокатско
възнаграждение. Съгласно същия ищцата е заплатила на адвоката сумата от 150 лева в
брой при подписване на договора.
Ответникът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът приема, че в полза на ищцата следва да се присъди сумата от 50 лева за
държавна такса, която се установява, че в действителност е била заплатена, след
6
дадени в хода на производството по реда на чл. 129, ал. 4 ГПК указания. В тази връзка
след повторното представяне на платежно нареждане от страна на представляващия
страната е била извършената проверка от служба Счетоводство на СРС /л. 71 от
делото/, въз основа на която съдът приема, че разноските за държавна такса подлежат
на присъждане като реално сторен във връзка с производството разход. Следва да се
присъди и сумата в размер на 250 лева за депозит за изготвяне на експертиза, по
отношение на която също е установено, че е била реално заплатена.
Що се отнася до претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, съдът
приема, че следва да се присъди само сумата от 150 лева по представения втори по
делото договор за правна защита и съдействие, доколкото по отношение на същия се
установява връзката на извършените разноски с конкретното производство.
По отношение на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 350 лева по представения с исковата молба договор съдът приема,
че не са налице предпоставките за присъждането им. Не се установява представеният
по настоящото дело договор за правна защита и съдействие да има връзка с
конкретното производство и с предмета на делото. Видно е, че е договорено
предоставяне на защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на
искова молба във връзка със сключен/и договори за кредит и връщане на изначално
платеното при липса на правно основание или обявяване на договора или отделни
клаузи от договора за нищожни. В настоящия случай е предявен иск за връщане на
платена сума по договор за гаранция /а не за кредит/ и се търси платеното именно по
такъв договор. Не са предявени самостоятелни искове за прогласяване на договора или
клаузи от него за нищожни. В договора за правна защита и съдействие липсва
посочване на номера или датата на сключения между страните договор за предоставяне
на гаранция, не е посочено срещу кой ответник ще бъде предявен иска. Видно е от
исковата молба, че ищцата и нейният процесуален представител са били запознати с
тези детайли, с оглед което и съдът приема, че някой от тях е можел да бъде посочен в
договора с цел индивидуализиране на предмета на същия. Последното безспорно не е
задължителен реквизит на договора за правна защита и съдействие, но може да бъде
извлечено от принципа за добросъвестното упражняване на процесуалните права от
страните в производството /чл. 3 ГПК/. Не на последно място съдът съобразява, че в
договора за правна защита и съдействие липсва посочена дата на сключването му,
същият от една страна е подписан саморъчно от клиента, а от друга страна - с ел.
подпис от страна на адвоката. Последното предполага техническо изготвяне на копие
на договора преди същият да е бил подписан и от двете страни по него, което да
позволи подписването му с КЕП от адвоката. Съдът намира за необходимо да
подчертае, че му е служебно известно и обстоятелството, че само на 05.09.2022 г.,
когато е депозирана исковата молба, по която настоящото производство е образувано,
в регистратура на СРС са постъпили още 11 искови молби от М. С., чрез адв. З., като са
били образувани следните дела по описа на съда за 2022 г.: №№ 48593, 48596, 48610,
48604, 48599, 48586, 48612, 48594, 48595, 48608, 48597. Към същите са представени в
преписи договори за правна защита и съдействие с идентичен предмет, оформление и
начин на подписване, без дати, без посочване на ответник или конкретен договор, във
връзка с който страните по договора за правна защита и съдействие договарят
предоставянето на адвокатската услуга. Последното е причината съдът да не може да
извърши преценка относно това дали претендираните разноски в размер на сумата от
350 лева са били заплатени във връзка с конкретното производство, с оглед което и
същите не следва да бъдат присъждани в полза на ищцата.
7
В тежест на ответника следва да се присъдят разноски в размер на сумата от
общо 450 лева, по отношение на които у съда не възниква съмнение, че са извършени
от страната по настоящото дело, с оглед което и подлежат на възмездяване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА [******], ЕИК [******], със седалище и адрес на управление:
[******], да заплати на М. П. С., ЕГН **********, с адрес: [******], съдебен адрес:
[******], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 153,53 лева, представляваща
недължимо платена по договор за предоставяне на гаранция сума, сключен между
страните на 18.01.2021 г. във връзка с договор за кредит № 4033185/18.01.2021 г.,
сключен между М. П. С. и [******] ведно със законната лихва от 05.09.2022 г. до
окончателнто плащане.
ОСЪЖДА [******], ЕИК [******], със седалище и адрес на управление:
[******], да заплати на М. П. С., ЕГН **********, с адрес: [******], съдебен адрес:
[******] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450 лева – разноски в
производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8