РЕШЕНИЕ
гр.София, 29.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Е. Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Румяна Григорова и в присъствието на прокурора
........................... като разгледа докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело
N: 11 805 по описа за 2018 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 442914 от 03.07.2018
г., постановено по гр.д.№ 85 490/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че Е.К. М., ЕГН
********** дължи на „*******София“ ЕАД, ЕИК*******сумата 570,91 лева,
представляваща ½ част от стой-ността на доставена топлинна енергия за периода:
м.06.2014 г. – м.04.2015 г. за имот, находящ се в гр.София, ж.к.”*******абонаментен
номер – **8, ведно със за-конната лихва върху нея, считано от датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 28.07. 2017 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата 7,40 лева, представляваща ½ част от так-сата
за дялово разпределение за периода: м.05.2013 г. – м.04.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 07.08.2017 г. по ч.гр.д.№
51 954/2017 г. на СРС, 162 състав, като исковете с правно основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и във връзка с чл.149 ЗЕ за разликата над уважените размери от
570,91 лева до пълния предявен размер от 2 212,00 лева, представляваща стойността
на доставена топлинна енергия за периода: м.05.2013 г. – м.04.2015 г., както и
за разликата над уважения размер от 7,40 лева до пълния предявен размер от
18,88 лева – такса за дялово разпределение за периода: м.05.2013 г. – м.04.2015
г., както и исковете с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.86 ЗЗД,
съотв. за сумата 521,92 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия за времето от 15.08.2014
г. до 21.07.2017 г. и за сумата 4,57 лева – лихва за забава върху таксата за
дялово разпределение за времето от 15.08. 2014 г. до 21.07.2017 г., са
отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт ответникът Е.К. М. е осъдена да
заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 22,05 лева – разноски за заповедното
производство и 99,27 лева – разноски за исковото производство, а „Т.С.” ЕАД е
осъдена да заплати на Е.К.
М. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 292,40 лева – разноски за исковото
производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която са
отхвърлени предявените от ищеца искове е обжалвано от „Т.С.“ ЕАД, ***. Поддържа
се, че в обжал-ваната част решението е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон и необос-новано. Изложени са доводи, че първоинстанционният
съд не е взел предвид и не е обсъдил от-носимите разпоредби на Закона за
енергетиката /ЗЕ/ – чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ и на действащите общи условия,
съгласно които от потребителите са дължими, както изравнителните сметки, които
отразяват реалното потребление на ТЕ в имотите, така и прогнозно начислените
суми; че същият не е взел предвид и разпоредбата на чл.31, ал.2 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови
нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и решение №
ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, при-
ложени като
доказателства по делото. Поддържа се и предвид факта, че СРС ни е допуснал ССЕ
и е изчислил дължимата главница по свое осмотрение, неточно е сметнал, че е
налице изтекла погасителна давност; че следва да се обърне внимание, че в исковия
период от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., е включена и изравнителна сметка,
обхващаща отоплителния сезон от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., която става
изискуема през 2014 г. Инвокират се доводи и че по отношение на обезщетението
за забава се прилага р.VІІ от ОУ „Заплащане на ТЕ” – чл.32, ал.1, където е
определен редът и срокът, в които купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за ТЕ, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят и с изтичането на последния ден от същия те са изпаднали в
забава на съответната сума; че СРС е определил размера на задължението на
основание чл.162 ГПК, доколкото останалите обстоятелства по де-лото не са
спорни, а единственото възражение е за давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, като в
този случай е следвало да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза най-малкото
със задача за определяне размера на задължението за периода, доколкото
дължимата сума не се определя единствено на база приложеното извлечение от
сметка, а също така и на приложените по делото изравнителни сметки.
Моли съда да отмени решението в обжалваната от него част
и да уважи изцяло предяве-ните искове. Претендира присъждането на направените
по делото разноски пред настоящата инстанция и възнаграждение за един юрисконсулт.
Ответникът по тази въззивна жалба
– Е.К. *** в срока по чл. 263, ал.1 ГПК е подала отговор на същата, с който е
изложила подробни съображения за неос-нователност на наведените в нея
оплаквания и твърдения, както и за правилност на изводите на първоинстанционния
съд, че задължението за топлинна енергия за периода: м.05.2013 г. – м.05. 2014
г. се явява погасено по давност към датата на подаване на заявлението, като
тези суми не са определени единствено по реда на чл.162 ГПК, а и въз основа на
представените с исковата молба извлечения и фактури и изравнителни сметки,
които са представени от ищеца и го обвързват, като стойността на погасените по
давност суми до м.04.2014 г. е определена именно въз основа на тези документи,
а само тази за м.05.2014 г. по реда на чл.162 ГПК, който дори е приложен в
полза на въззивника-ищец, поради не включване в размера на приспадащата се за
този месец сума от изравнителната сметка. Заявено е искане решението на СРС в
обжалваната част да бъде потвърдено, като на възиваемата страна се присъдят и
направените по делото разноски за адвокатски хонорар от 300,00 лева.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.” ООД, *** не
е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произ-насяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията
на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения,
визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба
ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът Е.К. М. е потребител на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 5, находящ се в
гр.София, район „*********, аб.№ **8, както и че за доставената й топлинна
енергия при публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от
2008 г. и 2014 г. му дължи сумата 2 757,27 лева, от която: 2 212,00 лева
– главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода:
м.05.2013 г. до м.04.2015 г. и дължимата се сума, отразена в общи фактури: №
0051-504818/30.06.2014 г. и № **********/31.07.2015 г.; 521,92 лева – лихва за
забава върху тази главница, начислена за периода: 15.08.2014 г. до 21.07.2017
г.; 18,88 лева – стойност на предос-тавена услуга „дялово разпределение” и 4,57
лева – лихва за забавено изпълнение върху нея за същите периоди. Поддържа се и
че във връзка с подадено на 28.07.2017 г. заявление, за посоче-ните суми по
ч.гр.д.№ 51 954/2017 г. на СРС, ГО, 162 състав е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху
главницата до оконча-телното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК
ответникът е депозирал възражение. Заявено е искане съдът да постанови решение,
с което да установи съществуването на взема-нията на ищеца, за които е
постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъдят сто-рените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът
Е.К. ***, е депозирала писмен отговор, в който са наведени съображения за
неоснователност на исковете. Релевирани са доводи, че претендираните задължения
не са достатъчно конкретизирани, тъй като не става ясно как е формирана сумата
от 2 212,00 лева; че по делото не са представени доказателства
от-ветницата да се явява собственик или ползвател с учредено вещно право на
ползване по отношение на процесния имот, като е инвокирано и възражение за
изтекла погасителна давност относно претендираните суми за топлинна енергия за
времето от м.05.2013 г. до м.04.2014 г. в размер на 1 466,20 лева и на 14,80 лева за м.05.2014 г. и сумата по
обща фактура № ********** от 30.06.2014 г. Претендира присъждането на разноски
по делото.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.” ООД, не е
взело стано-вище по исковете.
Със заявление с вх.№ 3059817/28.07.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Е.К.
М. за сумите: 2 230,88 лева –
главница, от която: 2 212,00 лева – стойност на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за времето: м.05.2013 г. – м.04.2015 г., отразена в общи фактури: № **********/30.06.2014 г. и №
**********/31.07.2015 г. и 18,88 лева – стойност дялово разпределение за същия период и 526,49
лева – лихва за забава за периода: 15.08.3014 г. – 21.07.2017 г., от които:
521,92 лева – относно вземането за топлинна енергия и 4,57 лева – относно вземането
за дялово разпределение, касаещи топлоснабден имот: апартамент № 5, находящ се в гр. София, район „Младост”, ж.к.„******.
