РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
първи юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.: ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 7638
по описа на СГС за 2018 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 362935 от 16.03.2018 г., постановено по гр. дело
№ 48535/2016 г. по описа на СРС, ІI ГО, 64-ти състав, е уважен изцяло
предявения от Б.А.М. срещу „Д.Е.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата от 100 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от следните увреждания - фрактура на базата на черепа, линеарна фрактура на
черепа, контузия на мозъка, хеморагични контузии на мозъка, общомозъчен едем,
пеленовиден субдурален хематом вляво фронтопариетално, пневмоторакс двустранно,
разкъсно - контузна рана в тилната област, фрактури на двете подбедрици,
причинени при трудова злополука от 06.10.2014г., ведно със законната лихва от
06.10.2014г. до окончателното плащане на сумата.
Със същото решение ответното дружество
е осъдено да заплати на адвокат М.И.Й. на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от
3500,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, както и да плати
по сметка на Софийския районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от
4450,00 лева разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба
от ответника, чрез пълномощника му – адв. Т.И., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност
на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че в
нарушение на чл. 200, ал. 3 КТ първоинстанционния съд не е приспаднал от
размера на присъденото обезщетение изплатените на ищеца от НОИ сума в размер на
12571,16 лв. по общественото осигуряване. Изтъква, че макар и СРС да е приел
наличие на съпричиняване е уважил изцяло предявения иск, приемайки извън
диспозитивното начало, че обезщетението в конкретния случай възлиза на
150000,00 лв. Сочи още, че неправилно е определен приноса от 1/3 на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, тъй
като установената груба небрежност била значителна на определената от
първоинстанционния съд с оглед на резултата. Поддържа, че в нарушение на
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът е определил завишен размер на дължимото
обезщетение, излагайки подробни съображения в тази насока. Моли съда да отмени
решението и отхвърли изцяло предявените искове. Претендира и направените по
делото разноски.
Въззиваемият ищец – Б.А.М., чрез пълномощника си – адв. М.Й.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с които оспорва жалбата по подробно изложените
съображения. Счита, че първоинстанционното решение е законосъобразно,
обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна, като настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с релевираните в
жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:
За да
възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените
на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди,
трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова
злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и
3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е.
причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от
злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той
самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при
виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят
следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на
вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван
термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
В конкретния случай не е спорен
между страните фактът на настъпване на злополуката, както и нейният трудов
характер (процесното травматично увреждане е признато за трудова злополука с разпореждане № 17350 от
10.11.2014г. на ТП на НОИ - гр. София).
Неоснователно е оплакването в жалбата, че от определеното обезщетение
за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се приспадне изплатеното
от НОИ обезщетение по обществено
осигуряване в размер на 12571,16 лв., тъй като
тъй като същото репарира само имуществени вреди следствие на загуба на работоспособност,
но не и неимуществените вреди, касаещи преживените болки и страдания и предмет
на настоящото производство. Ето защо обезщетението платено на ищеца от НОИ по
общественото осигуряване не следва да се приспадат от определеното обезщетение
за претърпени неимуществени вреди.
По отношение на
оплакванията, касаещи размера на ищцовата претенция следва да се има предвид,
че чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство –
за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя.
Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а
именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на
ищцата неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед
на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането,
причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т.н. В
този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който
изяснява, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя
конкретно според обстоятелствата по делото. В конкретния случай от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната
СМЕ, което настоящият състав на съда
намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че следствие на инцидента ищецът е
получил много тежка съчетана травма на главата, гръдния кош и двете подбедрици.
Вещото лице е посочило, че ищецът е получил тежки уврежданията по главата,
изразяващи се в счупване на основата на черепа, линеарно счупване на дясната
слепоочна кост, контузия на главния мозък, остър кръвоизлив под твърдата
мозъчна обвивка, множество кръвоизливи, които травми са довели до разстройство
на здравето, временно опасно за живота. Посочено е още, че били счупени
голямопищялните кости на двата крака, което трайно е затруднило движението на
двата долни крайника, като на ищеца е направена метална остеосинтеза на двата
крака. Уврежданията на гръдния кош се изразяват в контузия на белия дроб с
навлизане на въздух в плеврални кухини, в средостението /в което се намира
сърцето, хилусите на белите дробове, големи кръвоносни магистрални съдове и
др./ и в подкожието, което е наложило хирургично разрязване на гръдната стена в двете
гръдни половини и поставяне на дренове за отвеждане / изсмукване на навлезлия
въздух, а получена е разкъсно - контузна рана в тилната област на главата,
довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Вещото лице е
посочило, че травмите са довели до интензивно, вкл. реанимационно лечение, с
две последващи оперативни интервенции и състояние, водещо до интензивни болки в
първия месец на болничното лечение и до умерени болки с чести изостряния два
месеца след това. Около една година след инцидента ищецът е търпял неудобства,
свързани с ползване на помощни средства и честа нужда от чужда помощ, водещи до
коренна промяна в начина на живот от периода преди ПТП. Към настоящия момент
част от мозъчната тъкан не е възстановена. В причинна връзка с инцидента при
ищеца са се проявили психични отклонения. Получил е трайни и постоянни увреждания,
които се дължат на структурни промени в главния мозък. Лечението на ищеца
продължава, предстои операция за отстраняване на металните импланти на двете подбедреници.
Походката му е затруднена. Двата долни крайника не биха могли да функционират
както преди злополуката, защото са нарушени в голяма степен опората и ходенето.
Вещото лице е посочило още, че ищецът няма да може пълноценно да спортува, а с
експертно решение № 0856 от 09.03.2016г. на ищеца е определена 72% трайно
намалена неработоспособност.
От неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната СПсЕ,
което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие, се установява, че следствие на
претърпяната злополука при ищеца се е
оформило органично разстройство на личността и симптомна епилепсия. Появили са
се епилиптичните припадъци, които макар и редки, изисквали системно и
продължително лечение. Вещото лице сочи още, че са настъпили тежки и необратими органични промени в мозъка, както и че прогнозата за пълно възстановяване и стабилизиране на психичното състояние
на ищеца е неблагоприятна. Изрично е посочено, че ищецът има нарушения в паметта и концентрацията на вниманието, като дори характерът на ищеца се е променил значително - преди
злополуката бил общителен, добронамерен, неконфликтен, след инцидента станал
избухлив, раздразнителен, имал неадекватни постъпки, мълчал по няколко дни,
нямал приятели, затворил се в себе си.
От показанията на св. Митева – майка на ищеца,
които преценени при условията на
чл.172 ГПК настоящият състав
на съда намира за обективни, последователни и непосредствено възприети,
кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които
показания кредитира с доверие, се установява, че непосредствено след инцидента ищецът не помнел минали
събития, някои приятели мислел за починали. Променило се поведението му -
проявявал агресия спрямо близки, после се извинявал; говорел цинизми. Не искал
да се къпе, да си пие лекарствата. Получавал епилептични припадъци. Имал неадекватни
прояви - свалял си панталоните на публични места. В началото ходел е бастун. Не
можел да слиза и по стълби. Към настоящия момент не можел да извършва пълен
клек, имал изменение в походката, не можел да тича. Имал трудности при
социализирането, които преди инцидента не е изпитвал. Мълчал с дни. Имал
нарушения в късата памет - не помнел кога се е хранил. Имал неспокоен сън,
бълнувал и се плашел от коли.
При така безспорно установените тежки увреждания на ищеца, засягащи жизнено важни части от тялото и създадената временна опасност за живота му, продължителното лечение,
претърпени две операции, търпените интензивни болки, обстоятелството че в продължение
на около година ищецът не е можел да се обслужва без чужда помощ, настъпилите
промени в психиката на ищеца, които са осезаеми и необратими, трудности в
общуването, нарушения в паметта и концентрация, прояви на неадекватно
поведение, избухливост, епилептични припадъци следствие на процесната трудова
злополука, настоящата съдебна инстанция приема, че първоинстанционният съд е преценил
правилно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото обезщетение по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, приложим в случая поради изричното препращане на чл. 212 КТ в размер на 150 000,00 лв. Следва се отбележи, че в
понятието “неимуществени вреди”, според последователната практика на ВКС,
споделяна и от настоящия състав (Решение №407/26.05.2010г по гр.д. №
1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение. №195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV
ГО, ВКС) се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и
претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно
негативните емоционални изживявания на същия, за които е и ноторно известно
отразяването им върху психиката и създадения от това социален и психичен
дискомфорт. Ето защо настоящата съдебна инстанция
приема, че всички доказателства преценени в своята съвкупност, касаещи
определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД водят до извод,
че същото възлиза в размер на 150 000,00 лв.
В заключение
следва да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен
компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни
към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради
което и така определения размер на обезщетение е в съответствие с принципа за
справедливост.
По отношение на оплакването, касаещо неправилно определения принос от 1/3
на ищеца за настъпване на вредоносния
резултат, следва да се отбележи, че груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.
2 КТ е налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят
вредоносните последици, предвиждал е абстрактната възможност да бъде причинено
увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. В това се изразява
груба небрежност на работника, самонадеяното му поведение, неговата нереална
субективна представа за обективната действителност. В този смисъл е и
константната практика на ВКС ( решение № 195 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д.
№ 757/2012 г., IV г. о., ГК; решение №
348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV г. о. ВКС; решение № 62 от
24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV ГО), в която е прието, че
съпричиняването при трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва
работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните
правила и правилата за безопасност. Нещо повече, не всяко съпричиняване дори е
основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на
работодателя може да се намали само, когато пострадалият е допринесъл за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на
елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност
- когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите
обстоятелства. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните
обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника,
съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои
негови действия е настъпила вредата. В конкретния случай от неоспореното
от страните заключение на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното
производство САвТЕ,
което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие, се установява, че ищецът е могъл обективно да възприеме приближаващото МПС
и могъл да избегне удара, ако бе предприел пресичане след преминаването на
автомобила. При така
установените обстоятелства, имащи пряко отношение към настъпване на процесната
трудова злополука е законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че ищецът е нарушил разпоредбата на чл.133, ал.1, т.1 ЗДвП /редакция преди изменение бр. ДВ 9 от 2017г./,
като при пресичане на платното за движение не е съобразил скоростта и
разстоянието до приближаващото се превозното средство. При тези обстоятелства
съдът намира, че ищецът се е поставил в положение на повишен риск, след като е
предприел пресичане при намалена видимост, мокра пътна настилка, на бул.
„Европа“ в участък, който представлява продължение на републикански път, без да
се убеди, че пресичането е безопасно. Ето защо е
обоснован извода на първоинстанционния съд относно наличието на съпричиняване
поради груба небрежност от страна на работника за настъпване на процесната
трудова злополука, който принос съответства на 1/3.
Неоснователно е оплакването, че СРС е допуснал съществено процесуално нарушение,
излизайки извън диспозитивното начало и приемайки наличието на принос от страна
на ищеца от 1/3 е уважил изцяло предявения иск. В тази връзка следва да се
отбележи, че при формиране на преценката
относно действителния размер на обезщетението, което би репарирало неимуществената
вреда, съдът основава становището си на установените факти по делото, релевантни
за тази преценка и излага мотиви, съобразно чл.236 ал.2 ГПК. Размерът на
заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно
действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване. Този размер има
решаващо значение единствено с оглед забраната за присъждане с диспозитива на
решението на обезщетение, надхвърлящо петитума на иска. Или при прилагането на
чл.51 ал.2 ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който
искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради
допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към
претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед
забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на
действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда.
Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на
чл.51 ал.2 ЗЗД, но не повече от претендирания. Ето защо като е извършил
редукция на определения размер на обезщетението от 150000,00 лв. с 1/3 и е
уважил изцяло предявения иск, съдът не е допуснал твърдяното нарушение. В този
смисъл е и разрешението дадено с Решение № 63 от 08.07.2019 г., постановено по
т.д. № 2013/2018 г. по описа на ВКС, І Т.О., което се споделя от настоящия
състав на съда.
Неоснователни са и наведените в хода на устните състезания от процесуалния
представител на въззивника правни доводи за недопустимост на настоящето
производство поради липсата на правен интерес от страна на ищеца. В тази връзка следва да се отбележи,
че наличието на гражданско производство по иск на ищеца срещу
застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на водача на автомобила,
участвал в катастрофата, при която е настъпила процесната трудова злополука, не води до
недопустимост на настоящето производство. Това е така, тъй като само наличието на плащане на
обезщетение за процесиите вреди може да е такова основание, каквито доказателства не са
ангажирани /данните за издаден изпълнителен лист по гр.д. № 4841/2017 г. на САС
не установяват плащане на обезщетение/, а увреденият може да търси обезщетение от всички лица, които
отговарят за вредите, но може да получи обезщетението само веднъж. Аргумент в тази насока са и задължителните
за органите на съдебната власт разяснения дадени в Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, както и постановеното по реда на
чл.290 ТПК решение № 230 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1907/2009 г., IV
г. о., както правилно е
констатирал и СРС.
Тъй
като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, решението на
СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия
следва да бъдат присъдени реално направените и доказани съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1600,00 лв., съобразно представения договор за правна
защита и съдействие от 15.02.2019 г. и списък по чл. 80 ГПК.
С оглед на
цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
1-месечен срок от връчване на препис на страните.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 362935 от 16.03.2018 г.,
постановено по гр. дело № 48535/2016 г. по описа на СРС, ІI ГО, 64-ти състав.
ОСЪЖДА „Д.Е.“ ЕООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление:*** да плати на Б.А.М., EFH **********, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. чл.
273 ГПК сумата от 1600,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: