Присъда по дело №2902/2024 на Софийски районен съд

Производството е по реда на глава XX НПК
Образувано е по внесен от СРП срещу Л. Г. Л. обвинителен акт, с твърдения за извършено
престъпление по чл. 150, ал. 1 НК, а именно: че на 29.10.2023 г., около 05:50 ч. в гр., пред входната
врата на бл. , извършил действия, с цел - да възбуди полово желание, без съвкупление, по
отношение на лице, навършило 14-годишна възраст, а именно - Р. П. Т., родена на 09.02.2001 г. -
повдигнал роклята й до кръста и опипал с ръка половия й орган през чорапогащника й, като
употребил за това сила - избутал я и притиснал тялото й към входната врата на блока с неговото
тяло, като се опитал и да запуши устата й с ръка.
В съдебно заседание СРП поддържа повдигнатото обвинение. Намира деянието за
съставомерно от обективна и субективна страна, а обвинението – за доказано по несъмнен начин.
Намира обясненията на подсъдимия за нелогични, а показанията на свидетелите на защитата – за
опит за изграждане на защитна теза. Предлага подсъдимият да бъде признат за виновен, като му се
наложи наказание „лишаване от свобода”, с отложено изтърпяване.
Гражданският ищец поддържа предявения граждански иск. Намира, че установените по
делото обстоятелства позволяват да бъде изграден извод за наличие на деликт.
Защитата намира обвинението за недоказано, а деянието – за несъставомерно. Подчертава,
че доказателствената маса не е еднопосочна. Намира показанията на св. Т. за тенденциозни.
Позовава се на заключението на СППЕ за индивидуалните особености на подсъдимия. Подчертава
семейната среда, в която той е бил отгледан. Намира за недоказан факта на упражнено насилие.
Навежда доводи за наличие на негоден опит. Подчертава, че в практика си съдилищата са
разглеждали и далеч по-тежки случаи, квалифицирайки деянието като „бледо копие на
престъпление“. Навежда доводи за маловажност, излагайки съображения за малозначителност.
Пледира за постановяване на оправдателна присъда, а в условията на евентуалност – за отмерване
на наказание, при условията на чл. 55, ал. 1 НК. Счита, че случаят представлява урок за
пострадалата, който ще й помогне да израсне житейски.
Подсъдимият поддържа казаното от защитника си. В последната си дума, моли а бъде
оправдан.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и след
извършване на дължимата служебна проверка, намира за установено от фактическа страна
следното :
Подс. Л. Г. Л. е роден на . , с българско гражданство, със средно образование, неосъждан,
неженен, трудово ангажиран, с адрес за призоваване: гр. .к. , ЕГН **********.
На 29.10.2023 г., около 05:10 ч., св. Р. П. Т., родена на г., се прибирала към дома си, находящ
се в гр.. Тя била облечена с черна рокля на цветя, дълга до коляното, чорапогащник и черно
велурено яке.
За да се придвижи до дома си, Т. използвала масов градски транспорт - метро. Качила се
във влак на метростанция “, в посока - метростанция „“. Слязла на метростанция „и излязла на ул. „
Непосредствено след нея от метрото излязъл подс. Л., който я последвал.
Около 05:50 часа св. Т. стигнала до блока, в който живеела. Преди да отвори входната
врата на блока, тя чула шум. Обърнала се и видяла непознато лице от мъжки пол – подс. Л., което
успяла добре да огледа, тъй като мястото било добреосветено.
Той я поздравил с думите: „Добър вечер“ и се приближил до нея. Неочаквано, тоя я избутал
и притиснал тялото й към входната врата на блока с с тялото си и опитал да запуши устата й с ръка.
Вдигнал роклята й до кръста, като с ръка опипал половия й орган през чорапогащника, с който Т.
била обута.
Т. много се уплашила от действията на Л.. Опитала се да го отблъсне и започнала да вика
за помощ, но наоколо нямало никой.
1

Реакцията й стреснала подсъдимия, който я пуснал и се оттеглил в неизвестна посока.
Пострадалата, силно разстроена, се прибрала в дома си и незабавно подала сигнал на
спешен тел. 112 за случая, като посредством чат-приложение съобщила данни за нападението и на
свои приятелки.
Прес седмиците след инцидента поведението на пострадалата претърпяло промяна –
станала по-затворена, комуникирала с приятелите си по-малко, излизала по-рядко и изпитвала
страх да бъде сама извън жилището си.

Горната фактическа обстановка се установява, след проведен анализ на събраните по
делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: обясненията на
подс. Л. (л. 58-гръб); показанията на свидетелите Р. Т. (л. 35-гръб), Ж. Т. (л. 39-гръб), К. К.
(прочетени от л. 48 ДП), И. Х. (прочетени от л. 49 ДП), Г. Г. (л. 45-гръб и прочетени от л. 51 ДП), К.
л. 53), (л. 54) и Л.а (л. 54-гръб); жалба (л. 10 ДП); протокол за разпознаване (л. 46 ДП); протокол за
доброволно предаване (л. 85 ДП; л. 107 ДП); справка от ЦГМ (л. 106 ДП); справка от МВР-112 (л.
113 ДП); протокол за оглед (л. 57-гръб); заключения на СППЕ (л. 54 ДП; л. 66 ДП; л. 51-гръб –
допълнения и уточнения); веществени доказателства и ВДС – чорапогащник (07 РУ-СДВР) и
дискове (л. 114 ДП, л. 15 ДП); справки за съдимост (л. 97 ДП) и за неприключили наказателни
производства (л. 98 ДП).
Между страните не се спори, а и доказателствената маса е категорична и еднопосочна, по
отношение датата, часа (някои от незначителните разминавания, доколкото са обвързани точно с
един астрономически час, биха могли да намерят обяснение в обстоятелството, че събитията се
развиват в последния уикенд на месец октомври, в неделя сутрин, след преминаване от лятно към
зимно часово време) и мястото на процесните събития, както и на присъствалите лица. Самият
подсъдим не спори, че е бил там, като в подкрепа на това са и показанията на св. Т..
Казаното от последната, според настоящия съдебен състав, не носи белезите на предубеден
или тенденциозен разказ. Действително, тя е посочена от СРП като пострадала от
инкриминираното деяние. Следва, също така, да бъде подчертано обстоятелството, че Т. се е
възползвала от възможността да се конституира като граждански ищец по делото (макар и за
символична сума, дори за родната икономическа действителност), поради което и теза за
потенциална заинтересованост се явява принципно защитима. Същевременно, обаче, пострадалата
не се е възползвала от гарантираната й по закон възможност – да участва и като частен обвинител в
производството, т. е. да се сдобие с лостове за влияние върху развитието му, което обстоятелство
остро противостои на теоретичната постановка от предходното изречение.
По отношение на самите събития, както правилно отбелязва и самата защита, показанията
на пострадалата са изолирани. Подобно обстоятелство, обаче, не е трудно за обяснение, предвид
характера на инкриминираното деяние, доколкото тази категория престъпления (по подобие на
грабежите, изнасилванията и др.) по принцип не се извършват пред голям брой очевидци; точно
обратното – при тях се търси уединение и изолираност на жертвата. В този смисъл и доколкото
разказът на пострадалата е последователен, вътрешнонепротиворечив (прави впечатление, че в
съдебна фаза тя не надгражда с никакви нови обстоятелства, а, нетипично за наказателния процес,
не са били констатирани дори предпоставки за прочитане на показания от предходната фаза на
процеса, поради липса на спомен и/или противоречия) и в унисон с останалите доказателства,
настоящият съдебен състав намира, че е годен да послужи за изграждане на изводи, относно
наличието на описаното в обвинителния акт престъпление, хронологията на събитията и
авторството на деянието, в лицето на подс. Л..
Той, междувпрочем, намира опора и в показанията на свидетелите Ж. Т., К. и Г. Г., макар
коректно защитата да сочи, че те имат характер на производни гласни доказателства. Макар този
довод да почива на коректен прочит на доказателствената маса, съдът намира за уместно да посочи
класическата теоретична постановка, че в наказателния процес нито едно доказателство не се
ползва с отнапред определен доказателствена стойност и, в този смисъл, няма пречка (а и с оглед
коментираната оскъдност на доказателствата – повече от уместно би било) – те да бъдат ползвани,
като контролен коректив за проверка достоверността на първичните такива. Те, междувпрочем,
2

издържат теста, като, на практика, единственото обстоятелство, заслужаващо особено внимание, е
– че в първоначалната си кореспонденция с Г. и Софиянска пострадалата не е изложила конкретика
от събитията. Предвид липсата на времева отдалеченост на същите от изпращането на
съобщението в чат-групата (броени минути), както и в контекста на ранния сутрешен час, близките
приятелски отношения между трите и неловкото естество на събитията, подобна линия на
поведение не е трудна за обяснение, нито би могла, на собствено основание, да дискредитира
показанията на пострадалата, доколкото впоследствие, в една вече значително по-спокойна
обстановка, тя е споделила обстоятелства, кореспондиращи изцяло с дадените показания.
В своята пледоария защитата подчертава (в принципен план – съвсем коректно), че за
факта на опипването пострадалата е съобщила, при проведения телефонен разговор с дежурния
полицейски служител, едва след поставен изричен въпрос, като защитата го тълкува, в контекста на
упражнен натиск, предизвикал недопустимо надграждане. Тази теза, според настоящия съдебен
състав, макар да почива на обективни находки, е неиздържана. На първо място, сигнализирането на
спешен телефон 112 стандартно е обвързано (както и в конкретния случай) с извършващо се или
току-що извършено нарушение или престъпление (от сигналоподателите не би могло да се очаква –
да дадат прецизна квалификация или асми да оценят степента на спешност). Спешността, именно, е
в основата на този тип подаване на сигнали и липсата на подробно, детайлно и напоително
излагане на конкретика, от страна на сигналиста не следва да бъде обект на житейска или
процесуална критика, По още по-категоричен начин стои въпросът, когато сигналоподателят е и
пострадал от случая, във връзка с който е обаждането, особено – когато все още се намира под
въздействието на посегателство против половата неприкосновеност, съпроводено с упражнена
сила. В този смисъл и суверенна преценка на полицейския служител е била – да изиска
допълнителна информация за естеството на случилото се (макар и първоначалната такава да е
носила всички признаци на достатъчност), което погрешно се възприема от защитата, като форма
на натиск (не бива да се забравя и специфичното процесуално положение на подсъдимия и
защитника, позволяващо им да интерпретират едни или други обстоятелства, в зависимост от
поставените си цели).
Коректно се цитира от защитата, независимо от това, че по делото липсва медицинска
документация, освидетелстване, съдебно-медицинско удостоверение или дори гласни
доказателства – за следи от насилие по пострадалата. В контекста на нейните показания, обаче (а в
обясненията на самия подсъдим не се и твърди несъвместимо обстоятелство), подобен довод е
неотносим към предмета на доказване, доколкото в нито един момент Т. не твърди висок
интензитет на посегателството върху нея – свързан с удари, падане, влачене или други действия, а
само за притискане „тяло в тяло“ към стена, затискане на уста с вътрешната част на дланта
(отличаваща се с мека текстура) и опипване по интимните части, без натиск или проникване. В
този смисъл и не се касае за дефицит на доказателствената маса, а точно обратното – за нейни
специфики, кореспондиращи със съобщените от пострадалата обстоятелства за механизма на
изпълнителното деяние.
Коректно се сочи, също така, че въпреки данните – подсъдимият да е ползвал услуга на по
същото време, като пострадалата, липсват данни за осъществен контакт, което защитата коментира,
в контекста на развитата теза за субективна несъставомерност. Предвид наличието ноторно
известното наличие на заснемащи охранителни устройства както на метростанциите, така и в
самите мотриси, с липсата на подобни действия би могла да спекулира всяка от страните –
тълкувайки я или като липса на целенасоченост и упоритост (защитата), или като извънредна
предпазливост (държавното обвинение). Според настоящия съдебен състав, обаче, от липсата на
подобни предприети действия не следва, на собствено основание, извод нито в полза, нито в ущърб
на подсъдимия.
Обясненията на последния, съгласно класическата законова и процесуална постановка,
имат двойствена природа – средство за защита и доказателствен източник. Възползвайки се от
правото си да даде такива, подсъдимият изгражда сценарий, частично несъвместим с
пресъздадената от пострадалата и разпитаните на досъдебната фаза свидетели обстановка, а
именно – че се касае за недоразумение, а не – за целенасочени действия, попадащи в приложното
поле на текста от обвинителния акт.
3

