Р Е Ш Е Н И
Е
№………./11.07.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито
съдебно заседание, проведено на осемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Деспина
Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Златина Кавърджикова
Иванка Дрингова
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията
Дрингова
въззивно гражданско дело № 192 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 77760/26.11.2018г.
на „Банка Пиреос България“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *****, чрез пълномощник
адв. С С, преупълномощен от АД „Камбуров и съдружници“, гр. ***** срещу решение
№ 4210 от 24.10.2018г., постановено по гр.дело № 6382/2018г. на Варненския
районен съд, ХХVІ-ти състав, в частите, с които е: 1/ обявено за
недействително допълнително споразумение № 903 от 04.12.2017г. към трудов
договор от 12.11.2007г., сключено между Г.К.Т., ЕГН **********, с адрес: *** и
„Банка Пиреос България“ АД, поради противоречие със закона, на осн. чл.74,
ал.4 вр с ал.1 от КТ; 2/ признато за незаконно и отменено уволнението
на Г.К.Т., ЕГН **********, извършено със заповед № 49/08.03.2018г. на Главния
изпълнителен директор на „Банка Пиреос България“ АД, на осн. чл.344, ал.1, т.1
от КТ; 3/ възстановена Г.К.Т., ЕГН ********** на заеманата преди
уволнението длъжност „ИД управител на клон в Клон Варна Черно Море” в „Банка
Пиреос България“ АД, на осн. чл.344, ал.1, т.2 от КТ; 4/ въззивникът е
осъден да заплати на Г.К.Т., ЕГН ********** сумата от 12000 лева,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение
за периода от 12.03.2018г. до 12.09.2018г., на основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ.
В жалбата е изложено
становище за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушение
на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Сочи се, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението
си да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат
доказателства, като само формално е разпределил доказателствената тежест. Освен
това отхвърлил искането да събиране на гласни доказателства за установяваване
на обичайните практики на банката за изпитване на служители при промяна на
длъжността, когато последната е свързана със значително изменение на трудовите
функции. Въззивникът счита, че районният съд се е позовал на неотносима съдебна
практика, за да обоснове извода си за недействителност на допълнително споразумение № 903 от
04.12.2017г. Намира това споразумение за действително, а обжалваното уволнение,
извършено в рамките на удължения изпитателен срок, за редовно от
формална страна. Отправеното искане е да се отмени решението в обжалваните му
части и да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени
като неоснователни. Претендира се присъждане на направените съдебни разноски
пред двете инстанции.
В срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата, в който е
изложено становище за неоснователност на оплакванията срещу решението, което
намира за правилно и законосъобразно в обжалваните му части. Претендира се
присъждане на направените съдебни разноски пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263,
ал.2 от ГПК въззиваемата страна е предявила насрещна въззивна жалба вх.
№ 85721/31.12.2018г. срещу решение № 4210 от 24.10.2018г., постановено по
гр.дело № 6382/2018г. на Варненския районен съд, ХХVІ-ти състав, в частта,
с която е отхвърлен предявения от Г.К.Т.
срещу „Банка Пиреос България“ АД иск с правно осн. чл.74, ал.4 вр с ал.1
от КТ за обявяване за недействително допълнително споразумение № 563 от
12.09.2017г. към трудов договор от 12.11.2007г., сключено между страните, в частта по т.1 по отношение на клаузата
„считано от 12.09.2017г. до 31.12.2017г.“, поради противоречие със закона.
В насрещната въззивна
жалба е изразено становище за недопустимост, евентуално за неправилност на
решението в обжалваната част. Намира, че клаузата „считано от 12.09.2017г. до
31.12.2017г.“ следва да се счита уговорена до 13.12.2017г. Моли за отмяна на
решението в обжалваната част и за присъждане на направените по делото разноски.
Насрещната страна по
насрещната въззивна жалба е депозирала в срок отговор, в който е изразила
становище за недопустимост, в евентуалност – за неоснователност на жалбата.
Моли за присъждане на направените разноски в производството.
За да се произнесе по спора, съдът
съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от Г.К.Т. срещу
„Банка Пиреос България“ АД обективно съединени искове: 1/ за обявяване за
недействително допълнително споразумение № 563 от 12.09.2017г. към трудов
договор от 12.11.2007г. в частта по т.1 по отношение на клаузата „считано от
12.09.2017г. до 31.12.2017г.“ поради противоречие със закона, на осн. чл.74,
ал.4 вр с ал.1 от КТ; 2/ за обявяване за недействително допълнително
споразумение № 903 от 04.12.2017г. към трудов договор от 12.11.2007г. поради
противоречие със закона, на осн. чл.74, ал.4 вр с ал.1 от КТ; 3/ за признаване
на извършеното със заповед № 49/08.03.2018г. уволнение за незаконно и неговата
отмяна, на осн. по чл.344, ал.1, т.1 КТ; 4/ за възстановяване ищеца на
заеманата от него преди уволнението длъжност „ИД управител на клон в Клон Варна
Черно Море”, на осн. чл.344, ал.1, т.2 от КТ; 5/ за заплащане на сумата от
12000 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконното уволнение за периода от 12.03.2018г. до 12.09.2018г., на осн. чл.344,
ал.1, т.3 от КТ.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е работила
по безсрочно трудово правоотношение при ответника по силата на трудов договор
от 12.11.2007г., с месторабота в гр. ****. В клон *** Черно море ищцата
последователно е заемала различни длъжности. Съгласно допълнително споразумение
№ 563 от 12.09.2017г., считано от 13.09.2017г. длъжността й е променена от
„мениджър отношения с бизнес клиенти в Клон *** Черно море“ на „ИД управител на
клон в Клон *** Черно Море”, със срок за изпитване в полза на работодателя до
31.12.2017г. Със същото споразумение й е определено брутно трудово
възнаграждение в размер на 2000 лева. Със следващо допълнително споразумение №
903 от 04.12.2017г. е удължен срокът за изпитване до 12.03.2018г. Със заповед №
49/08.03.2018г. е прекратено трудовото й правоотношение, на осн. чл.71, ал.1 от КТ, считано от 12.03.2018г. Ищцата счита уволнението за незаконосъобразно. Сочи
че продължителността на срока за изпитване се определя по месеци, а не до
произволна дата, както в случая е посочена датата 31.12.2017г., предвид което
счита клаузата от допълнително споразумение № 563 от 12.09.2017г., с която е
посочена крайна дата на срока за изпитване 31.12.2017г. за недействително. Сочи
се още, че преценката за продължителността на срок за изпитване се прави
еднократно, като не е допустимо продължаване на срока, с оглед на което счита
за изцяло недействително допълнително споразумение № 903 от 04.12.2017г. поради
противоречие със закона. Сочи, че след 13.12.2017г., евентуално след 31.12.2017г.,
трудовото правоотношение между страните за заеманата длъжност „ИД управител на
клон в Клон *** Черно Море” е станало безсрочно, поради което уволнението й на
основание чл.71, ал.1 от КТ се явява незаконно. Сочи, че е регистрирана в „Бюро
по труда“ гр***, като работодателят й дължи обезщетение за оставане без работа
за срок от 6 месеца в размер на 12000 лева. Претендира и направените по делото
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва
наличието на трудово правоотношение между страните, което е прекратено с
оспорваната заповед. Счита, че уговорката за срок на изпитване до 31.12.2017г.
не е недействителна, защото чл.70 от КТ допуска срокът за изпитване да се
уговаря по всякакъв начин стига да не надхвърля 6 месеца. Счита още, че щом
страните първоначално са уговорили срок за изпитване, който е по-кратък от 6
месеца, няма пречка впоследствие да предоговорят клаузата като увеличат
изпитателния срок. Предвид действителността на допълнителните споразумения
счита, че уволнението е законосъобразно. Намира иска за обезщетение за оставане
без работа за преждевременно заведен и недоказан. Претендират се и сторените по
делото съдебно-деловодни разноски.
С решение № 4210 от 24.10.2018г., постановено по гр.дело № 6382/2018г.
на Варненския районен съд, ХХVІ-ти състав е обявено за недействително допълнително споразумение № 903 от 04.12.2017г.
към трудов договор от 12.11.2007г., сключено между страните, поради
противоречие със закона, на осн. чл.74, ал.4 вр с ал.1 от КТ; признато е за незаконно и отменено
уволнението на ищцата, същата е възстановена на заеманата преди уволнението
длъжност и ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 12000 лева,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение
за периода от 12.03.2018г. до 12.09.2018г., на основание чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ, а искът за обявяване за недействително допълнително споразумение № 563 от
12.09.2017г. към трудов договор от 12.11.2007г., сключено между страните, в
частта по т.1 по отношение на клаузата „считано от 12.09.2017г. до
31.12.2017г.“, поради противоречие със закона, е отхвърлен.
Решението на първоинстанционния съд
съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства
на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Варненският окръжен съд, с оглед
наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Видно от трудов договор №
2784/12.11.2007г. и допълнителни споразумения към него ищцата е била в трудово
правоотношение с ответника, като е заемала различни длъжности в Клон **** Черно
море. Съгласно допълнително споразумение № 563 от 12.09.2017г. към посочения
трудов договор заеманата от служителя длъжност е променена от „мениджър
отношения с бизнес клиенти в Клон Варна Черно море“ на „ИД управител на клон в
Клон ****а Черно море“, считано от 13.09.2017г. със срок на изпитване в полза
на работодателя до 31.12.2017г., а
месечното брутно трудово възнаграждение е променено на 2000 лева, считано от 13.09.2017г. С допълнително
споразумение № 903 от 04.12.2017г. срокът за изпитване на заеманата от ищцата
длъжност „ИД управител на клон в Клон *** Черно море“ е удължен до 12.03.2018г.
в полза на работодателя.
Със заповед № 49/08.03.2018г. на
Главния изпълнителен директор на банката е прекратено трудовото правоотношение
с ищцата, считано от 12.03.2018г., на основание чл.71, ал.1 от КТ. Заповедта е
връчена на ищцата на 09.03.2018г.
Видно от представената от ищцата
регистрационна карта № 10102064/12.03.2018г. ищцата е регистрирана в Дирекция
„Бюро по труда“ *** към агенция по заетостта.
Видно от трудовата книжка на ищцата
последното записване в същата е на стр. 14-15 за длъжността „Клон Варна ИД
управител“ с брутно трудово възнаграждение от 2000 лева.
Представен от ищцата е и фиш за
трудово възнаграждение з ам. Февруари 2018г., видно от който начисленото
брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди
прекратяване на трудовото правоотношение е 2000 лева.
Гореизложената
фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
За
законосъобразното упражняване на потестативното право на работодателя да
прекрати трудовия договор с работник на основание чл.71, ал.1 от КТ е
необходимо кумулативното наличие на двамата му елемента: 1/ действителен трудов
договор със срок на изпитване и 2/ прекратяването да е извършено до изтичане
срока на изпитване, от страната в чиято полза последният е уговорен.
Договорът със срок за изпитване се
сключва, когато работата изисква да се провери годността на работника да я
изпълнява или когато той желае да провери дали работата е подходяща за него. В чл.70,
ал. 5 е установена еднократност и изключителност на този договор, като е
предвидено сключването само веднъж с един работник за една и съща работа в едно
предприятие. Тази забрана обхваща и трудова функция, която работникът вече е
изпълнявал при работодателя по окончателен трудов договор. Няма пречка обаче да
се сключи договор за изпитване с работник или служител, който вече е работил
при същия работодател по окончателен трудов договор, ако договорът се сключва
за нова трудова функция, т. е. - за друга длъжност, при която се изпълнява
различна по характер трудова функция, такава, каквато до този момент работникът
или служителя не е изпълнявал. В
рамките на срока за изпитване работодателят трябва да направи преценка
удовлетворен ли е от качествата на работника и от нивото на изпълнение на
задълженията му. Преценката на работодателя се извършва свободно, не се
мотивира и не подлежи на контрол. Ако резултатът от изпитването бъде счетен за
незадоволителен от работодателя, той може да прекрати законосъобразно договора
с работника в рамките на срока за изпитване, без да е необходимо да мотивира
решението си.
Между страните липсва спор по
фактите, а и от представените писмени доказателства се установява, че страните
са в трудовоправна връзка от 2007г., като ищцата последователно е заемала
длъжностите „обслужване на клиенти“, „супервайзор” и „мениджър отношения с
бизнес клиенти. С допълнително
споразумение № 563 от 12.09.2017г. страните са постигнали съгласие ищцата да
заеме длъжността „ИД управител на клон в Клон **** Черно море“, считано от
13.09.2017г. Не се твърди дотогава ищцата да е изпълнявала подобна трудова
функция, поради което законосъобразно работодателят се е възползвал от
законовата възможност да прецени годността на служителя за новата длъжност.
Касае е се за нов трудов договор, който е сключен при условията на чл.70 от КТ.
Първата алинея на цитираната законова разпоредба определя максималната
продължителност на срока за изпитване на шест месеца. Законодателят не е
намерил за необходимо да постави като условие за действителност начинът на
броене на срока – в дни, седмици или месеци. Ето защо следва да се приеме, че
определянето на срока е предоставен изцяло на волята на страна, в чиято полза
се договаря, стига да е в рамките на законоопределения максимален размер.
Ползващият се от срока може да прекрати такъв договор след изтичането, както на
три дена, така и пет седмици или шест месеца. В случая срокът на изпитване е
уговорен в полза на работодателя, който го е определил до 31.12.2017г.
Споразумението от 12.09.2017г. не
противоречи на закона, поради което е действително. Изложените съображения
обуславят извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.74,
ал.1 вр.ал.4 от КТ, предявен от ищцата срещу работодателя.
Различен е
отговорът на повдигнатия въпрос за действителността на допълнително
споразумение № 903 от 04.12.2017г., с което срокът за изпитване на заеманата от
ищцата длъжност е продължен до 12.03.2018г. Настоящият съдебен състав споделя
застъпено в съдебната практика становището, че уговорката за изпитване и
нейната продължителност може да се постигне еднократно и само преди
окончателното приемане на работа. Работодателят е имал възможност да определи
какъв срок е достатъчен да провери годността на служителката за новата длъжност
и той го е сторил. Продължаването на вече определения срок, макар и в рамките
на шестмесечния срок, е в противоречие на закона, поради това допълнително
споразумение № 903 от 04.12.2017г. е недействително /в този смисъл решение № 98
от 04.04.2000г. на ВКС по гр.д. № 1083/99г., III г.о., докладчик съдия Таня
Митова/.
Установената
недействителност на продължения срок за изпитване налага извод за
незаконосъобразност на обжалваното
уволнение. При незадоволителен отговор на въпроса за годността на служителката
за изпълнение на новата длъжност, работодателят е разполагал с възможността да
направи волеизявление за прекратяване на трудовия договор в уговорения срок, а
именно до 31.12.2017г. Извършеното прекратяване на трудовото правоотношение на 08.03.2018г.,
на осн. чл.71, ал.1 от КТ е незаконосъобразно и следва да се отмени.
Незаконосъобразността на оспореното
уволнение обуславя извод за основателност и на претенцията за възстановяване на
въззиваемата на заеманата преди уволнението длъжност „ИД управител на клон в Клон Варна Черно Море” в „Банка Пиреос България“
АД, на осн. чл.344, ал.1, т.2 от КТ.
Като основателна се преценя и
претенцията по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 от КТ, доколкото
признаването на уволнението на работника за незаконно и неговата отмяна е
предпоставка за присъждане на обезщетението. Установи се, че въззиваемата не е
полагала труд по трудово правоотношение при друг работодател след незаконното му
уволнение, поради което му се дължи обезщетение за принудителна безработица в
максималния размер от шест месеца, доколкото същите са изтекли до приключване
на устните състезания в първата инстанция. Ето защо искът следва да се уважи в
претендирания размер от 2000 лв..
Като
е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден изцяло.
Съобразно
отправеното искане и на основание чл.78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да
заплати на въззиваемата страна сторените разноски пред въззивната инстанция в
размер на 1910 лв. и изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за
изготвяне на писмен отговор на въззивна жалба и процесуално представителство.
Въззивницата
по насрещната въззивна жалба следва да заплати на насрещната страна сторените
по нея разноски. Доколкото в представения списък от процесуалния представител
на Банката е посочено едно адвокатско възнаграждение от в общ размер от 1920
лв., съдът определя дължимото такова в минималния размер от 200 лв., определен
на осн. чл.7, ал.1, т.1 по Наредба № 1/2004г.
Воден от горното,
съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 4210 от
24.10.2018г., постановено по гр.дело № 6382/2018г. на Варненския районен съд,
ХХVІ-ти състав.
ОСЪЖДА „Банка Пиреос България“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление *****Е, да заплати на Г.К.Т., ЕГН **********, с адрес: *** сумата
от 1910 лв. /хиляда деветстотин и десет лева/,
представляваща разноски пред въззивната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Г.К.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „Банка Пиреос България“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *****сумата от 200 лв. /двеста лева/, представляваща
разноски пред въззивната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: