№ 2407
гр. София, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Темислав М. Димитров
Членове:Цветелина Ал. Костова
Ина Бр. М.
при участието на секретаря М. Б. Тошева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20251100501790 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Дирекция „Управление на собствеността и
социални дейности“ към Министерство на вътрешните работи срещу решение №
20119948/06.04.2024 г. по гр.д. № 64157/2020 г. по описа на СРС, 123 състав, с което е
уважен иск с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ, предявен от Е. Х. М. срещу
жалбоподателя, като е отменено наложено на ищеца дисциплинарно наказание
„забележка“ по чл. 188, т. 1 КТ със заповед № 5785 з-2917/17.11.2020 г. на директора
на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ към Министерство
на вътрешните работи.
Жалбоподателят – Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“ към Министерство на вътрешните работи, твърди, че решението е
неправилно. Сочи, че по делото е доказано служителят да е извършил дисциплинарно
нарушение, обуславящо наложеното дисциплинарно наказание, което съответства на
тежестта на нарушението, както и спазване на процедурата във връзка с налагането му.
Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен.
Претендира разноските по производството.
1
Ответникът по жалбата – Е. Х. М., оспорва жалбата, като счита, че решението
на първоинстанционния съд е правилно, поради което моли същото да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с конститутивен иск с правно
основание чл. 357, ал. 1, вр. чл. 188, т. 1 КТ.
Ищецът – Е. Х. М., твърди, че е била в трудово правоотношение с ответника
Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ към Министерство на
вътрешните работи, по силата на което изпълнява длъжността „специалист/почивно
дело“ в сектор „Социален отдих“ към отдел „Почивно дело“. Поддържа, че със заповед
№ 5785з-2917/17.11.2020 г. е наложено наложено дисциплинарно наказание
„забележка”. Счита, че наложеното наказание е незаконосъобразно, тъй като не е
извършила твърдяното дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина –
системно неспазване на работното време, а освен това не е спазена процедурата по
налагане на дисциплинарно наказания, тъй като заповедта не е издадена от служител,
имащ право да налага дисциплинарни наказания. Моли съда да отмени заповедта, с
която е наложено дисциплинарно наказание.
С обжалваното решение искът е уважен.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
Предявен е конститутивен иск с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. чл. 188, т. 1
КТ за отмяна на наложеното със заповед № 5785 з-2917/17.11.2020 г. на работодателя
дисциплинарно наказание „забележка”.
В тежест на ответника (работодателят) е да докаже, че са спазени формалните
изисквания за ангажиране на дисциплинарната отговорност, както и че ищецът
(работникът) виновно е извършил описаните нарушения на трудовата дисциплина.
Установява се, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на
което ищцата е изпълнявала длъжността „специалист/почивно дело“ в сектор
„Социален отдих“ към отдел „Почивно дело“ при Дирекция „Управление на
собствеността и социални дейности“ към Министерство на вътрешните работи. Със
заповед № 5785 з-2917/17.11.2020 г., издадена от Г.В. – изпълняващ функциите на
директор на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ към
Министерство на вътрешните работи, на ищцата е наложено дисциплинарно наказание
„забележка” за това, че на 29.09.2020 г. се е явила на работно място в гр. София, ул.
„********* I“ ********* в 8,57 часа, на 30.09.2020 г. се е явила на работно място в
2
гр. София, ул. „********* I“ ********* 8,52 часа, на 01.10.2020 г. се е явила на
работно място в гр. София, ул. „********* I“ ********* в 8,45 часа, на 02.10.2020 г.
се е явила на работно място в гр. София, ул. „********* I“ *********, вместо в
08,00 часа, от когато започва работно време, което представлява виновно
неизпълнение на трудовите задължения на служителя по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1,
пр. първо КТ – закъснение.
Настоящият съдебен състав намира, че при налагане на дисциплинарното
наказание са спазени формалните изисквания за това.
Заповедта е издадена от лице, притежаващо право да налага дисциплинарни
наказания при работодателя, видно от представената заповед от 13.11.2020 г. на
административния секретар на МВР, с която Г.В. е определен за периода от 16.11.2020
г. до 27.11.2020 г. да изпълнява длъжността директор на дирекция „Управление на
собствеността и социални дейности“ – МВР.
Твърдените нарушения са описани от обективна страна с всички
индивидуализиращи ги признаци (време, място на извършване, нарушени
задължения), поради което заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
отговаря на изискванията за съдържание, посочено в чл. 195, ал. 1 КТ.
Спорен по делото е въпросът, дали работникът е извършил описаните в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание дисциплинарни нарушения.
Съгласно представените по делото писмени доказателства, а и не е спорно
между страните, че първоначалното работно място на работника при сключване на
трудовия договор е било в сграда на МВР на адрес: гр. София, ул. „********* I“
*********. Не се спори също така, че считано от 17.09.2020 г. е променено работното
място на ищцата, като новото такова се намира в сграда на МВР в гр. София, ул. „Г.С.
Раковски“ № 112. В тази насока са и събраните по делото свидетелски показания чрез
разпит на свидетелите Г.Н.Ч. и Е.С.К. – служители при същия работодател, които
сочат, че по заповед на работодателя е променено работното място на ищцата, считано
от 17.09.2020 г., като новото работно място се е намирало в гр. София, ул. „Г.С.
Раковски“ № 112. Според показанията на свидетелите, изменението на работното
място на ищцата е наложило преместването на всичките вещи и служебен
компютър, което се е случило в периода от 14.09.2020 г. до 18.09.2020 г.
Съгласно § 1, т. 4 ДРКТ, работно място е помещение, цех, стая, нахождение на
машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в
предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя
полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение, както и
място, определено от предприятие ползвател. На основание чл. 66, ал. 3 КТ, за място
на работата се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият
договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата.
3
Съгласно чл. 118, ал. 2 КТ, не се смята за изменение на трудовото правоотношение,
когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото
предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и
размерът на основната заплата на работника или служителя.
Следователно и доколкото в случая, считано от 17.09.2020 г. не е изменено
мястото на работа, а само работното място на ищцата, то не е налице изменение не
трудовото правоотношение между страните.
Според показанията на свидетелите Г.Н.Ч. и Е.С.К., прекият ръководител
ищцата – С.С., който е изпълнявал длъжността началник отдел „Почивно дело“, е
наредил устно на ищцата да дойде на работа на 28.09.2020 г. в сградата, намираща се в
гр. София, ул. „********* I“ *********, за да се извърши дейност по архивиране на
документи, която е била възложена от С., като за целта са използвали чужди
работни помещения на служители, които са отсъствали от работа. По делото не са
събрани други годни доказателства, от които да се установява, че в процесния период
– от 29.09.2020 г. до 02.10.2020 г., работното място на ищцата е било променено, като
същата е била длъжна да се явява на работа в началото на работното време – 08,00
часа, в сграда, намираща се в гр. София, ул. „********* I“ *********. Това е така, тъй
като работното място се определя по указание на работодателя, т.е. за да се приеме,
че, считано от 28.09.2020 г. ищцата е следвало да изпълнява трудовите си задължения в
сградата на МВР, намираща се в гр. София, ул. „********* I“ *********, следва
работодателят – директорът на Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“, да е разпоредил това, а не прекият ръководител, като няма нито
твърдения, нито събрани доказателства в тази насока.
От показанията на свидетеля М. Х. М. – сестра на ищцата, неопровергани от
останалите събрани по делото доказателства, се установява, че в процесния период
двете с ищцата са пътували заедно за работа, като ищцата се е явявала преди 08,00
часа в сградата на МВР, намираща се в гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 112, където се
е намирало работното място. Следователно, изводът на първоинстанционния съд, че
по делото не се установява да е налице твърдяното дисциплинарно нарушение, е
правилен, доколкото ищцата е имала задължение да се явява на работа в 08,00 часа на
работното място, намиращо се сградата на МВР в гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ №
112, което е изпълнявала надлежно. Следва да се посочи, че посещенията на ищцата в
сградата на МВР, намираща се в гр. София, ул. „********* I“ *********, касаят
изпълнение на устно разпореждане на прекия ръководител на ищцата, което
разпореждане не води до изменение на работното място на ищцата, а цели извършване
на опредЕ. дейност по архивиране, без да се променя характерът на трудовото
правоотношение между страните. Безспорно, ищцата е била длъжна да спазва
работното време на работодателя, но явяването на работа в сградата на МВР,
4
намираща се в гр. София, ул. „********* I“ *********, в часовете, посочени в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, не представлява дисциплинарно
нарушение, доколкото работното място на ищцата е било в друга сграда на МВР.
Поради изложеното и въззивният съд намира иска за основателен.
Ето защо, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, но
същият нито претендира, нито е представил доказателства за извършването на
разноски, поради което не следва да се ангажира отговорността на въззивника по чл.
78, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20119948/06.04.2024 г. по гр.д. № 64157/2020 г. по
описа на СРС, 123 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5