В тях, на първо място, подсъдимият излага съображенията си – да се намира на това място
и по това време. Без да намира за изначално абсурдна, макар и в известна степен дискусионна,
съдът е склонен да приеме за теоретично възможно – лице да бъде вътрешно мотивирано да бяга на
открито в съседен на неговия квартал, около 05:00 ч. в неделя сутрин, в края на месец октомври
(когато сутрешните температури са всичко друго, но не и благоприятни за спорт на открито).
Същевременно, обаче, трудно защитима е тезата му, за която са ангажирани и допълнителни гласни
доказателства в съдебна фаза – че при липса на констатирани когнитивни дефицити (съгласно
заключението на СППЕ) същият не просто не е знаел къде се намира денонощният магазин не
просто в квартала (ноторно известно е, че ж. к. е квартал с впечатляващи мащаби, дори за столичен
град), а в района, в който е израснал, но е и успял да се изгуби в същия този район, в който неговата
сестра свидетелства, че е израсъл от дете, а дори се е наложило и да предприеме обаждане до
близък родственик – за допълнителни указания (силно нелогично, също така, съдът намира
обстоятелството – че ориентацията на подсъдимия му позволява да спортува в съседен квартал, от
който се е прибрал с градски транспорт, но се е изгубил в близост до собствения си блок). В този
смисъл и съдът е склонен да формира извод, че присъствието на подсъдимия в района на
местопрестъплението е било целенасочено, а не – случайно.
Основният пункт в обясненията на подсъдимия, на който се позовава защитата, в хода по
същество, за да застъпи теза за субективна несъставомерност, е твърдението за изпитано силно
притеснение от срещата с пострадалата, в резултат на което той се спънал и ръцете му случайно
попаднали върху устата и половия орган на св. Т.. Подобна теза, според настоящия съдебен състав,
би могла да бъде проверена, единствено посредством провеждане на следствен експеримент, но
извън житейския цинизъм на подобно действие, същото попада и в приложното поле на забраната
по чл. 167, пр. 1 НПК. Макар да намира подобни вектори на разполагане на горните крайници, в
случай на залитане и падане, за силно съмнителни, т. нар. парашутен рефлекс, като форма на
инстинктивна, неволева реакция, е добре изучена постановка (особено в изключително ранните
фази на развитие, скоро след раждането – при прохождането, с което всеки родител се е сблъскал и
е наблюдавал от първо лице) и описаната механика фрапантно не съответства на утвърдените
постановки, без необходимост от ангажиране на експертен ресурс.
В пледоарията си защитата се позовава на заключението на СППЕ, по отношение на
подсъдимия – за наличие на незрялост и импулсивност при освидетелстваното лице. Такова
експертно становище действително е направено и обосновано, без съдът да разполага са данни,
поставящи под въпрос обективността или експертизата на вещите лица. Същевременно, обаче,
доколко импулсивността касае само и единствено волевия момент от вината, като субективно
отношение (същото съдържа и интелектуален елемент, като дефицити в тази насока не се
констатират), а защитата развива последователно и подробно теза за случайно деяние (тотално
несъвместимо с утвърденото понятие за виновно поведение), то и въпреки коментираната
фрапантна разнопосочност в линията на защитата, съдът не намира за доказано изключващо
отговорността обстоятелство.
В хода по същество защитата поставя за разглеждане въпроса – ако е имал намерение да
извършва блудствени действия с пострадалата, защо подсъдимият я последва до входната врата на
блока й, а не я „завлича’ в храстите. Доколкото настоящият съдебен състав няма практически опит с
извършването на престъпления по чл. 150, ал. 1 НК, не би могъл да отговори – какви биха могли да
бъдат критериите на един извършител, при избор на време, място и начин на извършване. В този
смисъл и достатъчно, за целите на настоящото производство, е – да се заключи, че се касае до
моментна субективна преценка на подсъдимия, вероятно дължаща се или на липса на предходен
опит в извършването на блудства, или на коментираните от вещите лица „социална и емоционална
незрялост“ и „ограничен житейски и социален опит“, или и на всички тези фактори, едновременно.
В пледоарията на защитата, също така, имплицитно се навеждат доводи, в насока – че
подсъдимият е изначално неспособен да извърши подобно деяние, тъй като е възпитан в
„християнска среда, почти патриархална“. Коректно е да се посочи, че такива характеристични
данни действително се извличат от показанията на св. Л.а – сестра (б. а. макар и по-малка) на
подсъдимия, която, съвсем логично, би имала детайлни наблюдения върху процеса му на
израстване и семейната среда, в която то се е случило. На първо място, обаче, християнската нишка
4

