Р Е Ш Е Н И Е
№1643/18.4.2019г.
гр. Варна, 18.04.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, XХХІ състав в публично съдебно заседание, проведено на деветнадесети март
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Любомир Нинов
при участието на
секретар Мария Минкова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№13275/2018г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Ищцовото дружество „П****“ ЕООД твърди, че по силата на договор за
кредит от 11.05.2017г. е отпуснало на ответника Г.Г.
кредит в размер на 1 000лв. срещу поето задължение същият да му бъде
върнат на 24 равни месечни вноски. Сочи се, че макар сумата да е отпусната от
ищеца и ответника да я е усвоил, то погасяване на задължението не е имало.
Търговското дружество сочи, че с просрочие повече от
една месечна вноска, кредитът съгласно договореното от страните става
предсрочно изискуем изцяло и поради това счита, че ответникът му дължи сумата
от 2 684.16лв., тъй като ответника заедно с кредита от 1 000лв. е
закупил и пакет допълнителни услуги на стойност 1 200.48лв. Сочи се, че за
събиране на посочената сума е било иницирано
заповедно производство в рамките на което тя е била присъдена, но поради
невъзможността длъжника да бъде открит на адресите си се предявява настоящия
иск за установяване дължимостта на вземането, като се
моли да се присъдят и сторените по делото разноски.
Ответника чрез
назначения му особен представител по реда на чл.131 от ГПК е подал възражение,
в което сочи, че оспорва претенцията, като на първо място счита, че не е
настъпила предсрочна изискуемост и също сочи несъответствието между
обстоятелствената част и петитума на иска относно
размера на претенцията. Твърди, че не дължи и сумата от 1 200.48лв.
стойност на пакет допълнителни услуги.
Съдът приема, че
предявения иск намира правното си основание в чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.415, ал.1 от ГПК.
Съдът след
преценка на направените от страните изявления и събраните по делото
доказателства при условията на чл.235, ал.2 от ГПК приема за установено от
фактическа и правна страна по предявения иск следното:
Съдът в рамките на
ч.гр.д.№**** на ВРС, ХХVІ състав
по реда на чл.410 от ГПК е осъдил ответника да заплати на ищеца 2 684.16лв.
главница по договор за потребителски кредит от 15.08.2017г. заедно със
законната лихва от датата на сезиране на съда – 2.03.2018г. до окончателното
изплащане на сумата, 20лв. такса за извънсъдебно събиране на вземането, 5.71лв.
лихва и разноски по делото.
Ищеца
за доказване на твърдението си за възнакване на
договорното задължение е представил копие от искане за отпускане на
потребителски кредит от 11.05.2017г. в което ответника е направил искане за
отпускане на кредит в размер на 1 000лв., със срок от 24м. за погасяването
му при месечни вноски 111.84лв. посоченото искане е съпроводено и с копие от
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити (СЕФПИПК) също от 11.05.2017г. с отбелязан размер на
кредита отново от 1 000лв. и със същия 24 месечен срок на погасяване, но
при месечна погасителна вноска от 61.82лв. Представена е и допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към
СЕФПИПК в която е отразено предложение за предоставяне на допълнителен пакет
услуги включващ:-1.приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, 2.възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски,
3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, 4.възможност за
смяна на датата на падеж и 5.улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства, като е посочено, че общата стойност на посочения пакет е в
размер на 1 200.48лв., като е посочено, че тази сума заедно със стойността
на допълнителния пакет ще бъде върната на 24 равни месечни погасителни вноски
всяка в размер на 111.84лв. Представен е също така и договор за потребителски
кредит №**** съпроводен със
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като и двата
документа са друстранно подписани и съдържат условия
и информация относно кредитното правоотношение идентична с вече обсъдената
по-горе. Ответника видно от представените ОУ на ищеца се е запознал и е приел
същите, като освен това му е издаден погасителен план.
Настоящия
състав приема, че по отношение на отпуснатия потребителски кредит за сумата от
1 000лв. между страните не съществува спор, като сключеният между тях
договор е с ясен предмет и съдържа всички обичайни реквизити за договор за
потребителски кредит, като по този начин за сключилите го е възникнало редовно
заемно договорно отношение. По отношение на споразумението за предоставяне на
пакет услуги към договора съдът съобразявайки установената съдебна практика и
направеното от ответника възражение намира, че следва да се обсъди въпросът има
ли нищожни клаузи като противоречащи на разпоредбите на ЗЗПотр.
Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ответника
притежава качеството потребител по смисъла на § 13,т.1 от ДП на ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. На ответницата в качеството на физическо лице е предоставена
далекосъобщителна услуга. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава
легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 19
точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие.
Според чл. 146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива ***ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ ДВ ***/ Според чл.3 от Директивата неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според
Директивата не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. При настоящия случай съдът приема, че
посоченото споразумение по своята правна същност представлява анекс към
договора за потребителски кредит, с който в тежест на кредитополучателя се
възлагат допълнителни разходи с цел да се избегне законовото ограничение на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с ПМС. При посоченото по-горе съдът приема, че
допълнително въведеното задължение за плащане на сумата от 1 200.48лв. се
явява неоснователно като уговорено в нарушение на закона и посочената сума не
се дължи, като остава да се изследва дължимостта на
сумите по самия договор за потребителски кредит посочени в него като обща сума
от 1 483.68лв. от които 1 000лв. главница по кредита. Периода на
изплащане на кредита е уговорен на 24 месеца от 11.05.2017г., като при това
положение срокът в който следва задължението да бъде погасено изцяло изтича на
11.05.2019г., а заявлението по реда на чл.410 от ГПК е подадено пред съда на
2.03.2018г. Съгласно общите условия на договора за потребителски кредит
представени от ищеца чл.12.3 просрочието на една
месечна в носка с повече от тридесет дни води до
настъпване на автоматично прекратяване на договора и предсрочна изискуемост на
останалата дължима част от него без да се изисква изрично уведомяване на
длъжника за това. По този въпрос ВКС е формирал становище в Решение № **** г. на ВКС по гр. дело № *** г., ГК, 2-о отд. където е посочено, че е „допустимо е да се фингира
недоставеното или само изпратено от банката съобщение до длъжника като получено
единствено в случай че договорът между страните предвижда определени предпоставки
и/или фактически констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа да се доведе до знанието на длъжника изявлението на кредитора,
че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. В случай че
договорът за кредит не обективира такава уговорка,
уведомяването на длъжника следва да бъде надлежно удостоверено посредством
уредените в чл. 37–58 ГПК способи за връчване на книжа, вкл. връчване по
възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД), но не и чрез частен съдебен изпълнител
(чл. 43 ЗЧСИ), който може да удостоверява връчване на книжа само във връзка с
образуваните пред него изпълнителни дела или при изрично възлагане от съда в
хипотезата на чл. 42, ал. 2 ГПК.“ При настоящия случай на първо място следва да
се посочи, че това решение е приложимо и към настоящото производство по
аналогия, на следващо място следва да се има предвид, че общите условия не
съдържат уговорка между страните допускаща хипотезата на фингиране
по смисъла на цитираното решение.
Решение №77/10.05.2016 по дело №3247/2014 на ВКС, ТК, II т.о. обаче сочи,
че „предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от
длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако
към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит
предпоставки, обуславящи настъпването й. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на
кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното
производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на
длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата
молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска
предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите
към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.
Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем,
направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал.
1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия
за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като
факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право
съгласно чл. 235, ал.
3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния
иск по чл. 422, ал.
1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на
настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за
предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за
изпълнение.“ Посоченото виждане на ВКС съотнесено по
аналогия към настоящия казус води на извода, че към момента на сезиране на съда
със заповедното производство предсрочна изискуемост за цялото вземане не е била
настъпила и поради това установителния иск се явява
основателен само за дължимите се вноски с настъпил падеж от 11.05.2017г.-датата
на отпускане на кредита до 2.03.2018г. датата на завеждане в съда на
заявлението за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. За останалата част от
сумата ищецът би могъл да предяви осъдителен иск, но това не е сторено в
настоящото производство.
Предвид изложеното съдът приема, че предявения иск следва да бъде уважен
частично само за сбора на погасителните вноски дължими се като неизплатени към
момента на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК в съда-2.03.2018г.
При извършена аритметична справка съобразно представения погасителен план
размера на сумата която следва да се признае като дължима възлиза на 556.38лв.,
а за разликата над тази сума до търсените 2 684.16лв. включващи и сумата
от 1 200.48лв. по пакета допълнителни услуги, претенцията следва да бъде
отхвърлена като недоказана.
Предвид частичното
уважаване на претенцията и направеното искане за присъждане на разноски съдът
приема, че ответника дължи заплащане на сумата от 212.52лв. по исковото
производство и 21.40лв. по заповедното производство.
При горните
съображения Варненски районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА за установено в
отношенията между ищеца „П**** ***,
и ответника Г.П.Г. ЕГН********** ***, че ответното физическо лице дължи на
търговското дружество сумата от 556.38лв. неизплатени погасителни вноски по
договор за потребителски кредит от 11.05.2017г., заедно със законната лихва от
датата на сезиране на съда-2.03.2018г. до окончателното изплащане на сумите,
всички те присъдени по заповедното гр.д.№*** на ВРС, ХХVІ състав, като отхвърля
претенцията за разликата до претендираните
2 684.16лв., на осн. чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.415, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Г.П.Г. ЕГН********** *** да заплати на „П**** със седалище и адрес на управление *** сумите от 212.52лв.
разноски по исковото производство и 21.40лв. разноски по заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред ОС-Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: