О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
Ловешкият окръжен съд, в
закрито заседание на девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА
ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ
ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 709 по
описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи
кредит България“ ЕООД против разпореждане
№ 2512/25.11.2019 г., по ч.гр.д. №
927/2019 г. на РС Тетевен в частта, с която заявлението на частния жалбоподател
против М.В.С. е отхвърлено за следните суми: 660,55 лв. – възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги и 30 лв. – такси за извънсъдебно събиране.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка
безспорността на вземането) и върху неговия формален характер, частният жалбоподател
излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на заявлението,
доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на уговорките в
договора, от които произтича вземането, за което съдът отказал да издаде
заповед за изпълнение. В частната жалба се развиват подробни съображения
относно естеството на услугата, за която е начислена таксата, както и за
съответствието ѝ с установените в закона императивни разпоредби. Поставя
се акцент върху съдебна практика на ВКС и СЕС, според която при съмнение
относно неравноправния характер на клауза от договора, съдът следвало да
уведоми за това страните (което предполагало и връчена на длъжника заповед за
изпълнение) и да им осигури възможност за вземане на становище по този въпрос,
което не би могло да се реализира в заповедното производство. В частната жалба
е направено искане за отмяна на обжалваното разпореждане в атакуваната му част
и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по заявлението суми.
Частната жалба е допустима, тъй
като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Едноседмичният срок за обжалване по чл. 275, ал. 1, вр.
чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен, защото, броен от датата на връчване на атакуваното
разпореждане (03.12.2019 г.), същият е изтекъл на 10.12.2019 г., в който ден е
подадена частната жалба, видно от датата на приемане на пощенската пратка от
куриера. За частния жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането в
атакуваната му част, доколкото с нея е отхвърлено подаденото от него заявление
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на
претендираните вземания (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Със заявлението, по което е образувано производството
пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 600 лв.
– главница по договор за кредит № **********/14.06.2018 г. между „Профи кредит България“ ЕООД и М.В.С.; 130,40 лв. – договорна лихва (възнаграждение); 660,55
лв. – закупен пакет допълнителни услуги; 30 лв. – такси за извънсъдебно
събиране и законна лихва от подаване на заявлението до
изплащане на вземането.
За да отхвърли частично
заявлението по чл. 410 ГПК, заповедният съд приел, че вземанията за
възнаграждение за закупен пакет услуги и за такси за извънсъдебно събиране
противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Изводът на районния съд за
нищожност на уговорките в договора, от се претендират вземанията за
възнаграждение за закупен пакет услуги и за такси за извънсъдебно събиране, поради
противоречието им с цитираната разпоредба (чл. 10а, ал. 2 ЗПК) е правилен.
С оглед названието и
очертаните му характеристики в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, договорът между праводателя на заявителя
и длъжника по заявлението, е потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. При
тези договори кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита (чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
Заявителят се позовава на
уговорка, според която с подписване на споразумението за допълнителни услуги, с
предоставяне на последните от кредитодателя се
гарантирало спокойствието на кредитополучателя и възможността да се справи с
всяка неблагоприятна ситуация. Конкретизацията на тази неблагоприятна ситуация
е дадена от заявителя чрез изброяване на различни възможни хипотези, чието
проявление е свързано с и се отнася до влошеното икономическо положение на
длъжника, неговата забава и неплатежоспособност. Означеното съдържание на
допълнителните услуги разкрива, че те са свързани с управлението на кредита
(промяна размера на погасителните вноски и техните падежи, отпускане на
допълнителни парични средства без попълване на множество документи и др.),
което е забранено от закона чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същото се отнася и за извънсъденбно събиране. Затова начисляване на
възнаграждение за извършване на такива действия под каквато и да било форма или
наименование (такса или комисионна), противоречи на закона и заявителят няма
право да изисква заплащането му (чл. 10а, ал. 2 ЗПК). В този смисъл не би могло
да се сподели обратното разбиране в частната жалба, вкл. относно естеството на
услугата, за която се претендира таксата по заявлението. Дължимостта
на такава такса от длъжника не може да се обоснове и с довода, че услугата е
доставена, защото това би означавало доставянето ѝ да се признае за
правно основание, въпреки изричната забрана на закона за възмездяване на
действията, свързани с усвояване и управление на кредита (чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
Настоящият състав споделя
извода на заповедния съд, че за периода от обявяване кредита за изискуем до
изтичане срока на договора то е недължимо и противоречащо на забраната за
недопускане на неоснователно обогатяване.След като се позовава на предсрочната
изискуемост на кредита, заявителят не би могъл да претендира остатъка от
договорната, за периода от датата на предсрочната изискуемост до изтичане срока
на договора. Иначе би се стигнало до неоснователно обогатяване, чиято забрана е
установена като принцип в позитивното ни право.
По тези съображения съдът
приема за правилни изводите на районния съд за противоречие със закона на
уговорките в договора и произтичащите от тях вземания, поради което за
последните следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал.
2, т. 2 ГПК). На основание цитираната разпоредба съдът в заповедното
производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да
извърши служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не
произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде констатирана, той следва
да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира
вземането си чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо
състезателност и равнопоставеност на страните. Ето
защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното
производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на заповед за процесните вземания. В
този смисъл са неоснователни и оплакванията в частната жалба за напускане от
заповедния съд границите на формалната проверка на
заявлението.
По тези съображения
обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от
гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2512/25.11.2019
г., по ч.гр.д. № 927/2019 г. на РС Тетевен обжалваната му част, с която
заявлението на частния жалбоподател против М.В.С. е отхвърлено за следните
суми: 660,55 лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и 30 лв.
– такси за извънсъдебно събиране.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.