Р Е Ш Е Н И Е
№260060 31.07.2024 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII- ри състав, в публично
съдебно заседание на шести юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Цветина Червенкова,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 3730 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по повод
на искова молба, подадена от „Айгер Инженеринг“ ООД срещу К.А.П., с която е предявен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. „3- то“ ЗЗД, с
който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 104,12 лева- платено на отпаднало основание от ищеца, в качеството
му на работодател, обезщетение за временна нетрудоспособност по болничен лист №
**** г. в полза на ответника като работник, подлежащо на връщане поради отмяна на
болничния лист, ведно със законната лихва
върху главницата считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
**** до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 862/ 10.02.2020г., по ч.гр.д.
№ 2006/ 2020г., по описа на Районен съд- Пловдив, III- ти гр. с-в.
В исковата молба се твърди, че ищецът
в качеството на работодател и ответникът в качеството на работник са имали сключен
трудов договор за периода от ***** г. По време на действие на трудовия договор ответникът
представил на ищеца болничен лист № **** г., издаден от д-р Ж. Д.. Болничен отпуск
бил даден за 14 дни. Съгласно чл. 40, ал. 5 КСО ищецът като работодател бил длъжен
и е заплатил на ответника обезщетение за временна нетрудоспособност за първите три
дни на болничния в размер на 104.12 лева. Ищецът обжалвал болничния лист пред ЛКК
и същият бил отменен с Решение № 435/19.06.2019 г. на ЛКК като незаконосъобразен.
Поддържа се, че с отмяна на болничния лист е отпаднало и основанието въз основа
на което ищецът заплатил в полза на ответника сумата от 104,12 лева, поради което същата подлежала на
връщане.
На 20.08.2019 г. ищецът поканил ответника
да му заплати сумата в размер на 104.12 лева, като е дал 3-дневен срок за плащане,
но плащане не последвало.Предвид това, ищецът се снабдил срещу ответника със заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № **** г. по описа на РС- Пловдив, III- ти гр. с-в, срещу която
длъжникът възразил в срок, което пораждало интереса на ищеца да предяви настоящия
иск. Претендират се сторените разноски в рамките на заповедното и исковото
производство.
В законоустановения срок по чл.131,
ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника. Счита, че иска е неоснователен, доколкото
не е отпаднало основанието, за което е платена претендираната сума. Поддържа
се, че решението на ЛКК не било влязло в сила. Оспорва да е получил от ищеца сума
в размер на 104,12 лева. Поддържа се, че решението на ЛКК като индивидуален административен
акт е нищожно, доколкото не е спазена процедурата за постановяването му – не е спазен
изискуемият състав на комисията, както и не е включен специалист, компетентен по
диагнозата на ответника.
В условията на евентуалност, при уважаване на претенцията на ищеца се релевира
възражение за прихващане с вземане на ответника в размер на 113,20 лева – неплатено
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 2 дни, натрупан до
прекратяване на трудовото правоотношение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца. Моли се предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират
се сторените разноски.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:
За да бъде уважен предявеният иск с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. „3- то“ ЗЗД, то в тежест на ищеца е да
установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация от
ответника, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да установи
наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото
разместване- тоест, да обоснове основание, на което да задържи дадена от ищеца
сума (в тази връзка- Решение № 227/
22.03.2019г. по гр.д. № 896/2018г., по описа на ВКС, III- то г.о.; Решение № 211/
26.11.2013г. по т.д. № 1082/ 2012г., по описа на ВКС, Т.К., II- ро отд.; Решение №
138/07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, II- ро т.о.; Решение №
556/13.07.2010 г. по гр.д. № 46/2009 на ВКС, IV- то
г.о.).
Между страните не се спори, поради
което са отделени като безспорни и
ненуждаещи се от доказване с доклада по делото следните обстоятелства: в периода
от 29.05.2017 г. до 19.05.2019 г. между страните е съществувало трудово
правоотношение (сключен Трудов договор № ****г.), като ищецът е бил работодател,
а ответникът – работник; на ответника е издаден болничен лист № ***** от д-р Ж.
Д., по силата на който е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност за 14
дни.
Процесният болничен лист **** г.
