Р Е Ш Е Н И Е
№………./18.12.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на тридесети ноември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 1224 по описа
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по предявени от „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД,
гр. София, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД против Г.К., гражданин на Р.
Кипър за осъждане на ответника да заплати на банката следните суми по Договор
за кредит за заплащане на такси за обучение на студент или докторант № RS-001-000643 от 21.02.2013 г.:
главница в размер на 90 625.34 лева, формирана от сумата, предоставена по
договора за кредит от 70 409.88 лева и натрупана през гратисния период
възнаградителна лихва, капитализирана към главницата в размер на 20 215.46
лева; текущо начислена лихва от 50.08 лева за периода 20.07.2019 г. –
22.07.2019 г.; просрочена лихва в размер на 4 647.65 лева за периода 20.11.2018
г. – 20.07.2019 г.; наказателна лихва за просрочена главница в размер на 161.38
лева за периода 20.11.2018 г. – 20.07.2019 г., ведно със законната лихва върху вземането за главница от завеждане на
иска до окончателното изплащане.
В исковата молба „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД твърди, че по силата на
Договор за кредит за заплащане на такси за обучение на студент или докторант №
RS-001-000643 от 21.02.2013 година
е постигнато съгласие с кредитополучателя Г.К. да му бъде предоставена сума в
размер на 70 409.88 лева, съответна на сбора от девет семестриални такси
като общият максимален размер е уговорен за целия срок на обучението, а
усвоеният размер съответства на сбора от девет такси, които са заплатени към МУ – гр. Варна и МУ – гр. Пловдив. В съответствие
с чл. 23 ал.2 от ЗКСД между страните е уговорен гратисен период, който тече от
сключване на договора и изтича една година след последния държавен изпит, като
от МУ – гр. Пловдив е предоставено удостоверение, че това е дата в м. 09.2017
година. Твърди, че през този период кредитната институция начислява уговорените
възнаградителни лихви върху усвоените парични средства в размер на 7% годишно,
и до м. 10.2018 година, когато изтича гратисния период е в размер на
20 215.46 лева, която е капитализирана
на годишна база към усвоената главница съгласно т.5.4. от ОУ за кредитиране
на студенти и докторанти. Твърди, че от сключване на договора до момента на
депозиране на ИМ не са извършвани никакви погашения по кредита, поради което и
всички суми за главници, договорни, наказателни и лихви за просрочие са
изискуеми предсрочно като отправя изявление за последното чрез исковата молба.
Претендира да се присъдят сумите в заявения размер.
Становището на особения представител в депозирания отговор е за
допустимост но неоснователност на претенцията като счита, че тъй като клаузите
за капитализация на договорната лихва са в ОУ и не са индивидуално уговорени то
те са нищожни по ЗЗП предвид качеството потребител на кредитополучателя. В този
ред на мисли оспорва и общо дължимия размер като заявява, че не е доказано и
реалното предоставяне на сумата и не само това – нуждата от превеждане на
паричните средства към университетите, доколкото е възможно обучението да е
прекъснато.
Правна квалификация на исковете - чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД.
В съдебно заседание ищецът чрез процесуален представител поддържа
исковете като счита, че претенцията е установена по основание и размер.
Становището на особения представител на ответника, изразено в съдебно
заседание е за неоснователност по съображения, изложени в писмения отговор.
Съдът, като съобрази становищата на страните, след съвкупен анализ на
доказателствения материал по делото и по вътрешно убеждение приема за
установено следното от фактическа и
правна страна:
С оглед дадената правна квалификация и предмета на спора ищцовата страна
при условията на пълно и главно доказване следва да установи че ответникът е
валидно обвързан от договора за кредит, ОУ към него и погасителния план; усвояването
на сумите по кредита и основание за превода им към учебните заведения; индивидуалното
уговаряне на клаузите досежно лихвените проценти и капитализацията на лихвата в
гратисния период; надлежно обявена предсрочна изискуемост до ответника, както и
размер на задълженията, претендирани по пера.
1. По
действителността на договорното правоотношение и изпълнение задълженията от
страна на ищеца.
От доказателствата по делото, а
именно представеният заверен за вярност Договор за заплащане на такси за
обучение на студент или докторант № RS-001-000643/21.02.2013
Г. се установява, че между страните по спора е възникнала валидна
облигационно правна връзка, по силата на която „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, в
качеството си на кредитодател е предоставила на Г.К. (гражданин на
Великобритания към датата на сключване на договора), роден в Р. Кипър, като
кредитополучател сумата от 70 409.88 лева за заплащане на такси за
обучение на кредитополучателя, при фиксирана възнаградителна лихва в размер на
7 % годишно. Уговорена е и наказателна лихва за забава в размер на 10 процентни
пункта на годишна база, върху просрочената сума за главница. Договорът за
кредит е надлежно подписан на всяка страница и в края му от двете страни по
него.
В т. 2.1 от договора е предвидено,
че усвояването на сумите по кредита в посочения в т. 1.1 размер се осъществява чрез периодични
преводи в размер равен на дължимата такса за обучение за съответния семестър,
посочена в представеното от кредитополучателя уверение, издадено от ВУЗ, на осн. чл. 10, ал. 3 ЗКСД. Уговорен е срок на договора до 20.11.2028
г., като до изтичането му следва да се погасят чрез периодични плащания с падеж
всяко 20-то число на месеца вноските по погасителен план, който влиза в сила
след изтичане на гратисния период. Самият гратисен период пък е уреден в Общите
условия, представляващи неразделна част от договора, съгласно т. 5.1 от
Допълнителните му разпоредби.
По делото са представени Общи
условия за кредитиране на студенти и докторанти, ведно с потвърждаваща
декларация от кредитополучателя, че същият разбира изцяло съдържанието, въпреки
съставянето и подписването им на български език. Продължителността на гратисния
период съгласно т.5.2 от ОУ обхваща периода от
сключване на договора за кредит до изтичане на една година от първата
дата за провеждане на последния държавен изпит, която видно от представеното по
делото писмо вх.№ 269187/08.11.2020 г. от МУ –
гр. Пловдив, където ответникът завършил образованието си, е 21.09.2017
г. /л. 280 то делото/. В т. 5.4 на ОУ е предвидено, че по време на
гратисния период банката начислява възнаградителна лихва, която се капитализира
годишно. Аналогична разпоредба се съдържа и в представения като доказателство
/л. 47 по делото/ Типов договор за кредитиране на студенти и доктораните,
сключен на осн. чл. 6, ал.1 от ЗКСД и утвърден от министъра на образованието и
министъра на финансите. Така в чл. 10, ал.2
е предвидено, че по време на гратисния период, с посочената по-горе
продължителност, банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, която
се капитализира годишно, а студентите/докторантите не дължат заплащане на
главница и лихва в същия този период.
Видно от изисканите и приложени по делото справки от двете висши учебни
заведения МУ – гр. Варна и МУ - гр.
Пловдив /л. 278 и 280 по делото/,
ответникът е започнал през 2011 г. обучението си в МУ – гр. Варна на
07.10.2011 г., откъдето е бил отписан като студент на 12.11.2014 г. Следването
си е продължил в 4-ти курс, през учебната 2014-2015 г. в МУ – гр. Пловдив,
където е завършил 5-ти и 6-ти курс, съответно учебните 2015-2016 г. и 2016-2017
г. и се е дипломирал на 10.11.2017 г. Изрично в справката е посочено, че в този
период ответникът е заплащал таксите си чрез студентски кредит.
По делото са представени и 6 бр. уверения по чл. 10, ал.3 от ЗКСД /л. 17
и сл. по делото - три от МУ- гр. Варна за учебните 2012-2013г. и 2013-2014 г. и
три от МУ- гр. Пловдив за учебните 2014-2015 г. и 2015-2016 г., с които се
удостоверява правото на ответника да се запише като студент за семестъра и
дължимата семестриална и годишна такса. Приложени са и извлечения от банковата
сметка на кредитополучателя, удостоверяващи плащания за процесния период,
считано от м.02.2013 г. до м.09.2016 г. към двете учебни заведения в общ размер
на 70 409.88 лева /л. 32 и сл. по делото/.
Съгласно приетото и неоспорено заключение по проведената ССЕ, което
съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, с усвоените суми по
кредита банката нарежда преводи към двата университета в периода 22.02.2013 г.
– 21.09.2016 г. за заплащането на девет семестриални такси, всяка по
7 823.32 лева, в общ размер на 70 409.88 лева. Следва извод, че
договорените средства са реално усвоени от кредитополучателя чрез превеждането
им на МУ – гр. Варна и МУ – гр. Пловдив за съответните семестриални такси,
съобразно представените уверения от учебните заведения.
В контекста на гореизложеното налице е валидно правоотношение по договор
за кредит с реално предоставяне на средствата от страна на банката, която се
явява безспорно изправна страна.
Преди да се разгледа въпроса за изпълнението от страна на
кредитополучателя съдът намира за необходимо да обърне внимание на някои
специфики с оглед законодателната уредба на процесния договор.
Същият представлява договор за студентски кредит, уреден от Закона за
кредитиране на студенти и докторанти. Макар и специален и изключващ общата
уредба на ЗПК, самият ЗКСД препраща към ЗЗП в частта относно потребителската
закрила срещу неравноправни клаузи (чл. 17, ал. 5, т.3). Това е естествено
законодателно решение с оглед съществуващата неравнопоставеност между банката и
студента/докторанта от гледна точка на икономическо положение, степен на
информираност и други, поради което и съдът приема, че ответникът е потребител,
противно на поддържаното от процесуалния представител на ищцовата страна,
становище.
Друг аргумент в подкрепа на тезата, че в случая следва да бъде приложена
потребителска закрила може да бъде намерен и в Решение по дело C‑147/16
г. на СЕС с предмет Преюдициално запитване по приложението на Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач
или доставчик и потребител, и конкретно по въпроса дали може да се приеме,
че учебно заведение с нестопанска цел действа като „продавач или доставчик“ по
смисъла на Директива 93/13/ЕИО, ако предоставя на студентите си заем, с
който им се дава възможност да изплатят таксите за обучение и разходите за
участие в учебно пътуване под формата на вноски по безлихвен разплащателен план. В т. 59 от решението се приема, че по принцип е налице неравенство между
учебното заведение и студента поради асиметрията в информираността и
техническите познания на тези страни. Посочено е, че заведението разполага с
постоянна организация и технически познания, с каквито няма как непременно да
разполага действащият за частни цели студент, който инцидентно попада на
такъв вид договор. СЕС приема, че при предоставяне на заем от страна на
учебното заведение на студента, за заплащане на таксите по обучението му, то
учебното заведение действа като „продавач или доставчик“ по смисъла на
Директива 93/13 г., поради което и такъв вид договор попада в приложното поле
на директивата, следователно националният съдия следи за наличието на
неравноправни клаузи.
Въпреки, че посоченото решение разглежда отношения между учебното
заведение и студента, а не между последния и банката, която отпуска кредита, по
същество се касае за едно и също положение, в което кредитополучателят се
намира, а именно на ползвател на услуга, която получава срещу възнаграждение. Поводът
за получаване на услугата в цитираното решение е всъщност целта на договора за
кредитиране на студенти в настоящия случай, а именно заплащане на дължимите
такси към учебното заведение за провеждане на съответното обучение. Както е
отбелязано и в заключението на Генералния адвокат по делото, в постоянната
съдебна практика на СЕС се приема, че учебните курсове, предлагани от учебни
заведения, които се финансират основно с частни средства (по-специално, но не
непременно, от учениците и техните родители), представляват услуги по смисъла
на член 57 ДФЕС, тъй като тяхната цел е да предоставят услуга срещу
възнаграждение. В конкретния случай се касае именно за платена от студента
форма на обучение, а не за публично финансиране. При съобразяване цитираната практика
на СЕС, както и изричното препращане на ЗКСД към ЗЗП, в настоящия случай съдът
несъмнено дължи преценка и произнасяне относно наличието на неравноправни
клаузи, включително и преценка за индивидуалното им договаряне.
Законът за кредитиране на студенти и докторанти поставя общите рамки, в
които Министъра на финансите и Министъра на образованието и науката сключват с
банките, отпускащи този вид кредити, Типов договор, съдържащ всички
задължителни реквизити на договора за кредит - чл. 7, ал. 2 от ЗКСД. От анализа
на съдържанието на посочената разпоредба следва извод, че типовият договор е
предназначен да определи основните изисквания, на които кредитополучателите по
този специален вид договор за кредит трябва да отговарят, както и правата и
задълженията на държавата като основен и единствен гарант по тях. Последното
между другото съдът посочва и в подкрепа на това, че не се касае за финансиране
с публични средства, а само гарантиране от държавата връщането на сумите към
банките и то при определени условия.
Типовият договор не урежда специфичните отношения по погасяване на
кредита от студента/докторанта, които са предмет на самия индивидуален договор,
който ще бъде сключен. В този ред на мисли, задължението на кредитополучателя е
ясно очертано в разпоредбата на чл. 24 ал. 1 от ЗКСД, която е с императивен
характер, а именно то се формира след изтичане на гратисния период и включва 1.
главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси
и/или издръжка; 2. лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора
за кредит, в това число лихвата, начислена през гратисния период, съгласно чл.
23 ал.3 от ЗКСД.
Следователно главницата по процесния договор възлиза на посочения в него
и усвоен според данните по делото и проведената експертиза размер от 70 409.88
лева.
Претенцията на ищеца, обаче, включва към този размер и капитализираната
в гратисния период лихва съобразно т.5.4 от ОУ към договора и чл. 10, ал. 2 от
Типовия договор. В чл. 27 от последния е предвидено, че след изтичане на гратисния
период банката изчислява общия размер на задължението на кредитополучателя,
което включва главницата, равна на отпуснатите средства и лихвата дължима за
срока на договора, вкл. и капитализираните годишно лихви през гратисния
период. Самият начин на капитализиране на дължимата през гратисния период
лихва към главницата не е разписан нито в Общите условия към процесния договор,
нито в представения Типов договор, а ищецът го е пояснил с уточняваща молба по
делото от 16.08.2019 г., видно от която към годишните семестриални такси за
първата година се начислява възнаградителна лихва, след което към годишните
семестриални такси за следващата година се начислява възнаградителна лихва
върху тях, върху дължимите такси от предходната първа година, както и начислената
върху тях лихва. По този метод е била начислявана възнаградителна лихва през
целия гратисен период обхващаш 21.02.2013 г. – 20.09.2018 г., т.е. годишна
възнаградителна лихва в размер на 7 %,
както върху дължимата главница, така и върху вече капитализираната към нея
лихва, считано от първата година на гратисния период. Този метод на изчисляване
на лихвата, капитализирана към главницата по време на гратисния период
съответства и на заключението на вещото лице по ССЕ, което я изчислява в
посочения от ищеца размер, а именно 20 215.46 лева.
Както бе упоменато, по силата на чл. 23, ал. 3 от ЗКСД банката има право
да начислява лихва в гратисния период. Доколкото в първата алинея на сочената разпоредба е предвидено, че кредитополучателят не дължи
плащане на главницата и лихвите в гратисния период, макар да има право да
извърши такова плащане, следва извод, че в случая се касае за начисляване на
неизискуема лихва. Предвидената в Общите условия и типовия договор
капитализация, обаче, по начина конкретизиран от ищцовата страна води до
забранен от закона анатоцизъм, тъй като върху начислената през първата година
от гратисния период лихва, /която се капитализира годишно и по същество се
явява трансформирана главница/, се начислява отново възнаградителна лихва през
следващата година от гратисния период и така начисляването на лихва върху лихва
продължава до изтичането на последния.
Анатоцизмът съобразно чл.10, ал.3 ЗЗД предполага начисляване на лихва
върху лихва. В този смисъл, съдът намира за недопустимо начисляването на
възнаградителна лихва върху капитализираната част от главницата, както в
рамките на самия процес на капитализация през време на гратисния период, така и
след изтичането му и начисляването на възнаградителна лихва върху общия сбор от
главница и капитализирани към нея лихви, поради нищожност на уговорката с
императивната забрана в чл.10, ал.3 ЗЗД и по аргумент на чл. 24 ал.1 от ЗКСД.
Анатоцизъм е допустим само в изрично предвидените в Наредба на БНБ случаи.
Съгласно чл. 294, ал. 2 от ТЗ уговарянето на лихва върху лихва е допустимо
между търговци, но в случая насрещната страна се ползва с потребителска
закрила, поради изложените по-горе съображения, съответно е икономически по-слаба страна в отношението,
поради което и договарянето на такова олихвяване е недопустимо. Липсва приета
от БНБ наредба по чл.10, ал.3 ЗЗД, която да урежда изрично олихвяването на
лихви върху лихви.
При преценка относно действителността на извършеното от банката
олихвяване и на капитализираната лихва /главница/ съдът съобразява
постановената актуална практика за липса на основание на банките да прилагат
начисляване на лихва върху лихва. В този смисъл са постановените решение № 66/29.07.2019
г. по т.д. № 1504/2018 г., 2-ро ТО, решение №101/19.08.2019 г. по т.д. № 439/2017
г., 2-ро ТО на ВКС и др.
Въз основа на изложеното, съдът намира уредените в Общите условия и
Типовия договор
клаузи, предвиждащи капитализация на лихвата към главницата в гратисния период
по извършения в случая начин, освен за противоречащи на закона (чл. 10, ал. 3
от ЗЗД и чл. 24, ал. 1, т.1 от ЗКСД) и за неравноправни по смисъла на чл. 143,
т.19 от ЗЗП, тъй като не позволяват на кредитополучателя да прецени
икономическите последици от договора към датата на сключването му. Също така
съдът преценява, че доколкото сочените клаузи не са част от основния договор, а
се съдържат в ОУ към него, макар и в текста на договора, изрично да е посочено,
че кредитополучателят се е запознал предварително с тях, както и в Типовия
договор, то не се касае за индивидуално договорени клаузи (чл. 146, ал.2 от
ЗЗП). Като нищожни, същите не следва да се вземат предвид при изчисляване
размера на претендираните вземания.
2.По изпълнението на
задълженията от страна на кредитополучателя за срочно връщане на сумите:
Съгласно т.2 от заключението по проведената ССЕ, ответникът не е
извършвал никакви погасявания по кредита.
Експертното заключение изчислява дължими суми по договора за кредит към
датата на предявяване на иска в два варианта – с прилагане на клаузата за
капитализация на лихвата и без нейното приложение. На база изложените вече
мотиви следва да се вземат предвид данните от заключението във втория му
вариант, а именно главница в размер на 70 409 .88 лева; възнаградителна
лихва за периода 22.02.2013 г. – 20.10.2018 г. (гратисния период) в размер на
18 087.61 лева; просрочена лихва в размер на 3 610.91 лева за периода от
20.11.2018 г. – 20.07.2019 г.; наказателна лихва в размер на 125.38 лева за
периода 20.12.2018 г. – 22.07.2019 г. и текущо начислена лихва в размер на
38.91 лева за периода 20.07.2019 г. – 22.07.2019 г.
Не е констатирано изменение на лихвения процент, който съгласно ЗКСД и
процесния договор е фиксиран в размер на 7 % годишно за възнаградителната лихва
и 10 % върху просрочената сума за наказателната лихва, индивидуално договорени
по силата на т.3 от Договора.
Събраните доказателства, анализирани от съда сочат, че
кредитополучателят е следвало да започне плащания по приложения по делото
погасителен план след 20.09.2018 г., когато е изтекъл уговорения в ОУ и в
съответствие със закона (чл. 23, ал. 2 от ЗКСД) гратисен период и след
връчването му от страна на банката. Падежната дата на първата вноска по план е
20.11.2018 г.
В т. 9.1.2 от ОУ към договора е съгласувано между страните, че при
неплащане от страна на длъжника на падежа на три последователни погасителни
вноски банката има право да обяви за предсрочно изискуемо цялото кредитно
задължение. Съгласно даденото разрешение в т.18 на ТР 4/2014 г. на ОСГТК на
ВКС, предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от
длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако
към този момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки,
обуславящи настъпването й. С оглед уговорката в т. 9.1.2 от ОУ и предвид
липсата на каквито и да е плащания по кредита след изтичане на гратисния
период, откогато влиза в сила погасителния план, за банката е възникнало право
да извести кредитополучателя за обявяване вземането по договора за предсрочно
изискуемо.
Исковата молба /предвид осъдителната претенция/ може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, като
връчването на препис на ответника свежда /обявява/ на последния настъпването й.
Банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем с
исковата молба /в този смисъл Решение № 114/07.09.2016 г. на ВКС по т.д.
362/2015 г. 2-ро ТО/.
Предвид изложеното сумите, по отношение на които е настъпила предсрочна
изискуемост като незаплатени се дължат на кредитора, в размерите изчислени от
експертизата във варианта без прилагане на уговорката за капитализация,
съдържаща се в т. 5.4 от Общите условия. Размерът на дължимата главница
съответства на този отпуснат и усвоен от кредитополучателя за заплащане на
дължимите от него семестриални такси към двете ВУЗ, в които е следвал и
завършил образованието си и на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗКСД възлиза на
70 409.88 лева.
Към тази претенция ищецът е добавил и вземането си за възнаградителна
лихва, капитализирана към главницата в гратисния период в размер на
20 215.46 лева.
Съдът е изложил подробни мотиви за нищожност на клаузата за
капитализация на лихвата към главницата в гратисния период, като противоречаща
на закона и неиндивидуално уговорена неравноправна клауза. Възнаградителна
лихва все пак се дължи по силата на чл.
23, ал.3 ЗКСД и освен това такава претенция изрично е включена в петитума
на исковата молба като част от главното вземане. Това е така, защото в ИМ и
уточняващата ищецът изрично е заявил, че вземането в размер на 90 625.34
лева се формира от предоставените средства и възнаградителната лихва /разбира
се претендирана в неправилния размер с капитализацията/.
Следователно според съда заплащането на натрупания в гратисния период
възнаградителна лихва не трябва да отпадне от присъждане, но тази лихва следва
да се присъди в изчисления от вещото лице размер без капитализацията, а именно
- 18 087.61 лева. Периодът на дължимост е от сключване на процесния
договор до изтичане на гратисния период и връчване на погасителния план на
кредитополучателя – 22.02.2013 г. – 20.10.2018 г. като периодите също са
уточнени в ИМ.
Присъждането на възнаградителна лихва в случая е необходимо и с оглед
необходимостта от обезпечаване действието на договора между страните след
отпадане на прилаганите от страна на банката неравноправни клаузи при
начисляване на дължимата възнаградителна лихва и след като съгласно нормите на
вътрешно право съществува възможност да се запази договора, но без да се изменя
или допълва неравноправната клауза. (така т. 29
и следващи от Решение от 25.11.2020 г. по
дело С-269/2019г. на СЕС). В конкретния случай, при отпадане приложението на
клаузата за капитализация на лихвата, съдържаща се в ОУ към договора,
приложение намира законовото правило за дължимост на възнаградителна лихва върху
кредита през гратисния период, но без същата да се добавя като част от
главницата и нейното последващо олихвяване след изтичане на гратисния период.
Ако в ИМ липсваше уточнение на компонентите на главницата и се
претендираше глобалната сума от 90 625.34 лева без разбивка по пера –
предоставен кредит и възнаградителна лихва, съдът не би бил във възможност да
присъди възнаградителната лихва за гратисния период, поради това, че не би
могъл да приеме да е сезиран и с искане за възнаградителната лихва. Доколкото
обаче изрично е посочено как се формира размера, съдът напротив дължи
присъждане на възнаградителната лихва за гратисния период, след като е
установена по размер със заключението по ССЕ и това не съставлява произнасяне
свръх петитум след като макар претендирана като част от главницата, е изрично
уточнено, че по съществото си съставлява възнаградителна лихва.
Във връзка с горното дължимостта на останалите претендирани вземания
също е ограничена до размера им, изчислен без отчитане на извършената капитализация
на лихвите към главницата. Така, съобразно изчисленията на вещото лице,
претенцията за просрочена редовна лихва за периода от 20.11.2018 г. –
20.07.2019 г., считано от първата падежна дата по погасителен план до
последната падежна дата преди подаване на исковата молба следва да се уважи в
размера от 3 610.91 лева. Същото се отнася и до претенцията за
наказателна лихва за периода след просрочието на първата вноска до датата преди
завеждане на исковата молба 20.12.2018 г. – 22.07.2019 г., която следва да се
уважи в размера от 125.38 лева.
Накрая, претенцията за текущо начислена лихва за периода 20.07.2019 г. –
22.07.2019 г. е основателна за размера от 38.91 лева.
В частта над изброените суми претенцията е неоснователна и следва да се
отхвърли.
Законна лихва следва да се присъди върху сумата от 70 409.88 лева -
претенцията за главница. Доколкото исковата молба съставлява покана за
изпълнение, от тази дата следва и
начислението.
По разноските:
Разноски при този изход от спора се следват на ищцовата страна съобразно
представения списък и уважената част от исковете за: държавна такса в
настоящото производство и производството по обжалване на определение №
831/12.03.2020 г. по делото, експертиза, юрисконсултско възнаграждение,
възнаграждението за особен представител и разноски за връчване на съдебни
книжа. Доколкото ищецът не е претендирал конкретен размер на дължимото
юрисконсулстско възнаграждение и с оглед материалния интерес по делото, на осн.
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
размер от 300 лева. Що се отнася до искането за присъждане и на сторените
разноски за превод на книжата по делото на гръцки език, с оглед връчването им
на ответника по постоянния му адрес в Р. Кипър, в размер на 1 656 лева по
фактура № 2016/02.12.2019 г., доколкото последната не е представена по делото,
съдът намира, че не следва да се включва в общия размер на дължими на ищцовата
страна разноски. Така общо дължимите от ответната страна разноски на ищеца,
съобразно уважената част от претенцията му възлизат на 6 248.43 лева
съгласно списъка по чл. 80 от ГПК и доказателства за извършен разход.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Г.К., роден на *** г. в гр. *******, Р. Кипър,
гражданин на Р. Кипър, с постоянен адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 79, следните
суми по Договор за кредит за заплащане на такси за обучение на студент или
докторант № RS-001-000643 от 21.02.2013 г.: 88 497.49
/осемдесет и осем хиляди четиристотин деветдесет и седем и 0.49/ лева, от които 70 409.88 лева, дължима
главница по договора и 18 087.61 лева, дължима възнаградителна лихва за
периода 22.02.2013 г. – 20.10.2018 г.; 3610.91/три
хиляди шестстотин и десет и 0.91/ лева - просрочена лихва за периода от
20.11.2018 г. – 20.07.2019 г.; 125.38
/сто двадесет и пет и 0.38/ лева -наказателна лихва за периода 20.12.2018
г. – 22.07.2019 г. и 38.91 /тридесет и
осем и 0.91/ лева - текущо начислена
лихва за периода 20.07.2019 г. – 22.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 70 409.88 /седемдесет хиляди четиристотин и девет и 0.88/ лева,
представляваща дължима главница, от датата на завеждане на иска до
окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за разликата над присъдените 88 497.49 лева до претендираните 90 625.34 лева, съставляващи сумата, с
която е извършена капитализация на лихвата към главницата в периода 22.02.2013
г. – 20.10.2018 г. по Договор за кредит за заплащане на такси за обучение на
студент или докторант №
RS-001-000643 от 21.02.2013 г.; за разликата над 3 610.91 лева до
претендираните 4 647.65 лева, просрочена лихва за периода от 20.11.2018 г.
– 20.07.2019 г.; за разликата над 125.38 лева до претендираните 161.38 лева, наказателна
лихва за периода 20.12.2018 г. – 22.07.2019 г., за разликата над 38.91 лева до
претендираните 50.08 лева, текущо начислена лихва за периода 20.07.2019 г. –
22.07.2019 г., и за законната лихва от завеждане на иска до окончателното
изплащане на задължението върху 18 087.61 лева – дължима възнаградителна
лихва в гратисния период, като неоснователни.
ОСЪЖДА Г.К., роден на *** г. в гр. *******, Р. Кипър, гражданин на
Р. Кипър, с постоянен адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, сумата от 6 248.43
лева /шест хиляди двеста четиридесет и осем лева и четиридесет и три ст./, разноски в производството съобразно
уважената част от исковете, на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Варненския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: