Р      Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                      град София, 17.05.2021 година

 

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                          

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр. дело №16258 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.

С решение №72015 от 21.03.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, е осъден „Ъ.“ ЕООД да заплати на А.Д.С. на основание чл.128, т.2 КТ сумата 1000 лв., дължимо трудово възнаграждение за периода от 19.05.2016г. до  31.07.2016г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 21.11.2017г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 285.71 лв., направени по делото разноски, като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 2800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изграждане на временни рекламни конструкции по договор за изработка от 01.02.2016г.. С решението е осъден А.Д.С.  да заплати на „Ъ.“ ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 589.47 лв., направени по делото разноски.

С определение №222443 от 20.09.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, е отхвърлена молбата на „Ъ.“ ЕООД за изменение на решение №72015 от 21.03.2019г. в частта за разноските на основание чл.248 ГПК.

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - А.Д.С., чрез адв.М.Н., с която се обжалва решение №72015 от 21.03.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 2800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изграждане на временни рекламни конструкции по договор за изработка от 01.02.2016г.. Жалбоподателят излага, че съдебното решение в обжалваната част е неправилно и необосновано поради допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд е направил неправилен анализ на събраните доказателства и е обосновал погрешен правен извод, че в хода на производството не е доказано твърдението на ищеца за възникнало облигационно правоотношение между страните на основание сключен между тях устен договор за изработка от 01.02.2016г.. Твърди се още, че ответникът не е представил доказателства, че не е приел възложената и извършена от ищеца работа. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 2800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изграждане на временни рекламни конструкции по договор за изработка от 01.02.2016г.. Прави се искане за присъждане на направените в настоящото и първоинстанционното производство разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

            Въззиваемата страна – ответник - „Ъ.“ ЕООД, чрез адв.Д.Й., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на съдебното решение в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба на ищеца, първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е обосновал законосъобразен извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 2800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изграждане на временни рекламни конструкции по договор за изработка от 01.02.2016г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 2800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изграждане на временни рекламни конструкции по договор за изработка от 01.02.2016г., като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар за въззивното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Постъпила е насрещна въззивна жалба от ответника - „Ъ.“ ЕООД, чрез адв.Д.Й., с която се обжалва решение №72015 от 21.03.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на сумата 1000 лв., дължимо трудово възнаграждение за периода от 19.05.2016г. до  31.07.2016г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 21.11.2017г. до изплащане на вземането, както и в частта на възложените в тежест разноски, дължими на основание чл.78, ал.1 ГПК за сумата 285.71 лв.. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части като постановено в противоречие на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поради което е обосновал погрешен извод, че  работодателят не е заплатил на ищеца дължимото му трудово възнаграждение за исковия период -  19.05.2016г. до  31.07.2016г.. Твърди се, че цялата дължима сума за положеното трудово възнаграждение на ищеца за процесния период е заплатена. Поддържа се още, че СРС неправилно след като е приел, че предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение е основателен, не е приспаднал от присъдената сума дължимите удръжки за данъци и осигуровки, които работодателят следва да заплати по сметка на бюджета. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на сумата 1000 лв., дължимо трудово възнаграждение за периода от 19.05.2016г. до  31.07.2016г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 21.11.2017г. до изплащане на вземането. Прави се искане за присъждане на направените в настоящото и първоинстанционното производство разноски.

Другата страна по насрещната въззивна жалба – ищеца в първоинстанционното производство - А.Д.С., чрез адв.М.Н., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата насрещна въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на съдебното решение в частта, в която е уважен изцяло предявения иск с правно основание чл.128, т.2 КТ, първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства е обосновал законосъобразен извод, че работодателят дължи на работника заплащане на трудово възнаграждение в размер на 1000 лв. за периода от 19.05.2016г. до  31.07.2016г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която е уважен изцяло предявения иск с правно основание чл.128, т.2 КТ, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар за въззивното производство.

Постъпила е частна жалба от ответника - „Ъ.“ ЕООД, чрез адв.Д.Й., срещу определение №222443 от 20.09.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, с което е отхвърлена молбата на „Ъ.“ ЕООД за изменение на решение №72015 от 21.03.2019г. в частта за разноските на основание чл.248 ГПК. Релевирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е извършил математически изчисления и е присъдил по-висок размер на разноски на ищеца, дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК, съответно присъдил е по-нисък размер на разноски на ответника, дължими на основание чл.78, ал.3 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение и вместо него да постанови друго, с което да измени решение №72015 от 21.03.2019г. в частта за разноските като намали присъдените в полза на ищеца разноски от 285.71 лв. на 210.52 лв., съответно увеличи присъдените в полза на ответника разноски от 589.47 лв. на 707.37 лв..

Ответникът по частната жалба - А.Д.С., чрез адв.М.Н., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената частна жалба. Твърди се, че СРС се е съобразил с релевантните за спора факти и правилно е приложил закона при изчисляване на дължимите на страните разноски. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

            Предявени са от А.Д.С. срещу „Ъ.“ ЕООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД.

С оглед петитума на въззивната и насрещната въззивна жалба, с които съдът е сезиран, предмет на въззивен контрол е изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната и насрещната въззивна жалба са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, съответно в срока по чл.263, ал.2 от ГПК, от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивната и насрещната въззивна жалба са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за заплащане на сумата 1000 лв., дължимо трудово възнаграждение за периода от 19.05.2016г. до  31.07.2016г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 21.11.2017г. до изплащане на вземането, както и за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 2800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изграждане на временни рекламни конструкции по договор за изработка от 01.02.2016г.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените от първоинстанционния съд  мотиви и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в въззивната и насрещната въззивна жалба са изцяло неоснователни.

По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:

В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време между страните е съществувало трудово правоотношение като ищецът е престирал на ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността "организатор дейности" с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 420 лв.. Обоснован е правилен извод, че за ответника като работодател предвид двустранния и възмезден характер на трудовото правоотношение (чл.242 КТ) е възникнало основното задължение по чл.128 КТ да заплаща месечно на ищеца в качеството му на служител уговореното трудово възнаграждение. Неоснователен и неподкрепен с доказателства е доводът на въззивника-ответник, поддържан в насрещната въззивна жалба, че е заплатил на ищеца дължимото му трудово възнаграждение за процесния период. Съобразно чл.154, ал.1 ГПК изцяло в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си за изплащане на процесните трудови възнаграждения. В случая доказателства за заплащането на претендирата сума не са ангажирани, поради което при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, правилни са изводите на СРС, че предявените исковете за заплащане на месечни трудови възнаграждения са основателни в предявените размери, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. Заявените с насрещната въззивна жалба общи възражения срещу обоснования извод на решаващия съд, че е налице основание за ангажиране отговорността на работодателя да заплати на ищеца дължимото му трудово възнаграждение за исковия период съдът намира, че не сочат необоснованост на решението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На следващо място не може да бъде споделен релевирания в насрещната въззивна жалба довод, че неправилно СРС е присъдил на ищеца размера на брутното му трудово възнаграждение, без да бъдат приспаднати размера на удръжките, които работодателят следва да внесе за дължимия от служителя данък върху общия доход и осигурителни вноски. Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – например - решение №166 от 25.02.2010г. по гр.д.№220/2009г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС, не е налице пречка със съдебния акт да бъде присъдено брутно трудово възнаграждение, като дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. Това е така, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл.162, ал.2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл.458 от ГПК. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. По горните аргументи въззивният съд счита, че са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на ответника-работодател да заплати на ищеца сумата от 1000 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за исковия период 19.05.2016г. до  31.07.2016г.. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и е уважил предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ.

По иска с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД:

В конкретната хипотеза и при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства съдът приема, че по делото не се установява възникването и съдържанието на твърдяното облигационно отношение относно постигнато между страните съгласие за дължимата от изпълнителя престация, съответно уговорено възнаграждение за възложена и извършена работа и срокове за неговото изплащане. Фактът на сключване на сделката подлежи на главно и пълно доказване в процеса. А що се отнася до последното, безспорно е, че в съответствие с чл.154, ал.1 ГПК доказателствената тежест е за страната, която твърди изгодните за нея факти, произтичащи от съответната сделка. В случая формата не е елемент от фактическия състав на договора за изработка, поради което  съществуването му подлежи на доказване с всички доказателствени средства. В настоящия казус въззивният съд приема, че ищецът не е доказал при главно и пълно доказване факта, че е бил сключен с ответника устен договор за изработка от 01.02.2016г. по смисъла на чл.258 ЗЗД, пораждащ основание за носене на договорна отговорност от ответника по чл.266, ал.1 ЗЗД. Липсата на договор прави безпредметно обсъждането дали работата е приета от възложителя, тъй като това обстоятелство е относимо към правата по чл.266 ЗЗД. Като е отхвърлил иска по чл.266, ал.1 ЗЗД  по съображения за отсъствие на валидно сключен договор за изработка от 01.02.2016г. за изграждане на временни рекламни конструкции, СРС е постановил правилно решение.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, в т.ч. и в частта на разноските, изчислени правилно съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода от правния спор пред настоящата съдебна инстанция въззивният съд намира, че сторените от страните разноски следва да останат в тежест за всяка от тях така като са сторени.

          По частната жалба:                                              

          Частната жалба е подадена в срока по чл.248, ал.3 от ГПК и е процесуално допустима.

           Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Обжалваното определение №222443 от 20.09.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, с което е отхвърлена молбата на „Ъ.“ ЕООД за изменение на решение №72015 от 21.03.2019г. в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, е правилно и законосъобразно. В мотивите на постановеното определение съдът подробно е изложил аргументи, на основание на които е приел, че размерът на присъдените в полза на страните разноски е правилно изчислен при съобразяване на правилото на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК. Неоснователен е доводът на въззивника-частен жалбоподател, че неправилно СРС е извършил математически изчисления и е присъдил по-висок размер на разноски на ищеца, дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК, съответно присъдил е по-нисък размер на разноски на ответника, дължими на основание чл.78, ал.3 от ГПК. В случая първостепенният съд преди изчисляване на дължимите на страните разноски е разгледал своевременно направеното от ищеца възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираните от ответника разноски като е приел, че същото е основателно и върху редуцирания размер на дължимите на ответника разноски е изчислил дължимите такива при прилагане на правилото на чл.78, ал.3 от ГПК. Мотиви в тази насока са изложени в постановеното решение. Отделно от горното СРС при присъждане на размера на разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца, така и на ответника, се е съобразил, че са предявени обективно кумулативно съединени искове, и изчисленията са направени върху уважената, съответно отхвърлената част от исковете, както и е отчетено обстоятелството, че в договорите за правна защита и съдействие адвокатските възнаграждения са посочени общо, без да са съотнесени към всеки от исковете. Обоснован е правилен извод, че не са налице основания за промяна на присъдените суми за разноски, който извод настоящият състав споделя изцяло като правилен и законосъобразен. По тези аргументи въззивният съд приема, че подадената молба с правно основание чл.248 от ГПК е неоснователна. Обжалваното определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав      

                                

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №72015 от 21.03.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от ответника - „Ъ.“ ЕООД, чрез адв.Д.Й., срещу определение №222443 от 20.09.2019г., постановено по гр.дело №82181/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, с което е отхвърлена молба на „Ъ.“ ЕООД за изменение на решение №72015 от 21.03.2019г. в частта за разноските на основание чл.248 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ: 1./                           2./