първоначално е оспорен от ищеца по делото по административен ред, вследствие на
което са осъществени следните действия: 1) с Решение № 435/ 19.06.2019г. на ЛКК
при ***** болничният лист е отменен; 2) Регионалният съвет за контрол върху
актовете, издадени от органите на медицинската експертиза за временната
неработоспособност към РЗИ- Пловдив, на свое заседание от 24.03.2021г. насочва
процесния болничен лист за повторна експертиза към Специализирана ЛКК по нервни
болести към АСИП- ***; С Решение № 600/ 15.04.2021г. на Специализирана ЛКК по
нервни болести към *****, процесният болничен лист е потвърден; 3) **** е
оспорил така издаденото Решение № 600/ 15.04.2021г. на Специализирана ЛКК по
нервни болести към **** пред ТЕЛК към УМБАЛ „***“ АД, която с *****. е
преценила, че процесният болничен лист е издаден неправомерно, поради което и
същият е отменен; 4) К.П. е оспорил ЕР на ТЕЛК пред НЕЛК, която ****. е
отменила ЕР на ТЕЛК и е потвърдила болничен лист ****
Предвид гореизложените действия, *****
е оспорил пред Административен съд-
Пловдив ЕР на НЕЛК *****, с което е отменено ЕР на ТЕЛК и е потвърден
процесният болничен лист ***** (по повод на образуваното административно дело е
било спряно и производството по настоящото дело). С влязло в законна сила на
01.12.2023г. Решение № 1895/ 03.11.2023г. по адм. дело № 103/ 2022г., по описа
на Административен съд- Пловдив, XVII-
ти
с-в, атакуваното ЕР на НЕЛК ***** е
отменено, с което и на практика процесният болничен лист е признат за
незаконосъобразно издаден и отменен (л. 291- 297 от делото). В мотивната част
от цитираното решение на Административен съд- Пловдив изрично е прието, че с
оглед установената в производството фактическа обстановка „…се следва единственият възможен извод за недоказаност на временната
неработоспособност на освидетелстваното лице К.П. в удостоверения обем в
болничен лист ***** г., издаден от **** чрез д-р В.Г.…“ ( цитат от решението -
л. 297 от настоящото дело). С решението на Административен съд- Пловдив е
прието и че процесният болничен лист е
незаконосъобразно издаден. Съобразно изричната норма на чл. 302 ГПК, влязлото
в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно
това дали административният акт е валиден
и законосъобразен.
Предвид гореизложеното, то на
настоящия съдебен състав съществува задължение да приеме, че процесният
болничен лист ******* г. е незаконосъобразен, а оттам и че е отпаднало
основанието ответникът да задържа платената му от на осн. чл. 40, ал. 5 КСО
сума в размер от 104, 12 лв. Във връзка с факта на плащането на сумата е приета
съдебно- счетоводна експертиза (л. 107- 111), от която се изяснява, че
посочената сума е преведена от ищеца по сметка на ответника на дата **** Съдът
кредитира в цялост отразеното от експерта в приетото по делото заключение,
поради което и счита за установен
факта на плащането на сумата в размер от 104, 12 лв. Доколкото болничен лист № *****г.
е отменен, то е отпаднало и основанието, на което ответникът е получил сумата в
размер от 104, 12 лв. и дължи възстановяването й на ищеца. В тази връзка,
неоснователно е възражението на ответника, че сумата е получена от него
добросъвестно и на осн. 271, ал. 1 КТ не дължи връщането й. В случая
презумпцията установена в чл. 8, ал. 2 КТ следва да се счита за оборена. Работникът е лицето, което представя
болничен лист, удостоверяващ невъзможността му да се яви на работа поради
наличието на определено заболяване. Същевременно, предвид цитираното по –горе и
влязло в сила решение на Административен съд- Пловдив, то явно е, че работникът
си е послужил и е представил пред ищеца – работодател болничен лист, който
отразява несъществуващо медицинско състояние. Предвид това, впоследствие
работникът не би могъл да черпи права от недобросъвестното си поведение и да
очаква да задържи получените суми въз основа на отменения болничен лист.
Доколкото съдът приема, че сумата в
размер от 104, 12 лв. се дължи от ответника, то възниква вътрешнопроцесуалното
условие да се разгледа релевираното от него възражение за прихващане с отговора
на исковата молба. Ответникът твърди, че след прекратяване на трудовото правоотношение
между страните, ищецът като работодател не му е заплатил дължимото обезщетение
за неползван годишен отпуск от 2 дни. От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение между страните- **** е налице
неизползван платен отпуск от ответника от 2 дни. Дължимото обезщетение по чл.
224, ал. 1 КТ възлиза на 113, 20 лв., която сума е изцяло заплатена на ответника на ****. (отговор по въпрос 5 от
заключението на вещото лице- л. 110- 111 от делото). Предвид изложеното и
доколкото се установява, че дължимото обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск е заплатено на ответника, то възражението му за прихващане е
неоснователно. След като възражението за прихващане е неоснователно, то съдът
не дължи произнасяне на нарочен диспозитив (изрично
в тази връзка- мотивната част на т. 2 от ТР от 18.03.2022г. по тълк. дело № 2/ 2020г.
на ОСГК на ВКС)
С оглед гореизложеното и на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. „3-то“ ЗЗД следва да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сума в размер на 104,12 лева- платено
на отпаднало основание от ищеца, в качеството му на работодател, обезщетение за
временна нетрудоспособност по болничен лист № **** г. в полза на ответника като
работник, подлежащо на връщане поради отмяна на болничния лист.
Върху горепосоченото вземане се
дължи и законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда /07.02.2020г./ до окончателното й заплащане.
По
отношение на разноските:
Съобразно
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на
разноски в полза на ищеца.
В
рамките на исковото и заповедното производство, на ищеца са предоставени правни
услуги от адв. П., като се претендират разноски за адвокатски хонорар в размер
от 600 лв. за исковия процес и 300 лв. за заповедното производство.
Същевременно, ответникът своевременно е релевирал възражение за прекомерност на
договорения от ищеца адвокатски хонорар, което съдът счита за основателно по
следните съображения: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени *****
(постановено по
преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд),
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения
в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован
и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑
438/ 22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член
267 ДФЕС
от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че
член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С
оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
правна сложност на делото и ниския материален интерес, следва да се редуцира
дължимият на ищеца адвокатски хонорар до сума в размер от 300 лв. за исковото
производство и 100 лв. за заповедното производство. В допълнение, в полза на
ищеца следва да се присъдят и следните разходи: 25 лева- държавна такса за
заповедното производство, 25 лева- държавна такса за образуване на исковото
производство, 120 лева- депозит за изготвяне на съдебно- счетоводна експертиза
и 10 лева- такса за издаване на съдебни удостоверения. Предвид гореизложеното,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторени разноски в рамките
на исковото и заповедното производство в общ размер от 580 лева.
Съдът
счита за неоснователно възражението на ответната страна, че не дължи разноски,
тъй като делото е преждевременно заведено от ищеца. След като ищцовата
претенция е основателна (и процесната сума не е платена и към приключване на
съдебното дирене в настоящата инстанция), то ответникът не би могъл да твърди,
че не е дал повод за иницииране на заповедното, а впоследствие и на исковото
производство.
Така
мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ответникът К.А.П., ЕГН ********** дължи на
ищеца на „Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК ********* на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 55, ал.
1, пр. „3- то“ ЗЗД, сума в размер на 104,
12 лева / сто и четири лева и дванадесет стотинки/- платено на отпаднало
основание от ищеца, в качеството му на работодател, обезщетение за временна нетрудоспособност
по болничен лист № ***** г. в полза на ответника като работник, подлежащо на връщане
поради отмяна на болничния лист, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда /07.02.2020 г./ до окончателното й изплащане, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № ****.,
по ч.гр.д. № 2006/ 2020г., по описа на Районен съд- Пловдив, III- ти гр. с-в.
ОСЪЖДА
К.А.П., ЕГН ********** да заплати на
„Айгер Инженеринг“ ООД, ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в
размер от 580 лева /петстотин и
осемдесет лева/, представляваща сторени разноски в рамките на исковото
производство и заповедното производство по ч.гр.д. № 2006/ 2020г., по описа на
Районен съд- Пловдив, III- ти
гр. с-в
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: