Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет
и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8391 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
С
решение № 364517 от 19.03.2018 год., постановено по гр.дело № 72247/2016 г. на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, е отхвърлен
предявения от „С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес: гр.София, бул.“ *******, срещу
К.Т.М., ЕГН ********** и К.Й.М., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, иск с
правна квалификация чл.422, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.535 от ТЗ за
признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от
1184,91 евро по запис на заповед от 16.06.2014 г., ведно със законна лихва за
периода от 24.02.2016 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 26.02.2016 г.
по гр.дело № 10021/ 2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав. С решението на съда е осъдено
„С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес: гр.София, бул.“ *******, да заплати на К.Т.М.,
ЕГН ********** и К.Й.М., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, на основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от 1132,82 лева- надвнесена сума по договор за
финансов лизинг № 141257910921/ 16.06.2014 г., ведно със законната лихва от
15.03.2017 г. до окончателното й плащане, като за разликата до пълния предявен
размер е отхвърлен иска, като неоснователен. С решението на съда е осъдено „С.Б.“
ЕООД, ЕИК *******, с адрес: гр.София, бул.“ *******, да заплати на К.Т.М., ЕГН **********
и К.Й.М., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, сумата от 1577,43 лева-
разноски по делото.
В срока по чл.259 от ГПК, решението
на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът- ищец „С.Б.“-ЕООД/ със
сегашно наименование „О.Л.“ ЕООД/, ***, чрез пълномощника си адв.Л.А. обжалва решението в частта, с
която е отхвърлен предявения от него установителен
иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, както в частта, с която е осъден да заплати
на ответниците К.Т.М. и К.Й.М., на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от
1132,82 лв., с искане решението да бъде отменено в тази част и вместо това да
бъде постановено друго, с което бъде уважен предявения установителен иск по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК и отхвърлен предявения от ответниците насрещен осъдителен
иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемите страни- ответници К.Т.М. и К.Й.М.,
не са депозирали писмен отговор на подадената въззивна жалба от ищеца по реда на чл.263, ал.1 от ГПК, като в съдебно
заседание проведено на 22.05.2019 г., чрез пълномощника си адв.Ш., оспорват
подадената въззивна жалба и молят съда да постанови решение, с което да остави
същата без уважение, като неоснователна.
Ответниците
по делото и ищци по предявения от тях насрещен иск- К.Т.М. и К.Й.М., чрез
пълномощника си адв.П.Ш. са подали въззивна жалба, с която молят съда решението да бъде
отменено, като неправилно и
незаконосъобразно в частта, с която е отхвърлен
предявения от тях осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за
разликата над 1132,82 лв. до пълния предявен размер от 5298,77 лв. и вместо
това да бъде постановено друго, с което бъде уважен изцяло предявения
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Претендират присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец и ответник по
предявения насрещен иск -„С.Б.“-ЕООД/ със сегашно наименование „О.Л.“ ЕООД/, ***,
чрез пълномощника си адв.Л.А. оспорва
жалбата на ищците по предявения насрещен иск, по съображения подробно изложени
в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата,
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
–потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба,
подадена от ищеца по делото „С.Б.“-ЕООД/
със сегашно наименование „О.Л.“ ЕООД/, чрез пълномощника адв.Л.А. е ОСНОВАТЕЛНА.
Разгледана по същество въззивната жалба, подадена от ответниците по
делото К.Т.М. и К.Й.М., чрез
пълномощника си адв.П.Ш. е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона-
чл. 535 от ТЗ и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от ищеца срещу ответниците по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.535 от ТЗ и за частична
основателност на предявения от ответниците срещу ищеца насрещен осъдителен иск
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД до размер на сумата от 1132,82 лв.,
за която същия е уважен. Съдът приема, че изводите на
първоинстанционният съд не са обосновани
с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата на въззивника- ищец са изцяло основателни. Доводите в жалбата на ответниците
по делото съдът приема за изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивните жалби на страните по делото доводи, следва да се добави и следното:
По предявения от ищеца срещу ответниците иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ, за признаване за установено, че в полза
на ищеца съществува парично вземане в размер на сумата от 1184,91 евро,
представляваща част от сумата по запис на заповед, издаден на 16.06.2014 г.,
ведно със законната лихва, считано от 24.02.2016 г., съдът приема следното:
В настоящия случай ищецът основава
вземането си срещу ответниците на основание менителничен ефект - процесния запис на заповед, издаден на 16.06.2014
г., с твърдение, че същия е предявен за плащане на издателя и на авалиста. Записът на заповед е едностранна, абстрактна правна
сделка, при която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати
определена сума пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и
доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.
Съдът приема, че основанието за издаване на запис на заповед не е елемент от
съдържанието на волеизявлението за плащане. Документ, който съдържа посочените
в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити представлява запис на заповед и е
годен да породи задължението по него. И обратно- съгласно разпоредбата на чл.536,
ал.1 от ТЗ не е "запис на заповед" документ, който не съдържа всички
реквизити изрично посочени в чл.535 от ТЗ. Допустимите изключения от правилото
на чл.536, ал.1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в ал.2-4 на същата
законова разпоредба. Предвид естеството на предявения иск /по реда на чл.422,
ал.1 от ГПК/ и посоченото от ищеца в заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК основание за възникване на вземането му /менителнично
задължение по процесния запис на заповед/, съдът е длъжен служебно да прецени
наличието на всички задължителни съгласно закона реквизити на процесния запис
на заповед. Съдът приема, че процесния запис на заповед, на който ищецът
основава вземането си е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на
изпълнение вземане.
На следващо място, записът на заповед е
разновидност на менителницата, опростена форма на менителницата, при която
участват две лица – издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я
регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на
заповед издателят не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е
при менителницата, а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва
пряко за плащането й в определен срок. От естеството на записа на заповед -
обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той
отговаря в същия размер и на същото основание, както платецът /приемателят/ по
една менителница.
Прекият менителничен иск принадлежи на
легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед. Чрез прекия иск кредиторът може
да претендира плащане на задължението по менителничния ефект, т.е. определената
в съдържанието на записа на заповед парична сума и евентуално законна лихва за
забава от датата на предявяване на записа на заповед за плащане. Записът на
заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на
съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефект. Като формална
сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона съдържание и е
валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от закона - чл. 535 от ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, ал.3 и ал.4 от ТЗ.
На следващо
място, следва да се посочи, че менителничното поръчителство /авала/ има
самостоятелен характер. То е резултат единствено от едностранното волеизявление
на авалиста, от което настъпват неговите правни последици. Не е необходимо
съгласие на кредитора по ефекта /за разлика от поръчителството по гражданското
право/.
Основен
принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 от ТЗ е, че
нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз
основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна
нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната
форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да
се позове на недействителността на задължението на издателя на менителничния
ефект /записа на заповед/. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на
задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя
на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият
издател – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с
изключение на възражението относно формата/ – чл. 485, ал. 2 ТЗ, така и
неговите лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното
правоотношение. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения /в т.ч.
и лични/ във връзка с каузалното правоотношение на издателя и поемателя
единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче
страни по каузалното правоотношение са само издателят и поемателят, свързаните
с него относителни възражения на издателя, основани на съществуването или
несъществуването на задължение по каузалното правоотношение, могат да бъдат
противопоставени от авалиста на поемателя само ако последният е недобросъвестен
или е извършил злоупотреба с право, възприемани като знание на поемателя за
наличие на правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи възражения на
длъжника по облигационното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по
който същият е кредитор – извод, който произтича от систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 8 и чл. 63, ал. 1 от ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2
от ТЗ /в този смисъл -Решение № 17 от 21.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 213/2010
г., II т. о., ТК, Решение № 40 от 5.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 148/2011 г., I
т. о., ТК, Решение № 26 от 24.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1027/2013 г., II т.
о., ТК, Решение № 2 от 12.08.2014 г. на ВКС по т. д. №984/2012 г., ІІ т. о.,
ТК, Решение № 230 от 11.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 383/2012 г., II т. о., ТК
и Решение № 1 от 15.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 488/2016 г., I т. о., ТК/.
Представеният
по делото запис на заповед за сумата от 8674,65 евро, издаден на 16.06.2014
год., с падеж – на предявяване за плащане, в срок до 66 месеца от датата на
издаването му, издаден от К.Т.М. и авалиран от К.Й.М., съдържа всички
установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи
условие за действителност на менителничното волеизявление. Менителничното
поръчителство е дадено при спазване на формата по чл. 484, ал. 1 ТЗ. Когато записът на заповед съдържа падеж, който е
поставен в зависимост от предявяването на записа на заповед – чл. 486, ал. 1,
т. 1 ТЗ, както е в настоящия случай, за да настъпи падежът, ценната книга
трябва да се предяви на издателя, за да настъпи изискуемостта на задължението
за плащане. Това е необходимо условие за определяне падежа на задължението и
настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Задължението по записа
на заповед с падеж на предявяване възниква със самото му подписване, но това не
го прави изискуемо от този момент – издателят отлага изпълнението на
задължението до момента, в който записът на заповед не му бъде предявен за
плащане. С извършването на предявяването, до знанието на издателя се довежда и
на кого трябва да плати – преди плащането записът на заповед може да е джиросан
на друго лице. При редовно предявен на издателя запис на заповед с падеж на
предявяване, е без значение дали записът на заповед е предявен на авалиста.
Предявяването на запис на заповед с падеж на предявяване на издателя, е условие
за настъпване на изискуемост на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници
– издател и авалист. Авалистът отговаря както длъжника, считано от момента на
изискуемост на задължението, противопоставим на длъжника, а това е моментът на
предявяване на менителничния ефект за плащане на длъжника /издателя/. Поради
това предявяването на ефекта на авалиста единствено би обусловило отговорността
му за забава – в този смисъл Решение № 112 от 23.06.2016 г. на ВКС по т. д. №
1556/2015 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 206 от 06.04.2015 г. на ВКС по т. д.
№3701/2013 г., ІІ т. о., ТК, Определение № 45 от 13.01.2014 г. на ВКС по ч. т.
д. № 2880/2013 г., І т. о., ТК. В
процесния случай, безспорно е обстоятелството, че ищецът е предявил за плащане
процесния запис на заповед на издателя и на авалиста с нотариална покана. С
оглед събраните по делото доказателства, съдът приема за установено, че е
налице надлежно предявяване на процесния запис на заповед по твърдения от ищеца
начин, чрез редовно връчена на ответниците нотариална покана.
На следващо място, съгласно задължителните
разяснения дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. по
т.дело № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен
установителен иск по реда на чл.422, ал.1
от ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на
заповед. Предметът
на делото по иска по чл.422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в
исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е
издадена заповедта за изпълнение на основание запис на заповед. В
производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си,
основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна и
действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения
или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на
които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на
вземането. Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по
общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното
каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат
различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден
менителничния ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана
връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо от коя от
страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника
релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като
гаранция запис на заповед. Според приетото в т.17 на цитираното тълкувателно
решение, ищецът не е задължен да разкрива съществуващо между страните каузално
правоотношение за обезпечение на което е издаден записът на заповед от
ответника. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно
каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения
запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи
обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,
като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени
релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на
доказателствената тежест. С въвеждането на такова твърдение от някоя от
страните в производството по чл.422 ГПК, то подлежи на доказване, но по
правилото на чл.154 ГПК- всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно за
отричаното право. Ищецът и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на
записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си
основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо
предмета на защита на ответника. Ищецът носи доказателствената тежест да
установи само редовен от външна страна запис на заповед.
След
постановяване на тълкувателното решение е формирана съдебна практика на ВКС.
Така с решение № 202/09.12.2014 г. по т.дело № 600/2012 г. съставът на ВКС, ТК,
І т.о. приема, позовавайки се на т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че
ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането, по която е
предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуване
на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника като
издател, по повод или във връзка, с които е издаден записа на заповед. При
въведена от ответника кауза и поддържайки твърдението, че не е получил
договорената по заема сума, той носи доказателствената тежест за установяване
на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, че е
предоставил договорената сума, ответникът следва да докаже връзката между
процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението по което е
поддържал, че обезпечава с менителничния
ефект. С решение № 17/16.02.2015 г. по т.дело № 116/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. е
прието, че наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в
исковата молба като единствен източник на установяването по реда на чл.422,
ал.1 ГПК на парично вземане, освобождава ищеца – поемател от задължението да
доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за
издаване на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно
в процеса възражение за несъществуването на вземането по записа на заповед,
основано на каузално правоотношение с издателя.
Съдът приема, че когато по делото нито поемателят,
нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното от тях каузално
правоотношение и връзката му със записа на заповед, това не е основание да се
откаже плащане по менителничния ефект и не е основание да се отхвърли като
неоснователен искът с правно основание чл.422 ГПК, тъй като предмет на иска е
вземането по менителничния ефект. В настоящия случай, ищецът в исковата молба
не е въвел твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечение на
съществуващо каузално правоотношение. В процесния случай, в отговора на
исковата молба, ответниците са въвели твърдение, че е налице каузално
правоотношение между страните- договор/ индивидуален договор за финансов лизинг
№ 141257910921/16.06.2014 г., сключен между ищеца, като лизингодател и първия
ответник, като лизингополучател, и втория ответник, като съдлъжник/, за което
като обезпечителна сделка служел процесния запис на заповед, по който договор
ответниците не дължат нищо, а ищецът дължал на ответниците парична сума. В
конкретния случай, ответниците въвеждайки твърдение, че записът на заповед е
издаден да се гарантира изпълнението на индивидуален договор за финансов лизинг
№ 141257910921/16.06.2014 г., сключен между страните по делото, носят
доказателствената тежест за доказване на тези свои твърдения. Ищецът носи
доказателствената тежест да докаже само редовен от външна страна запис на
заповед. Съгласно решение № 248/23.01.2015 г. по т.дело №3437/2013 г. на ВКС, І
т.о. в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът носи тежестта да установи само
редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение от
установяването на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би
имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би
твърдял и доказал различна от действителната каузална причина за издаване на
ценната книга. За посочване на кауза, но не доказването й, ищецът не би могъл
да бъде санкциониран с отхвърлянето на иска основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на ответника. В процесния случай, тъй като
ищецът не е въвел с исковата молба каузално правоотношение във връзка, с което
да е издаден записа на заповед, ответниците трябва да докажат връзката между
процесния запис на заповед и сключването между страните по делото на индивидуален
договор за финансов лизинг № 141257910921/16.06.2014 г. Доказателства в тази
насока от страна на ответниците не са ангажирани по делото.
По изложените
съображения вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение съществува,
като предявеният по реда на чл.422,
ал.1 от ГПК иск с правно
основание чл.535 от ТЗ е основателен и следва да се уважи, като се признае за
установено съществуването на вземане по запис на заповед от 16.06.2014 год., в претендирания от ищеца
размер от 1184,91 евро, ведно със законната лихва от 24.02.16 г./ датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК/, в полза на „С.Б.“-ЕООД, гр.София/ със сегашно наименование „О.Л.“
ЕООД/, срещу К.Т.М.
и К.Й.М.. В процесния случай, като е
отхвърлил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.535
от ТЗ, въпреки редовността на записа на заповед при недоказано от ответниците
възражение за връзката между записа на заповед и индивидуален договор за
финансов лизинг № 141257910921/16.06.2014 г., СРС е постановил неправилно
решение. С оглед на което решението в обжалваната част, следва да бъде отменено, като вместо това се
постанови друго, с което спорът следва да бъде разрешен по същество с
признаване за установено по отношение на ответниците, че вземането за сумата от
1184,91 евро по записа на заповед съществува. Решението следва да бъде отменено
и в частта за разноските, като на ищеца следва да бъдат присъдени на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в производството по делото
пред първата съдебна инстанция, включително и за заповедното производство, общо
в размер на сумата от 292,70 лв. На
ищеца не следва да бъдат присъдени разноски за претендирано адвокатско
възнаграждение за първата съдебна инстанция в размер на сумата от 720 лв., тъй
като независимо от ангажираното копие на фактура № 1021 от 01.12.2017 г. за извършено плащане по сметка на адвокатско
дружество „В.и Б.“ на посочена в нея сума, както и платежно нареждане за
кредитен превод, по делото не е представен договор за правна помощ, в който
страните по него да са уговорили основанието, размера на адвокатското
възнаграждение и начина на плащане, съгласно разясненията в т.1 от ТР № 6/2012
г. на ОСГТК на ВКС.
По предявения от ответниците К.Т.М. и К.Й.М. срещу
ищеца „С.Б.“-ЕООД, гр.София/ със сегашно наименование „О.Л.“ ЕООД/, насрещен
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 5298,77 лв., дължима на отпаднало основание, съдът приема следното:
Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55,
ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат
разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на
доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в
този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на разпоредбата
на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, включва престиране на претендираното на съществуващо
валидно основание към момента на извършване на престацията и последващо
отпадане на основанието с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на
договора или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните
разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г. /. Ето защо и основателността на
претенцията на ищците за заплащане от
страна на ответника по предявения насрещен осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД на сумата от 5298,77 лв. на отпаднало основание, се предпоставя от
установяване при условията на пълно и главно доказване на следните факти:
плащане на процесната сума на валидно
основание към момента на извършване на престацията и последващо отпадане на
основанието с обратна сила. Съдът приема, че фактите, подлежащи на установяване
са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на
ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило
имущественото разместване. Съобразно
разпоредбата на чл.154 от ГПК в тежест на ищците
по насрещния осъдителен иск е да докажат първите две
предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже
наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е
върнал полученото. В процесния случай,
съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ищците не са доказали
посочените по-горе две предпоставки, които подлежат на доказване от тяхна
страна. В настоящия случай ищците К.Т.М. и К.Й.М., чиято е била доказателствената
тежест по предявения от тях насрещен осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.3 от ЗЗД не са установили факта на плащането на сумата от 5298,77 лв.
и получаването на процесната сума от страна на ответника. В настоящия случай, недоказването на
релевантните факти и на приложимия фактически състав следва да бъде отнесено
във вреда на ищците, които съгласно принципа за разпределяне на доказателствената
тежест, дължат установяване на фактите, които
твърдят, че са се осъществили и които
обосновават претендираното в настоящето
исково
производство вземане.
На следващо
място съдът
приема, че основателността на претенцията на ищците е обусловена от установяване на елементите на фактическия състав на
разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, в чиято
хипотеза е предявена, а именно- обогатяване на едната страна, изразяващо се в
придобиване на имуществена облага и обедняване на другата страна, връзка между
тях, отпадане на основанието за преминаване на имуществени блага от
патримониума на обеднелия в този на обогатилия се. В настоящия случай липсата на доказателства за
неоснователно разместване на блага в правните сфери на страните обосновава извод
за неоснователност на исковата претенция. При иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника е да установи, че
е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото от
него. Във фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД под ,,получаване”, респективно ,,даване” на нещо се има предвид фактическо действие, а не
правно действие- ,,придобиване”, респективно
,,престиране”, затова от значение е
установяването на фактическа власт върху имуществената облага от получателя й,
а не придобиването от него на права върху облагата. Правно значими в
разглеждания спор са единствено фактите на даване и получаване на процесната
сума, а те не са установени по безспорен начин по делото от страна на ищците,
поради което предявения от тях насрещен осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан, и като такъв
следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, като е уважил предявения насрещен
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за заплащане от
страна на ответника на сумата от 1132, 82 лв. е постановил неправилно решение,
поради което в тази обжалвана от ответника част същото следва да бъде отменено, като
вместо това се постанови друго, с което спорът следва да бъде разрешен по
същество, с което предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД в
уважената част за сумата от 1132,82 лв., следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен и недоказан. В останалата обжалвана част, а именно в частта, с
която предявения насрещен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3
от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 1132, 82 лв. до пълния предявен
размер от 5298,77 лв., решението, като правилно и законосъобразно, следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство:
При
този изход на спора на въззивниците- ответници по делото, разноски за въззивното производство не се дължат. При
този изход на въззивника- ищец на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1
от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за въззивното производство, в размер на сумата от 71,35 лв./ държавна такса за
въззивно обжалване/. На ищеца не следва да бъдат присъдени разноски за претендирано
адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на сумата
от 1467,76 лв., тъй като независимо от
ангажираното копие на фактура № 1162 от 02.04.2018 г. за извършено плащане по сметка на адвокатско
дружество „В.и Б.“ на посочена в нея сума, на фактура № 1216/11.06.2018 год. за
извършено плащане по сметка на адвокатско дружество „В.и Б.“ на посочена в нея
сума, както и на два броя платежни нареждания за кредитен превод, по делото не
е представен договор за правна помощ, в който страните по него да са уговорили
основанието, размера на адвокатското възнаграждение и начина на плащане,
съгласно разясненията в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 364517 от 19.03.2018 год., постановено по гр.дело №
72247/2016 г. на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от „С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
с адрес: гр.София, бул.“ *******, срещу К.Т.М.,
ЕГН ********** и К.Й.М., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, иск с правна
квалификация чл.422, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.535 от ТЗ за признаване за
установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 1184,91 евро по
запис на заповед от 16.06.2014 г., ведно със законна лихва за периода от
24.02.2016 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 26.02.2016 г. по
гр.дело № 10021/ 2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, както и в частта, с която е осъдено „С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, с
адрес: гр.София, бул.“ *******, да
заплати на К.Т.М., ЕГН ********** и К.Й.М., ЕГН **********, двамата с
адрес: ***, сумата от 1577,43 лева- разноски по делото/, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.535
от ТЗ, че К.Т.М.,
ЕГН ********** и К.Й.М., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, дължат солидарно на „С.Б.“-ЕООД/ със сегашно наименование „О.Л.“ ЕООД/,
ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 1184,91 евро/
хиляда сто осемдесет и четири евро, и 91 евроцента/, част от общо дължима сума от 8674,65 евро/ осем хиляди, шестстотин
седемдесет и четири евро, и 65 евроцента/ по запис на заповед, издаден на
16.06.2014 год., от К.Т.М., ЕГН **********, и авалиран от К.Й.М., ЕГН **********, ведно със
законната лихва от 24.02.2016 год. до окончателното изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 26.02.2016 г., по ч.гр.дело
№ 10021/2016 год. по описа на СРС, І Г.О., 85 състав.
ОСЪЖДА К.Т.М., ЕГН ********** и К.Й.М.,
ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, да
заплатят на „О.Л.“ ЕООД/ с предишно
наименование „С.Б.“-ЕООД/ ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** , на основание чл.78, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 364,05 лв./
триста шестдесет и четири лева, и 05 стотинки/, представляваща
направените пред двете съдебни инстанции разноски.
ОТМЕНЯ
решение №
364517 от 19.03.2018 год., постановено по гр.дело № 72247/2016 г. на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, в частта, с която е осъдено „С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес:
гр.София, бул.“ *******, да заплати на К.Т.М., ЕГН ********** и К.Й.М., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от 1132,82 лева-
надвнесена сума по договор за финансов лизинг № 141257910921/ 16.06.2014 г.,
ведно със законната лихва от 15.03.2017 г. до окончателното й плащане, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от К.Т.М., ЕГН **********
и К.Й.М., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, срещу „С.Б.“-ЕООД/ със
сегашно наименование „О.Л.“ ЕООД/, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:***, насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 1132,82 лв./ хиляда, сто тридесет и два лева, и 82 стотинки/, като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 364517 от 19.03.2018 год., постановено по гр.дело №
72247/2016 г. на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, в останалата
обжалвана част, с която е отхвърлен предявения от К.Т.М., ЕГН ********** и К.Й.М.,
ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, срещу
„С.Б.“-ЕООД/ със сегашно наименование „О.Л.“
ЕООД/, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, насрещен иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, за разликата над сумата от 1132, 82
лв./ хиляда, сто и тридесет и два лева, и 82 стотинки/, до пълния предявен
размер от 5298,77 лв./ пет хиляди, двеста деветдесет и осем лева, и 77
стотинки/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.