Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-E
въззивен състав в публично съдебно заседание, проведено на
втори декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА
ГЕНЖОВА
мл. съдия
АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши
съдия Ивчева в.гр.дело № 5267 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20242269 от 03.11.2020 г., постановено по гр. д. № 9396/2020
г. по описа на СРС, II ГО, 79 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу П.Д.М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4659,75 лв., представляваща цена на
топлинна енергия за периода от 01.11.2016 г. до 30.04.2019 г. по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „********“ № ********ет.
партер, апартамент, с аб. № 134031; сумата от 46,25 лв., представляваща цена на
такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.11.2016 г. до 30.04.2019
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 10.12.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 448,45 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху задължението за цена на топлинна
енергия за периода от 15.09.2017 г. до 28.11.2019 г., за които суми по ч. гр.
дело № 71585/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.12.2019 г. С решението си СРС отхвърлил иска за
цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 4659,75 лв. до
пълния предявен размер от 4877,59 лв., или за размера от 217,84 лв., и за
периода от 01.05.2016 г. до 31.10.2016 г.; иска за обезщетение за забава върху
задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от
448,45 лв. до пълния предявен размер от 538,09 лв., или за размера от 89,64
лв., както и иска за обезщетение за забава върху задължението за цена на услуга
дялово разпределение в размер на 7,48 лв. за периода от 31.12.2016 г. до
28.11.2019 г. Отговорността за разноските е разпределена между страните по делото
съобразно изхода от спора.
Решението е постановено при участието на „Н.“ АД като трето лице помагач
на страната на ищеца.
Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу
ответника П.Д.М., са уважени, е постъпила въззивна жалба от последния. В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на съдебния
акт. Твърдят се допуснати от СРС процесуални нарушения, изразяващи се в отказ
да бъде уважено искане на ответника на основание чл. 190 ГПК за представяне на
документи, касаещи процесния имот. Поддържа се, че от 2003 г. радиаторите в
имота и в общите части били демонтирани, а от 2016 г. имотът бил необитаем.
Намира, че първоинстанционният съд не е взел предвид Решение № 4777 от 13.04.2018
г., постановено по адм.д. № 1372/2016 г. по описа на ВАС. Искането до въззивния
съд е да отмени решението в обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца в производството „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице-помагач „Н.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По същество,
настоящият въззивен състав намира, че решението на Софийския районен съд е
правилно в обжалваната част и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите
на първоинстанционния съд по отношение на установената фактическа обстановка и
правни изводи, като с оглед задължението си да изложи съображения по всички
доводи и твърдения на страните, заявени във въззивното производство, намира
следното:
По смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ насрещна страна по правоотношението с
топлопреносното предприятие за доставка на топлинна енергия са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, които се
явяват потребители на топлинна енергия и като такива са задължени да заплащат
нейната цена. Посоченият кръг от лица законът определя като клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, съгласно нормата на пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Визираните разпоредби легитимират като потребител на топлинна енергия
собственикът на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право
на ползване, в който случай потребител е третото лице ползвател.
По делото не е спорно обстоятелството, а и това се установява от приетите
като писмени доказателства по делото документи, че през процесния период
ответникът е имал качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди с
оглед притежаваното от него право на собственост върху процесния недвижим имот.
Не се спори също така, че сградата, в която апартаментът е разположен, е
топлофицирана. Във въззивната жалба се правят единствено оплаквания във връзка
с количеството доставяна топлоенергия до имота, което обстоятелство има
отношение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му – по аргумент
от чл. 162 ГПК.
При съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства, вкл.
три броя констативни протоколи от 12.05.2017 г., 11.05.2018 г. и 10.05.2019 г.
за абонатите, неосигурили достъп за отчитане на уредите за дялово
разпределение, и приетото в хода на първоинстанционното производство заключение
на съдебнотехническа експертиза (СТЕ) се установява, че за процесния период в
съответствие с приложимата законова уредба и установеното в Общите условия
сумите за топлинна енергия относно имота на ответника са начислявани помесечно
от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни стойностти, за които са издавани фактури, като след
края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от дружеството,
извършващо дялово разпределение на база служебно начислено количество топлинна
енергия за процесния апартамент поради неосигурен достъп за отчет на уредите.
Служебното начисляване на топлинна енергия при неосигурен достъп не
представлява санкция за неизпълнение на задължението на потребителя да осигури
достъп до имота за отчитане на уредите, а механизъм за определяне на
потреблението, който замества реалното отчитане на ползваната от абоната
топлинна енергия. По този начин е установен способ за определяне на цената на
реално ползваната услуга, когато не е налице обективна възможност за реалното
ѝ отчитане.
За да се установи, че топлинна енергия не е ползвана в апартамента,
следва да бъде осигурена възможност служителите на фирмата за дялово
разпределение да отчетат индивидуалните уреди в имота – водомери, уреди за
дялово разпределение, поставени на радиаторите. Ако фирмата за дялово
разпределение няма достъп до имота, служителите ѝ съставят протокол за
неосигурен достъп и част от отчетената от общия топломер в абонатната станция
на сградата топлинна енергия се начислява на собственика на апартамента
служебно, независимо от това дали е реално ползвана именно от лицата в този
имот или не. Това право е предоставено по силата на чл. 69, ал. 2 и чл. 70, ал.
4 от Наредбата за топлоснабдяването. Тъй като топлопреносното предприятие е
доставяло топлинна енергия към сградата, за която енергия се дължи плащане, Наредбата
за топлоснабдяването позволява да се определи служебно частта на неосигурилия
достъп собственик въз основа на функция от показанията на общия топломер.
Фирмата за дялово разпределение не е задължена да изследва въпроса защо не е
осигурен достъп до апартамента – тя процедира по един и същи начин както в
случаите, в които собствениците умишлено се укриват, за да не бъдат измерени
показанията на уредите им, така и в случаите, в които собствениците трайно не
живеят в апартамента. Когато топлопреносното предприятие и фирмата за дялово
разпределение са изпълнили своите задължения за осигуряване и отчитане на
топлинната енергия, те не могат да бъдат задължени да издирват собственика на
апартамента, за да бъде извършен реален отчет и да получат плащане съгласно
него. Напротив, задължението за осигуряване достъп до имота за извършване на
отчет е на клиента.
В случай че клиентът отсъства продължително от имота и това не е
възможно, законът предвижда няколко разрешения:
На първо място, съгласно чл. 77 от Наредбата за топлоснабдяването,
клиентът може да подаде заявление до топлопреносното предприятие за
прекратяване на топлоподаването към имота му. В този случай топлопреносното
предприятие е длъжно да извърши исканото прекратяване в срок до 15 дни след
постъпване на заявлението. Няма пречка след отпадане на нуждата от
прекратяване, топлоподаването към имота да бъде възообновено.
На второ място, съгласно чл. 70, ал. 5 от Наредбата за топлоснабдяването,
клиентите, неосигурили достъп, могат да поискат допълнителен отчет и
преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от получаване на
изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител. Тази
разпоредба предоставя на клиента тримесечен срок, в който, след като получи
изравнителната сметка, може да възрази срещу нея и да поиска служителите на
фирмата за дялово разпределение да направят нов отчет, като осигури достъп за
извършването му. Възражението следва да бъде направено в рамките на тримесечния
срок, тъй като след изтичането му, това право на клиента се погасява.
На трето място, в имота могат да бъдат поставени уреди за дялово
разпределение с дистанционно отчитане, при които не е необходим достъп до
имота, за да бъдат отчетени.
В конкретния случай за процесния период жалбоподателят не е сторил нищо
от горепосоченото и не е осигурил достъп до апартамента за отчет, поради което
за ищеца е възникнало правото да определи служебно количеството на топлинната
енергия за апартамента и клиентът не може да се брани с твърдението, че не е
потребил начислената топлинна енергия. Отмяната на разпоредби от Наредбата за
топлоснабдяване (НТ) с Решение № 11603 от 31.07.2019 г. и Решение № 8294 от
26.06.2020 г. на ВАС - ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 07.07.2020 не могат да
обосноват обратен извод. Това е така, защото тези решения на Върховния
административен съд имат действие за в бъдеще съгласно чл. 195 АПК и не се
отразяват на процесното правоотношение през исковия период.
По делото не се установи да е бил извършен отказ от топлоснабдяване по
реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ, противно на наведеното в този смисъл твърдение във
въззивната жалба. В тази връзка, съдът намира за неоснователно оплакването на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд е следвало да задължи „Т.С.“ ЕАД да
представи всички документи касаещи договорните отношения между неговата
наследодателка и ищцовото дружество. Доказателствените искания на ответника в
посочения смисъл, макар и допустими като заявени в срока по чл. 131 ГПК, на
първо място, са неконкретизирани, доколкото липсва прецизна индивидуализация на
посочените документи (”договор за
доставка на топлинна енергия ...., документи от 2003 г. касаещи отказ от
услугата, сваляне на радиатори и пломбиране на тръби ....“). На следващо
място, следва да се изясни, че разпоредбата на чл. 190 ГПК е приложима по
отношение представяне на намиращи се у насрещната страна документи, каквито в
настоящия случай, съобразно изразеното в исковата молба и представените към нея
писмени доказателства, липсват данни да съществуват. От друга страна,
посочените доказателствени искания не са и необходими за изясняване правния
спор, предмет на делото, доколкото посредством тях се цели установяване на
факти, които са обект на изследване от вещото лице по назначената съдебнотехническа
експертиза. Същевременно, установяването на положителния факт на доставка на
топлоенергия до процесния имот е в доказателствена тежест на ищеца, поради
което отхвърлянето на доказателствените искания на ответника, касаещи
оборването на същия този факт, само по себе си не съставлява допуснато от
първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение на правото на защита на
последния, или такова нарушение, което да е довело до неизясняване на делото от
фактическа страна по изложените по-горе съображения.
От изготвеното и прието в хода на първоинстанционното производство
заключение на СТЕ се установява, че през процесния период за имота е
начислявана енергия за отопление, битово горещо водоснабдяване (БГВ) и за
сградна инсталация на обща стойност 4698,41 лв. Вещото лице е изяснило, че
цената за отопление на имота е формирана по мощност на радиаторите за две
помещения, цената за БГВ – на база един обитател, а тази за топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация – съобразно т. 6.1.1. от Методиката за дялово
разпределение към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването –
между абонатите съобразно пълния отопляем обем на имота, при пълен отопляем
обем за процесния имот от 190 куб. м
Настоящият въззивен състав при преценка на заключението на СТЕ, съобразно
правилото на чл. 202 ГПК намира, че няма пречка да го кредитира, тъй като е
изготвено обективно, комепетентно и добросъвестно, не е оспорено от страните,
не е опровергано от останалите събраните по делото доказателства. Вещото лице е
отговорило изчерпателно на поставените задачи, като изводите са обосновани със
самостоятелни изчисления след запознаване с относимата техническа документация,
съобразяване на обема на имота и показанията на общия топломер по делото. Ето
защо и обстоятелството, че имотът не е посетен от експерта, не е основание
съдът да не даде вяра на изводите на последния.
Предвид горното, поради неоснователност на доводите за недължимост на
вземането за топлинна енергия, чиято стойност възлиза на сумата от 4659,75 лв.,
за която главният иск е уважен, решението в тази обжалвана от ответника част
следва да бъде потвърдено.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания за
недължимост на останалите признати с обжалваното решение вземания, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд не дължи
излагането на самостоятелни мотиви за основателност на исковете относно тях.
Тъй като с подадената от ответника въззивна жалба не може да се постигне
като резултат както пълна, така и частична отмяна на постановеното от СРС
решение относно признатите на „Т.С.“ ЕАД вземания, следва същото да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
за въззивното производство разполага само въззиваемата страна. Последната е
поискала присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Независимо
от това и като съобрази обстоятелството, че въззиваемото дружество не е
депозирало в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба,
както и не е представлявано в проведеното в настоящото производство открито съдебно
заседание, настоящият въззивен състав намира, че на страната не следва да бъдат
присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение. Подадената от „Т.С.“ ЕАД
на 02.12.2021 г. писмена молба не може да обоснове ангажиране на отговорността
на въззивника за сторени във въззивното производство разноски.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК дължимата за въззивното производство
държавна такса от 103,09 лв. следва да бъде заплатена от въззивника.
По разноските за възнаграждение за предоставената правна помощ от адв. М.С.
– служебно назначен на основание чл. 95 ГПК като процесуален представител на
въззивника, съдът дължи произнасяне по реда на чл. 78, ал. 7 ГПК след като
същото бъде определено и заплатено от Националното бюро за правна помощ,
съобразно чл. 8, т. 5 и чл. 18, т. 6 ЗПП, вр. НЗПП.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
20242269 от 03.11.2020 г., постановено по гр. д. № 9396/2020 г. по описа на
СРС, II ГО, 79 състав, в частта, с която е признато за установено, че П.Д.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите, както следва: сумата от 4659,75
лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.11.2016 г. до
30.04.2019 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „********“
№ ********ет. партер, апартамент, с аб. № 134031; сумата от 46,25 лв.,
представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение за периода от
01.11.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 10.12.2019 г. до окончателното плащане, както и
сумата от 448,45 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението
за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 28.11.2019 г., за
които суми по ч. гр. дело № 71585/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.12.2019 г.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК П.Д.М., ЕГН **********, да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата от 103,09 лв. – държавна такса за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Н.“ АД на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.