Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. СОФИЯ, 09.11.2022г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в закрито съдебно заседание, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕТА АНТОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РОЗАЛИНА БОТЕВА
Мл.с. ГЕОРГИ СТОЕВ
като
разгледа докладваното от съдия Антонова
в.гр.д. №3884 г. по описа на СГС за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца „Х.2.“ ООД срещу решение № 20255403/18.11.2020г. по гр.д. № 44893/2018г. от по описа на
Софийски районен съд, 168-ми състав, с което е отхвърлен предявения от него иск
с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД за сумата от 11 0004,00 лв., представляваща
неплатен остатък от 36 005,60 лв. и
представляваща дължима главница за възнаграждение по договор за изработка РД-82/2010от
10.08.2010г. сключен с „Д.Б.“ЕООД, като погасен по давност.
В жалбата се
твърди, че решението на СРС е неправилно
и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съдебната
практика. Жалбоподателят поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесното вземане е погасено по
давност, като не е взел предвид представеното пред него и влезнало в сила
решение по т.д. № 1386/2017г. по описа
на СГС, VI -23 състав,
като предявената искова молба по същото е прекъснало давността относно цялото
неплатено към онзи момент вземане от 36
005,60 лв., част от което се претендира в настоящия съдебен процес. Жалбоподателят претендира въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск, както и присъди
направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „Д.Б.“ЕООД в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не подава такъв, но в съдебно заседание
чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба, изразява становище
за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
При изпълнение на правомощията си по
чл.269 от ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно
и допустимо.
Решението е и правилно, а поддържаните
във въззивната жалба доводи – неоснователни, по следните мотиви:
По делото е
предявен иск с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД за сумата от 11 0004,00 лв.,
представляваща неплатена част от
възнаграждение по договор за изработка РД-82/2010от 10.08.2010г. сключен с „Д.Б.“ЕООД.
Ищецът и жалбоподател в настоящото производство, твърди сумата да е част от общо неплатено
вземане от 36 005,60 лв., като част от същото в размер на 25001,00 лв. /като частичен иск/
е признато с влезнало в сила съдебно
решение.
От представените
по делото съдебни решения, се установява: с влезнало в сила съдебно решение на
29.06.2020г. по т.д. № 1386/2017г. на СГС ответника по иска „Д.Б.“ЕООД е осъден
да заплати на „Х.2000“ЕООД сумата от 25 001,00 лв. на основание чл.266
ал.1 от ЗЗД, представляваща неплатена част от дължимо възнаграждение по договор
за изработка РД 82/2010г. от 10.08.2010г., която сума е част от общото вземане
от 36 005,60 лв. т.е. с цитираното съдебно решение е уважен частичния иск
в размер на 25001,00 лв. от общо
36 005,60 лв., а предмет на предявената искова молба, по която е
образувано гр.д. № 44893/2018г. на СРС /обжалвано пред настоящата инстанция/ е
остатъка представляващ разликата над 25 001,00 лв. до пълния размер от
36 005,60 лв. или именно сумата от 11004,00 лв. /без 0,60 лв./.
Следователно
предмет на разглеждане е остатъка /разликата/ над уважения в производството по
т.д. № 1386/2017г. на СГС частичен иск до пълния размер на
вземането, от което е бил предявен същия.
В исковата молба
ищецът е изложил основанията въз основа, на които претендира вземането си, а
именно – договор за изработка № 82/2010г. от 10.08.2010г.
Както
правилно първоинстанционния съд е посочил, доколкото в настоящата хипотеза се
претендира друга част от вземане по вече предявено по съдебен ред вземане,
заявено като частично, то към настоящия
момент формираната сила на присъдено нещо на
решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и
правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно
релевантните факти, относими към възникването
и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното
право /т.2 от ТР № 3 /22.04.2019г. на ВКС по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС/т.е.
съдът, разглеждащ настоящия спор, е длъжен да приеме, че между страните
съществува договорно правоотношение по договор за изработка, със съдържание
установено по дело № 1386/2017г. и по писмен договор РД-82/2010г. от
10.08.2010г. , както и че ищецът е изработил възложеното му въз основа на
договора, прието от възложителя и за което
изработено и прието възложителя, последвия е следвало да заплати сумата
от 25 001,00 лв.
Както обаче
е пояснено в т.2 от ТР № 3 /22.04.2019г.
на ВКС по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС правопогасяващите възражения на
ответника по иска респ. въззиваемата страна за останалата част от вземането
/какъвто е предмета на настоящото дело/ обаче не се преклудират, тъй като е
допустимо за разликата, която не е била предявена с
първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане
или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част
от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти,
които отлагат нейната изискуемост.
В този аспект, в
новия исков процес по разликата над частично уважения иск, или само за част от
разликата, защитните възражения на ответника, нерелевирани при разглеждането на
частичния иск и касаещи съответната част от вземането не следва да се считат за
преклудирани. Именно в тази връзка, съдът счита, че не са недопустими
възраженията направени от ответника в отговора на исковата молба относно липса
на извършване в пълния обем работа от
ищеца, поради което счита, че не му се
дължи разликата.
Ищецът
претендира вземането си като остатък от дължимото по фактури № 876/21.09.2010г, №
878/12.10.2010г., № 881/15.10.2010г.. Ответникът още в отговора на исковата
молба е оспорил фактурите, като неподписани от представляващият дружеството
ответник - М. К.. Правилно не е открито
производство по чл. 193 ГПК, тъй като
фактурите като частни документи се ползват с формална доказателствена
сила - чл. 180 ГПК, и удостоверяват, че изявлението по документите е направено
от сочения автор - в случая от Л.Т., който е направил изявление от името на
ответното дружество – че приема извършената и описана във фактурите работа с
цена посочена в тях. Действително изявлението не е направено от законния представител на ответното дружество,
но предвид нормата на чл. 301 ТЗ го обвързва, ако не се противопостави
незабавно след узнаването на извършените действия без представителна власт.
Като момент на узнаване на извършените действия по процесните три фактури
следва да бъде приет съобразно трайната съдебна практика моментът на тяхното
осчетоводяване в счетоводството на ответника, като по настоящото производство
не са събрани доказателства кой е този момент, поради което и настоящия състав
приема, че това е най – късно момента, в който е било извършвано частично плащане – 26.10.2011г.
/заключение по ССчЕ/ и съвпадащ с момента на уговорената първа падежна вноска
по подписания график за изплащане на суми по фактури – от - л.14 от първоинстанционното дело, доколкото
липса посочена дата на подписване на споразумението между страните.
Следователно на основание чл. 301 ТЗ съдът приема, че
ответникът търговец е потвърдил действията по приемане на изпълнението по
процесния договор, съответно описаните в трите процесни фактури дейности са
дейстително извършени и работатата е приета от възложителя - ответник.
На самостоятелно
основание и с представения по делото график за изплащане на суми по фактури от
„Д.Б.” ЕООД към „Х.2.” ООД, подписан от управителя на ответника - К.,
ответникът изрично е признал и потвърдил дължимостта на възнаграждението по
издадените в изпълнение на договора три броя фактури.
Предвид
горното, възражението на ответника за недължимост на останалата част от
възнаграждението по трите фактури, поради липса на изпълнение от страна на
изпълнителя, е неоснователно.
Установената фактическа обстановка, обосновава извода, че се установява,
че в полза на ищеца е възникнало вземане въз основа на трите фактури № 876/21.09.2010г, № 878/12.10.2010г., № 881/15.10.2010г..
издадени в изпълнение на договор РД-82/2010г. от 10.08.2010г. , като
неплатената част е в размер на 36005,60 лв. /заключение по ССчЕ/. Част от
същото е било предмет на разглеждане по гр.д. №1386/2017г. на СГС в размер на
25001,00 лв., като остатъка от 11004,00 лв. .
– предмет на настоящото и с оглед гореобсъдените доказателства, съдът
приема, че се установява при условията на пълно и главно доказване, както
основанието му, така и неговия размер.
В
отговора на исковата молба обаче ответникът е направил възржение за погасяване
по давност на вземането. Твърди и че в
случая е приложима кратката 3-годишна давност.
Настоящият
състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд относно характера на
вземането за възнаграждение по договор за изработка, момента на изискуемост и приложимата погасителна давност към същото,
включително и смисъла на уговорката по подписания между страните график за
изплащане на вземанията, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционния съд в тази им част.
По
отношение извършваните действия, водещи до прекъсване и спиране на давността
относно процесното вземане /5г./:
Във
въззивната жалба, ищецът посочва, че давността относно цялото вземане от
36005,60 лв. е прекъсната с подаването на исковата молба, по която е образувано
гр.д. № 1386/2017г. на СГС, съответно започнала да тече нова 5 годишна давност,
считано от момента на влизане на решението в сила - 29.06.2020г.
В т.1 от ТР № 3 /22.04.2019г. на
ВКС по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК подробно
са изложени мотивите относно приетото становище, че за разликата над
предявената част от вземането по частичния иск,
давността не спира, нито се прекъсва, съответно спиране и прекъсване е
налице само относно заявения частичен размер на вземането и съответно новата разпоредба на чл.116а от ЗЗД /ДВ бр.42/2018г./ единствено внася
яснота относно спорния въпрос, като в никакъв случай не следва да се счита, че
е материално-правна разпоредба, която
следва да се прилага от влизането в сила занапред.
Няма пречка ищецът да сочи и
установява други факти и обстоятелства, които според него прекъсват давността
по смисъл на чл.116 от ЗЗД. Първоинстанционният съд още с доклада по делото е
указал на ищеца, че същия носи доказателствената тежест за установява при
условията на пълно и главно доказване на фактите, обуславящи спиране или
прекъсване на давността.
В този смисъл от ищеца по делото са наведени доводи и представени
частни писмени документи – потвърждение
на задължения от 12.03.2013г., 31.12.2013г. и писма потвърждение от
24.02.2014г. за прекъсване на давността по смисъла на чл.116 б. „а“ от ЗЗД, като предвид
направеното оспорване от страна на ответника, ищецът е бил задължен да
представи оригиналите на оспорените документи, като съдът изрично го е
предупредил и от последиците от неизпълнение на това задължение по смисъла на
чл.183 ал.1 изр. 2 от ГПК. В публично съдебно заседание на 02.11.2020г. пред Софийски районен съд,
процесуалният представител на ищеца изрично е заявил, че няма да представя
документите в оригинал, като нито е поискал допълнителен срок, нито е
представил доказателства за обективна невъзможност за представянето им, поради което и законосъобразно районния
съд с определение в същото съдебно
заседание е изключил от доказателствата по делото писма
потвърждение от 12.03.2012г. 31.12.2013,
21.02.2014г. Във въззивната жалба
липсват направени възражения и доказателствени искания в тази връзка., поради
което и посочите обстоятелства не са предмет на въззивна проверка.
Следователно единственото
безспорно действие, което е от категорията на обстоятелствата по смисъла на
чл.116 б. „а“от ЗЗД и преценено и с оглед ТР № 4/ 14.10.2022г. по т.д.
№4/2019г. та ОСГТК на ВКС, е подписания между страните график за изпълнение на
задълженията на ответника по трите процесни
фактури. Видно от съдържанието на същия обаче липсва датата, на която са
направени изявленията на страните, съответно изявлението на законния
представител на ответника, като съдът споделя становището на първоинстанционния
съд, че най – късно следва да се счита, че изявленията са направени на
определената първа падежна дата за плащане – 26.10.2011г. В този смисъл,
прекъсването на давността относно вземането на 26.10.2011г. има за последица,
че започва да тече нов давностен срок /5г/, който изтича на 26.10.2016г. и
предвид липса на други установени от ищеца при условията на пълно и главно
доказване факти, които да прекъсват и/или спират давността на процесното
вземане, то към датата на предявяване на исковата молба – 06.07.2018г., същото несъмнено
е погасено по давност.
Поради
изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С
оглед изхода на делото и разпоредбата
на чл.78 ал.3 ГПК въззиваемата страна
има право да претендира разноски, но процесуалният му представител нито е
направил съответно искане, нито е представил доказателства за направени
такива.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №20255403/18.11.2020г.,
постановено по гр.д. №44893/2018г. по описа на СРС, II ГО,
168 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в 1-
месечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките по
чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК.
Препис от решението да се връчи на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.