№ 136
гр. гр.Велинград, 01.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, II - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ДОНКА ЕМ. ТАБАКОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20235210101188 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 31,
ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от Н. В. Ц. против Община Велинград за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сума от 650 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на 2/3 идеални части от парцел №
424, с площ от 2729 кв. м., съгласно отменения регулационен план на гр.
Велинград, който имот е идентичен с имот пл. № 7696, от кв. 424 с площ от
2729 кв. м. от настоящия регулационен план на града, за периода от
01.11.2020 г. до 30.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба, до окончателното плащане, както и обезщетение за забава
върху сумата от 650 лв. в размер 210,73 лева за периода от 01.12.2020 г. до
28.11.2023 г.
Ищецът твърди, че с влязло в сила решение на Окръжен съд Пазарджик
от 14.06.2001 г. по гр. д. № 633 по описа на съда за 2001 г. наследодателката
му С.Н.М. била призната за собственик на 2/3 идеална част от имот,
възстановен по силата на ЗВСОНИ, находящ се в гр. Велинград и
представляващ парцел № 424, с площ от 2729 кв. м., съгласно отменения
регулационен план на гр. Велинград, идентичен с имот пл. № 7696 от кв. 424,
с площ от 2729 кв.м. по настоящия регулационен план на града, а останалата
1/3 идеална част от него принадлежала на ответника.
Излага, че тази част от процесния имот попада в двора на Основно
училище „Георги Бенковски“ и че от възстановяване на собствеността до
настоящия момент се ползва от училището, тъй като ответникът му е
предоставил имота. По този начин Община Велинград е лишила
1
наследодателката му от възможността свободно да използва собствеността си,
поради което на основание чл.31, ал.2 от ЗС й дължи обезщетение.
Поддържа, че ответникът многократно бил канен да заплати
обезщетение за ползването на имота, но такова не е получавано.
Наследодателката му подала искова молба (служеща и като покана за
изпълнение) за заплащане на обезщетение за ползването на имота, на
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, за период до 16.07.2003 г. С влязло в сила
решение на ВКС № 14/07 от 27.02.2007 г., на IV отделение, по гр. д. № 2776
по описа за 2005 г., ответникът бил осъден да заплати претендираното
обезщетение за лишаването от ползването на съсобствения имот за
съответния период.
Твърди се, че и след това ответникът продължил да отказва да заплаща
обезщетение, поради което отново бил предявен иск, по който с Решение №
104/17.06.2013 г., по гр. д. № 1715, по описа на ВКС за 2011 г. бил уважен.
Впоследствие между страните били водени още множество дела, по които
исковете били уважени. Въпреки това ответникът продължавал да не плаща
обезщетение.
Предвид изложеното, се иска Община Велинград да бъде осъдена да
заплати на ищеца сумата в размер на 650 лева, представляваща обезщетение
за лишаване от ползването на 2/3 идеални части от парцел № 424, с площ от
2729 кв.м., съгласно отменения регулационен план на гр. Велинград, който
имот е идентичен с имот пл. № 7696 от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от
настоящия регулационен план на града, за периода от 01.11.2020 г. до
30.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане, както и сумата 210,73 лева, обезщетение за
забава, за периода от 01.12.2020 г. до 28.11.2023 г.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Община Велинград оспорва
исковете по основание и размер.
Оспорва, че парцел II – 2480 от кв. 424 по плана на гр. Велинград от
1983 г. е идентичен с поземлен имот № 7696, както обемът на притежаваното
от ищеца право.
Не отрича, че имотът се полза от училището, но оспорва, че е
предоставен от Община Велинград за ползване.
Оспорва, че е канен да заплаща обезщетение и че е създавал пречки
ищецът да го ползва съобразно неговото предназначение.
Сочи, че процесният имот не се ползва от Община Велинград лично, не
е предоставян за ползване на трети лица и не получава доходи от него.
Признава, че част от процесния имот попада в двора на ОУ „Георги
Бенковски“, но твърди, че в друга част е реализирана съгласно регулация
улица, а трета попада в друг парцел, като никоя от тези части не се ползва
само от Община Велинград.
2
Намира, че е налице злоупотреба с права от Ц., тъй като следва
претенцията да се предяви в едно производство, а не за всеки месец с
отделно.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
След като се запозна със събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, а и от представените по делото доказателства се
установява, че страните са съсобственици на имот с пл. № 7696, от кв.424, по
КРП на гр. Велинград от 2004г. при квоти 2/3 ид. части за ищеца и 1/3 ид.
част за ответника. Съсобствеността е възникнала, след като с влязло в сила
Решение от 14.06.2001 г. по гр. дело № 633/2001г. на Окръжен съд Пазарджик
наследодателката на ищеца и негова майка С.Н.М. /починала на 30.04.2021г./
е призната, на осн. чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, за собственик на 2/3 ид. части от
парцел II-2480 в кв. 424 по РП на гр. Велинград от 1983г. и Община
Велинград е осъдена да предаде владението на имота. Ищецът е единствен
наследник по закон на С.М..
По действащия понастоящем КРП от 2004г. на гр. Велинград част от
имот с пл. 7696 в кв. с площ от 2058 кв. попада в УПИ II-за училище, който
УПИ е с обща площ от 9750 лв. Собственик на 8378/9750 ид. части от УПИ
II-за училище е Община Велинград, видно от Акт за публична общинска
собственост № 12 от 28.03.2006 г.
Видно от отбелязването в скица № 808/22.07.2013 г. имот № 7696 с
обща площ 2729 кв. м. попада в УПИ II-за училище и улица, а съгласно
графичното изображение на скицата, имот № 7696 попада и в УПИ VII –
2481. В скицата са посочени като собственици на имота Община Велинград и
наследотелката на ищеца С.М. при квоти 1/3 за общината и 2/3 ид. части за
М.. Като правно основание е посочено вписаното на 14.04.2009 г. Решение на
ОС Пазарджик. Съобразно площта на имота ищецът притежава 1819,33 кв. м.
равняващи се на 2/3 ид. части, а ответникът 909,67 кв. м.
Безспорно е между страните, че целият УПИ II-за училище, в който
попадат и 2058 кв. м. от имот. пл. № 7696 с площ 2729 кв., се ползва от ОУ
„Георги Бенковски“, през процесния период. С искова молба до ОС
Пазарджик от 21.07.2003 година наследодателката на ищеца е поискала
обезщетение за ползване на имота.
От приетата и неоспорена от страните ССЕ се установява, че наемната
цена за 1 кв. м. от имота за процесния период възлиза на 0,50 лв. Съдът
кредитира заключението на вещото лице в тази част, които намира за
обосновано и аргументирано.
Хипотезата на чл. 31 ал.2 от ЗС е частен случай на общата забрана по
чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване. Приложима е в отношенията
между съсобственици по повод ползването на обща вещ. Съгласно чл. 31, ал.
1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си
3
служат с нея според правата им. Препятстването от страна на ползващия
съсобственик, макар и по силата на правомерно поведение, на възможността
друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва
своята част от общата вещ, нарушава забраната по ал.1 да не се пречи и
поражда установеното в ал. 2 на чл.31 от ЗС право на обезщетение. То е
средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с
общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация
срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че
не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в
съсобствеността, съсобственикът има право на парично обезщетение.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по
чл. 31 ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение,
на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл.81 ал.2 от ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна
погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика.
Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което
съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ
съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме
предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ,
съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ
заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание
да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в съответствие с
наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота
съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.
Лично ползване по смисъла на чл. 31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и
граждански плодове. Претенцията за обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС ще е
основателна, когато неползващия съсобственик е отправил писмено искане и
то е получено от ползващия съсобственик и въпреки той или член на неговото
семейство продължава пряко и неспосредствено да си служи с цялата обща
вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и
неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска
друг съсобственик да си служи с нея/например като държи ключа/;
ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за
заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с
4
него ползва общата вещ /този смисъл ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело №
7 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС/.
В случая безспорно се установи, че страните по делото са
съсобственици на процесния имот пл. номер 7696 в кв. 424 по плана на гр.
Велинград от 2004г. при квоти 2/3 за ищеца и 1/3 за ответника. От
представените доказателства се установява, че само част от имот с пл. № 7696
обаче попада в УПИ II-за училище, който УПИ II изцяло ответникът е
предоставил за ползване на ОУ ”Г. Бенковски” Велинград. Тази част е с площ
от 2058 кв. м. Неоснователни са възраженията на ответника, че имотът е
отчужден още през 1950г., заедно с други имоти и върху него е реализирано
мероприятие, поради което не е подлежал на възстановяване. Решението, с
който праводателката на ищеца е призната за собственик се ползва със сила
на пресъдено нещо и съдът не може да пререшава спора за правата на
страните, а следва да го зачете в настоящото производство.
Неоснователно е и възражението, че ответникът не е предоставил имота
за ползване на училището. Вярно е, че към датата реализиране на
мероприятието общините не са съществували като правни субекти и
собственик на отчуждените имоти е била държавата, която е предоставила
имота за изграждане на училището. С § 7, т. 6 от ЗМСМА /обн. ДВ бр. ДВ, бр.
49 от 1995 г./ обектите на общинската инфраструктура с местно значение,
предназначени за административните потребности на общините, както и за
здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално
обслужване са станали собственост на общините. Следователно, доколкото
имотът попада в двор на вече общинско училище и продължава да се ползва
от него, то ответникът е допуснал трето за собствеността лице да ползва
общата вещ.
Неоснователно е и възражението, че в върху част от съсобствения имот
попадат сгради, които не са съсобствени и дворното място има обслужващо
предназначение. Дали имотът има обслужващо предназначение спрямо
построените в него сгради е от значение за възможността да бъде допуснат до
делба. Дали обаче имотът е реално поделяем е правноирелевантно за
основателността на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като това изискване не е сред
материалноправните предпоставки, предвидени в закона.
Ответникът ползва имота в обем надвишаващ правата му като 2058 кв.
м. е предоставил на учебно заведение, а 541 кв. м. по негови твърдения
попадат в улици, общинска собственост. Следователно ищецът не може да
ползва имота съобразно правата си.
Наследодателката на ищеца е отправила писмена покана до другия
съсобственик, обективирана в искова молба до ОС Пазарджик от 21.07.2003
година, в която изрично претендира обезщетение за ползване на имота.
Съгласно съдебната практика настоящата подадена искова молба,
обективираща искане за заплащане на обезщетение, също се счита за покана.
Не се установи, че ответникът е предоставил имота за ползване на ищеца
5
съобразно притежаваните от него права до приключване на съдебното дирене
пред настоящата инстанция. Поканите до майката на Ц. за замяна с друг имот
или за делбата му не съдържат волеизявление за предоставяне реалното
ползване на имота.
При така установеното от фактическа страна и предвид изложените
правни съображения, съдът намира, че предявеният иск с правно основание
чл. 31, ал. 2 от ЗС- за заплащане на обезщетение за ползване е основателен.
Доколкото обаче само част от имот пл. номер 7696 с площ 2058 кв. м. попадат
в двора на училището, размерът на обезщетението следва да се определи
върху тази площ. При цена на 0,50 лв. на кв. м., обезщетението за ползване
цялата площ, попадаща в двора на ОУ „Георги Бенковски“ е 1029 лв.
Съобразно дела си в съсобствеността от 2/3 ид. ищецът има право на
обезщетение в размер на 686 лв. за периода от 01.11.2020 г. до 30.11.2020 г.
Претендират се 650 лв., поради което искът е основателен и следва да се
уважи изцяло. Макар да се установи, че размерът на дължимото обезщетение
е в по-висок размер, без да е заявено искане за изменение на иска чрез
увеличаване размера му, съдът е обвързан от диспозитивното начало и не
може да присъди повече от поисканото.
Предвид основателност на главния иск и доколкото е налице забавено
плащане на процесното обезщетение, то за ответника е възникнало и
задължение за заплащане на лихви за забава върху него. Обезщетението се
дължи за месеца, за който съсобственикът е лишен от възможността да ползва
имота и е изискуемо на първия ден, следващ изтичането на този месец. В
конкретния случай претенцията на ищеца е за лишаването му да ползва имота
за периода 01.11.2020г..-30.11.2020г., следователно задължението на
ответника да заплати обезщетение е възникнало на 01.12.2020г., от която дата
е изпаднал в забава. Дължимото обезщетение за забава върху сумата от 650
лв. за периода от 01.12.2020 г. до 28.11.2023 г., е 210.49 лв., изчислено от
съда по реда на чл. 162 ГПК с апис калкулатор. Претендира се обезщетение за
забава в размер на 210.73 лв., поради което искът следва да се уважи за
сумата от 210,49 лв., а за разликата над нея до претендираните 210,73 лв. или
за 0,24 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
На ищеца се дължи законна лихва от датата на подаване на исковата
молба-28.11.2023г., до окончателното плащане на сумата.
По делото не са представени доказателства за погасяване на
претендираните вземания до приключване на съдебното дирене пред
настоящата инстанция. Не са представени и доказателства, че на ищеца е
предоставена възможност да ползва имота по предназначение, съобразно
правата си.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
дължат разноски съразмерно уважената част от иска. Ответникът не
претендира разноски.
Искането за заплащането на разноски от Н. Ц. е заявено своевременно-с
6
исковата молба.
В производството по гр. д. 1188/2023г. на РС-Велинград ищецът е
направил разноски за държавна такса в размер на 100 лв. и 200 лв.
възнаграждение по назначената съдебно-техническа. Съобразно уважената
част от исковете му се дължат разноски в размер на 299,92 лв.
В производството по делото ищецът е представляван от адв. П. и адв.
П.-САК, но до приключване на производството пред настоящата инстанция не
бяха представени доказателства за размера на заплатеното адвокатско
възнаграждение, нито за начина му на плащане, поради което разноски за
процесуално представителство на ищеца не следва да се присъждат. По тези
съображения не следва да се обсъждат възраженията на ответника за
прекомерност на разноските.
Поради гореизложеното, настоящият състав на Районен съд Велинград
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, Община Велинград, със
седалище и адрес: бул. „Хан Аспарух“ № 35, ДА ЗАПЛАТИ на Н. В. Ц., с
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. ***********, сумата от 650 лева
/шестстотин и петдесет лева/, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на 2/3 идеални части от парцел II – 2480 в кв. № 424, за периода
от 01.11.2020 г. до 30.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба, до окончателното плащане, както и сумата от
210,49 лева /двеста и десет лева и 49 ст./ лихва за забава, за периода от
01.12.2020 г. до 28.11.2023 г., на основание чл. 86 ЗЗД, като за разликата над
210,49 лв. до 210,73 лв. отхвърля исковата претенция за лихва за забава.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Община Велинград, със
седалище и адрес на управление: бул. „Хан Аспарух“ № 35, ДА ЗАПЛАТИ на
Н. В. Ц., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ***********, сумата от общо
299, 92 лв., разноски по гр. д. 1188/2023 г. на РС Велинград.
Решението подлежи на обжалване въззивно обжалване, в двуседмичен
срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
7