РЕШЕНИЕ
№
гр.София,
..…….…………г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет
и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова
мл.с. Георги Кацаров
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 3
696 по описа за 2021 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 183396 от 31.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 42949/2016 г. по описа
на СРС, І ГО, 42 състав е признато за установено по предявени по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.79 ЗЗД и чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и
чл.86 ЗЗД искове, че съществува вземане на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу С.Л.Д.,
ЕГН ********** в размер на 467,44 лева, представляващо главница на доставена
топлинна енергия за периода: м.06.2013 г. – м.04.2015 г., в размер на 12,18
лева - сума за дялово разпределение,
сумата от 69,97 лева – мораторна лихва за периода от 31.07.2013 г. до
29.02.2016 г. и сумата 0,80 лева – мораторна лихва върху сумата за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска на 17.03.2016 г. до окончателното изплащане на вземането,
относно което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 14 944/2016 г. по
описа на СРС, 42 състав, като за разликата на сумата от 467,44 лева до пълния
претендиран размер от 475,53 лева относно главницата и в частта за разликата
над сумата от 69,97 лева до пълния претендиран размер от 70,07 лева относно
тази главница исковете са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт С.Л.Д. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК разноски в исковото производството в размер на 625,00 лева и 62,50
лева – разноски за заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Д.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу ответника С.Л.Д. искове е
обжалвано от последния като неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Поддържа
се, че неправилно в решението на СРС е посочен период до м.04.2015 г., като
оттам присъдените суми са некоректно изчислени и са в негова вреда, тъй като за
периода до м.04.2014 г. съгласно представените от „Т.С.“ ЕАД документи натрупаната
сума за об.№ 346936 е в размер на 431,75 лева или за дела му като съсобственик
/50 %/ –
215,88 лева, а от м.09.2014 г. имотът не се обитава и стойностите би
следвало да са нулеви. Сочи се и че всички натрупани суми по партидата на имота
до м.06.2013 г. вкл. следва да отпаднат по давност съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД,
които „Т.С.“ ЕАД продължава да претендира, въпреки че е незаконосъобразно,
както и че в решението на СРС не е бил взет под внимание температурният график
с основание, че не е бил подавал възражения срещу дяловото разпределение или
срещу доставената топлинна енергия, в която връзка твърди, че са налице
множество жалби, подавани от ответника както до топлинния счетоводител, така до
ищеца и КЗП, но не са му били искани, както и че от решението на става ясно как
е установено качеството на топлинната енергия.
Моли да се отмени решението
на СРС в обжалваните от същия части и да отхвърлят изцяло предявените срещу него
искове. Претендира присъждането на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата. С молба с вх.№ 285776/2023 г. е оспорил
жалбата и е заявил искане за нейното отхвърляне като неоснователна. Заявил е
искане за присъждането на разноски и е навел възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Д.” ЕООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД претенции не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбите доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Неоснователно е инвокираното във
въззивната жалба твърдения за недопустимост на постановеното от СРС решение.
Безспорно е в теорията и константната съдебна практика, че недопустимо е
решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши
по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск
или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на
положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението
недопустимо.
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. В случая исковата молба на
ищеца е уточнена с молба с вх.№ 358716, а съгласно чл.129, ал.5 ГПК поправената
искова молба се смята за редовна от деня на подаването й.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и 150 ЗЕ
и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника С.Л.Д. главни и
акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение на 22.03.2016 г. по ч.гр.д.№ 14 944/2016 г. по
описа на СРС, І ГО, 42 състав. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с
подадено възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в
полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото
следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови
нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията от 17.07.2012 г., действаща в исковия
период от м.05.2013 г. до м.04.2015
г. вкл., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Не се
спори в производството, което се констатира и от представения в същото нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 878, том X, дело № 24 090 от на 18.10.2006 г. на
нотариус В.Б., рег.№ 302 на Нот.камара, неоспорен в процеса, че ответникът С.Л.Д. и М.Ц.С.са придобили при
равни дялове правото на
собственост върху недвижим имот, находящ се гр.София, ул.“*****. Като съсобственик на ½ ид.ч. от процесния апартамент при липсата
на твърдения и представени доказателства за последващи разпореждания с имота
или учредяване на ограничено вещно право на ползване, ответникът С.Д. има качеството на
клиенти на топлинна енергия в исковия период: м.05.2013 г. – м.04.2015 г. вкл.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР/КЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01. 2008
г., в сила от 13.02.2008 г.,
приложими за исковия период от м.05.2013 г. до м.01.2014 г. вкл. и Общите
условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“– броя от 10.02.2014 г.,
в сила от 12.03.2014 г., приложими за периода: м.02.2014 г. – м.04.2015 г. вкл.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това негово право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което
настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел. С общите условия,
одобрени от КЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна
енергия между страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за
последните.
Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ
Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топло-преносно
предприятие и клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в решение № 35/ 21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 –
чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ
бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г., но
действаща в исковия период/. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна
собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия
закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда –
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Съгласно
чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска,
като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ.
За
процесния период в съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите
условия сумите за топлинна енергия относно имота на ответника са начислявани
помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, като
след края на отоплителния период е изготвена изравнителна сметка от
дружеството, извършващо дялово разпределение на база документа за индивидуалните
отчети в процесния апартамент, като в последните е отразена разликата между
старите и новите показатели, снети от отчетените уреди. От главния отчет за
отоплителен сезон: 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. от 21.05.2014 г. и
заключението на приетата съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ на вещото лице
инж.Димитър Симеонов, което съдът кредитира като обективно, обосновано и
компетентно изготвено, настоящата инстанция приема, че по делото е установено
количеството и стойността на действително потребената топлинна енергия за
процесния имот в исковия период от м.06.2013 г. до м.04.2018 г., възлизаща в
общ размер от 934,88 лева – по 467,44 лева за всеки съсобственик. Съгласно
заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото
лице П.Й., неоспорено в процеса, консумираната топлинна енергия за посочения
период не е заплатена от потребителите.
От
приетата СТЕ се констатира и че технологичните разходи в абонатната станция са
отчислявани от доставената в нея топлинна енергия и тези технологични разходи съгласно
нормативната уредба са били за сметка на „Т.С.“ ЕАД; че разпределението е
извършено в съответствие с нормативните изисквания, както и че общият топломер,
монтиран в абонатната станция, е преминал метрологични проверки на 08.10.2012
г., 16.10.2014 г. и на 10.10.2016 г. със заключения: съответства.
Неоснователни са наведените в жалбата доводи за некоректно начисляване
на признатите суми. Този въпрос е бил предмет на изследване от изслушаната СТЕ,
която не е била оспорена от ответника в предвидения в чл.200, ал.3 ГПК
преклузивен срок. След изтичането на този срок оспорване на същата е
процесуално недопустимо. СТЕ е допусната в съответствие с
изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради необходимост от специални знания в
съответните области на науката, в т.ч. и относно изчисленията по нормативно
установените формули, в които са заложени технически показатели, както и
отражението на относимите към топлоподаването обстоятелства, вкл. и соченото от
жалбоподателя такова.
Наведените за първи път във въззивната жалба доводи във връзка с
качеството на доставената топлинна енергия и необитаването на процесния имот от
м.10.2014 г. са несвоевременно релевирани и не следва да бъдат обсъждани.
Неотносимо към предмета на делото е инвокираното от С.Д. възражение за изтекла погасителна давност по
чл.111, б.“в“ ЗЗД относно натрупаните по партидата на имота задължения преди
м.06.2013 г., тъй като последните не са предмет на спора.
По отношение на иска по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно главницата за дялово разпределение и исковете
по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивната жалба е бланкетна, не съдържа конкретни
оплаквания за неправилност на обжалвано решение, поради което в тази част
въззивният съд дължи проверка само за евентуално допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на императивни материално-правни норми, каквото
в дадения случай е налице единствено по отношение на акцесорната претенция
относно главницата за топлинна енергия за част от исковия период.
Въззивният състав намира, че по отношение на
главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия
за периода: м.02.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., ответникът не е изпаднал в забава
относно плащането им поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г., в сила от
12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ като неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип
за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП, водещи до значително
неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на
потребителите /купувачи/ – ответници по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е
установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени
по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а с тази на чл.33, ал.2 –
падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане
след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в
30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“
ЕАД. Съдът счита, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за
плащане с притежаването на специално техническо средство от страна на
потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи
допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които да му
осигуряват достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна,
от клиента-потребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в
един неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество
ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може
да съобрази едностранно определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. С оглед горното въззивният съд приема, че
клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на
императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието
приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това
обстоятелство съдът намира, че за вземанията на ищеца за дължимата се стойност
на топлинната енергия за времето: м.02.2014 г. – м.04.2015 г. вкл., които
попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответникът не е изпаднал
в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между страните. С оглед
това обстоятелство същият не дължи престирането на обезщетение за забавено
плащане на посочените главни вземания.
Съобразно горното искът по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД относно топлинната енергия, доставена за
времето от м.02.2014 г. до м.04.2015 г. предвид данните от съдебно-счетоводната
експертиза на вещото лице Й.се явява неоснователен за сумата в размер на 22,39
лева и за периодите от 15.09.2014 г. до 29.02.2016 г. относно вземанията за
главниците за времето от м.02.2014 г. до м.04.2014 г. и от 15.09.2015 г. до 29.02.2016
г. относно вземанията за главниците за времето от м.05.2014 г. до м.04.2015 г.
Поради частичното несъвпадане на изводите на
настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, атакуваният
съдебен акт на СРС следва да бъде отменен в частта относно разглежданата
претенция за разликата над сумата от 47,58 лева до приетата за дължима такива от
69,97 лева и посочените периоди и вместо него да бъде постановен друг, с който акцесорният
иск за тази разлика и периоди – да бъде отхвърлен като неоснователен.
В останалата обжалвана част атакуваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски за исковото производството за разликата над 599,58 лева
и за заповедното производство – за разликата на сумата от 59,96 лева.
При
приетия изход на делото право
на разноски за въззивната инстанция имат и двете главни страни.
Съобразно уважената част на жалбата на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззивника С.Д.
следва да се присъдят разноски в размер на 2,04 лева – държавна такса.
На основание
чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД се
дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно
отхвърлената част на жалбата в размер на 9,59 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 183396 от 31.07.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 42 949/2016 г.
по описа
на СРС, І ГО, 42 състав – в ЧАСТТА, в
която е признато за установено по предявен
по реда на
чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86 ЗЗД иск, че съществува вземане на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* срещу С.Л.Д., ЕГН ********** за разликата над сумата от 47,58 лева до приетата такава от 69,97
лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периодите: от 15.09.2014
г. до 29.02.2016 г. относно главните вземания за времето от м.02.2014 г. до
м.04.2014 г. и от 15.09.2015 г. до 29.02.2016 г. относно главните вземания за
времето от м.05.2014 г. до м.04.2015 г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 14
944/2016 г. по описа на СРС, 42 състав, и в ЧАСТТА, с която С.Л.Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.78,
ал.1 ГПК разноски за исковото производство за разликата над сумата от 599,58
лева до сумата 625,00 лева и разликата над сумата от 59,96
лева до сумата 62,50 лева – разноски за заповедното производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седа-лище и
адрес на управление:*** срещу С.Л.Д., ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване
за установено, че С.Л.Д.
дължи на „Т.С.“ ЕАД разликата над сумата от 47,58 лева до сумата от 69,97 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за
топлинна енергия за периодите: от 15.09.2014 г. до 29.02.2016 г. относно главните
вземания за времето от м.02.2014 г. до м.04.2014 г. и от 15.09.2015 г. до 29.02.2016
г. относно главните вземания за времето от м.05.2014 г. до м.04.2015 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
на 22.03.2016 г. по ч.гр.д.№ 14 944/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 42 състав, като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
183396 от 31.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 42 949/ 2016 г. по описа на СРС,
І ГО, 42 състав в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на С.Л.Д.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2,04 лева /два лева и четири стотинки/ – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА
С.Л.Д.,
ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 9,59 лева /девет лева и петдесет и
девет стотинки/
– разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Д.” ЕООД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.