№ 19834
гр. София, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110113994 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
И. И. М. е предявил срещу „Ф..“ ЕООД установителен иск с правна квалификация чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска признаването за установено, че договор за потребителски
кредит № .. от 17.04.2024 г. е недействителен поради противоречие със закона, а при
условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузите на чл. 3, чл. 4, и чл. 5 от процесния договор за
кредит поради противоречие със закона.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф..“ ЕООД е предявил насрещен иск с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ищеца да заплати сумата от
1350 лв., представляваща неплатен остатък от главницата по договор за потребителски
кредит № .. от 17.04.2024 г., ведно със законната лихва от 07.05.2025 г. до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и ответника е
сключен договор за потребителски кредит № .. от 17.04.2024 г., по който дружеството му е
предоставило в заем сума в размер на 2000 лв. при лихвен процент от 23 % и ГПР от 49, 11
%. Посочва, че към договора за кредит е бил сключен и договор за поръчителство с M.. p.l.c.,
по който е била предвидена такса за предоставяне на поръчителството в размер на 1960 лв.
Твърди, че не е било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за
кредит не е бил посочен десйтвителният размер на ГПР, като в него е следвало да се включи
и дължимото възнаграждение на поръчителя. Сочи, че двете дружества са свързани лица.
Навежда и доводи за нищожност на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Ф..“ ЕООД, с който
ответникът оспорва предявения иск. Сочи, че M.. p.l.c. е самостоятелно юридическо лице и
че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, като ищецът сам е
избрал поръчителя. Поддържа, че възнаграждението по договора за поръчителство не следва
да се включва в годишния процент на разходите, тъй като договорът за гаранция е
незадължителна услуга.
В срока по чл. 131 е предявен насрещен иск от страна на ответника „Ф..“ ЕООД, с
1
който се претендира незаплатен остатък от главница по процесния договор за кредит.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който се
прави възражение, че липсва надлежно уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост.
Направено е и възражение за изтекла погасителна давност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за кредит, както и че същият е нищожен на
посочените в исковата молба основания, а по евентуалните искове – че оспорените клаузи се
съдържат в процесния договор и че същите са нищожни на посочените в исковата молба
основания.
В тежест на ответника е да докаже, че са спазени императивните законови изисквания
при сключване на договора.
По предявения насрещен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
следните факти: сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по
силата на който на ответника/ищец е предоставена сумата в размер на 2000 лв., а за
ответника е възникнало задължение за погасяване на кредита, както и размера на
непогасения остатък и настъпване падежа на претендираните задължения.
При доказване на горните обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже, че е
погасил претендираните вземания.
С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил на страните, че служебно
следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което
предоставя на страните при условията на състезателност възможност да ангажират
доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за предоставяне на потребителски кредит № ../17.04.2024 г.,
сключен между ищеца като кредитополучател и ответника „Ф..“ ЕООД като кредитор,
съгласно който дружеството е предоставило на ищеца кредит в размер на 2000 лв., като
ищецът се е задължил да върне заема на 12 погасителни месечни вноски съгласно приложен
погасителен план. В договора е посочено, че общият размер на сумата, която трябва да върне
кредитополучателят, е 2460 лв., от които 2000 лв. са главницата и 460 лв. за възнаградителна
лихва в размер 23 %. Съгласно чл. 4 годишният процент на разходите се равнява на 49, 11 %.
В чл. 5 е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от M.. в полза
на дружеството. В преддоговорната информация, предоставена на потребителя, е посочено,
че очакваните разходи за кредитополучателя при сключването на договора за гаранция се
равняват на 1960 лв.
По делото е прието заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза, което
след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано. То е обективно, пълно и
точно изготвено и кореспондира с приетите по делото писмени доказателства. Вещото лице
е установило, че ищецът е извършил плащания към ответника в размер на общо 650 лв.,
които са били отнесени за частично погасяване на главницата по кредита.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
По делото не се спори между страните, че на ищеца е била предоставена сума в размер на
2000 лв. по процесния договор за кредит.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на
2
основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване
възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл.
от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение,
поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се
поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято
правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на
обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски
кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от
трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се
включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент
на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.
От текста на приложения договор за кредит не се установява потребителят да е имал
алтернатива за обезпечаване на задълженията, като следва да се има предвид и че самото
наличие на алтернативна възможност, само по себе си не води до извода, че на потребителя
е предоставено право на избор относно способа за обезпечаване на кредита. Това е така,
защото упражняването на алтернативната възможност не следва да е обусловено от неясни
или прекомерно обременителни изисквания към потребителя. По делото не се установи
договорът за кредит и предоставената преддоговорна информация да съдържат посочване на
общите изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение, нито срока, в който
кредиторът извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при извършване на
преценката относно вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито какъв поръчител
следва да предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв времеви период би
могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да му бъде отпуснат
кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация по тези въпроси прави
използването на тази опция прекомерно обременително за потребителя, доколкото предмет
на сделката е дребно потребителско кредитиране с кратки срокове на отпускане и погасяване
/т.нар. „бърз кредит“/, но при избор на такова обезпечение отпускането на кредита е
поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за одобряване. В сравнение с това,
другата предложена на потребителя опция – чрез предоставяне на гаранция от M.. p.l.c. –
касае предварително одобрен от кредитора гарант, което елиминира изцяло оценката на
обезпечението като предпоставка за отпускане на кредита.
Ето защо съдът приема, че потребителят не е имал алтернатива за избор на
обезпечение като обезпечението чрез договор за гаранция, сключен с M.. p.l.c., се явява
единственото приложимо такова. На следващо място от извършена служебна справка в
ТРРЮЛНЦ и търговския регистър на Малта
/https://register.mbr.mt/app/query/get_company_details?auto_load=true&uuid=97cebecf[1]e43b-
570a-a160-f209ea56b4b8/, се установява, че действителен собственик и на двете дружества
към датата на сключване на договорите е М.., с рег. № ... Следователно кредиторът по
договора за кредит поръчителят са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 6 от ДР на ТЗ, тъй
като тяхната дейност се контролира от трето лице – общ собственик. Съвкупността на
горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция
няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното
правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно
определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това
положение съдът приема, че предоставянето на обезпечение от M.. p.l.c. представлява
3
задължително условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на
кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита,
който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на
разходите. Включването на възнаграждението на гаранта в ГПР безспорно ще доведе до
надвишаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото посоченият в договора ГПР е
49, 11 %, а размерът на възнаграждението на поръчителя, почти се равнява на целия размер
на предоставената главница (98 % от главницата).
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като
възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.
Съгласно цитираните решения за да осигури по-голяма защита на потребителите
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни.
Ето защо, предявеният иск за нищожност на договора заем е основателен, а
предявените при условията на евентуалност искове не следва да бъдат разглеждани.
По насрещния иск
Съгласно цитираната по-горе практика на СЕС и по силата на чл. 23 ЗПК при
недействителност на целия договор потребителят връща само чистата стойност на кредита,
4
без да дължи лихва и други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита, т.е.
главницата се равнява на 2000 лв. Предвид заключението на вещото лице за извършени
плащания в общ размер от 650 лв., непогасена остава главница в размер на 1350 лв.
Безпредметно е обсъждането на въпроса за настъпване на предсрочна изискуемост, тъй като
целият договор за кредит е прогласен за нищожен, следователно на основание чл. 23 ЗПК
ищецът дължи целия остатък от непогасената чиста стойност на кредита, а освен това така
или иначе предвиденият в договора краен срок е изтекъл към датата на приключване на
устните състезания. Ето защо, предявеният насрещен иск също се явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора всяка от страните има право на направените от нея разноски
по предявения от нея и уважен иск. Ищцата не е заплатила държавна такса, тъй като е
освободена по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд държавната такса за
разглеждането на предявения от ищеца и уважен отрицателен установителен иск в размер на
80 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени
направените разноски по уважения насрещен иск в размер на общо 404 лв., от които 54 лв.
държавна такса, 3000 лв. депозит за експертиза, и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение (от
общо дължимото за цялото производство по двата иска възнаграждение в размер на 100 лв.).
В полза на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по уважения отрицателен
установителен иск в размер на 200 лв. по следните съображения.
С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания
и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на
правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа,
че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски
по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради
съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от
Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за
защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно
специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на
държавите членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни
разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите
на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора,
неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат
"пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително
е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки
случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки
сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет
(България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
5
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
По искането по чл. 241, ал. 1 ГПК
В откритото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца направи искане
за разсрочване изпълнението на съдебното решение с оглед имущественото състояние на
ищеца, като в тази връзка по делото е приложена декларация за материално и гражданско
състояние, от която се установява, че ищецът получава месечен доход в размер на 1077 лв.,
съпругата му получава месечен доход в размер на 780 лв. от „майчинство“, като двамата
заедно осигуряват издръжката на двегодишното си дете. Предвид посоченото искането за
разсрочване се явява основателно, като общата присъдена сума в полза на ответника от 1754
лв., включваща и разноските по делото, следва да се разсрочи на 18 месечни равни вноски от
по 97, 44 лв. всяка.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. И. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв.
„Т..“, ул. „Ч..“ №.., срещу „Ф..“ ЕООД, с ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „М..“, бул. „А..“ №.., вх. А, ЕТ.., офис 20, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 и чл. 22 от
ЗПК, вр. 143, ал.1 ЗЗП, нищожността на сключения между страните договор за
потребителски кредит № .. от 17.04.2024 г. поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА И. И. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „Т..“, ул. „Ч..“ №.., да
заплати на „Ф..“ ЕООД, с ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „М..“,
бул. „А..“ №.., вх. А, ЕТ.., офис 20, сумата от 1350 лв., представляваща неплатен остатък от
главницата по договор за потребителски кредит № .. от 17.04.2024 г., ведно със законната
лихва от 07.05.2025 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 404 лв., представляваща разноски по уважения насрещен иск.
ОСЪЖДА „Ф..“ ЕООД, с ЕИК: .. със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„М..“, бул. „А..“ №.., вх. А, ЕТ.., офис 20, да заплати на адв. П. Х., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, жк „Л...“, БЛ.., вх. А, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 200 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана на ищеца правна помощ.
ОСЪЖДА „Ф..“ ЕООД, с ЕИК: .. със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„М..“, бул. „А..“ №.., вх. А, ЕТ.., офис 20, да заплати в полза на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 80 лв., представляваща държавна такса, от заплащане
на която ищецът по делото е освободен.
РАЗСРОЧВА на основание чл. 241, ал. 1 ГПК изпълнението на дължимите съгласно
настоящото решение суми за главница и разноски, ведно с припадащата се законна лихва за
забава върху главницата от 07.05.2025 г. до окончателното й изплащане, като
ПОСТАНОВЯВА И. И. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „Т..“, ул. „Ч..“ №.., да
заплаща на „Ф..“ ЕООД, с ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „М..“,
бул. „А..“ №.., вх. А, ЕТ.., офис 20, сумата от 97, 44 лв. месечно, за срок от 18 месеца, като
всяка вноска е платима до 30-то число на месеца, за който се отнася, считано от месеца,
следващ месеца, през който решението влезе в законна сила (за първата месечна вноска) до
окончателното плащане на задълженията, ведно с дължимата законна лихва до изплащане на
главницата.
6
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7