СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
26.06.20г.
Софийски градски съд
І-12 състав с:
Председател:
Георги Иванов
Разгледа в съдебно
заседание на 04.06.20г.
/с участието на секретаря Д. Цветкова/
гражданско дело № 14037/16г.
и констатира следното:
Предявени са искове от „Б.Т.“
ООД против П. С. с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за сумата 46 675 лева и чл. 86 от ЗЗД за сумата 3 026 лева.
Съображенията на
страните са изложени по делото.
Събраните по делото
доказателства /писмени и експертни – преценени в съвкупност/ удостоверяват /а това обстоятелство не е и
спорно между страните/, че:
На 28.03.16г. – П. С. /в
качеството си на управител на „Б.Т.“ ООД – съгласно договор за управление от
19.01.11г./ е разпоредил извършване на банков превод за сума в размер на общо
46 675 лева /от банкова сметка – ***анкова
сметка/.
Искът е процесуално
допустим /досежно възраженията на ответника в тази връзка/:
Искът е предявен от
надлежен управител /представител/ на дружеството - разполагащ с правото
/съгласно клаузите на дружествения договор и вписването в търговския регистър/
еднолично да сезира съда с претенция като настоящата. От друга страна /в същата
връзка/ - процесуално недопустимо е /особено в хипотеза като настоящата –
където П. С. на практика съвместява две качества:
представител на ищеца и ответна страна по делото/ ответникът да се разпорежда с
предмета на спора /по смисъла на чл. 232 от ГПК/: визираната в този законов
текст правна възможност е регламентирана единствено в полза на страна, имаща
качеството - ищец. Възприемането на противната /обратната/ логика би довело до
принципна невъзможност дружеството да защити правата си срещу управителя /чрез
процес като настоящия/. В крайна сметка – изявлението на ответника по чл. 232
от ГПК може да се квалифицира и като противоречащо на правилото /изискването/ по
чл. 3 от ГПК /с други думи: заявеното оттегляне на иска се явява процесуално
недопустимо и поради императивната забрана на цитирания принципен законов
текст/.
С оглед заявеното правно
основание на иска /съгласно изрично и конкретно изложените в тази връзка:
обстоятелствена част и петитум на исковата молба/, а именно по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД – възражението на ответника по чл. 137,
ал. 1, т. 8 от ТЗ във връзка с клаузи от дружествения договор и чл. 145 от ТЗ
се явява неоснователно. От друга страна /в същата връзка/: редът по цитирания
чл. 145 от ТЗ не изключва правото /възможността/ на дружеството да защити
правата си в рамките на друго производство, в това число и такова по чл. 55,
ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД /изискването на чл. 137,
ал. 1, т. 8 от ТЗ е процесуална предпоставка за допустимост само на иска по чл.
145 от ТЗ/.
Главният иск е частично
основателен:
По делото е удостоверено с писмени доказателства,
че: за периода: от 05.15. до 07.16г. –
процесния договор за управление е бил действащ /на практика правоотношението
между страните се явява формално непрекратено и към настоящия момент/.
Разпитаният по делото свидетел удостовери, че за същото време – ответникът е изпълнявал
/фактически/ управленска дейност във фирмата /в качеството си на управител –
представител на юридическото лице/. Действително: по делото липсват
доказателства – общото събрание на дружеството /ищец/ да е взело решение по чл.
137, ал. 1, т. 5, предл. 2-ро от ТЗ /с което изрично
и конкретно да определи възнаграждение на ответника в качеството му на
управител и представител на фирмата/. Липсва клауза с такова съдържание и в
самия договор за управление. Събраният по делото доказателствен материал обаче
/писмен и експертен – преценен в съвкупност/ удостоверява еднозначно
/категорично/ обстоятелството, че – фирмата /ищецът/ е изплащал на ответника
/за периода от сключването на процесния договор до 02.16г./ регулярно
възнаграждение /като всички плащания са били разпореждани именно във връзка с –
на основание на: договора за управление/. В такава хипотеза следва да се приеме
/въпреки наличието на съдебна практика в обратна насока – цитираното от ищеца
решение на ВКС/, че страните по правоотношението /търговското дружество и
управителя/ са постигнали /макар и чрез конклудентни действия, но категорични
такива: многократно потвърждавани – преповтаряни във времето/ съгласие относно
съществен елемент на договорната връзка /а именно – възнаграждението на
ответника/. Нелогично /и правно, съответно – житейски неиздържано/ би било да
се приеме /в хипотеза като процесната, а именно: при трайно съществуващи
разплащателни фактически отношения между страните/, че процесното
правоотношение е било лишено от конкретно съдържание /в частта, касаеща
възнаграждението на управителя/. Именно поради това /с оглед спецификата на
конкретната хипотеза/ председателят на състава намира посочената съдебна практика
/решение на ВКС/ за неприложима в случая. Приетата по делото счетоводна
експертиза установява по размер последното /конклудентно определено – съобразно
горните съображения/ възнаграждение на управителя, а именно: сумата 2 038, 14
лева /за 04.15г./. Изчислено на тази база – дължимото възнаграждение на
управителя /за периода 05.15г. – 03.16г. – към която дата е бил нареден
процесния банков превод/ възлиза на общо 17 038, 14 лева. Посочената сума
следва да се изключи от обхвата на правилото по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД /доколкото същата – предвид горните
съображения представлява: конклудентно уговорено и дължимо на управителя
възнаграждение за периода от 05.15г. до 03.16г./. По същите съображения – в
полза на ответника следва да се признае правото да задържи и сума в размер на
общо 7 636, 86 лева /възнаграждение за периода: 04.16г. – 07.16г./. В тази
връзка:
Действително: посочената сума е била наредена за
плащане от ответника – авансово /преди посочения период/. Към момента обаче –
падежът на това вземане вече се явява настъпил и този факт следва да бъде
съобразен в процеса. На практика за такъв период на управителя се следва /при
база на изчисление от 2 038, 14 лева/ сума в по-голям размер от общо
7 636, 86 лева /който е посочен в исковата молба/. С оглед принципа на т.
нар „дизпозитивно начало“ в процеса обаче – председателят на състава лимитира
процесното вземане до размера на тази сума.
С оглед изложеното: искът следва да бъде отхвърлен
до размера на сумата общо 24 675 лева /която сума представлява сбор от
посочените по-горе две суми – възнаграждения за периода: 05.15г. – 07.16г.;
през което време процесното правоотношение е било действащо, съответно –
ответникът е изпълнявал възложената му управленска дейност в дружеството/.
Останалата
сума по процесния банков превод /в размер на общо 22 000 лева/ подлежи на
възстановяване в полза на дружеството, доколкото същата /предвид изричните и
конкретни твърдения на ответника/ излиза извън основанието на банковия превод
/възнаграждение по договора за управление или „заплати“ – каквато формулировка
е използвана в платежното нареждане/.
Искът по чл. 86 от ЗЗД е
неоснователен:
В случая /и в хипотези
като процесната/ мораторна лихва се дължи при условията на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД
/а по делото липсват доказателства, съответно и твърдения – ответникът да е бил
канен извън-съдебно да върне процесната главница/. С оглед това – на
дружеството следва да се присъди само законната лихва върху горната главница
/за периода – след завеждане на делото/.
На последно място:
Правилото по чл. 38, ал.
1 от ЗЗД /цитирано от ищеца – едва в писмената защита на дружеството/ е
неприложимо /принципно/ спрямо представителството на юридическите лица. В тази
насока е ТР №3/13г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П.С.С. ЕГН ********** да плати на „Б.Т.“ ООД сумата 22 000 лева
– на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД;
законната лихва върху тази сума от 14.11.16г. до цялостното й изплащане и 946 –
съдебни разноски /съразмерно на уважените искове/.
ОТХВЪРЛЯ главния иск за
сумата над 22 000 лева, а акцесорния иск – изцяло.
ОСЪЖДА „Б.Т.“ ООД да
плати на П.С.С. 251 лева - съдебни разноски /съразмерно на отхвърлените
искове/.
Решението подлежи на
обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Председател: