Р Е Ш Е Н И Е
№17/14.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито заседание на 10.12.2019 год. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН
ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА
БРАТАНОВА
МАГДАЛЕНА
НЕДЕВА
При секретаря
Д.Чипева като разгледа докладваното от съдията А. Братанова в.т.д. № 225 по
описа на ВнАпС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от В.И.К. *** срещу Решение № 1/04.01.2019 год.,
постановено по т.д.№ 28/2018 год. по описа на СОС, с което страната е осъдена
да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Московска 19, остатъка от неплатеното задължение по
Договор за ипотечен кредит от 13.12.2006 г., съставляващо:
Главница
в размер от 40 948,92 лв. /четиридесет хиляди деветстотин четиридесет и осем
лева и деветдесет и две стотинки/;
Договорна лихва за периода: 21.08.2009 г.
- 07.03.2018 г. в размер на 38 441,66 лв. /тридесет и осем хиляди
четиристотин четиридесет и един лева и шестдесет и шест стотинки/.
Санкционираща
лихва за периода: 22.09.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 833,34 лв.
/осемстотин тридесет и три лева и тридесет и четири стотинки/.
Заемни
такси в размер на 1229,80 лв. /хиляда двеста двадесет и девет лева и осемдесет
стотинки/
Предявената въззивна жалба е обоснована с възражения за настъпила и
надлежно предявена предсрочна изискуемост на кредитния дълг на 20.11.2009 год.
Считано от посочената дата, вземането е погасено по давност съобразно
въведеното от страната възражение в отговора на исковата молба. Претендираният
дълг е формиран от договорни лихви, чиито размер е предмет на едностранно
увеличение от банката, в нарушение на императивната норма на чл. 144 ЗЗП. Не се
претендира събирането на нови доказателства.
Основателността на въззивната жалба се оспорва в писмен отговор на насрещната
страна.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
при наличие на правен интерес от обжалването и отговаря на изискванията на чл.
262 ГПК, поради което се преценява от въззивния съд като процесуално допустима
и редовна.
Съдът след преценка на представените по
делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
На 13.12.2006 г. между ищеца и Ж И Ке сключен Договор за
ипотечен кредит в размер на 43 000 /четиридесет и три хиляди/ лева със срок за
издължаване на кредита от 240 месеца, считано от датата на неговото усвояване,
като кредита е усвоен изцяло еднократно на 18.12.2006 г.
На 15.12.2012 г. поради непогасяване в срок на месечните
погасителни вноски и допусната забава в плащанията над 90 дни, на основание т.
20.2, раздел VII „Отговорности и санкции”, от Общите условия към Договор за
ипотечен кредит от 13.12.2006 г., от страна на „Банка ДСК“ ЕАД е подадено
заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу
длъжника Ж К по реда на чл. 417 от ТПК.
На 18.12.2012г. са издадени изпълнителен лист и заповед
за незабавно изпълнение срещу длъжника Ж И Кпо ч. гр. д. № 2430/2012г. по описа
на Районен съд Силистра. Въз основа на така издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, Банка „ДСК“ ЕАД е образувала на 11.02.2013 г. изпълнително
дело № 41/2013г. по описа на СИС при PC- гр. Силистра. След извършена справка било установено, че
кредитополучателят Ж И Ке починал на 07.09.2008 г. - преди подаване на
заявлението по чл. 417 от страна на „Банка ДСК“ ЕАД.
Във връзка с горното, на 11.04.2013 год.. представител на
„Банка ДСК“ ЕАД е подал молба до Районен съд Силистра по ч. гр. д. № 2430/2012
г. за обезсилване на издадените в полза на банката заповед за изпълнение и
изпълнителен лист.
С Определение № 1341 от 17.04.2013г., постановено по ч.
гр. д. № 2430/2012г. по описа на PC- гр. Силистра, издадените в полза на „Банка
ДСК“ ЕАД, срещу Ж И Кизпълнителен лист и заповед за изпълнение са обезсилени
изцяло и производството по делото е прекратено, след което е прекратено и
изпълнителното дело № 41/2013г. по описа на СИС при PC- гр. Силистра.
От представеното удостоверение за наследници на
кредитополучателя Ж И К, издадено от община Силистра, /изх. №
3642/21.07.2016г./ е видно, че
кредитополучателят е починал на 07.09.2008 г., установено с Акт за смърт №
0474/07.09.2008 г. а негови наследници по закон са В.И.К., ЕГН: **********,
негова съпруга, И Ж В, ЕГН: ********** и Т Ж К, ЕГН: ********** - негови дъщеря
и син.
На 02.08.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД е подала до Районен съд-
гр. Силистра молба с правно основание чл. 51, ал. 1 от ЗН с искане наследниците
на Ж К от първи ред - В.И.К., ЕГН: **********, И Ж В, ЕГН: ********** и Т Ж К,
ЕГН: ********** да бъдат поканени от съда и да им бъде определен срок, в който
да заявят дали приемат или се отказват от наследството на своя наследодател.
Въз основа на гореописаната молба е образувано гр. д. №
1152/2016 г. по описа на Районен съд- гр. Силистра с правно основание чл. 51 от ЗН, по което е установено, че наследниците И Ж В и Т Ж К - дъщеря и син, са се
отказали от наследството на баща си и отказите им са вписани в особената книга
на PC- гр. Силистра под № 41 от 12.12.2012 г. и № 42 от 12.12.2012 г., съгласно
определение на съда, постановено по ч. гр. д. № 2373/2012 г.
Наследницата В.И.К. - съпруга, в същото производство,
писмено е заявила, че приема наследството, оставено от кредитополучателя Ж И К,
което е вписано в специалната книга на съда под № 132/03.11.2016 г., видно от
представеното и удостоверение от PC- гр. Силистра.
I.По пасивната легитимация на В.К.:
Предявен
е осъдителен иск с предмет целият главен и акцесорен кредитен дълг на Ж И К, поч. на 07.09.2008 год. Искът е насочен срещу В.И.К. при твърдения, че
същата има качеството на единствен наследник по закон, преживяла съпруга на наследодателя,
при вписан отказ на двамата низходящи на наследодателя И
Ж В и Т Ж К.
В
проведеното о.с.з. на 26.06.2019 год. процесуалният представител на В.И.К. –
адв.Б.Ж. е въвел възражение досежно обема на отговорността на ответницата в
качеството на наследник по закон на кредитополучателя Ж.К. Възражението е
обосновано с приложение на правилото на чл. 53 ЗН, което страната тълкува в
смисъл, че предприетият отказ на низходящите на наследодателя не увеличава
наследствената квота на преживелия съпруг. Поддържа се, че починалият Ж.К има
роднини по съребрена линия, за които е приложимо правилото на чл. 53 ЗН.
Представя удостоверение за наследници на Ж К Г – праводател на кредитополучателя
Ж И К.
На
основание чл. 53 ЗН частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото
да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници. Според
дадените задължителни разяснения в Тълкувателно решение № 148 от 10.XII.1986
г., ОСГК, при отказ от наследство, заявен от всички деца на наследодателя, а
също и при неприемането му от всички от тях, преживелият съпруг наследява със
следващите децата редове. В този случай, ако няма наследници от тези редове,
той получава цялото наследство. Отказът от наследство на всички наследници от
първи ред, има за правна последица създаване на наследствено правоприемство
спрямо останалите редове. В конкретния случай, отказът от наследство обуславя
наследствено правоприемство на наследниците по чл. 8 ЗН – т.е братя и сестри и
техните низходящи. Преживялата съпруга наследява при условията на чл. 9, ал.2 ЗН в зависимост от продължителността на брака до датата на откриване на
наследството. Единствено при условията на чл. 9, ал.3 ЗН съпругата получава
цялото наследство.
Нормите
на чл. 60, ал.1 ЗН и чл. 53 ЗН имат императивен характер и в конкретния случай, приложението им обуславя пасивната материалноправна
легитимация на ответницата. При проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване /Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК/. С оглед на изложеното и в съответствие с правомощията си
по чл. 27 ГПК с Определение № 487/08.07.2018 год. съдът е допълнил доклада по делото с указания
ищецът да ангажира доказателства за наследствената квота на ответницата с оглед приложение на императивното правило
на чл. 60, ал.1 ЗН. Указал е на страната, че не сочи доказателства за
наследниците, чиито дял е увеличен по реда на чл. 53 ЗН чрез представяне на
удостоворение за наследници на наследодателя. Указал е още, че при наличие на
приели наследството братя и сестри на починалото лице, страната следва да
представи доказателства за продължителността на брака между наследодателя и
ответницата до откриване на
наследството.
Съобразно представеното по делото удостоверение за съпруг/а и родствени
връзки, наследодателят Ж.К има преживял брат – С И К, който в хода на
производството се е отказал от наследството /така протокол от 13.11.2019 год.
по ч.гр.д.№ 1478/2019 год. на РС – Силистра/.
Отказът от наследството уголемява
дела на ответницата, респ. на основание чл. 53 ЗН вр. чл.9, ал.3 ЗН същата
следва да се счита за единствен наследник по закон на кредитополучателя, респ.
за единствена материалноправно легитимирана да отговяра за изпълнението на
кредитния дълг в цялост, на основание чл.60, ал.1 ЗН.
Соченият факт следва да бъде съобразен в настоящото производство, на
основание чл. 235, ал.3 ГПК.
Неоснователни са възраженията на въззивницата, че отказът от наследството
обуславя уголемяването на дела й,
единствено, ако същата приеме частта на отреклия се. Страната е наследник,
който вече е приел наследството, поради което не може да отхвърли уголемяването
на своите дялове. Това би означавало частичен отказ и частично приемане на
наследството, което е недопустимо.
Уголемяването не се придобива по правоприемство от отказалия се
наследник, а по наследство. Сочените промени следва да се считат за настъпили
от момента на откриване на наследството, респ. преди завеждането на настоящия
иск – чл. 48 ЗН.
II. По предсрочната изискуемост на кредитния дълг:
Договорът за кредит
не се прекратява със смъртта на наследодателя. Той запазва действието си и
спрямо наследниците, които придобиват правата и задълженията по него в
качеството на универсални правоприемници.
Съгласно разпоредбата на чл.
84, ал. 1 ЗЗД, когато
денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му, но ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите
наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. Целта на предвидената в чл.
84, ал. 1, изр. 2 33Д покана е наследниците на длъжника да узнаят за
наличието и размера на задължението на техния наследодател, а в хипотезата на
сключен между банката и наследодателя договор за кредит
– и уговорения между банката и кредитополучателя
падеж на дължимите вноски по кредита. При наличието на знание за задълженията по кредита обаче наследниците на
кредитополучателя са длъжни да погасяват съответните погасителни вноски на
съответния падеж съобразно договорните клаузи /Решение № 63 от 29.07.2019 г. на
ВКС по т. д. № 1528/2018 г., II т. о., ТК/.
Ответницата
принципно не оспорва знанието си относно кредитния дълг, предхождащо депозирането
на предявения иск. Страната не е въвела въззивни доводи за ревизия, обосновани
с приложението на чл. 84 ЗЗД. Отделно, приобщени са и доказателства, че
кредиторът е инициирал производство с правно основание чл. 51, ал.1 ЗН
/ч.гр.д.№ 1152/2016 год. по описа на РС – Силистра/, в което е представил
договора и погасителния план. Препис от молбата, ведно с посочените
доказателства, е връчена на страната на 31.08.2016 год. Изявленията на
кредитора, следва да бъдат квалифицирани като покана по чл. 84, ал.1 ЗЗД, независимо
от липсата на нарочно формулиране. По изложените съображения, същите са
достатъчни за поставянето на правоприемника в забава според изискванията на чл.
84 ЗЗД. По делото не се оспорва, че от 2016 год. до датата на завеждане на
настоящата искова молба, ответницата не е предприела погасяване на кредитния
дълг на наследодателя си. Следователно – налице са обективните предпоставки за
пораждане на потестативното право на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем съобразно договорното правило на чл. 20.2 от ОУ.
С ТР 4/2013 год. от
18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС се прие , че когато по силата на чл.60, ал.2
Закон за кредитните институции /ЗКИ/, банката-кредитор е поискала издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК в хипотеза на предсрочно изискуем
кредит поради неплащане на една или повече вноски, предсрочната изискуемост
следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните
и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. С
цитираното тълкувателно решение се приема, че предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Договорните уговорки в противен смисъл са
непротивопоставими на длъжника.
Предпоставките за
настъпване на фактическия състав на
предсрочната изискуемост са идентични и когато последиците й се релевират в
общия исков процес с едно изключение – предсрочната изискуемост може е
настъпила и в хода на производството. Трайна и постоянна е практиката на ВКС,
че предсрочната изискуемост настъпва със съобщаването на изявленията на
кредитора на насрещната страна, което може да се осъществи и посредством
връчване на съдебните книжа /прим. Решение
№ 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК/. Предсрочната изискуемост настъпва с едностранно волеизявление на
кредитора, което обаче трябва да е достигнало до знанието на пасивнозадължената
страна. Простото обявяване на предсрочната изискуемост в правния мир не е
достатъчно за настъпване на преобразуващия й ефект.
Защитата на
ответника е концентирана около твърдението, че страната е била уведомена за
предсрочната изискуемост още в хода на заведеното изпълнително производство
през 2013 год., когато по отношение на починалия й съпруг са предприети принудителни
действия за изискуем в цялост кредитен дълг. Справка в приобщеното изпълнително
производство сочи, че поканата за доброволно изпълнение до длъжника Желязко И. К е била върната в цялост
със саморъчно изявление на адв. К.М. от
15.02.2013 год., че лицето е починало
през 2008 год. Сочените действия са осъществени във връзка с договор за правна
защита от 11.12.1012 год., сключен между ответницата и адвоката с предмет:
„представителство пред Банка ДСК и съда“ във връзка с кредитното залъжение на
починалия Ж К.
Прибщените
доказателства не установяват обявяване на предсрочната изискуемост по отношение
на универсалния правоприемник, тъй като липсват каквито и да доказателства за
осъществено фактическо връчване. Кредиторът не разполага с потвърждаване
на получаването на писма със съдържание на волеизявление за предсрочна
изискуемост. Без такова обратно удостоверяване кредиторът
не е можел да узнае, че действително длъжниците му са вече уведомени и да
приложи последиците от отправено към тях изявление. Отделно от изложеното, дори и осъществено, връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника и на поканата за
доброволно изпълнение не би могло да се приравни на обявяване на предсрочната
изискуемост, тъй като и двата документа не изхождат от кредитора и не съдържат
волеизявление в посочения смисъл.
Неправилни са и
твърденията на ответницата, че изявлението й за уведомяване следва да се счита
за признание на неизгоден факт със съответното процесуално доказателствено
значение.
Преценката за това дали твърдян факт е изгоден или
неизгоден за страната се извършва според конкретиката на казуса. В настоящото
производство ответницата се домогва да докаже, че предсрочата изискуемост е
надлежно обявена, респ. настъпила в момент, предхождащ с повече от 5 години
завеждането на иска. Сочената процесуална позиция обслужва защитната й теза за
погасяване по давност на претенциите. Следователно, твърденият факт не е неизгоден от страната и признанието му няма
самостоятелно доказателствено значение.
Нямат релевантно
значение и осъществените от банката счетоводни записвания, респ. счетоводното
отчитане на дълга като предсрочно изискуем
или обратно. Счетоводните записвания не са елемент от фактическия състав
на предсрочната изискуемост и нямат релевантно значение за спора.
Съобразявайки
горното, съдът намира, че първото, достигнало до знанието на ответницата
изявление за предсрочна изискуемост е отправено с нотариална покана, л.72.
Поканата е получена от страната на 09.01.2018 год., съобразно изричните й
признания в заявление до банката, входирано с
вх.№ 17.01.2018 год. Налице са предпоставките за надлежно упражнено от
кредитора право да трансформира дълга в предсрочно изискуем, считано от 09.01.2018 год. Определянето на датата на предсрочна изискуемост е правен въпрос, а за приложимите
договорни и законови разпоредби, съдът следи служебно. Следва да се има и предвид, че няма
пречка съдът в исковото производство да формулира изводи за различни модалители
на задължението от това, което страните твърдят. Изискуемостта не е
правопораждащ юридически факт, а модалитет на дълга.
III. По главния кредитен дълг:
Претендира се дълг, който е предсрочно
изискуем, считано от 09.01.2018 год. Във величината на същия са включени падежирали
вноски, считано от 18.09.2009 год. до 09.01.2018 год., както и предсрочно
изискуема главница.
Исковата молба,
прекъсваща давността, е предявена на 08.03.2018 год.
Погасителната
давност за предсрочно изискуемата главница не е изтекла. Поставя се въпроса за
погасителната давност по отношение на вече падежиралите вноски от същата.
На първо място, според
задължително тълкуване на чл.
111, б. "в" ЗЗД, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност,
задълженията с падежи, настъпващи през предварително определени интервали,
следва да имат относителна самостоятелност и повтарящ се характер, като
общността им възниква от един правопораждащ факт (ТРОСГТК № 3/2011 на ВКС).
Кредиторът е предоставил на длъжника еднократно главницата като цяло за
ползване до изтичане на краен срок 2024 г., съответно и връщането на тези
парични средства на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да
приема изпълнение на части. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит
на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея
остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В тази насока е и формирана съдебна практика (Решение № 28 от
5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и Решение №
38/26.03.2019 по т. д. № 1157/2018г, 2, т. о., ТК).
Междинните срокове по
плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат правното значение на падежи за
съответно изискуемите части и за двете страни. Крайната дата за ползване на кредита
се отнася само за последната част от главницата, затова и за всяка по-рано
изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата главница, а
само за съответно изискуемата част. В този смисъл и т. 1 от ТРОСГТК 8/2017 г. Значението на падежа
на всяка вноска не може да бъде игнорирано и с оглед в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции,
според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една неплатена
вноска по договор за б. кредит, което означава, че вземането на банката за
всяка неплатена вноска на падежа е изискуемо. На посоченото основание и с оглед критериите
на чл.114, ал.1 ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита началото на
давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна
вноска от датата, на която плащането е било дължимо /Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК/.
Исковата молба е
предявена на 08.03.2018 год. и прекъсва течението на
погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски от главницата, дължими след 08.03.2013 г.,
съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД, респ. вземането
за падежирали анюитетни вноски до посочената дата е
погасено по давност. Дължимият непогасен остатък от главното задължение,
изчислен служебно от съда, при приспадане на вноските за главница за периода от
18.09.2009 год. до 08.03.2013 год. по погасителния план, възлиза на 36 925, 94 лева.
IV. По претенцията за
възнаградителна лихва:
По арг. от чл. 111, б.“в“ ЗЗД вземането за лихви се погасява с кратката
тригодишна давност /Решение № 38/26.03.2019 год., постановено по т.д.№
1157/2018 год. на ВКС, Второ ТО/. Вземането за лихва в рамките на предвидените
анюитетни вноски е изрично визирано в погасителния план, респ. определимо.
Паричните задължения са делими и няма пречка давността по отношение на частта
от вноската, съставляваща договорна лихва да се погасява с различна давност от
главното задължение. Продължителността на законоустановения срок за
погасяването на вземането за лихва не може да бъде удължаван чрез включването
му като част от анюитетна вноска. Следователно, вземането за
възнаградителна лихва, съставляваща част от анюитетните вноски до 08.03.2015
год., следва да се счита за погасено по
давност.
Съобразно
фактическата установеност по делото, предсрочната изискуемост по кредита е настъпила
преди твърдяната от ищеца дата, т.е. на 09.01.2018 год. Възнаградителните лихви
съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на
предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от
разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При
предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг
не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и
на правото на ползване на кредита занапред. Кредиторът има право да претендира
договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски
до датата на предсрочна изискуемост. В този смисъл и ТР № 3/27.03.2019 год.,
постановено по т.д. № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС. В заключение, акцесорната
претенция за възнаградителна лихва за периода след обявяването на кредита за
предсрочно изискуем е неоснователна.
При съобразяване на
горното, ищецът разполага с вземане за възнаградителни лихви единствено за
периода 08.03.2015 год. – 09.01.2018 год.
По размера:
Преюдициално значение за размера на задължението има наведеното възражение за
неравноправен характер на клаузата на чл.6 от договора във връзка с чл. 8.1 и
чл. 9.1 от ОУ, съобразно които банката има право едностранно да променя базовия
лихвен процент, съставляващ компонент за формиране на възнаградителната
лихва.
Наведеното
възражение е основано на императивните разпоредби на ЗЗП. Кредитополучателят е
физическо лице, което ползва кредитни услуги, непредназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. Същият е
потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, респ. по отношение на него и
универсалните му правоприемници е приложима защитата, предвидена в
потребителския закон.
Разпоредбите на
договора и ОУ предвиждат, че кредитът се олихвява с лихва, състояща се от БЛП и
надбавка, посочена в договора. Кредиторът има право да променя БЛП, за което
уведомява кредитополучателя и съставя нов погасителен план.
Съобразно
заключението на ССЕ, събрано от въззивната инстанция, банката е променяла
няколкократно БЛП в посока увеличение. Кредитополучателят не е уведомяван и не
е подписвал нови погасителни планове.
Трайна е съдебната
практика по въпрода, че по отношение на забраните за търговеца
да променя едностранно условията в договора на непредвидено в него основание
(чл.143, т.10 ЗЗП), да определя цената на услугата при предоставянето й или да
я увеличава без потребителят да има право да се откаже от договора (чл.143,
т.12 ЗЗП), се прилагат изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 и
чл.144, ал.4 ЗЗП, но при определени предпоставки /
Решение № 231/02.03.18 г. по
т.д.№ 875/17 г. на І т.о., Решение № 15/18.04.18 г. по т.д.№ 2439/16 г. на І т.о., Решение № 189/18.01.19 г. по т.д.№ 1607/17 г. на І т.о., Решение № 299/15.02.19 г. по т.д.№ 2023/17г. на ІІ т.о.,
Решение № 294/27.03.19г. по т.д.№ 1599/17 г.
на ІІ т.о., Решение № 378/28.03.19 г. по
т.д. № 2775/17г. на ІІ т.о., Решение № 384/29.03.19 г.
по т.д.№ 2520/16 г. на ІІ т.о.,
Решение № 314/29.07.19 г. по
т.д.№ 1766/16 г. на ІІ т.о., Решение № 92/09.09.19 г. по т.д.№ 2481/17 г. на ІІ т.о., Решение № 67/12.09.19 г. по т.д.№ 1392/18 г. на І т.о./ Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския
съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на
цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца
фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на
банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да
представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да
липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.
Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е
съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост
се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа
гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на
поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна
степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от
сключването на договора.
В Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. е направено
разграничение, че при клауза в договор за б. кредит, с която е постигнато
съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за б. кредит
да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на
подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за
промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна
методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е
неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146
ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата
към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка
в определен размер.
Сочените разрешения
се споделят изцяло от настоящия състав. Предвиденото в договора /чл.6/ и в ОУ
/чл.8.1 и чл.9.1/ право на банката едностранно да изменя БЛП съставлява
неравноправна клауза, тъй като не съдържа ясно и конкретно разписание на
обективните фактори и методиката за изменение. По делото не е установено наличието на
проведено индивидуално договаряне по повод сключването на процесния договор от
банката съобразно вменената й доказателствена тежест по чл. 146, ал.4 ЗЗП. Величината на дълга
следва да се определи според пълвоначалните уговорки на страните - лихвен процент по кредита от 8, 99 %.
Съобразно
заключението на ССЕ /Приложение 4/ на вещото лице Б.Б. и служебните изчисления на съда, дължимата лихва в периода 08.03.2015 год.
– 09.01.2018 год., изчислена според първоначалните уговорки между страните
възлиза на 10 322, 74 лева.
Искът е основателен до посочения размер.
V.По претенцията за наказателна
лихва:
Лихвата се претендира за периода от 22.09.2009г. -
07.03.2018г. Съгласно чл.20.1 ОУ при
просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, банката
начислява и събира в допълнение към договорената възнаградителна лихва и
наказателна надбавка над нея в размер на 3 пункта. Предвиденото обезщетeние е съобразено с
обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката като
целта й е да стимулира изпълнението и да превенира допускане на неизпълнение.
Обезщетението не е прекомерно по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП.
Клаузата за наказателна надбавка има характер на договорна неустойка,
санкционираща забавеното плащане на главницата от кредитополучателя. Доколкото се
касае за лихва като вид договорно обезщетение, то възражението на ответника за
погасяване на задължението с краткия 3-годишен срок се явява основателно –
чл.111, б.“б“ ЗЗД . Непогасената част от вземането е за периода след
08.03.2015 год. /3 години преди образуваното исково производство,
прекъсващо давността/. Размерът на вземането, съобразно служебните изчисления
на съда, възлиза на 471, 82 лева.
VI. По претенцията за такси:
Претендират се
заемни такси в общ размер от 1229, 80 лева.
Съобразно представеното с исковата молба извлечение, имащо характер на
справка по чл. 366 ГПК, сумата от 1229, 80 лева включва: такси за управление на
кредита – 950 лева и за подновяване срока на ипотека в размер на 279, 80 лева.
Във въззивната
жалба са наведени възражения, че такси по кредита не са договаряни и че
вземането е погасено по давност.
По дължимите такси
за управление на кредита: Таксите за управление на
кредита съставляват част от общите разходи по същия /чл.58, ал.1 ЗКИ/. В чл.11 от договора е предвидено, че кредитополучателят
заплаща такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на
Банката. В чл.12 от договора е
обективирано признанието на кредитополучателя, че е запознат с Тарифата.
Разпоредбите на ОУ
също предвиждат дължимост на такса за управление на кредита /чл.25,1/, а
съобразно приложимата Тарифа размерът й е в размер на 95 лева годишно.
Таксата за
управление на кредита се събира в края на всяка година на
определена падежна дата, т. е. касае се до периодично вземане с предварително
определен размер от 95 лв., платимо през определен период от
време (всяка година в срока на действие на договора). Същото се погасява с кратката тригодишна давност (арг. чл.
111, б. "в" ЗЗД). На посоченото основание вземането за такси по
управление на кредита е погасено по давност за периода до 08.03.2015 год.
Дължимите такси за остатъка възлизат на 285 лева.
По разходите за
подновяване на ипотека: Съобразно приложимата тарифа
банката следва да бъде възмездена във връзка със сторените разходи по
подновяване на вписана ипотека. Разходите във връзка с обезпечаването са
разходи по кредита и са изрично предвидени в договора чрез препращане към
Тарифата.
Съобразно
заключението на вещото лице Ст.Стефанов и изготвеното Приложение 2, разходите
са фактически извършени през м.12.2016 год. Размерът и фактическото извършване
не са оспорени. Срокът на погасителна данвност, изчислен от датата на
фактическо извършване до датата на предявената искова молба, не е изтекъл.
При съобразяване на
горното, ищецът има вземане, възлизащо на общо
564, 80 лева – кредитни такси и
разноски.
В заключение,
съдебно установеният кредитен дълг възлиза на:
36 925, 94 лева - главница
10 322, 74 лева – възнаградителни лихви
471, 82 лева – наказателни
лихви
564, 80 лева – кредитни такси и разноски
VII. Разноски:
Ищецът е направил
разноски при двуинстанционното разглеждане на спора в общ размер от 4 354,
57 лева, ведно с юрисконсултско възнаграждение, съобразно представени списъци
по чл. 80 ГПК. От тях, съразмерни на уважените претенции, са 2 568, 42 лева.
Ответникът е
направил разноски при двуинстанционното разглеждане на спора в размер на общо 8099,
28 лева, от които съразмерни на отхвърлените претенции са 3 322,15 лева.
По компенсация ищецът
дължи на ответника сумата от 653, 73
лева – разноски при двуинстанционното разглеждане на спора.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1/04.01.2019 год., постановено по т.д.№ 28/2018 год. по описа на СОС, в частта, в която В.И.К., ЕГН: **********,
с адрес: ***, в качеството й
на наследница на Ж И Ке ОСЪДЕНА да
заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. Московска 19, остатъка от неплатено задължение по Договор за
ипотечен кредит от 13.12.2006 г., съставляващо:
- Главница в размер от 36 925, 94 лева;
- Договорна лихва за периода:
21.08.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 10 322, 74 лева
- Санкционираща лихва за периода:
22.09.2009г. - 07.03.2018г. в размер на 471,
82 лева.
- Заемни такси и разноски в
размер на 564, 80 лева,
ведно със законна лихва върху главницата от 36 925,
94 лв. /, считано от 08.03.2018г. до окончателното погасяване на задължението.
ОТМЕНЯ решението в останалата осъдителна част, вкл. в частта за
разноските и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Московска 19 против В.И.К.,
ЕГН: **********, с адрес: *** искове както следва:
-
За дължима главница за разликата от
36 925, 94 лв до 40
948,92 лв.;
-
За дължима договорна възнаградителна лихва за разликата
от 10 322, 74 лева до 38441,66
лв;
-
За дължима санкционираща лихва за разликата от 471,
82 лв до 833,34 лв.
-
За дължими кредитни такси и разноски за разликата от 564, 80 лева до 1229,80 лв.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Московска 19 ДА ЗАПЛАТИ на В.И.К., ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 653, 73 лева - деловодни разноски за
двуинстанционното разглеждане на спора, определени по компенсация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: