№ 12916
гр. София, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20221110118859 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл. 9 от
ЗПК, във вр. чл. 240, вр. чл. 79 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, от „Е.М.“ ЕООД срещу Я. Д. Н. и Н. Н.
Н. за признаване за установено , че ответниците дължат солидарно сумата 4049,37 лева за
главница по Договор за банков кредит №№-№/29.06.2011г. за периода 01.01.2017-
01.07.2021г., ведно със законна лихва от 17.12.2021 г. до изплащане на вземането, 609,45
лева за договорна лихва за периода от 01.01.2019 г. до 01.07.2021 г., и 223,84 лева за
мораторна лихва за периода от 01.07.2021 г. до 16.12.2021 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело №72286/2021
г. по описа на СРС.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че правото на парично вземане
произтича от неизпълнение на задължение за връщане на парична сума по горепосочения
договор, сключен между длъжника, всеки един като кредитополучател, и „П.и.б.“ АД.
Поради неплащане в срок е начислена лихва за забава. С договор за цесия от 19.12.2019г.
банката прехвърля вземанията по договора на „С.С. Г.“ ЕАД, а последното с договор за
цесия от 11.12.2020 г. на новия кредитор „Е.М.“ ЕООД, за което длъжникът е уведомен.
В срока по чл. 131 и чл. 414 от ГПК ответната страна оспорва исковете по
допустимост, основание и размер. Оспорва активната материална легитимация на ищеца
поради липса на надлежно съобщени уведомления за извършени цесии. Оспорва заемните
средства да са предадени на длъжника. Оспорва размера на исковете, като навежда
възражение за изтекла давност по чл. 111, б. „ в“ от ЗЗД и с твърдение, че поръчителят по
договора е сторил плащания. Ответниците оспорват представените от ищеца документи
частта за положени подписи за тях. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен поради
нарушаване на чл.11, ал.1, т.7-т.12 от ЗПК. Не са приложени общи условия, подписани от
страните, съгласно чл.11,ал.2 от ЗПК; не е спазен чл.10, ал.1 от ЗПК за изписване на текста
на договора с шрифт 12; както и чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото
1
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч. гр. дело № 72268/2021 г. по описа на СРС се изяснява, че на
17.12.2021 г. ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК против ответниците. Със заповед за изпълнение на парично задължение е
разпоредено Я. Н. и Н. Н. да заплатят солидарно паричното вземане, предмет на исковата
претенция. Съдът счита за неоснователни съображенията на ответника за недопустимост на
производството. Безспорно трябва да съществува идендитет между удостоверените в
заповедта парични вземания и заявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. В случая е налице
съответствие, тъй като исковете предявени, макар за по-малки по размер суми и/или
периоди, са в рамките на вече заявените, като за непредявените в срока по чл. 415, ал. 4 от
ГПК заповедния съд ще се произнесе по реда на чл.415, ал.5 от ГПК.
Ищецът се легитимира като кредитор по Договор за банков кредит №000LD-R-
007053/29.06.2011 г. въз основа на извършени последователно цесии от първоначалния
кредитор „Първа инвестиционна банка“ АД в полза на „С.Г.Г.“ ЕАД, съответно от С.Г.Г.“
ЕАД в полза на „Е.М.“ ЕООД. Видно от договор за прехвърляне на вземания (цесия) от
11.12.2020 г. „С.Г.Г.“ ЕАД прехвърля на „Е.М.“ ЕООД всички свои вземания по
Приложение №1, като процесния договор е под №1486. Последният е предмет и на договор
за цесия №2 от 19.12.2019 г., с приложение №1, сключен между „П.и.б.“ АД и „С.Г.Г.“ ЕАД.
Ответната страна оспорва да са надлежно съобщени уведомления за извършените цесии. В
тази връзка с искова молба е представено пълномощно от банката в полза на цесионера,
както и от „С. Г. Г.“ ЕАД в полза на втория цесионер-ищеца, уведомления по чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД, които са връчени на ответниците по реда на чл. 131 от ГПК. Това дава основание на
съда да приеме, че длъжникът е уведомен за настъпилото частно правоприемство, тъй като
съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, решението на съда трябва да отразява правното положение
между страните по делото към момента на приключване на устни състезания, като се вземат
предвид новонастъпилите доказани факти, които са от значение за съществуване на
спорното право. Ето защо съобщаването на длъжника за извършената цесия като
правнорелевантен факт, настъпил в хода на производството, съдът счита за доказан.
От предметното съдържание на представения по делото договор за банков кредит
№000LD-R-007053/29.06.2011 г. се установява, че на 29.06.2011 г. между „П.и.б.“ АД, от
една страна, и от друга – Я. Д. Н. и Н. Н. Н.а, като кредитополучатели, е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който банката е отпуснала такъв в размер на сумата
3220,00 евро, със срок на издължаване до 01.07.2021 г, при уговорен ГПР в размер на
18,93%. Съгласно чл. 4 от договора, кредитът се олихвява с годишен лихвен процент,
формиран като сбор от Базовия лихвен процент на банката за евро и надбавка в размер на
8,51 %, като към момента на сключване на съглашението БЛП е възлизал на 7,99%. Уточнен
е и конкретният размер на общата дължима сума от кредитополучателите, а именно 6743,27
евро. Като санкция за неусвояване на пълния размер на отпуснатия кредит в предвидения
срок – до 20.07.2011 г., между страните е уговорено и начисляването от страна на банката на
комисиона за ангажимент в размер на 2% върху неусвоената част. Предвидено е и че
дължимите, но непогасени в срок задължения по кредита вследствие недостиг на авоар по
разплащателна сметка на кредитополучателите, се олихвяват с уговорения в договора
лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от
деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в
неработен ден. За кредитора е уговорено и правото да обяви кредита за предсрочно
изискуем или да увеличи размера на приложимия лихвен процент в случай на изпадане в
забава от ответниците за погасяване на задълженията им за плащане, произтичащи от
договора. Съгласно чл. 13 от договора, страните са постигнали съгласие за прехвърлимост на
вземанията по договора на банката в полза на трето лице, в т.ч. и на финансови и
нефинансови институции. Установява се и че договорът е сключен при общи условия, като
видно от изричните изявления на ответниците, последните са се запознали и приели
клаузите им. В тази връзка, по делото не са ангажирани доказателства за получаването и
2
подписването на такива от страна на кредитополучателите. Независимо от гореизложеното,
изявлението на същите в обратния смисъл, обективирано в процесния договор за кредит,
представлява признание на неизгоден факт, поради което се явява убедително писмено
доказателство за опровергаване на възражението им. Освен това, разпоредбата на чл. 11, ал.
2 от ЗПК, съгласно която общите условия представляват неразделна част от договора за
потребителски кредит, е приложима от 23.07.2014 г., ред. ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от
23.07.2014 г.– момент, следващ възникването на кредитното правоотношение, поради което
е неприложима за настоящия спор. Ето защо не може да се направи извод за
недействителност на процесния договор вследствие нарушение изискванията на чл. 11, ал. 2
от ЗПК, а доколкото общите условия, които се твърди да са подписани между страните, не са
представени по делото, съдът следва да се ръководи за съдържанието на постигнатите
договорки между страните единствено от представения писмен текст на подписания договор
за банков кредит.
На следващо място, съдът намира, че от страна на ответниците не са ангажирани
доказателства за установяване на наведеното от тях възражение за неавтентичност на
процесния договор, поради което съдът цени това писмено доказателство като истински
частен диспозитивен и свидетелстващ документ.
Неоснователно е възражението на ответната страна за нищожност на договора поради
противоречие с изискването на чл. 10, ал.1 от ЗПК. Посочената разпоредба също е в сила от
23.07.2014 г., ред. ДВ, бр. 35/2014 г., поради което е неприложима материалното
правоотношение между страните. Независимо от това, изискването текстът на договора да е
с определен размер на шрифта е продиктувано от принципа за добросъвестност при
сключването на договорите, както и с оглед осигуряване на защита на икономически по-
слабата страна – потребителя, от нелоялни и подвеждащи практики на кредитните и
финансови институции. Безспорно, текстът на договора следва да е смислово разбираем, но
и обективно, физически, да бъде прочетен без затруднение, за да се гарантира, че
потребителят ще вземе информирано решение преди да бъде сключи договора. Обективното
несъответствие на текста на договора с конкретна техническа характеристика при
изписването му не е достатъчно да правоизключи основния критерий за защита на
потребителя, а именно – взимане на информирано решение към момента на сключване на
договора, като се съобразят и обстоятелствата, при които е направен избора. Ето защо,
изискването за разбираемост на договора не може да се свежда само от формална и
граматическа гледна точка. Трябва да се отчита и степента на информираност на един
нормално информиран и в разумни граници съобразителен среден потребител. По делото е
представен препис от договор за банков кредит, чийто текст е четлив и разбираем и няма
основание да се приеме, че при договарянето са спазени изискванията за добросъвестност,
които гарантират взимането на информирано решение.
Към договора е представен погасителен план, подписан от всеки от ответник, в който
е посочен размерът на отпуснатия кредит, ГПР, крайният срок за погасяване, както и общата
дължима сума, които кореспондират със стойностите, посочени за същите в процесния
договор. В същия е определена като падежна дата първо число, както и ГЛП в размер на
16,5%, формиран от референтен лихвен процент – БЛП – EUR на стойност 7,99% и надбавка
в размер на 7,51 %. Установява се, че кредитът е платим на 120 равни месечни погасителни
вноски в размер на 55,49 евро, като са посочени детайлно компонентите, които ги формират
– съответната част от главницата и дължимата възнаградителна лихва. Поради това съдът
намира за неоснователно и възражението на ответниците за недействителност на процесния
договор за кредит вследствие нарушение изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК. Видно от
представения погасителен план, същият съдържа детайлна и ясна информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, за приложимия лихвен
процент и ГПР.
По отношение на релевираното възражение за нищожност на договора поради
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, действащ към момента на сключване на процесния
договор за банков кредит съдът намира, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, договорът за
3
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В процесния договор,
както и в погасителния план към него са посочени ГПР и общата сума, дължима от
кредитополучателите. Същите обаче са изразени единствено като абсолютни стойности,
като липсва посочването на взетите предвид допускания при формиране на ГПР по кредита
- кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочената в договора
величина. В посочения процент следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, липсва
яснота относно посочените обстоятелства. Макар приложимият по договора ГЛП, който е
фиксиран, поради което и липсата на методика за изчисляването на референтен лихвен
процент не следва да бъде санкционирана, да е посочен точно, не се изяснява как тази
стойност се съотнася към ГПР. Предвид изложеното, съдът намира, че съставните елементи
на ГПР са останали неизвестни за потребителите, поради което по този начин е създадена
предпоставка за злоупотреба от страна на кредитора. При това положение, съдът намира, че
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Констатира се, че липсва и информаци за размера на лихвения процент на ден,
съгласно изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, както настоява ответника. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата
на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В
този смисъл, като не е оповестил взетите предвид допускания при изчисляването на ГПР в
договора за кредит, ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят трябва да върне само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва, и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23
от ЗПК. За пълнота следва да се отбележи, че доколкото тази недействителност се
установява в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено именно задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита
(вж. Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
От допуснатата съдебна счетоводна експертиза, неоспорена от страните и ценена по
реда на чл. 202 от ГПК, се установяват правнорелевантните факти, че отпуснатият съгласно
договора кредит е усвоен от ответниците по разплащателната сметка, уговорена в чл.1 от
договора; за периода 01.08.2011-03.09.2014 г. са извършени плащания по заема в размер
общо 1442,59 евро, отнесени за погасяване на лихва.
Съдът, като взе предвид действително възникналите и претендирани парични
вземания по договора, непогасената част от дълга по заемното правоотношение се формира
само от непогасена главница – сумата 4049,37 лева или 2070,41 евро, от която сума трябва да
се приспадне платеното за лихви- 1442,59 евро, или спорното материално право за главница
е възникнало за сумата 627,82 евро. Следва да се отбележи, че страните са договорили
престацията по договора в чуждестранна валута и съобразно разясненията по ТР
№4/29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС, съдът служебно присъжда
вземането в уговорената валута, с което не се нарушава диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2
ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност,
която се претендира от ищеца. С оглед на събраните доказателства, че банкова институция е
предоставила кредита, то правилната правна квалификация на така разгледаните факти е по
чл. 9 от ЗПК, във вр. чл. 430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, която следва да се
приеме в диспозитива на решението.
4
Така наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД е неоснователно. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от длъжника на части, с арг. от
чл. 66 ЗЗД, което не превръща съглашението в такова с периодично изпълнение. Ето защо
приложима за вземания за главница, произтичащи от договор потребителски кредит е
петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, считано от настъпване на падежа на
всяка вноска. Исковите претенции, по арг. от чл. 422, ал. 1 от ГПК, са предявени на
17.12.2021 г. /дата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК/, когато спират да текат
давностните срокове, съгласно чл. 116,б. „б“от ЗЗД. Считано пет години назад от датата на
предявяване на исковата молба не е изтекъл срока по чл. 110 от ЗЗД, и главното парично
вземане не е покрито с давност.
В заключение предявения иск за главница се явява основателен за сумата 627,82 евро.
Паричното задължение е дължимо и изискуемо, поради което като законна последица от
това се дължи обезщетение в размер на поисканата законна лихва за забава, считано от
датата на подаване на искова молба -17.12.2021 г. до окончателното й изплащане. Искът за
главница над уважения размер до пълния предявен размер, за договорна и мораторна лихва,
като неоснователни и по арг. от чл. 23 от ЗПК, подлежат на отхвърляне.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка страна има
право на съдебни разноски. С оглед разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на реализация и отговорността за
разноски в рамките на заповедното производство. Ищецът претендира и доказва сторени
съдебни разноски за платени държавни такси и възнаграждение на вещо лице. Съразмерно
на уважената част от иска в полза на ищеца следва да се присъди сумата 115,09 лв. за
настоящото производство. За заповедно производство ищецът има право на деловодни
разноски за платената държавна такса, определена съразмерно за предявените искове
(97,66лв.), а съразмерно на уважената част от тях – 24,56 лв. , или общо съдебни разноски за
сумата 139,65 лв. Претенцията за адвокатско възнаграждение е необоснована, тъй като не се
представят в срок доказателства да е направена тази разноска от ищеца. Този извод е
относим както за настоящото, така и за заповедното производство, като по ч.гр.дело
№72268/2021 г. с разпореждане от 18.01.2022 г., влязло в сила на 03.02.2022 г., съдът е
отхвърлил претенцията за адвокатско възнаграждение именно по съображения, че
приложените писмени доказателства в подкрепа на претенцията за съдебната разноска -
Фактура №168/07.12.2021г. на стойност 8027,05 лв. с ДДС, и Фактура №177/04.04.2022 г., в
която са обективирани всички съществени елементи на договора за правна помощ, за
основание на плащане са посочени дванадесет лица, съответно десет лица,
индивидуализирани с три имена, от които ответниците, и вписан начин на плащане - по
банков път. Установява се сумата е платена, но липсва количество и единична цена за
възнаграждението на адвоката за всеки длъжник. Претендира се сумата 180 лв. с ДДС. При
аритметична сметка, съобразно броя на длъжниците, за които е договорената правна помощ
и платеното за нея, не може да се направи еднозначен извод, че сумата 180,00 лв. с ДДС,
съответно 360 лв. с ДДС, касае заповедното, съответно исково производство. Ето защо
съдът намира, че писмените доказателства не са убедителни и ищецът не доказва да е сторил
именно тази разноски и в този размер за правна помощ.
Ответната страна претендира платено адвокатско възнаграждение, като всеки един
ответник е сторил разноски общо 1500 лв. за настоящото и заповедно производство.
Съразмерно на отхвърлената част от исковете, включително като се съобрази
обстоятелството, че предмет на настоящия спор са част от сумите по заповедта за
изпълнение, която подлежи на обезсилване за непредявените, за които ответниците имат
право на разноски, то ищецът трябва да им заплати сумата общо 2492,27 лв. за съдебни
разноски.
Предвид изложеното, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Я. Д. Н., с ЕГН: **********, и Н. Н. Н.а, с ЕГН:
**********, и двамата с адрес: (адрес), дължат солидарно на „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: ..............,
със седалище и адрес на управление: (адрес), на основание чл. 422, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 9
от ЗПК, във вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ, сумата 627,82 евро за главница по Договор за банков
кредит №№-№/29.06.2011 г. за периода 01.01.2017-01.07.2021г., ведно със законна лихва от
17.12.2021 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело №72286/2021 г. по описа на СРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на
управление: (адрес), срещу Я. Д. Н., с ЕГН: **********, и Н. Н. Н.а, с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: (адрес), по реда на чл.422, ал. 1 от ГПК искове по чл. 9 от ЗПК, във вр. чл.
430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено, че Я. Д. Н., с ЕГН:
**********, и Н. Н. Н.а, с ЕГН: **********, и двамата с адрес: (адрес), дължат солидарно
на "Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на управление: (адрес), сумата
1442,59 евро, представляваща разликата над уважения размер от 627,82 евро до пълния
предявен размер сумата 2070,41 евро, последната с левова равностойност 4049,37 лева, за
главница по Договор за банков кредит №№-№/29.06.2011 г. за периода 01.01.2017-
01.07.2021г., ведно със законна лихва от 17.12.2021 г. до окончателното й изплащане, сумата
311,61 евро, с левова равностойност 609,45 лева за договорна лихва за периода от 01.01.2019
г. до 01.07.2021 г., сумата 223,84 лева за мораторна лихва за периода от 01.07.2021 г. до
16.12.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч. гр. дело №72286/2021 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Я. Д. Н., с ЕГН: **********, и Н. Н. Н.а, с ЕГН: **********, и двамата с
адрес: (адрес), да заплатят на „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на
управление: (адрес), на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 139,65 лева – съдебни
разноски по ч. гр. дело 72268/2021 г. и гр. дело №18859/2022 г., и двете по описа на СРС.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на управление:
(адрес), да заплати на Я. Д. Н., с ЕГН: **********, и Н. Н. Н.а, с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: (адрес), на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 2492,27 лева – съдебни
разноски по ч. гр. дело 72268/2021 г. и гр. дело №18859/2022 г., и двете по описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6