№ 1688
гр. Варна, 04.05.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Ивелина Владова
Николай Св. Стоянов
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20233100500842 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. №
260495/30.01.2023г. по регистратурата на ВРС подадена от К. П. Р., ЕГН **********, чрез
процесуалния си представител срещу Решение № 260464/30.12.2022г. постановено по гр.д.
№ 13894/2010г. по описа на ВРС, 16-ти състав, с което съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявеният
от К. П. Р. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за приемане за установено, че Д. Т. Д.
не притежава правото на ползване върху апартамент № 1, находящ се в гр.Варна,
ул.“************“ № 10, ет.1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
10135.2560.347.1.1 по Кадастралната карта на гр.Варна със застроена площ от 83,79 кв.м.,
състоящ се от входно антре, хол, столова с кухненска ниша, две спални, баня – клозет, ведно
с избено помещение /част от което е преустроено в офис/, ведно с 17,5379 % ид.ч. от общите
части на сградата и правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата,
както и върху офис с площ от 9,95 кв.м. /преустроен от избено помещение/, представляващ
самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.347.1.7 по Кадастралната карта на
гр.Варна, както и в частта, с която е ОСЪДИЛ К. П. Р. да заплати на Д. Т. Д. сумата от
2836 лева, представляваща сторени по делото разноски за заплатена държавна такса и
адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал. 3 от ГПК .
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ответника – Д. П. Р..
Въззивникът К. Р. чрез процесуалния си представител заявява становище за частична
недопустимост на съдебното решение, в евентуалност за неправилност и
незаконосъобразност на същото. Поддържа твърденията за липса на надлежно учредено
ограничено вещно право на ползване на ответницата по отношение на процесния имот с
договора обективиран в нот.акт № 22/1993г. В евентуалност посочва, че дори да се приеме,
1
че в нейна полза е учредено право на ползване, то същото е било само за ½ ид.част, тъй като
другата ½ ид.част е била учредена за прехвърлителя Петър Р.. След разваляне на договора за
издръжка и гледане до размер от ¼ ид.част от имота – факт настъпил в хода на
производството, счита че ищецът К. Р. се явява легитимиран да предяви отрицателния
установителен иск за собственост само в обема на притежаваните от него права, с което
обосновава частичната недопустимост на предявения иск.
Излага, че понастоящем между него и третото лице-помагач Д. Р. е висящо гр.д.№
13940/2022г. по описа на ВРС, образувано по иск на К. Р. за допускане и извършване на
делба на процесните имоти и счита, че решението по първа фаза, в установителната му част
касателно обема на притежаваните права ще има значение за допустимостта на настоящата
искова претенция. Във връзка с това счита, че неправилно първоинстанционният съд е
отказал да спре производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до
приключване на делбеното производство.
По същество на спора се оспорват изводите на съда за неоснователност на
предявения иск. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, като е дал ход на устните състезания по делото без да събере допуснатите на
ищеца гласни доказателства. Излага, че при формиране на крайните си изводи съдът не е
съобразил възраженията на ищеца направени в съдебно заседание на 04.02.2015г., че дори в
полза на ответницата да е било надлежно учредено право на ползване по отношение на
процесните имоти, то същото е било погасено поради неупражняването му от нея повече от
5 години.
Възразява се и срещу изводите на съда за липса на прекомерност на заплатеното от
ответницата адвокатско възнаграждение, като счита че неправилно съдът е възприел
многобройността на проведените съдебни заседания, но не е отчел, че голяма част от тях са
били отлагани без даване на ход, а продължителността на делото – 12 години е следствие на
многобройните неоснователни искания на третото лице-помагач за главно встъпване по
делото. С молба от 20.02.2023г. ищецът К. Р., чрез процесуалния си представител е уточнил,
че възраженията му са по същество молба с правно основание чл.248 от ГПК за изменение
на съдебното решение в частта за разноските. С определение от 17.03.2023г. ВРС се е
произнесъл по молбата по чл.248 от ГПК като я е оставил без уважение. Определението не е
било обжалвано и е влязло в законна сила.
Моли при извод за недопустимост на обжалваното съдебно решение същото да бъде
обезсилено и делото да бъде върне делото на районния съд за ново разглеждане.
Моли производството във въззивната съдебна инстанция да бъде спряно до
приключване с влязло в законна сила решение на гр.д.№ 13940/2022г. по описа на ВРС
/делбено производство/.
Прави доказателствено искане за допускане до разпит на двама свидетели на
основание чл.266, ал.3 от ГПК, които поради процесуално нарушение на
първоинстанционния съд не са били разпитани.
2
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт
въззиваемата страна – Д. Т. Д. и от третото лице-помагач Д. П. Р..
Заявяват становище за недопустимост на предявения иск поради липса на
процесуална легитимация на ищеца К. Р., както и правен интерес от предявения иск;
недопустимост поради наличието на забрана за същия да предявява пред съд чужди права
касателно собствената на Д. Р. ½ ид.част от имотите, както и с оглед формираната сила на
пресъдено нещо с решенията по чл.76 от ЗС и чл.31, ал.2 от ЗС, с които са уважени искови
претенции на Д. Р..
Въззиваемата поддържа твърденията си, че право на ползване в нейна полза е било
учредено с договора обективиран в нот.акт № 22/1993г., от когато го упражнява съвместно
със съпруга си Петър Р. до неговата смърт на 06.03.2010г., когато владението и е било
отнето по скрит начин от К. Р.. Посочва, че след уважаване на иска за възстановяване на
отнетото владение на апартамента и извършеният във връзка с това въвод във владение на
30.11.2011г. е манифестирала пред К. Р. промяната в намерението си да полза целия имот за
себе си, което е продължило повече от 10 години в периода от 30.11.2011г. до 30.11.2021г.
Считат, че по този начин ответницата и третото лице-помагач са придобили по давност
притежаваната от ищеца ¼ ид.част от имота.
Посочват, че правото на ползване на Петър Р. се е погасило със смъртта му, а
развалянето на договора за издръжка и гледане обективиран в нот.акт № 22/1993г. касателно
¼ ид.част от имота е довел до възстановяване в патримониума на Д. Р. и Д. Р. на по 1/8
ид.част от имота в качеството им на наследници на прехвърлителя Петър Р..
На това основание считат, че понастоящем Д. Р. е носител на право на собственост по
отношение на 1/8 ид.част от имота, а Д. Р. – на 7/8 ид.части от имота, в следствие на което
считат, че К. Р. не е процесуално легитимиран да води настоящото производство. Молят
обжалваното решение да бъде обезсилено като процесуално недопустимо и производството
по предявения иск да бъде прекратено. Претендират за присъждане на сторените по делото
съдебно-деловодни разноски.
Считат за неоснователно искането на въззивника за спиране на настоящото
производство до приключване с влязло в законна сила решение на гр.д.№ 13940/2022г. по
описа на ВРС поради липса на преюдициалност на същото, доколкото с него ще бъде
установено правото на собственост притежавано от съсобствениците К. Р. и Д. Р. без това да
има касателство относно вещното право на ползване на ответницата Д. Р..
Възразява по искането на въззивника за допускане до разпит във въззивното
производство на двама свидетели, като счита че не е налице допуснато от
първоинстанционния съд нарушение в този смисъл. Същият е предоставил възможност на
страните да доведат и разпитат свидетели и до даване ход на устните състезания в
последното съдебно заседание ищецът не е довел допуснатите му свидетели.
По допустимостта на обжалването: Въззивната жалба е депозирана в рамките на
преклузивния двуседмичен срок, считано от връчване на обжалваемото решение на
3
процесуалния представител на жалбоподателя. Жалбата съдържа изискуемите по чл.260
ГПК реквизити и приложенията по чл. 261 ГПК, с оглед на което е редовна. Дължимата
авансово държавна такса за разглеждане на жалбата е внесена. Страните се представляват от
пълномощници с права за въззивна инстанция. Легитимацията на страните съответства на
произнасянето по обжалваното първоинстанционно решение. Сезиран е компетентен
въззивен съд за проверка на подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съдът приема, че въззивното производството е допустимо. Делото следва да бъде
насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.
С въззивната жалба е направено доказателствено искане за ангажиране на гласни
доказателства чрез довеждането и разпита на двама свидетели, които са били допуснати в
първоинстанционното производство, но не са били разпитани.
Съдът след запознаване с хода на първоинстанционното производство констатира, че
ищецът е направил искане за ангажиране на гласни доказателства чрез довеждането и
разпита на свидетели в първото по делото съдебно заседание проведено на 04.05.2011г. за
установяване, че Д. Р. живее в имот в местност „Траката“, а в процесния апартамент на
ул.“************“ от 2006г. е живял само Петър Р., а от м.11.2008г. и ищецът К. Р.. Видно
от протокола на проведеното съдебно заседание на 04.05.2011г., съдът е уважил искането и е
предоставил възможност на ищеца да се ползва от показанията на 2 свидетели в режим на
водене в следващото съдебно заседание за установяване на горните обстоятелства. Такава
възможност е предоставена и на ответната страна. Съдебното заседание, в което е даден ход
на устните състезания е проведено на 16.11.2022г., т.е след повече от 11 години от момента,
в който е предоставена възможност за ангажиране на гласни доказателства от ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице допуснато от първоинстанционния
съд процесуално нарушение във връзка с доказателственото искане на ищеца К. Р. за
ангажиране на гласни доказателства пред първата инстанция. Искането е направено в
първото по делото съдебно заседание на 04.05.2011г. и съдът се е произнесъл своевременно
по него като го е уважил. Това е дължимото от съда процесуално поведение във връзка с
доказателствените искания на страните – да се произнесе по тях. Изцяло в тежест на
заинтересованата страна, на която са допуснати свидетели, е да организира тяхното
довеждане и да проведе разпита им пред съда. В случая ищецът в продължение на повече от
11 години и повече от 7 проведени съдебни заседания, в които е бил даван ход на делото,
включително са събирани доказателства, не е проявил активност да се възползва от
предоставената му възможност да доведе свидетелите си и да събере показанията им. На
това основание намира, че не е налице хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК и искането за
ангажиране на допуснатите от първоинстанционния съд гласни доказателства във
въззивното производство следва да бъде оставено без уважение.
По отношение на искането за спиране на настоящото производство до приключване
на гр.д.№ 13940/2022г. по описа на ВРС съдът намира, че също е неоснователно.
Твърденията са, че гр.д.№ 13940/2022г. има за предмет допускане и извършване на делба
между К. Р. и Д. Р. на процесните имоти – апартамент и преустроено в офис избено
4
помещение в гр.Варна, ул.“************“ № 10. На първо място не е налице идентичност
между страните и предмета на двете производства – по твърдяното като преюдициално
гр.дело ще бъде установявано правото на собственост притежаваното от К. Р. и от Д. Р. по
отношение на процесните имоти. По настоящото дело спорното право е ограниченото вещно
право на ползване на имотите, а не собствеността, и то между различни страни – К. Р. и Д.
Т. Р..
От друга страна, изходът на спора по гр.д.№ 13940/2022г. по описа на ВРС не е
обуславящ допустимостта на предявения иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр.чл.56 от ЗС,
доколкото предметът му е липсата у ответницата на право на ползване по отношение на
целия имот, а не по отношение на ид.част от него съответстваща на правото на собственост
на ищеца. Така заявен, същият е бил приет за допустим от ВКС по ч.гр.д.№ 3883/2014г., при
провеждането на инстанционен контрол на прекратително определение на ВРС, потвърдено
от ВОС, като тези указания са задължителни съгласно чл.294, ал.1, изр.2 от ГПК.
По тези съображения и на основание чл. 267, ал.1 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба с вх. № 260495/30.01.2023г. по
регистратурата на ВРС подадена от К. П. Р., ЕГН **********, чрез процесуалния си
представител срещу Решение № 260464/30.12.2022г. постановено по гр.д. № 13894/2010г. по
описа на ВРС, 16-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на въззивника за спиране на производството
по настоящото дело до приключване на гр.д.№ 13940/2022г. по описа на ВРС, на основание
чл.229, ал.1, т.4 от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на въззивника за ангажиране на гласни
доказателства.
НАСРОЧВА производството по в.гр.д.№ 842/2023г. за разглеждане в открито
съдебно заседание на 06.06.2023г. от 13:30 часа, за която дата и час да се призоват страните
– въззивник, въззиваема и трето лице - помагач, чрез пълномощниците си, ведно с препис от
настоящото определение, а на въззивника да се връчи и препис от постъпилия писмен
отговор на въззиваемата страна и третото лице-помагач.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6