Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.
София, 19.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Мл. съдия: Димитринка Костадинова-
Младенова
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитринка
Костадинова-Младенова в. гр. дело № 15567 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 вр. чл. 439 от ГПК.
С решение № 161487 от 09.07.2019г.,
постановено по гр.дело № 85881/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 171-ри състав,
са отхвърлени предявените от В.Г.Д. срещу „Е.М.“ ЕООД отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумата от 14 760 лв., представляваща главница
по договор за потребителски кредит; сумата от 460.71 лв. – договорна лихва за
периода 22.11.2010г. -26.09.2011г., както и сумата в размер на 19.69 лв.-
наказателна лихва а периода 22.05.2011г. – 26.09.2011г., както и сумата в
размер на 970.58 лв. – направени
разниски по делото, за които суми е
издаден изпълнителен ист от 09.11.2011г. въз основа на Заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 09.11.2011г. по ч. гр. д. №
42395/2011г. на СРС – 54 състав и е образувано изпълнително дело №
20127880400011 на ЧСИ М.К.с рег. № 788 на КЧСИ и с район на действие СГС,
ищецът е осъден и да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноски в размер на 300 лв.
Срещу посоченото решене е постъпила
въззивна жалба от ищеца В.Г.Д., чрез процесуалния му представител К.А.С. от
САК., като са въведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния
акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че по образуваното изпълнително
дело № 20127880400011 ЧСИ М.К.е предприемал валидни изпълнителни действия,
прекъсващи давността на основание чл.116, б.”в” от ЗЗД, поради което е
обосновал погрешен извод, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен
лист, не са погасени по давност и на това основание са отхвърлени изцяло
предявените отрицателни установителни искове. Неправилно е прието от
първоинстанциониншя съд, че с налагане на запори на трудовото възнаграждение на
взискателя от 1801.2012г. 09.01.2014г.; 15.04.2015г. и 14.09.2018г. са
извършвани действия, които прекъсват давността. Оспорва се извършването на
изпълнителното действие запор на трудово възнаграждение, защото се твърди, че
към датата на изпращането му въззивникът не е бил служител на това третото
лице, получател на запорното съобщение. Въззивникът твърди, че дори
погасителната давност да не била изтекла към датата на депозиране на исковата
молба, то същата е изтекла към датата на приключване на устните прения. Освен
това сочи, че исковата молба, с която е
предявен отрицателния установителен иск от страна на въззивника не прекъсва
погасителната давност . Позовавайки се на чл. 116 б. „Б“ ЗЗД твърди, че
прекъсването на давността се свързва
винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочено срещу
лицето, което би могло да се позове на погасителната давност. Твърди се още, че
от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че по
образуваното изпълнително дело последното валидно изпълнително действие е било
извършено на 09.01.2012г., когато е образувано изпълнителното дело, след която дата е налице бездействие на
взискателя за период повече от две години, поради което изпълнителното дело
следва да се счита за прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1,
т.8 от ГПК. Поддържа се, че извършените изпълнителни действия след 09.01.2014г.
не са годни да прекъснат давността за процесните вземания, предвид на което се
налага извода, че към датата на приключване на устните състезания е петгодишната
давност е изтекла. По горните съображения молят съда да постанови съдебен акт,
с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и постанови друго,
с което да уважи предявените отрицателни установителни искове като основателни
и доказани. Претендират присъждане на разноски, направени пред двете съдебни
инстанции. Представят се списъци по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Е.М.“ ЕООД,
чрез процесуалния си представител юрисконсулт П.К., депозира писмен отговор, в
който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба.
Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил
всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е
обосновал правилен извод, че вземанията, предмет на изпълнителен лист, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 11/2012г. по описа на ЧСИ М.К.К., с рег. №788
на КЧСИ, не са погасени по давност. Поддържа се, че по образуваното
изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия, които препятстват
изтичането на двугодишен срок на бездействие на взискателя по смисъла на
чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което изпълнителното дело не е перемирало. Сочи
се още, че правилно СРС е приел, че с извършването на изпълнителни действия през
период по-кратък от две години, поради което е обоснован правилен извод, че
оспорените от ищеца вземания не са погасени по давност и предявените от него
отрицателни установителни искове са неоснователни и като такива са отхвърлени.
По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
300.00 лв.. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
относно претендирани от въззивниците разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Намира, че въззивната жалба е подадена в
двуседмичния преклузивен срок по чл.259, ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на
чл.260 ГПК, подадена е от страна с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.
Въззивната инстанция
при условията на служебната проверка по чл.269 ГПК извърши преценка първо на
валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съобразявайки изложеното
съдът прие, че атакуваното решение е постановено от компетентен съдебен състав
и в съответната форма, поради което се явява валидно и допустимо, поради което
въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му.
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните писмени доказателства по делото е установено, че
на 09.11.2011 г. в полза на "Юробанк И Еф Джи" АД е бил издаден
изпълнителен лист срещу В.Г.Д. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 42395/2011 г. по
описа на СРС, ГО, 54 с-в, за следните суми: следните суми: 14 670лв. – главница; 460.71лв. – договорна лихва за
периода от 22.11.2010 г. до 26.08.2011 г.; 19.69 лв. - наказателна лихва за
периода от 22.05.2011г. до 26.09.2011
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 07.11.2011 г. до
изплащане на вземането и сумата от 970.58 лева - разноски по делото, от които
304.81 лв. – държавна такса и 665.77 лв. - адвокатски хонорар. Въз основа на същия кредиторът е подал на 09.01.2012 г. молба до частен
съдебен изпълнител М.К.с рег. № 788 на КЧСИ за образуване на изпълнително
производство. Такова е било образувано под № 201127880400011.
Частният
съдебен изпълнител е изпратил на 18.01.2012г. покана за доброволно изпълнение
до длъжника, с която последният е уведомен за предприетите действия по
принудително изпълнение. Поканата е връчена на длъжника на 28.02.2012 г. чрез
лице от домашните, което живее на адреса, със задължение да предаде съобщението
на адресата. С молба от 05.03.2012 г. З.Г.Д., майка на длъжника, уведомява
съдебния изпълнител, че лицето В.Г.Д. пребивава повече от две години в чужбина,
поради невъзможност да му я предаде да счита съобщението за невръчено.
Заповедта за изпълнение е
била изпратена на 09.01.2014г. и надлежно връчена на ищеца на 12.01.2014 г.
чрез неговата майка, но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същият не е подал възражение /обстоятелство,
което също не е спорно по делото/.
На
09.01.2014г. от съдебния изпълнител е изготвено възлагателно писмо, изпратено до работодателя „А.Т.Е.БГ“ ЕООД, с което на
основание чл. 46, ал. 2 от ГПК се моли третото лице да осигури връчване на поканата
за доброволно изпълнение на длъжника. От същата дата е изпратено и запорно
съобщение за запор на трудовото възнаграждение. И на двата документа, приложени
към изпълнителното дело няма данни да са били надлежно връчени на третото лице
– работодател на длъжника.
На
18.03.2014г. е поискано от взискателя насрочване на опис на движими вещи на
длъжника и изнасянето им на публична продан. С молба от 08.05.2014г.
взискателят е поискал от съдебния изпълнител да извърши справка за трудовите
договори на длъжника и след уточняването
им да наложи запор на трудовото възнаграждение. След извършена справка на 15.04.2015г. е
изпратено ново запорно съобщение до работодателя „А.Т.Е.БГ“ ЕООД по пощата с
обратна разписка.
На
09.02.2017г. по изпълнителното дело е постъпила
молба от въззиваемата страна „Е.М.“ ЕООД, с което на основание чл. 429 ГПК иска
конституирането си по делото като взискател поради наличието на валиден договор
за цесия от 18.01.2016г. На 16.02.2017г. в качеството си на взискател
въззивамата страна е поискала от съдебния изпълнител да уведоми длъжника за
прехвърленото вземане.
Съдебният
изпълнител не е успял за връчи на длъжника уведомлението за извършената цесия,
но по делото не се спори, че на длъжника е известна извършеното прехвърляне на
вземане. Междувременно съдебният изпълнител е извършил справки за наличие на
трудови договори и наличие на банкови сметки. Следващото изпълнително действие,
което е предприел съдебният изпълнител изпращане на запорно съобщение до
Райфайзенбан България ЕАД, с което е наложил запор на банковите сметки на
длъжника, получено от третото лице на 18.09.2018г. На 19.09.2018г. е получено и
запорно съобщение, чрез което се налага запор на банковите сметки на длъжника и
в „Юробанк България“ АД.
Ищецът основава отрицателните
си установителни искове на петгодишна погасителна давност. Твърди, че на
09.01.2012г. от взискателя е подадена молба за образуване на изпълнително дело
и от образуването на същото няма предприемани никакви други изпълнителни
действия. От посочената дата с
изтичането на двугодишния срок на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК по силата
на закона изпълнителното дело следва да бъде счетено за прекратено. От
прекратяването с обратна сила, от последното предприето валидно изпълнително
действие, започва да тече давността, с която се погасява самото вземане. Като в
случая давността следа да се счита изтекла на 09.01.2017г.
Настоящият съдебен състав
счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила,
която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно
издава изпълнителен лист. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с
което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е
всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на
регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали
претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и
с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора –
виж например Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II
т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV
г. о., ГК.
В този смисъл и с оглед
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение на 26.01.2014г. /с изтичането на двуседмичния
срок, считано от връчване на поканата за доброволно изпълнение на ищцата, ведно
с издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК – 09.11.2011 г. / е започнала да тече
нова петгодишна давност.
Съдът,
като съобрази събраните доказателства, достигна до следните правни изводи:
Производството е по иск с правно
основание чл. 4439 от ГПК за установяване, че В.Г.Д., ЕГН ********** не дължи
на „Е.М.“ ЕООД сумите, които са образувани по изп. дело № 20127880400011 по
описа на ЧСИ М.К.с рег. № 788 на КЧСИ с
район на действие СГС, образувано въз основа на изпълнителен лист от
09.11.2011г. по ч. гр. д. № 42395/2011г.
по описа на СРС, 54 състав. Отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 2 ГПК е правен способ за защита
на длъжника срещу материалната законосъобразност на изпълнителното
производство. С него той може да оспори съществуването на принудително
събираното от него вземане позовавайки се на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Позоваването на ищеца на изтекла погасителна давност след
влизане в сила на заповедта за изпълнение е именно такъв факт, поради което
предявеният иск се явява допустим. Релевираните в исковата молба твърдения за
настъпила "перемпция" на изпълнителния процес са от значение от
гледна точка течението и момента на прекъсване на давността в
изпълнителния процес, но не представлява самостоятелно основание на
отрицателния установителен иск. В тази връзка следва да се отбележи, че
доколкото в доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
"перемпцията" настъпва по силата на закона и съдебният изпълнител
може да констатира това обстоятелство, фактът дали има и дали е влязло в сила
постановлението за прекратяване или отказ за прекратяване на изпълнителното
производство е ирелевантен.
Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 от ГПК и
съдебната практика приемат, че Разпоредбата
на чл. 439, ал. 2 от ГПК и съдебната практика
приемат, че искът може да бъде основан само на обстоятелства, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено
решението, което се изпълнява, от който момент се преклудират със сила на
пресъдено нещо всички наведени и ненаведени факти и обстоятелства. В този
смисъл са Решение № 101/1.12.1972г по гр. д. № 95/72г, ОСГК, Решение №
175/12.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2931/2013 г., II Г. О., ГК, Решение №
781/25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010г, III Г. О., ГК/, в които се
приема, че предпоставките на иска са изпълнителната сила на решението и
промените, които са изменили или погасили материалното право, установено с
решението по изпълнителния лист. Изпълнението може да се оспорва от длъжника
само при условията на чл. 439 от ГПК, чрез иск, основан на факти, които
са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. Тези факти не са преклудирани от силата на
пресъдено нещо по постановеното предходно решение. Предмет на делото е
недължимостта на престацията, за която длъжникът е осъден с влязлото в сила
решение. /Така Решение № 198 от 5.05.2011г на ВКС по гр. д. № 4864/2008г, II Г.
О., ГК. /
С ППВС № 3/18.11.1980г се
приема, че давностен срок не тече по време на изпълнително производство за
вземането. Ново тълкуване се дава в ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. №
2/2013г, ОСГТК, т. 10, в което се приема, че съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Прекъсва се давността с изпълнителни действия-насочване на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа, назначаването на експертиза за определяне на непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно- с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Нова давност започва да тече и с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, или т. нар
"перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Изведено е, че
прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. Или, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна
давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие.
Спорен по делото е
въпросът коя задължителна съдебна практика следва да се приложи спрямо
настоящия случай, тъй като изпълнителното производство с № 11/2012г е било
висящо към датата на приемане на цитираното тълкувателно решение и е прекратено
след приемането му с постановление от 19.10.2015 г.
Разрешение на този въпрос
е дадено изрично с решение № 170/17.09.2018г, постановено по гр. д. №
2382/2017г по описа на ВКС по чл. 290 ГПК. Със същото се отговаря на въпроса от
"кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г, извършена с
т. 10 от ТРП № 2/26.06.2015г, постановено по т. д. № 2/2013г на ОСГТК на ВКС и
дали даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по т. д. № 2/2013г на
ОСГТК на ВКС разрешение се прилага само по отношение на висящите към този
момент изпълнителни производства или и към тези, които са приключили преди
това. Приема се, че законът не е предвидил момент, от който започват да
действат тези тълкувателни актове. Когато се касае до първоначално приети
тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи
от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още
тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в
тълкувателните актове. При постановяване на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя вече даденото тълкуване и възприема ново такова, старото тълкуване
важи до неговата отмяна с новия тълкувателен акт. Последващите тълкувателни
решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да
се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В
този случай решението, с което се постановява тълкувателния акт се състои от
две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а в
втората се обявява за загубил сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част
поражда действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от
този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Затова
установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано
от съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от
тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след
приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент.
В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти,
които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са
породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно
действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то
въз основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото
тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от
страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се
прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР.
Въззивният съд приема, че
цитираната практика не е приложима в настоящия случай и погасителната давност
следва да се отчита от последното по време валидно изпълнително действие по
изпълнително дело № 20127880400011 на ЧСИ М.К.с рег. № 788 на КЧСИ и с
район на действие СГС. Само за приключили изпълнителни дела преди
26.06.2015г следва да се приеме, че е приложимо ППВС № 3/18.11.1980 г., като за
тях се приеме, че през периода им на висящност давност не тече. Не може да се
игнорира приложението на разпоредбата чл. 433, ал., т. 8 и не се отчете
настъпването на перемпцията по отношение вземането, за което е било образувано
изп. дело № 11/2012г и с оглед настъпването й по силата на закона да не се
приеме, че същото е прекратено въз основа на нея ex legе.
С ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност
за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл. 116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по
различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116 б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане
на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на
спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма
спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също,
че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на
изпълнителното производство, поради т. нар. "перемпция", настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време
валидно изпълнително действие.
Срокът е процесуален преклузивен и
не се отразява на съществуването на самото материално право на вземане, а само
на упражненото по съответното дело сезиране въз основа на процесуалното право
на взискателя да иска изпълнение. Началото на срока се поставя от последното
изпълнително действие, осъществено по искане на взискателя, като изява на
волята му да упражнява правото си. Всяко искане за извършване на действие,
което съставлява елемент от динамичния фактически състав на предвиден в закона
способ, опровергава презумираното бездействие на взискателя. Всеки отделен изпълнителен
способ и извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо изпълнителния
способ прекъсват давността. Не се приемат за такива действия исканията на
взискателя, насочени към подготовката на насочването на изпълнението. Като
примерни действия са дадени-насочване на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземането за
събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването
на пазач, насрочването и извършването на продан, постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др, назначаването на експертиза, извършването на
разпределение.
Според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са
изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. извършването на
опис и оценка на вещ. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа
висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия,
изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска
повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, именно
защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни
способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови
изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение
дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
На база на изложеното и в
съответствие с разрешенията на ТР т. 10 от ТРП № 2/26.06.2015г, постановено по
т. д. № 2/2013г на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че по изп. дело №
20127880400011 на ЧСИ М.К.с рег. № 788 на КЧСИ и с район на действие СГС връчването на запорно съобщение на длъжника на 15.04.2015г. други
изпълнителни действия не са предприемани. Именно от тази дата 15.04.2015г.,
следва да се отчита изтичането на давностният срок. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД при съдебно установени
вземания давността винаги е 5 години Считано от посочената
дата е изтекла погасителна давност за вземанията на ответника на 15.04.2020г.
Поради това следва да се приеме, че вземанията на ответника са погасени по
давност. В постановения смисъл е и съдебната практика по решение № 451 от
29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., ГК, решение № 325 от
13.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2783/2015 г., III г. о., ГК.
С оглед на изложеното въззивната жалба се явява
основателна и следва да бъде уважена. Поради несъвпадане на правните изводи на
двете инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено, а исковата
претенция уважена като основателна.
По
разноските:
При
този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззвникът-ищец
и заявената в този смисъл претенция за присъждане на разноски е основателна.
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца умата от 1724.60 лв., представляваща
разноски за първоинстанционното производство, от които внесена държавнта такса в размер на 694.60 лв. и заплатен адвокатски
хонорар на един адвокат в размер на 1030лв , както и направените разноски във
въззивното производство - сумата от 345 лв. внесена дъравна такса и 1000 лв.
заплатен хонорар на един адвокат
Постановеното по делото решение може да
бъде обжалвано пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок
от съобщението до страните, че е постановено.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение
№ 161487 от 09.07.2019г., постановено по гр.дело № 85881/2017г. по описа на
СРС, І Г.О., 171-ри състав като вместо
него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА
на
основание чл. 439, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че В.Г.Д., ЕГН **********,
с адрес *** не дължи на „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК ******, с адрес за връчване на
книжа: град София, кв.“******, сграда Матрикс Тауър, етаж 4-6 сумата от
14 760 лв. – главница по договор за потребителски кредит, сумата в размер
на 460.71лв. – договорна лихва за периода 22.11.2010г. -26.09.2011г. , както и
сумата в размер на 19.66 лв. –наказателна лихва за периода 22.05.2011г.
-26.09.2011г., както и сумата в размер на 970.58 лв. –направени разноски по
делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 09.11.2011г. въз основана
Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
09.11.2011г. по ч. гр. д. № 42395/2011г.
на СРС – 54 състав и е образувано изпълнително
дело № 20127880400011 на ЧСИ М.К.с рег. № 788 и район на действие СГС,
образувано въз основа на изпълнителен лист от 09.11.2011г. по ч. гр. д. № 42395/2011г. по описа на СРС,
54 състав поради погасено по давност право на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА
„Е.М.“ ЕООД, с ЕИК ******, с адрес за връчване на книжа: град София, кв.“******,
сграда Матрикс Тауър, етаж 4-6; да заплати на В.Г.Д., с ЕГН ********* с адрес ***
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1724.60 лв., представляваща съдебни
разноски за първоинстанционното производство, както и направените разноски във
въззивното производство в размер на 1345 лв.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./