На 07.08. 2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично
задъл-жение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 51 954/2017 г. по описа на СРС, ГО, 162 състав
срещу посоче-ното лице за предявените общи суми, ведно със законната лихва
върху главните вземания, считано от 28.07.2017 г. до изплащане на същите, като
на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на
стойност 105,15 лева, от които: 55,15 лева – държавна такса и 50,00 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
На 05.10.2017 г. е депозирано
възражение от длъжника Е.К.
М. по чл. 414 ГПК, в което същият е оспорил
дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл. 415, ал.1 ГПК – на 06.12.2017
г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС ис-кове за установяване съществуването
на вземанията му срещу длъжника по издадената заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Е.К. М. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е изда-дена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/ 11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/ 2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./.
Постановеното
от първоинстанционния съд решение № 442914 от 03.07.2018 г. по гр. дело № 85
490/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав не е обжалвано и е влязло в сила
в частта, с която
са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу от ответницата Е.К. М., ЕГН **********
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и
чл.149 ЗЕ за установяване дължимостта от страна на ответницата спрямо ищцовото
дружество на сумата от 570,91 лева – представляващи ½ част от цената на
доставена топлинна енергия относно съсобствения й с трето за спора лице топлоснабден
недвижим имот – апартамент № 5, находящ се в
гр.София, ж.к.„****** за периода:
м.06.2014 г. – м.04.2015 г., заедно със законната лихва от 28.07.2017 г. до
окончателното й заплащане, както и на сумата 7,40 лева, представляваща ½
част от такса за услугата „дялово разпределение” за периода: м.5.2014 г. –
м.04.2015 г., с оглед на което със сила на пресъдено
нещо по делото е установено наличието на елементите от фактическия състав на
разпоредбите на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ за ангажиране на
отговорността на ответницата в качеството й на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди по договор за про-дажба на
топлинна енергия с ищцовото топлопреносно предприятие при публично известни
общи условия.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.04. 2013 г. до м.04.2015 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
– етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отк-лонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разп-ределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде
определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди
съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено, че същото
е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От
приетото писмо на Столична община, Дирекция „Общински приходи”, отдел „Общински
приходи – Младост” с рег.№ ДМЛ18-ДИ11-31(1) от 09.05.2018 г. – официален
свидетелстващ документ, неоспорен от страните, се констатира, че процесният
имот е деклариран на 30.03.1998 г. като собственост от по ½ ид.част на Е.К. М., ЕГН ********** и на Й.П.М.,
във връзка с което е приложено и заверено копие от декларация по чл.14 от ЗМДТ
с № 26678/30. 03.1998 г., като съгласно данните от писмо с изх.№
3121/29.05.2018 г. на Агенция по вписва-нията, Служба по вписванията – гр.София
за периода от 1998 г. до 27.04.2018 г.
относно недви-жимия имот, находящ се в гр.София, ж.к.”********, не са налице
записи за извършени вписвания, отбелязвания и заличавания по отношение на Е.К.М..
Тъй като по делото липсват ангажирани доказателства за наличието на писмено
споразумение между съсобствениците във връзка ползването на имота, всеки един
от тях е потребител/клиент на топлинна енергия при общи условия за
притежаваната от него идеална част от топлоснаб-дения
имот. Като собственик на ½ ид.част от процесния топлоснабден имот в
исковия период: м.05.2013 г. – м.04.2015 г. ответникът има качеството на
потребител/клиент на топлинна енер-гия за битови нужди за посочената част от
имота. За останалата ½ ид.част облигационно право-отношение по продажба
на топлинна енергия е възникнало с другия съсобственик, който е носител на задължението да заплаща стойността на доставената за
имота топлинна енергия съ-образно квотата му в съсобствеността.
В
производството са спорни въпросите дали по отношение на вземанията-предмет на
отхвърлителната част на исковете е изтекла приетата от СРС погасителна давност във
връзка с наведеното от ответната страна
възражение по чл.111, б.”в” ЗЗД и относно размера на задълже-нията.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г.
по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на триго-дишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и ус-луги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размери-те им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от мо-мента, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия за про-дажба на
топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отна-сят. От изложеното следва, че задължението на ответницата за заплащане на сумата за доставе-ната топлинна
енергия за м.05.2013 г.– първият от заявената претенция за главницата, е с
падеж: 30.06.2013 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да тече
погасителната давност за това взе-мане. Настоящият
иск на основание чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.07.2017 г., поради което към този мо-мент в обхвата на
изтеклата тригодишната погасителна давност попада, както вземането за глав-ницата
за м.05.2013 г., така и останалите главни вземания, представляващи стойност на доставе-ната
топлинна енергия за частта от исковия период до 31.01.2014 г. вкл., станали изискуеми
при действието на визираните общи условия, последното – на 05.03.2014 г.
По отношение на вземанията за главница, представляваща
стойността на доставена топ-линна енергия за м.02.2014 г. – м.05.2014 г.,
приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са възникнали
при действието на Общите условия за продажба на топлинна енергия
от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г.,
в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на стойността на доставената
ТЕ по тези общи условия е уреден в клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
падежът за изпълнение на задължение-то за плащане на стойността на топлинната
енергия. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на осно-вание
чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като
неравноправни – проти-воречащи на общия принцип за добросъвестност, установен
от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от тези общи условия е установен падеж за
плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен
дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата
на чл.33, ал.2 от същите е установен падеж за изпълнение на задължението за
плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за пла-щане с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или
смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължа-ването
на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Потреби-телят не може да бъде задължен да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да извърши и допълнителни
парични вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да може
да изпълнява задъл-женията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Предвид изло-женото мнозинството на настоящия съдебен състав
приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите
условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по
отношение на вземанията на ищцо-вото
дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. -
м.05.2014 г., които попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г.,
съдът приема, че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване
на изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД
/каквато по делото не е представена/, давността е започнала да тече от датата
на възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане
на месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането
за главницата относно цената на топлинна енергия за м.02.2014 г. тригодишната погасителна
дав-ност е започнала да тече на 01.03.2014 г. и е изтекла на 01.03.2017 г., а
тази по отношение на главницата за м.05.2014 г. – тече от 01.06.2014 г. и е
изтекла на 01.06.2017 г. – преди датата на предявяване на исковата молба на 28.07.2017 г. Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ищец,
че вземанията за главниците за исковия период: м.05.2013 г. – м.04.2014 г. са
станали изискуеми считано от датата на издаване на посочената от него обща
фактура. Фактурирането на стойността на реално доставеното количество топлинна
енергия след приключване на отопли-телния сезон на база на данните по
издадените изравнителни сметки, не установява нов падеж на периодичните
задължения за плащане на стойността на доставената топлинна енергия /по прог-нозен
дял или на равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ /, тъй като задълженията са
станали изискуеми, съответно – възникнали в предходен момент, с оглед изложените
по-горе мотиви. Тези фактури имат правно-релевантно значение за възникване и
съответно – настъпване на изис-куемост само на вземането на ищеца за конкретни суми,
подлежащи на доплащане от ответника-потребител на топлинна енергия в резултат
на изравняването и издадената изравнителна сметка за съответния отоплителен
сезон. В настоящия казус не се твърди и по делото не се установява фактурата от
30.06.2014 г., на която се позовава ищецът, да касае конкретни суми за
доплащане от потребителя, съгласно издадените изравнителни сметки. Тъкмо
обратното – от представената изравнителна сметка за отоплителен сезон: м.05.2013
г. – м.04.2014 г., изготвена от „Топлоконт-рол” ООД, е отчетена сума за връщане
спрямо фактурираната по прогнозни цени от 499,76 лева, който резултат е отразен
счетоводно при „Т.С.” ЕАД, предвид данните от при-ложените от него счетоводни
документи и изслушаната по делото съдебно-счетоводна експер-тиза, изготвена от
вещото лице Л.Б.. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав
намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че изискуемостта на
претендираните суми в отхвърлителната част на иска по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал. 1, пр.1 ЗЗД относно обсъжданата главница е настъпила от посочения
срок в обсъжданата фактура.
Дължимост на претендираната като
главница сума за топлинна енергия в отхвърлител-ната част не може да се
обоснове, както с клаузата на чл.31, ал.2 Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.” АД на потребителите в гр.София, одобрени с
Решение на ДКЕВР № ОУ-021/22.04.2002 г. и решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на
ДКЕВР, така и с нормата на чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ, тъй като същите са ирелевантни към
исковия период, съотв. за разглеждания въпрос. Общите условия от 2002 г., на
които се позовава жалбо-подателят, са действали до влизането в сила на 13.02.2008
г. на одобрените нови такива с Реше-ние на ДКЕВР № ОУ-001/07.01.2008 г. и не са част от уредбата, регламентираща съществува-щото между главните
страни облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
за процесния времеви интервал. От друга страна: при определяне на размера на
дължимото се вземане относно топлинната енергия първоинстанционният съд е взел
предвид изготвените след края на отоплителните сезони изравнителни сметки от
третото лице-помагач, като е отчетено и обстоятелството, че ответницата е титуляр
на правото на собственост за ½ идеална част от топлоснабдения имот.
Действителната и реално дължима се
стойност на цената на доставената топлинна енер-гия за периода-предмет на
спора, следва да бъде определена по заключението на съдебно-техни-ческата
експертиза /СТЕ/, изготвено на базата на реално потребеното количество на
топлинната енергия съгласно индивидуалните отчети на уредите за
дялово разпределение
и отчетите на об-щия топломер. Във връзка с размера на това главно задължение
по спора не следва да следва да се взема предвид изслушаната съдебно-счетоводната
експертиза, тъй като този въпрос не е от компетентността на вещо
лице-счетоводител, чието заключение във визираната част е дадено съобразно счетоводните
записвания, извършени от ищеца, а не въз основа на анализ на техничес-ката
документация относно доставените количества топлинна енергия и изчисления по норма-тивно установените формули, в които са
заложени технически показатели. За пълнота на изложе-нието само следва да се
отбележи, че в дадената хипотеза общият размер на стойността на доста-вената
топлинна енергия за процесния апартамент за двата отоплителни сезона – предмет
на спо-ра, е идентичен по двете експертизи.
Съгласно
неоспореното заключение на СТЕ цената на реално доставеното количество топлинна
енергия до топлоснабдения имот с аб.№ **8 за отоплителния
сезон: м. 05.2013 г. - м.04.2014 г. възлиза на 996,41 лева, а за отоплителния
сезон: м.05.2014 г. - м.04.2015 г. – 1 245,61 лева /вкл. и сума за
доплащане от 184,47 лева/, от които суми съобразно притежаваните от нея права в
съсобствеността – ½ ид.част, задължението на Е.К.М., ЕГН ******-6839 е на
стойност: 498,21 лева – за първия период и 622,81 – за втория. Първата стойност
касае изцяло вземането за топлинна енергия за времето от м.05.2013
г. до м.04.2014 г. вкл. по отно-шение на което е изтекла тригодишната
погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, поради което същата не подлежи на
принудително изпълнение, така както и тази за потребената енергия за м.05.2014
г., който също попада в давностния срок по чл.111, б.”в” ЗЗД, чийто размер
възлиза на 51,90 лева
/1/12 от 622,81 лева - реално консумираната топлинна енергия за отоплителен
сезон: м. 05.2014 г. – м.04.2015 г. за частта на ответницата/. За останалата
част от този отоплителен сезон – от м.06.2014 г. до м.04.2015 г. стойността на
доставената топлинна енергия е в размер от 570,91 лева, както правилно е приел
и първоинстанционният съд, която сума съгласно приетото заклю-чение на
съдебно-счетоводната експертиза не е заплатена от ответницата.
По силата на чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтича-щите от него допълнителни вземания, макар давността за
тях да не е изтекла. Такова допълни-телно вземане в дадения казус се явява
търсеното обезщетение за забавено изпълнение на глав-ните вземания за
извършените доставки на топлинна енергия за времето от м.05.2013 г. до м.05.
2014 г. вкл., начислени от ищеца за периода: 15.08.2014 г. – 21.07.2017 г.
По отношение на главните
вземания, представляващи стойността на дължимата се топ-линна енергия за останалия
исков период от м.06.2014 г. до 04.05.2015 г. вкл., ответницата не е изпаднала
в забава относно плащането им, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03.2014 г., на осно-вание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни
клаузи, за чието приложение съдът следи служебно, по изложените по-горе
съображения. Нищожността на тези клаузи води до липсата на договорен срок за
изпълнение между страните, а по делото не е представена и покана за изпълнение
на тези задължения в съответствие с изискването на нор-мата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Изложените обстоятелства в своята съвкупност обуславят извод за неос-нователност
на заявения иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
521,92 лева и период: 15.08.2014
г. – 21.07.2017 г. относно главницата за топлинна
енергия.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. дяловото разпре-деление на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от На-редбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр.94/2013
г., в сила от 01.06.2014 г./ дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда –
етажна собственост, се извършва възмездно от топлопренос-ното предприятие или
от доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциа-цията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчи-тане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се определя от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Общите усло-вия 2014 г. – че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието
на договора за про-дажба на топлинна енергия между страните, който на основание
чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно ма-териално-правно
легитимиран да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, като
предвид данните от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена в
процеса, за процесния период плащане на същата не е налице извършвано. За да се
произнесе по въпроса относно размера на това вземане за времето от м.05.2013 г.
– м.04.2015 г., настоящата инстанция съобрази неоспореното в тази част
заключение на изслушаната съдебна счетоводна експертиза на вещото лице Л.Б.,
съгласно която начислена за аб.№ **8 стойност за дялово разп-ределение е в
размер на 18,88 лева, формирана като сбор от следните суми: 2,04 лева за
времето от м.05.2012 г – м.04.2013 г., която е извън исковия период; 2,04 лева за
времето от м.05.2013 г. до м.04.2014 г. и 14,80 лева за времето от м.05.2014 г-
до м.04.2015 г., попадащи в исковия период. Въз основа на тези данни дължимото
се от ответницата задължение на това основание за периода-предмет на спора: от м.05.2013
г. до м.04.2015 г. вкл. и притежаваната от нея идеална част от правото на
собственост върху топлоснабдения имот – ½, възлиза на сумата 8,42 лева
/1/2 от 16,84 лева/. До визираната
стойност искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно това главно вземане подлежи на уважаване.
Необосновано в
обжалваното решение е прието, че разглежданата претенция относно вземането,
касаещо услугата „дялово разпределение”, е погасено по давност за сумата 1,02
лева. Съгласно разпоредбата на чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно. В
депозираният писмен отговор ответницата е навела възражение за частично
погасяване на вземанията за топлинна енергия, но не и тези относно цената на
услугата за дялово разпределение. Такова възражение не може да се приеме, че е
релевирано и с твърденията относно обща фактура
№ ********** от 30.06.2014 г., тъй като от представените
извлечения от счетоводните документи на ищцовото дружество и съобщението към обща фактура № ********** от 30.06.2014 г. видно, че в тази фактура не са
включени вземания относно такса за услугата „дялово
разпределение”. Последната е начислена в самостоятелна фактура с № ********** от 30.06.2014 г., която не фигурира в пред-мета на заявеното
възражение.
Неоснователен е искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно обезще-тението за
неточно изпълнение на паричното задължение за заплащане на услугата „дялово раз-пределение”
във времево отношение – предмет на въззивен контрол. Съгласно
разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто
е и даденият казус относно престирането на цената на услугата „дялово
разпределение”, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
Поканата за заплащане има значение за определяне на началния момент, от който
длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на
законната лихва върху дължимата се като главница сумата. До приключване на
производст-вото пред първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало
доказателства за връч-ването на ответницата на такава покана относно заплащането
на услугата за дялово разпреде-
ление,
съобразно което последната не е изпаднала в забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД
обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, както правилно е приел и решаващият състав на СРС, за да отхвърли исковата
претенция по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата на 4,57
лева и период: 15.08.2014 г. – 21.07.2017 г. като неоснователен.
Поради частичното съвпадение
на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния
съд относно изхода на спора в обжалваната част, решението на СРС следва да се
отмени в частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД относно главницата за дялово разпределение е отхвърлен за разликата
над присъдената сума от 7,40 лева до дължимата се такава от 8,42 лева като
неправилно и да се постанови друго, с което претенцията в посочената част да
бъде уважена. В останалата обжалвана част решението е
пра-вилно и трябва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение
трябва да бъде отменено и в частта му, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата
Е. М. да заплати разноски за исковото произ-водство за разликата над сумата 292,26
лева.
При приетия изход на спора на „Т.С.“ ЕАД
на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК следва да се присъдят
допълнително сумите: 0,04 лева – разноски за запо-ведното производство и 0,18
лева – разноски за исковото производство, както и сумата 0,19 лева – разноски
за въззивното производство /за държавна такса, депозит за ССЕ и юрисконсулско
въз-награждение/.
На основание чл.78, ал.3 ГПК съобразно
отхвърлената част от жалбата на въззиваемата страна се дължат разноски в размер
на 299,86 лева за въззивната инстанция за адвокатско възнаг-раждение.
Съдът намира за
неоснователно направеното с молба на „Т.С.“ ЕАД
от 15.05.2019 г. възражение за прекомерност на претендираното от ответницата
адвокатско въз-награждение за процесуално представителство пред СГС. Уговореният
размер от 300,00 лева по договор за правни услуги от 28.08.2018 г. е под
минималния такъв, определен по реда на чл.7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. на ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаг-раждения.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 442914 от 03.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 85
490/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав – в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******иск
срещу Е.К. М., ЕГН ********** с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за разликата сумата 7,40 лева до сумата 8,42 лева,
представляваща ½ част от такса за дялово разпределение относно топлоснобден
имот – апартамент № 5, находящ се в
гр.София, ж.к.„******, за периода: м.05.2013 г. – м.04.2015 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 07.08.2017 г. по
ч.гр.д.№ 51 954/2017 г. на СРС, 162 състав, както и в ЧАСТТА, с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******е
осъдена да заплати на Е.К.
М., ЕГН ********** на
основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за първоинстанционното иско-во производство
за разликата над сумата 292,26 лева до сумата 292,40 лева, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу Е.К. М., ЕГН **********, с
адрес: *** иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, че Е.К. М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******разликата над сумата 7,40 лева до сумата 8,42
лева, представляваща ½ част от цената на услугата „дялово разпределение”
за периода: м.05.2013 г. – м.04.2015 г. вкл. относно топлоснабден
имот – апарта-мент № 5, находящ се в
гр.София, ж.к.„******, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпъл-нение по чл.410 ГПК – 28.07.2017 г. до
окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 51 954/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав от 07.08.2017
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 442914 от 03.07.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 85 490/ 2017 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав в
останалата обжалвана отхвърлителна част.
ОСЪЖДА Е.К. М., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ
на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК*******със седа-лище и адрес на управление:*** на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК допълнително сумите:
0,04 лева /нула лева и четири
стотинки/ –
разноски за запо-ведното производство и 0,18
лева /нула лева и осемнадесет стотинки/ – разноски за първо-инстанционното
производство, както и сумата 0,19
лева /нула лева и деветнадесет стотинки/ – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК*******със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ на Е.К. М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 299,86 лева /двеста деветдесет и девет лева и осемдесет и шест стотинки/
–
разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца: „Т.” ООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
о.м. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 11805 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта
от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а
именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти,
относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за
тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се потвърди
напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за топлинна
енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на
публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни
и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или
(за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието
на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да
създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по
пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София,
на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително
малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за
потребителите да установяват информация в интернет през определен период от
време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не
съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и
доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото
гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата –
изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от
общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по
съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на
потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по
мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото,
поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |