Решение по дело №1157/2021 на Софийски градски съд

 

 

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 12.08.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                   

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                                              Мл. съдия ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                                               МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Вяла Баева, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело № 1157 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20248100 от 10.11.2020г. по гр.д. № 34551/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 87-ми състав са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 86 ЗЗД  за признаване за установено в отношенията между страните, че „С.А.Г. Г.“ ЕООД, ЕИК*********дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: сумата от 142.86 лв., представляваща стойността на доставена и ползвана топлинна енергия  за периода м. 10.2016г. до м. 04.2018г. в имот с абонатен №******, находящ се на адрес гр. София, ж.к. „*********, ведно със законна лихва  от 08.04.2019г. до изплащане на вземането, мораторна лихва  в размер на 21.55 лв. за периода от 01.12.1016г. до 07.03.2019г., такса за дялово разпределение в размер на26.10 лв. за периода м. 05.2016г.  до м. 04.2018г. ведно със законната лихва от 08.04.2019г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение в размер на 4.54 лв. за периода от 30.06.1016г. до 07.03.2019г. , с която ответникът неоснователно се е обогатил и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение  по ч. гр. д. № 20046/2019г. по описа на СРС, 87 състав като неоснователни. Ищецът „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********е осъден да заплати на ответника  сумата от 600 лв. разноски по делото.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия за стопански нужди по смисъла на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ, съобразно която норма, такъв потребител бил физическо или юридическо лице, което купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди, както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет. Видно било от представения по делото нотариален акт, че ответното дружество било собственик на процесния имот. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата „С.А.Г. Г.“ ЕООД, действащо чрез процесуалния си представител адв. Л.И. е депозирал в срок отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че ответното дружество не е ползвал имота, за който се претендират сумите за топлинна енергия, защото по това време  е бил отдаден под наем на трето лице. Освен това съгласно приетата по делото съдебно-техническа експертиза в магазин 21 няма отоплителни уреди, не е потребител на топлинна енергия и топла вода, защото между магазините и високото тяло на блока, в който се намира процесния обект има дилатационна фуга, която не позволява преминаване на топлина. По изложените съображения твърди, е  по делото не са ангажирани доказателства за обогатяването на ответника. Моли за отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване на обжалваното решение.Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

 

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Със заявление вх. № 3025694/08.04.2019г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу „С.А.Г. Г.“ ЕООД, ЕИК*********за сумата от 142.86 лв. лв., представляваща стойността на доставена и ползвана топлинна енергия  за периода м. 10.2016г. до м. 04.2018г. в имот с абонатен №******, находящ се на адрес гр. София, ж.к. „*********, ведно със законна лихва  от 08.04.2019г. до изплащане на вземането, мораторна лихва  в размер на 21.55 лв. за периода от 01.12.1016г. до 07.03.2019г., такса за дялово разпределение в размер на26.10 лв. за периода м. 05.2016г.  до м. 04.2018г. ведно със законната лихва от 08.04.2019г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение в размер на 4.54 лв. за периода от 30.06.1016г. до 07.03.2019г.. заедно с законната лихва от датата на поданае на заявлението до окончателно плащане на сумата. На 24.04.2019 г., по ч. гр. д. № 20046/19 г. на  СРС, 87 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочените в заявлението суми, като са присъдени и сторените разноски в заповедното производство в размер на 75 лв., от които 25 лв. държавна такса  и 50 лв. възнаграждение за юрисконсулт.

Ответникът срещу „С.А.Г. Г.“ ЕООД, ЕИК*********е подал възражение по чл. 414 ГПК на 13.05.2019г. Съобщението за възможността за предявяване на установителен иск е връчено на ищеца на 30.05.2019 г. Исковата молба е подадена на 16.06.2019г. /в срока по чл. 415 ГПК/.

      Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.  Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор, но  само в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.           

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо /предмет на установителните искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са вземанията по смисъла чл. 410 ГПК – за които е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.дело №20046/2019 год. по описа на СРС, ГО, 87 състав, т.е. налице е идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителните искове/. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

             По делото е установено, че ответното дружество е собственик на магазин № 21, находящ се на адрес гр. София, ж.к. „*********с  абонатен №******, съгласно представения Договор за продажба на търговско предприятие от 10.05.2012г. По делото не са ангажирани доказателства, че посоченият имот е топлрофициран.

            По делото е прието заключение на назначената по делото съдебно – техническа експертиза, което настоящият състав кредитира изцяло, като компетентно дадено и неоспорено от страните, от което се установява, че за процесния имот – магазин № 21, собственост на ответника, суми за отопление и за БГВ не са начислявани, поради липса на работещи отоплителни тела и потребление на топлинна енергия,  както и липса на потребление на гореща вода. Според вещото лице, което е посетило имота, същият не получава топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация на блока, доколкото част от помещението се намира извън контура на блока /сградата етажна собственост/, в него не се ползва отопление и няма преминаващи хоризонтални и вертикални щрангове, като между магазина и високото тяло на блока има дилатационна фуга, която не позволява преминаване на топлината от апартаментите над магазина към него.

По делото е представен договор за наем от 01.12.2013г. по силата на който ответното дружество е предоставило за временно и възмездно ползване магазин № 21  за срок от 3 години на наемателя „В.К.“ ЕООД с ЕИК ******. Представен е и договор за наем  от 01.11.2018г. по силата на който ответното дружество е предоставило за временно и възмездно ползване процесния имот- магазин № 21 за срок от три години на наемателя „М.**+ ООД, ЕИК ********.

О така установените обстоятелства настоящият състав прави следните правни изводи:

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В разглеждания случай твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия /в т.ч. стойността на услугата дялово разпределение/, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

Както вече бе посочено, не се спори по делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди, както и че ответникът е собственик на процесния имот.

За да бъде ангажирана обаче отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същият е собственик на процесния имот, а следва също така да се докаже, че той е ползвал имота през исковия период и съответно е консумирал доставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е спестил разходи – доказателствената тежест за това е била на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче не са били ангажирани каквито и да било доказателства, а и за посоченото обстоятелство не е налице признание от страна на ответника. Напротив, видно е от представените договори за наем през исковия период имотът се е ползвал от трето за спора  лице.  Освен това се установи че имотът не е бил топлофиициран. Следователно от представените по делото писмени доказателства не може да бъде формиран категоричен извод, че в имота е доставена топлинна енергия и тя е била потребена именно от ответното дружество.

В този смисъл и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните вземания за неоснователното обогатяване. А щом няма главни задължения, не може да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По разноските:

При този изход на спора ответното дружество - въззивник няма право на разноски за въззивното производство.

 Въззиваемата страна е претендирала разноски за  заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. Своевременно е представила и списък по чл. 80 ГПК,  към който е приложен договор за правна защита и съдействие № 959089 от 27-05.2021г., служещ като разписка. С оглед на изложеното направеното искане  за присъждане на разноски се явява основателно, поради което въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 300 лв., сторени разноски във възввното производство.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.

 

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 145504 от 09.07.2020г. по гр.д. № 12867/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав.

ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление *** да заплати на „С.А.Г. Г.“ ЕООД, ЕИК*********със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 лв. разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:1.                      2.