в защитната линия, макар и изискваща уважение, не води до автоматични изводи, на две отделни
основания: първо – доколкото християнството има и своите не-дотам-светли страни (дори
упоменаването на кръстоносните походи и кампаниите на Светата инквизиция носи признаците на
достатъчност) и второ – доколкото се касае за лице, навършило пълнолетие, т. е. спрямо което освен
семейна, са въздействали и училищна, академична, приятелска, вътрешно-квартална и редица
други категории среди, т. е. касае се само за един, изолиран фактор, който в тази фаза от развитието
на човека дори не би могъл да се приеме за водещ.
Данни за съдебното минало на Л. и характеристични данни за него съдът черпи от
приложените по делото справки за съдимост и за неприключили наказателни производства, както и
от показанията на разпитаните, ангажирани от защитата свидетели.

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави
следните правни изводи:
При така установената фактическа обстановка и след проведен анализ на събрания по
делото доказателствен материал, настоящият състав намира, че от обективна и субективна страна
подс. Л. е реализирал престъпния състав, за който му е повдигнато обвинение.
Описаното в обвинителния акт и подкрепено с надлежни гласни доказателства деяние
попада в приложното поле на чл. 150, ал. 1 НК – действие, с цел да се възбуди полово желание, без
съвокупление. Действително, инкриминираните (и доказани) действия на подсъдимия се отличават
с относително кратка времева продължителност – обстоятелство потвърдено от самата пострадала
(с уточнението, че краткостта би могла да е функция както от първоначалната воля на дееца, така и
от виковете за помощ на пострадалата). Цитираните действия, обаче, от гледна точка на
обективната съставомерност, категорично са от естеството - да стимулират половото желание на
подсъдимия, доколкото се касае до осъществен физически контакт между ръката му и част от
тялото на пострадалото лице, която стандартно се квалифицира, като интимна зона.
Отново в този ред на мисли, защитата отправя остра критика към обвинителната теза,
аргументирайки фундаментална разлика между „пипане“ и „опипване“. Според настоящия съдебен
състав (а и съгласно съдебната практика), независимо дали се касае до легална терминологична
разлика или до непрецизен изказ, и двете форми на изпълнително деяние носят признаците на
съставомерност, доколкото касаят непозволен (б. а. когато е без съгласието на обекта на желание)
контакт с ръка, а продължителността е обстоятелство, което може (а и следва) да бъде фактор, при
отчитане на вида и размера на следващата се санкция.
Към момента на процесното деяние Т. е била навършила пълнолетие, което прави
обсъждане на хипотезата на чл. 149 НК безпредметно.
Едновременно с това, описаните до тук действия не са останали изолирани, а са били
скрепени и с упражнена сила – притискане към стена (в което положение възможностите на
притиснатото лице за отстъпление или защита са силно занижени, ако не и изключени, когато се
касае до осезаема разлика в ръст и тегло, за каквато в случая съдът придоби непосредствени
впечатления), а също така – и с опит за запушване на уста с ръка – действие, колкото париращо
възможността за търсене на помощ, така и стандартно създаващо усещане за безпомощност и
безизходица, поради което и доколкото в предходен раздел на настоящото изложение съдът
коментира несъстоятелност на тезата за случайно събитие, преповтаряне на доводите би граничело
с разхищение на процесуален ресурс.
В пледоарията си, защитата квалифицира случая, като „негоден опит“, несъобразявайки
обстоятелството, че опит изначално е възможен, само при резултатните престъпления, а
настоящото има характер на формално, т. е. на просто извършване.
Действително, субективната страна на деянието, като факт от вътрешния мир на дееца, не
подлежи на самостоятелно доказване, а се извежда от обективните признаци на изпълнителното
деяние. В настоящия случай, предвид персистиращите (макар и относително кратковременни)
усилия на Л. да изживее момент на полова стимулация, с участието на Т., налага се категоричният
извод за наличие на пряк умисъл, при съзнаване на обществената опасност на деянието и неговите
5

последици, при пряка цел да се достави положителна за дееца емоция, без оглед и въпреки
отявлено манифестираното несъгласие (нещо повече – дори предприети действия по отпор) на
пострадалото лице.
В своята пледоария защитата фриволно (според настоящия съдебен състав) квалифицира
случая, като „бледо копие не нещо, което законът би квалифицирал като престъпление“. С оглед
ранния утринен час, следването, предприетите действия по сломяване на съпротива и осезаемото
физическо превъзходство, твърдяната бледост би могла да бъде коментирана, в контекста на
зрителния капацитет на всеки участник в процеса. Доколкото, обаче, това твърдение (макар и силно
смущаващо, вкл. и в контекста на отправения от защитата към пострадалата на 11.04.2024 г. въпрос,
наложил прекъсване на съдебното заседание – л. 39) е обвързано с коментар на обществената
опасност на извършеното, съдът дължи надлежен, обоснован отговор.
По повод обстоятелството, че защитата в пледоарията си пред настоящия съдебен състав
обсъжда наличието и на малозначителност, и на маловажност (такъв прилегирован състав за
престъплението по чл. 150, ал. 1 НК изобщо не е предвиден), съдът намира, че първо следва да
направи ясно разграничение между двата института, а след това да пристъпи към анализ на
конкретните данни, съдържащи се в кориците на делото.
Характерът на обществената опасност на деянието се определя от насоката на
отрицателното обществено въздействие на деянието и видът на засегнатите от последното
обществени отношения. Това определя и различната степен на обществена опасност на деянията.
Последната е обусловена от обстоятелствата, свързани с характера и значението на отделното
обществено отношение, чрез отрицателното въздействие, върху което се засяга обществената
система и от характера и степента на неговото засягане. Към значимите за това обстоятелства
следва да се отнесат следните категории: характера на конкретното обществено отношение,
степента на отрицателно въздействие върху тези отношения, начина и способа на действие,
отрицателно въздействие върху друго обществено отношение, особено положение на субекта и
други. Тези обстоятелства са различни за конкретните казуси и налагат внимателен анализ относно
резултата на конкретното и комплексно въздействие върху обществените отношения.
Малозначителността на деянието, указана в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК е сред
обстоятелствата, които изключват обществената опасност и противоправността на престъплението.
Поначало деянията, които осъществяват указаните в състава на дадено престъпление признаци, са
именно общественоопасните прояви, запретени от правната норма. По изключение е възможно
дадено деяние да съдържа признаците от състава на престъплението, но само привидно - без
действително да е общественоопасно или без да е такова в достатъчна степен, че при конкретните
условия, то не е от естество да засегне въобще обществените отношения, които са негов обект или
пък това засягане може да бъде незначително. Тези две хипотези са визирани в разпоредбата на чл.
9, ал. 2 НК - не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците от
състава на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е
общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. При преценката дали
един случай е малозначителен, съдът изхожда единствено от преценката за формалната
съставомерност и обществената опасност на самото деяние, без оглед на останалите обстоятелства.
В този смисъл е и константната съдебна практика. Съгласно Решение № 237 от 04.05.1971 г. по н. д.
№ 192/1971 Г., I н. о. на ВС, за това, дали деянието, което, макар и да осъществява формално
признаците на предвиденото в закона престъпление, не е престъпно, следва да се изхожда от
неговата малозначителност. Тя е в зависимост от обществената му опасност, която може да не е
налице или да е явно незначителна. Съгласно Решение № 512 от 11.07.1991 г. по н. д. № 367/1991 г.,
II н. о. на ВС, при маловажния случай по чл. 9, ал. 2 НК извършеното деяние не е престъпно поради
липса на елемента обществена опасност или поради това, че неговата обществена опасност е явно
незначителна. Според Решение № 409 от 08.06.1973 г. по н. д. № 361/1973 г., II н. о. на ВС. Съгласно
Решение № 546 от 13.12.1988 г. по н. д. № 617/88 г., II н. о. на ВС, чистото съдебно минало на
подсъдимата, много добрите характеристични данни от местоработата й и проявената от нея
висока финансова и трудова дисциплина имат значение за определяне конкретната обществена
опасност на деянието и дееца и за размера на наказанието. сами по себе си те не са достатъчни да
обосноват приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Съгласно Решение № 568 от 15.03.2011 г. по н. д. №
6

502/2010 г., Н. К., І н. о. на ВКС, нормата на чл. 9, ал. 2 от НК е приложима по отношение на всички
видове престъпления и тя е свързана със самото деяние, като личността на подсъдимия може да
има значение, но само когато в състава на престъплението са възведени определени качества на
дееца. В Решение № 195 от 25.05.2010 г. по н. д. № 93/2010 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС е закрепено
разбирането, че сам по себе си обаче предметът на престъплението по размер не може да изключи
приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Малозначителността по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК се извежда от
съвкупната преценка на различните елементи на деянието и тяхното специфично проявление.
Съгласно Решение № 337 от 18.07.2011 г. по н. д. № 1550/2011 г., Н. К., І н. о. на ВКС, от значение е
характерът на обекта на посегателство и степента, в която той може да бъде засегнат, както и
характерът на конкретното деяние с оглед на конкретната възможност, която то създава за
определено засягане на този обект. В този ред на мисли могат да се посочат още редица решения на
Върховния съд и Върховния касационен съд, което, на този етап, се явява ненужно.
На следващо място и с оглед разграничението между маловажност и малозначителност,
следва да се отбележи, че легална дефиниция на понятието „маловажен случай” се съдържа в
разпоредбата на чл. 93, т. 9 НК, а именно: случай, при който извършеното престъпление с оглед на
липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи
обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените
случаи на престъпление от съответния вид, т.е. отчитат се не само обществената опасност на
деянието, но и тази на дееца, поради което и законодателят е преценил, че малозначителното
деяние не е престъпно, а маловажният случай е леконаказауем състав на съответно престъпление,
предвиден в Особената част на НК. В подкрепа на казаното е задължителната съдебна практика,
обективирана в Тълкувателно решение № 23 от 21.04.1981 г. по н. д. № 12/1981 г., ОСНК на ВС,
съгласно което „маловажността на случая е в зависимост не само от размера на вредните
последици, но и от наличието на други смекчаващи обстоятелства. Така че за да се приеме случаят
за маловажен, се изхожда преди всичко от размера на вредните последици, но от значение остават и
другите смекчаващи обстоятелства.” В този смисъл е и константната съдебна практика. Съгласно
Решение № 485 от 19.08.1991 г. по н. д. № 231/91 Г. I н. о. на ВС, този въпрос се решава след
комплексна преценка, в съвкупност на всички основни обстоятелства, които обуславят
обществената опасност на деянието (преди всичко вредните му последици), моралната укоримост
на психическото отношение на дееца към престъпния резултат (т.е. степента на вината) и
опасността на личността на дееца. В този смисъл е и Решение № 233 от 26.04.1971 г. по н. д. №
196/1971 г., I н. о. на ВС – „при обсъждането и решаването на въпроса, дали е налице маловажен
случай по смисъла на чл. 93, т. 9 НК, следва да се вземат пред вид не само обстоятелствата относно
липсата или незначителността на вредните последици, т. е. не само обстоятелствата относно
обществената опасност на деянието, но и обстоятелствата относно обществената опасност на
дееца”. В Решение № 319 от 10.10.2011 г. по н. д. № 1606/2011 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС съдът е
приел, че се касае за маловажен случай, доколкото деянието и деецът кумулативно не бележат
значителна обществена опасност.
Всичко казано дотук следва да се подведе под конкретиката на настоящия случай, а
именно – да се направят и формулират правни изводи относно обществената опасност единствено
на деянието, за което е повдигнато обвинение на подс. Л., доколкото само тя е предвиден критерий
за приложимостта на чл. 9, ал. 2 НК. Доколкото противоправните действия са били предприети след
проследяване (белег на целенасоченост), в гъсто населен жилищен район и пред входа на жилищна
кооперация (индиция за дързост, доколкото призиви за помощ биха могли да бъдат чути от
потенциално неограничен кръг лица), в много ранен утринен час (когато, стандартно, е малко
вероятно случен минувач да се намеси и притече на помощ на пострадалото лице), тезата на
защитата не намира опора в конкретиката по делото.
В заключение, по кръга въпроси, които стандартно се обсъждат в този раздел на мотиви
към присъда, защитата навежда доводи, че симпатизира на пострадалата, но счита случая за „урок
– за начина, по който израства житейски“. Без да подценява потенциалната възможност за
изградена симпатия между страни в процеса, теза за житейско израстване, посредством
извършвани спрямо лицето престъпления, е колкото цинична, в житейски план, толкова и
несъвместима с основни принципи на правовата държава и всякакви последващи разсъждения в
тази насока биха довели до сериозно нарушение на КЕПБМ.
7

По вида и размера на наказанието
За извършено престъпление по чл. 150, ал. 1 НК, законодателят е предвидил наказание
„лишаване от свобода”, за срок от две до осем години.
Като смекчаващи отговорността обстоятелства следва да се отчетат чистото съдебно
минало на Л., към момента на деянието, добрите му характеристични данни (липса на
неприключили наказателни производства и учебна ангажираност) и краткотрайността на
посегателството (преустановено, в резултат на призивите на пострадалата за помощ), а като
отегчаващи такива – коментираните в предходния раздел на настоящото изложение упоритост,
дързост и целенасоченост. С тези аргументи, настоящият съдебен състав намира, че наказание
„лишаване от свобода”, за срок от три години е годно да постигне целите на генералната и
специалната превенция.
Предвид липсата на осъждане към момента на извършването на деянието, няма пречка
изтърпяването на така определеното наказание да бъде отложено с изпитателен срок
(последователна е и практиката на въззивния съд, макар настоящият съдебен състав да я намира за
силно дискусионна, че първото осъждане на лишаване от свобода винаги следва да е съпроводено с
отложено изтърпяване на наказанието). При преценка продължителността на същия, съдът намира,
че размерът следва да е около средния, а именно четири години, с оглед демонстрираната пълна
липса на критичност (безспорно е, че привлеченото към наказателна отговорност лице не е длъжно
да признава нищо, но това съставлява и допълнително препятствие пред превъзпитанието и
поправянето) и коментираната дързост на деянието се налага определяне на по-продължителен
период, през който подсъдимият да съобразява поведението си с писаните правила за поведение.

По веществените доказателства и ВДС
Приложените по преписката компакт-дискове са изготвени за целите на процеса и следва
да останат по делото, с оглед унищожаването им на по-късен етап, освен ако бъде изрично
поискани от предалото ги лице.
Предаденият доброволно чорапогащник е част от патримониума на св. Т. и в този смисъл
подлежи на връщане, след приключване на производството с влязъл в сила съдебен акт.

По гражданския иск
Описаното в обвинителния акт и прието за доказано изпълнително деяние има характер на
деликт, по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – противоправно вмешателство в правната сфера на
пострадалата, което неминуемо, по своя характер (упражнена сила и нежелано опипване в
интимната зона), причинява неимуществени вреди – стрес, уплаха и пр., особено като се вземе
предвид заключението на СППЕ, видно от което пострадалата се отличава с нормално психично и
интелектуално развитие, когнитивни възможност над средно ниво и емоционална и интелектуална
зрялост, т. е. нормални възприятия, които би имал всеки средностатистически човек, когато спрямо
него бъде упражнена сила, съпроводена с посегателство против половата неприкосновеност. В
показанията на разпитаните свидетели Г. и Ж. Т. също се съдържат данни за силно негативна
промяна в начина на живот на гражданския ищец, след инкриминираната дата. В този смисъл,
съдът намира претендирания от гражданския ищец размер на обезщетението за силно занижен, но с
оглед диспозитивния характер на тази част от производството, това е и горната граница на
възможност присъдено обезщетение.

По разноските
Предвид изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция и императивната
разпоредба на чл. 189, ал. 3 НПК, сторените по делото разноски – от досъдебна и съдебна фаза, вкл.
и държавна такса за разглеждане на гражданския иск, следва да бъдат възложени, в тежест на
подсъдимия.
8

Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.
9

Номер на акта:	490
Дата:	12 септември 2024 г. (в сила от 28 септември 2024 г.)
Съдия:	Делян Любомиров Дилков

Дело:	20241110202902
Тип на делото:	Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	27 февруари 2024 г.

Присъда по дело №2902/2024 на Софийски районен съд

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите