Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.12.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети
октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4986 по
описа за 2017г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 31.01.2017г.,
постановено по гр.д. № 18925/2015г. на СРС, ГО, 40 състав, е уважен предявеният
от етажните съсобственици на сграда, намираща се в гр. София, ул. „*******срещу
„О.Ю.“ ЕООД иск с правно основание чл. 41 от ЗС, вр. чл. 48 от ЗУЕС, вр. чл. 6,
ал. 1, т. 9 от ЗУЕС за заплащане на сумата от 24 398, 35 лева,
представляваща разходи за СМР, необходими за довършване и въвеждане на сградата
в експлоатация, от които 23 804, 31 лева – първа вноска /30% от стойността
на необходими строителни и ремонтни работи на сградата/ и 594, 04 лева –
средства за първоначални разходи, съгласно приети решения на общо събрание на
етажните собственици, проведени на 04.11.2013г. и на 28.04.2014г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „О.Ю.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа доводи
за недопустимост на първоинстанционното решение по съображения, че ищецът не
притежава процесуална правоспособност да бъде субект на процесуални правомощия
като страна в процеса. Счита, че отношенията между собствениците на отделни
имоти в процесния строеж, касаещи запазването, довършването и въвеждането му в
експлоатация не подлежат на регламентация от ЗУЕС. Етажната собственост и
разпоредбите на ЗУЕС намирали приложение само и единствено по отношение на
въведени в експлоатация строежи. Счита, че конституирането и регистрацията на
ищцовата етажна собственост, свикването на общото събрание на собствениците и
всички негови решения, свикването на управителния съвет и всички негови
решения, са недействителни правни действия и като такива не са породили правни
последици. Тези изводи са основани на обстоятелството, че в конкретния случай
не е налице възникнала етажна собственост – липсва констативен акт за
установяване годността за приемане на строежа /акт образец 15/ съгласно
изискванията на чл. 176, ал. 1 от ЗУТ, вр. чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 3
за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, или въвеждането
на сградата в експлоатация, тъй като преди този момент законът изрично
забранява нейното ползване и обитаване /чл. 178, ал. 1 от ЗУТ/. Жалбоподателят
счита, че в подкрепа на този извод са и разпоредбите на ЗУЕС и конкретно нормата
на чл. 13, ал. 2 от ЗУЕС, чието приложение предпоставя обитаване на жилището,
което е невъзможно преди въвеждането на сградата в експлоатация; разпоредбата
на чл. 13, ал. 4 от ЗУЕС, която също предпоставя обитаване на жилището и
съответно неговото въвеждане в експлоатация. Аргумент за това се черпи и от
нормата на чл. 40, ал. 1 от ЗС, която изисква съотношението между стойностите
на отделните помещения, към които принадлежат общи части, да се изчислява при
учредяване на етажната собственост, а ал. 2 предвижда, че при надстрояване
съотношението между стойностите на отделните помещения се определя по време на
завършване на строежа, което обосновава извод, че двата момента съвпадат.
Излага съображения, че и нормите на чл. 1 и чл. 11 от ЗУЕС предполагат завършена
и въведена в експлоатация сграда, отговаряща на изискванията на чл. 37 от ЗС. В
условията на евентуалност се релевират оплаквания за неправилност на
обжалваното решение, тъй като посочените в исковата молба решения на общото
събрание на собствениците са приети извън компетентността на общото събрание,
уредена в нормата на чл. 11 от ЗУЕС, поради което те са нищожни и не пораждат
правно действие. С решенията си общото събрание на собствениците е разрешило
въпроси, касаещи строителството на сграда, изпълнението на довършителните
работи в нея и въвеждането й в експлоатация, които са изцяло извън
компетентността му, а в чл. 11 от ЗУЕС подробно и изчерпателно са описани
правомощията на общото събрание по отношение на общите части. С процесните
решения не се предвиждали мерки за поддържането или възстановяването на общите
части на сградата в съответствие с целите на закона, а целели изграждането им
/довършването на строежа и въвеждането на сградата в експлоатация/. Дейностите
по възстановяване по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗУЕС и укрепване
предполагат наличието на завършена сграда, включително с изпълнени довършителни
работи, тъй като представляват въздействия върху съществуващи конструктивни
елементи, основни части, съоръжения или инсталации, а не изграждане на нови.
Освен това поддържа, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е
приел, че са спазени законовите изисквания за свикване, провеждане, наличие на
кворум, приемане на решения и уведомяване относно посочените в исковата молба
две събрания на собствениците. В обобщение е направен извод, че отношенията
между отделните собственици на имоти в процесния строеж досежно довършването и
въвеждането му в експлоатация не могат да бъдат уредени по реда на ЗУЕС, а само
по реда на ЗЗД и ЗС. По изложените съображения е направено искане за
обезсилване на постановеното решение и прекратяване на производството по
делото, а в условията на евентуалност – за отмяна на първоинстанционния акт.
Ответникът по жалбата – етажните съсобственици на сграда,
намираща се в гр. София, ул. „*******оспорват същата като неоснователна по
подробно изложени съображения за правилност на постановеното от СРС съдебно
решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По делото не е спорно, че ответното дружество е
собственик на 8 броя самостоятелни обекти – апартаменти, ателиета, магазини и
гаражи, находящи се в жилищна сграда с административен адрес: гр. София, ул. „*******а
и това обстоятелство се установява от представеното постановление за възлагане
на недвижим имот от 19.03.2008г., издадено по изпълнително дело №
20078480400075 по описа на ЧСИ Р. Апостолова, с рег. № 848 на КЧСИ и район на
действие СГС.
Горепосочената жилищна сграда е изградена на „груб
строеж“, което се установява от представения констативен протокол от
12.03.2007г., издаден на основание чл. 181, ал. 2 от ЗУТ от Столична община,
район Подуяне. Със същия протокол е констатирано, че сградата, построена в УПИ
ХVІІІ, кв. 33, м. „Хаджи Димитър“ по плана на гр. София, с административен
адрес гр. София, ул. „*******е изградена в груб строеж.
Не е спорно и обстоятелството, че към м.11.2013г.
жилищната сграда не е била изградена до степен на завършеност и съответно не е
било издадено разрешение за ползването й. На 31.05.2013г. било издадено от
Столична община, район Подуяне, предписание до собствениците на сградата да
вземат мерки за обезопасяване на обекта чрез ограждане с обезопасителна ограда
и за премахване на опасните висящи елементи по фасадата на сградата, тъй като
при извършена проверка било констатирано, че обектът е потенциално опасен.
На 04.11.2013г. било проведено първо общо събрание на
собствениците на етажната собственост, на което били избрани управителен съвет
и контролен съвет на етажната собственост. На същото събрание било взето и
решение за започване на поетапно събиране на средства от собствениците на
обекти в сградата с цел завършване на строителството и въвеждането на сградата
в експлоатация, съгласно изискванията на ЗУТ. Според приетото решение № 4,
взето по т. 3 от дневния ред, тези средства следвало да се изразходват за
следните цели и в следната последователност: 1. За изваждане на строителна
документация на сградата от Дирекция „Архитектура и градоустройство“ към Столична
община; 2. За събиране на оферти от строителни фирми, които на база
строителната документация и извършени огледи на място на сградата, да
представят оферти за това колко ще струва завършването на строителството и
въвеждането на сградата в експлоатация. Взето било и решение всички бъдещи
разходи, необходими за дострояването на сградата и въвеждането й в експлоатация,
да се разпределят между собствениците на самостоятелните обекти, съразмерно с
притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата. По т. 6 от
дневния ред било прието решение всички собственици на самостоятелни обекти да
съберат сумата от 3 000 лева, която да бъде разходвана за целите посочени
в решение № 4, взето по т. 3 от дневния ред. Срокът за внасянето на дължимите
от собствениците вноски бил определен до 18.11.2013г. На събранието присъствали
собственици на 76, 8 % идеални части от общите части на сградата, в това число
и законният представител на ответното дружество А.П., който гласувал „за“
всички взети решения. Това обстоятелство се установява от представения списък
на присъстващите на общото събрание.
От представената по делото регистрационна карта,
издадена на 14.02.2014г. от Столична община, район Подуяне, се установява, че
етажната собственост на сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******е
регистрирана на посочената дата с регистрационен номер 725. Като управител на
същата е вписан И.Г.К., избран на 04.11.2013г., а членове на Управителния съвет
са Д.С.А.и Б.Х.Н..
На 28.04.2014г. било проведено общо събрание на
собствениците, ползвателите и обитателите на обекти в етажна собственост с
административен адрес гр. София, ул. „*******на което присъствали представители
на 68, 63 % идеални части от общите части в етажната собственост. На събранието
бил одобрен проект за разпределение на идеалните части от общите части на
сградата за всеки отделен собственик, съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 4 от ЗУЕС. На общото събрание били взети и следните решения: одобрена била оферта в
размер на 400 708 лева, предложена от „П.“ ЕООД за извършване на
строително-монтажни работи в сградата /решение по т. 3 от дневния ред/;
дължимата сума по одобрената оферта да се разпредели между всички съсобственици
съразмерно с притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата
/решение по т. 6 от дневния ред/; дължимата
от всеки етажен собственик вноска да бъде разпределена на четири плащания,
както следва: 30 % /дължима в срок от един месец от уведомяване на собственика
по електронната поща за дължимите вноски/, 25 % /дължима при подписване на
договора със строител/, 25 % /дължима след приемане на определен първи етап от
строителството/, 20 % + остатък от дължимата от всеки сума /дължима след
приемане на степен на завършеност на строежа/.
С нотариална покана, получена от законния представител
на ответното дружество на 22.12.2014г., последното било поканено от
представляващите етажната собственост да заплатят припадащите се съобразно
притежаваните идеални части от общите части на сградата суми, съобразно взетите
на 28.04.2014г. и на 04.11.2013г. решения на общото събрание на етажните
съсобственици.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 41 ЗС,
вр. чл. 38, ал. 2 от ЗУЕС.
Настоящият съдебен
състав счита за неоснователно възражението на ответното дружество за
недопустимост на исковото производство по съображения, че не е налице
възникнала етажна собственост, доколкото липсвал констативен акт за
установяване годността за приемане на строежа или въвеждане на сградата в
експлоатация. За да стигне до този извод съобрази следното:
По въпроса в кой
момент се учредява етажната собственост и кога може да бъде проведено първо
общо събрание по смисъла на чл. 12, ал. 6 от ЗУЕС е формирана непротиворечива
съдебна практика на ВКС. Приема се, че нововъзникнала етажна собственост по
смисъла на чл. 12 от ЗУЕС е тази, при която сградата, в която отделни обекти
принадлежат на различни собственици, е изгредане на груб строеж /определение №
245 от 16.05.2013г. по гр.д. № 2370/2013г. на ВКС, І ГО и определение №
1194/23.12.2011г. по гр.д. № 1101/2011г. на ВКС, ІІ ГО/.
Съгласно пар. 5 от
ПЗР на ЗУЕС, вр. чл. 37 от
ЗС етажна собственост възниква, когато етажи или части от етажи,
принадлежат на отделни собственици. По
аргумент от разпоредбата на чл.
181, ал. 2 от ЗУТ момента в който правото на строеж се трансформира в право
на собственост върху сградата или самостоятелни части от нея е когато се
изгради сградата на степен "груб строеж" /в този смисъл е и решение № 1155-00-ІІ на ВКС/. Съгласно дадената
легална дефиниция в разпоредбата на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ сградата е изградена в "груб строеж", когато
са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на
изпълнени довършителни работи. От
доказателства приложени към делото, съдът намира за безспорно установено, че към датата на провеждане на първото общо събрание - 04.11.2013г., процесната сграда е
завършена на етап "груб строеж". Горното обстоятелство е удостоверено
от представените по делото официални документи – констативен протокол по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ. С довършването на сградата в груб строеж
титулярите на правото на строеж са придобили в самостоятелна собственост
отделно обособени обекти от нея. В процесната сграда са налице повече от два
самостоятелни обекти на правото, които принадлежат на отделни собственици,
поради което се налага извод,
че ищците заедно с ответника са собственици в етажна
собственост.
Настоящата инстанция счита за неоснователни
доводите на въззивника, че сградата следва да е въведена в експлоатация, за да
възникне етажна собственост. Въвеждането на сградата в експлоатация е свързано
с експлоатацията на обектите в сградата по тяхното предназначение и не е предпоставка за възникването на
етажната собственост по аргумент от нормата на чл. 37 от ЗС.
Възникването на етажна собственост, създава
възможност за провеждане на ОС на ЕС съобразно разпоредбите на ЗУЕС, поради
което съдът намира, че свиканото на 04.11.2013г. и на 28.04.2014г. Общо събрание на етажните собственици не се
явява преждевременно, поради което и изложеното в жалбата в тази насока е
неоснователно.
Етажната собственост
е комплекс от неразривно свързани помежду си отделни права на собственост върху
самостоятелни обособени обекти на вещни права и съсобственост върху общите
части на единна постройка. При етажната собственост отделните обекти се
стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани общи части.
Установената в закона /чл.
38, ал. 2 ЗС/ особена съсобственост върху определени части от сградата,
както и върху земята, върху която тази сграда е построена, налага спазването на
особени, изрично предвидени в закона правила, уреждащи отношенията между
притежателите на самостоятелни обекти в сградата по отношение на ползването,
управлението, поддържането на обектите и частите от сградата, за които намира
приложение установеният в Закона
за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ специален режим.
Необходимостта от установяване на такива специални
правила следва от обстоятелството, че в сградата в режим на етажна собственост
съществуват части, които по естеството си обслужват всички или няколко
самостоятелни обекти. За да съществува сградата и за да могат самостоятелните
обекти да се ползват по предназначение е нужно поддържане в добро състояние на
общите части и осигуряване на възможност последните да бъдат ползвани от всички
собственици на самостоятелни обекти в сградата, които тези части обслужват.
В разглеждания случай е несъмнено, че в процесната сграда
има повече от три самостоятелни обекта, които принадлежат на повече от един
собственик, поради което за правоотношенията по управление на общите части
намират приложение специалните правила на ЗУЕС /арг. за противното от чл. 3 от
закона/.
Разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за които има прието решение на общото събрание на собствениците или на сдружението, се разпределят между собствениците на самостоятелни обекти съразмерно с притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата. Тези разходи спадат съответно към необходимите и полезните разноски - дефиниции на понятията "необходим ремонт", "неотложен ремонт" и "полезни разходи" се съдържа съответно в § 1, т. 8, 9 и 12 от ДР на ЗУЕС. Само необходимите и полезни разноски за общите части се понасят задължително и изключително от собствениците на апартаменти и други самостоятелни помещения в етажната собственост /чл. 41 ЗС и чл. 48, ал. 3 ЗУЕС/, без оглед на това дали тези собственици обитават или използват притежаваните от тях обекти или ги отдават под наем на други лица изцяло или частично.
Съответно от компетентността на Общото събрание на
етажните собственици е вземането на решения относно извършването на разходи,
които са необходими или неотложни за поддържането или за възстановяването на
общите части, за извършването на полезни разходи, както и за определяне на
размера на разходите за изпълнението на указанията в техническия паспорт - чл.
11, ал. 1, т. 10, б. "а" вр. с чл. 17
вр. с чл.
48, ал. 3 и чл.
49, ал. 2 от ЗУЕС. В този смисъл и предвид заявения правопораждащ
претенцията юридически факт /изпълнение на решение на общото събрание на
етажната собственост/, се налага извод за неоснователност на доводите на
въззивника, че правилата на ЗУЕС са неприложими в разглеждания случай.
Останалите доводи на ответника в
отговора на исковата молба и съответно – поддържани във въззивната жалба,
представляват оспорване на законосъобразността на взетите решения на общото
събрание на етажните собственици. По тези възражения настоящият съдебен състав
приема следното:
В постановеното решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 657/2012 г., I ГО /което се споделя от настоящия състав на съда/, е
прието, че етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление
/както е в частност/, т. е. не е персонифицирана се управлява от общото
събрание на етажните собственици, респективно на етажните собственици и
обитателите чрез взетите от него решения. Тези решения се формират от успоредни
волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени за
постигане на определена цел. Многостранна сделка не може да се сключи от лице,
което не е съгласно с общо формираната воля. /Решенията за учредяване на
гражданско дружество и за работите на дружеството се вземат "със съгласие
на всички съдружници"- чл. 357
и чл.
360 ЗЗД/. При решенията на етажната собственост няма насрещни права и
задължения, както при сделките. Субективните предели на действие на решенията
на общото събрание на етажната собственост са по широки от тези на
многостранните сделки. След влизането им в сила решенията на етажните
собственици са задължителни за всички етажни собственици, включително за тези
които са гласували против, за неучаствалите във вземането им и за лицата, които
по-късно ще станат етажни собственици или обитатели. Същевременно
задължителността им отпада за лицата, които вече не са етажни собственици или
обитатели, дори да са гласували за тях. В този смисъл те са особен вид
многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към
постигане на обща цел. Законът - ЗС, ЗУЕС урежда специална процедура за
вземането на тези решения, като регламентира начина на свикване, състав,
представителна власт гласуване, предметна компетентност. Спазването на тези
правила е основание за действителността на решението. ЗС и ЗУЕС не уреждат
специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на етажната
собственост. Отликите между вземането на решенията от сключването на сделките,
дори и многостранните са съществени, което е основание да се приеме, че
решенията на етажната собственост не са сделки и за тях няма да се прилага ЗЗД.
Законосъобразността на тези решения се определя от правилата за тях, установени
в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен е и контролът за спазването им. За разлика
от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и
заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на
етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска,
който като процесуален е преклузивен и тече от узнаването на решението,
извършено по реда за уведомяването за събранието - чл.
40, ал. 2 ЗУЕС. Отмяната на решението на етажната собственост може да се
иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивни правни
норми. Ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на това, че и
изпълнението на решенията е свързано със срок - чл. 38 ЗУЕС, уредена е специална процедура за изготвяне и оспорване съдържанието
на протокола и за уведомяване на собствениците и обитателите за взетите
решения. Определянето на срок за иска по чл. 40 ЗУЕС е съобразен и с това, че тези решения засягат широк кръг лица и
отношения, включително и с трети лица, което изисква сигурност, налага се
бързина, включително и при изпълнение на решенията. Неспазването на различни
правила от предвидените за свикване и провеждане на общото събрание и за
вземане на решенията не е равностойно, но законът не определя кои пороци водят
до нищожност и кои до незаконосъобразност, като е оставил тази преценка на съда
в рамките на съдебното производство. Затова извън определения от закона срок не
може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения.
Тук е неприложим принципът, че нищожност може да се установява без срок.
В аспекта на изложеното
настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразността /в т.ч. нищожността/ на горепосочените
решения на Общото събрание на етажните собственици на процесната сграда не може
да бъде изследвана в рамките на настоящото производство. Доколкото няма
твърдения, нито данни, че ответното дружество или друг етажен съсобственик е
предявил конститувен иск пред съответния съд по реда на чл.
40, ал. 1 ЗУЕС, както и че решенията на Общото събрание на етажните
собственици от 04.11.2013г. и от 28.04.2014г. са били отменени, то тези решения
обвързват жалбоподателя. Поради тази причина в рамките на настоящото
производство не подлежат на разглеждане нито възраженията за нередовно свикване
и провеждане на събранието, нито за начина на провеждането му, за наличието на
кворум, за изискуемото мнозинство или за реда за приемане на решенията.
Дори и да се приеме
разрешението, дадено в определение № 89 от 22.05.2017г. на ВКС по ч.гр.д. №
1464/2017г., І ГО, то крайните изводи на съда няма да се променят. В посоченото
определение е прието, че ЗУЕС и съдебната
практика, допускат разграничаване на иска за отмяна на решението на ОС на
етажните собственици от иска за прогласяване на нищожността на взетото решение.
Решението на ОС е незаконосъобразно, тогава, когато ОС е свикано и/ или
решенията са взети в нарушение на реда по ЗУЕС, и/ или ОС е
упражнило своите правомощия в отклонение на изискванията от чл. 11
и чл.
33 ЗУЕС. Решението на ОС е нищожно, тогава, когато: 1) редът на ЗУЕС е изключен,
защото етажна собственост не съществува или дори да съществува, е налице
отклонението от чл.
2 или изключението от чл. 3 ЗУЕС; 2) ОС на етажните собственици е упражнило правомощие, каквото от чл. 11
и чл.
33 ЗУЕС не произтича или 3) липсва (не е взето) решение на ОС, въпреки че
така е отразено в протокола по чл.
16, ал. 7 ЗУЕС.
Посочено е още, че искът за
отмяна на незаконосъобразното решение на ОС на етажните собственици е
конститутивен. Неговата правна квалификация е в чл. 40 ЗУЕС. Законът предвижда, че потестативното право се упражнява пред съд, а
искът следва да е съобразен с изискванията за специална процесуална легитимация
на ищеца (ал.
1), преклузивен срок за упражняване на потестативното право пред съд (ал.
2) и ограничението във възможността за касационно обжалване на решението на
въззивния съд (чл.
280, ал. 2, т. 2 ГПК).
Искът за прогласяване на нищожността на
решението на ОС на етажните собственици е установителен. Неговата правна
квалификация е в чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД или в чл.
26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. За този извод е достатъчно да се изтъкне, че
решението на ОС е с характеристика на многостранна правна сделка, а
обстоятелството, че специалният закон урежда иск за отмяна на незаконните
решения (тези, които не са съобразени с изискванията на ЗУЕС), но
конститутивният иск от чл. 40 ЗУЕС не включва, а не може и да изключи съдебната защита срещу онези
решения на ОС на етажните собственици, които (изначално) не са породили
действие, - онези, за които правният режим на ЗУЕС не се прилага
или макар да се прилага, ОС на етажните собственици е надхвърлило своята
компетентност, или решение в действителност няма, въпреки че протокола по чл.
16, ал. 7 ЗУЕС невярно го отразява. Пред този установителен иск ограничението
в процесуалната легитимация задава правния интерес, а не предвиденото в чл.
40, ал. 1 ЗУЕС. За този иск преклузивният срок от чл.
40, ал. 2 ЗУЕС не се отнася. Не произтича и ограничението от чл.
280, ал. 2, т. 2 ГПК във възможността за касационно обжалване на въззивното
решение по него. В посоченият съдебен акт е направен извод, че обективното право последователно провежда разграничение
в защитата срещу незаконните правни актове (тези, чиято незаконосъобразност
рефлектира в правната сфера на лицата, срещу които са предприети) и в тази
срещу нищожните правни актове (тези, чиято незаконосъобразност рефлектира върху
публичния интерес), без значение дали те са гражданскоправни или
публичноправни. По-широкият обем на съдебна защита е срещу нищожните правни
актове. Той не следва да бъде ограничаван чрез тълкуване по съображения,
почерпени от различния (по-тесен) режим на защитата срещу незаконните правни
актове.
В аспекта на
изложеното релевираните от ответника възражения, че процесните решения на
общите събрания на етажната собственост не са породили правно действие, тъй
като са взети извън компетентността му по чл. 11 от ЗУЕС, следва да се
квалифицират като възражения за нищожност на същите. Настоящият съдебен състав
счита тези възражения за неоснователни по следните съображения:
Процесните решения са в рамките на
компетентността на общото
събрание на етажната собственост,
съгласно чл. 11
от ЗУЕС, според който текст общото събрание решава само въпроси отнасящи се
до обекти, представляващи общи части на сградата. В чл. 17, ал.3 от ЗУЕС е предвидена
възможност общото събрание да приема решения за управление на общите части на
етажната собственост, извън случаите посочени в чл.
17, ал.2 от ЗУЕС. Именно и поради това е предвиден и друг кворум.
Настоящата инстанция приема, че съгласно тази норма, общото събрание на етажната
собственост може да взема и
други решения за общите части, какъвто е и настоящия случай. Този извод следва
и от разпоредбата на чл. 11,
ал. 2 от ЗУЕС, съгласно която общото събрание не може да откаже приемане на решение
за извършване на разходи, които са необходими за поддържането или за
възстановяването на общите части на сградата. Вземането на решение за
осигуряване на безопасността на сградата и обезпечаване на нормалната й
експлоатация е задължително, въпреки несъгласието на някои от собствениците,
още повече, че в случая е налице задължително предписание на Столична община за
привеждане на сградата в безопасен вид. Сградата в състоянието в което се
намира, не само че не е годна да се ползва по предназначение, което
представлява неоправдано ограничаване на индивидуалната собственост на
ответниците, но и представлява опасност за живота и здравето на неопределен
брой лица. За да се избегнат посочените последици е необходимо да бъдат
предприети мерки по укрепване и възстановяване на сградата. Това налага извода, че обжалваните решения са взети
с оглед неотложната необходимост от извършване на действия по възстановяване и
довършване на сградата с оглед привеждането й в съответствие с изискванията за
техническа пригодност и безопасност. Те касаят подобряване на техническото
състояние на общите части на сградата и попадат извън хипотезите на чл. 17, ал. 2 от ЗУЕС,
поради което следва да се приеме че се отнасят до други въпроси, каквато
хипотеза е предвидена в чл. 17 ал. 3 от ЗУЕС. Следва да се има предвид,
че разходите за работи, без които сградата под режим на етажна собственост не
може да бъде въведена в експлоатация, са необходими разноски и се дължат от
всеки съсобственик съобразно притежаваните от него идеални части от общите
части на сградата. Поради изложеното, настоящата инстанция счита за
неоснователни възраженията изложени в жалбата относно липсата на компетентност
на общото събрание на етажната собственост за вземане на
решенията, чието изпълнение се претендира. В тази насока следва да се посочи, че в протоколите за проведените общи събрания е посочено изрично, че касаят общите части на сградата - начин на довършването им и
срок, както и определяне на цена за извършване на
довършителни работи относно общите части.
В случая се установи, че е взето валидно
решение на общото събрание на
етажната собственост за заплащане от етажните собственици на посочените в
решението суми. Решението на общото събрание на етажната собственост не е обжалвано от ответника, като няма данни по делото
да е атакувано от друг собственик в етажната собственост, респ. да е отменено
от съда. За атакуване на решенията на ОС е предвиден специален ред - този по чл.
40, ал. 1 от ЗУЕС, уреждащ съдебният надзор върху решенията на Общото
събрание, които противоречат на закона. Искът по чл. 40
от ЗУЕС е конститутивен и до влизане в сила на решение по него, с което
атакуването решение да се отменя, това решение се ползва със стабилитет и
подлежи на изпълнение по реда на чл. 38
от ЗУЕС. При това положение задължителната сила на тези решения следва да
бъде зачетена и следва да се приложат съответните правни последици. След като
оспорените от ответника решения не са били обжалвани в законоустановения срок
или тяхното изпълнение не е било спряно от съда, те обвързват всички етажни
собственици, включително и ответника.
Законът
предвижда настъпването на определени санкционни последици при неизпълнение на
задълженията на собственика да участва в разноските по използване и поддържане
на общите части в добро състояние. Съгласно чл.
38, ал. 2 от ЗУЕС, когато собственик не изпълни решение на общото събрание
в предвидения в решението или в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от закона срок,
председателят на управителния съвет /управителят/ може са подаде заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, респективно – да упражни правото си да сезира съда с осъдителен иск за
същото вземане. В настоящия случай е несъмнено по делото, че е изтекъл
определеният срок за изпълнение на процесните решения, както и че ответникът не
е заплатил дължимите от него суми, като с оглед притежаваните от жалбоподателя
идеални части от общите части на сградата /определени за всеки един от
притежаваните обекти в одобрената таблица по чл. 17, ал. 4 от ЗУЕС/, следва да
се приеме, че ищците се легитимират като кредитори на вземания срещу него в общ
размер на 24 398, 35 лева, както следва: 23 804, 31 лева – първа вноска /30% от стойността на необходими
строителни и ремонтни работи на сградата/ и 594, 04 лева – средства за
първоначални разходи, съгласно приети решения на общи събрания на етажните
собственици, проведи на 04.11.2013г. и на 28.04.2014г.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да
се посочи, че въпросът дали ищците са носители на претендираните вземания е
свързан с материалната им легитимация, т.е. с основателността на предявените
искове /а не с тяхната допустимост, както счита жалбоподателя/. Без значение за
отговорността на етажния собственик за заплащане на необходимите и полезните
разноски е обстоятелството дали ремонтните дейности в действителност са били
извършени впоследствие, респ. какъв е източникът на набраните средства, вложени
в тези ремонтни дейности, тъй като в разглеждания случай не се касае за решения
на Общото събрание по смисъла на чл.
48, ал. 5 ЗУЕС за последващо утвърждаване на направени разходи, а както
вече бе посочено за решения по чл. 48, ал. 3 от закона. Отделно от това следва
да се отбележи, че не е налице и хипотезата на чл.
48, ал. 7 ЗУЕС, съгласно която собственик, извършил със собствени средства
необходим ремонт на общите части на сградата без решение на общото събрание,
има право да поиска от другите съсобственици да му ги възстановят до размера,
съответстващ на дела им от общите части на сграда, ако те не бъдат възстановени
по реда на ал. 6 на посочения законов текст.
Като е достигнал до същите правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в цялост.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
Ответниците по жалбата /ищците/ претендират разноски за
адвокатско възнаграждение, като в тази връзка и с оглед своевременно
релевираното от жалбоподателя искане по чл.
78, ал. 5 ГПК въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл.
78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.
3 от ТР № 6/2012 г. по т.дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. По делото е
ангажиран договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен адвокатски
хонорар от 975 лева, който е заплатен изцяло и в брой от ищците. Материалният
интерес в конкретния случай възлиза на 24 398, 35 лева. Съгласно чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минималното възнаграждение в
частност е равно на 1 261, 95 лева, т.е. не е налице хипотеза на
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ето защо в полза на
въззиваемата страна следва да се присъди сумата от 975 лева за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.01.2017г., постановено по гр.дело № 18925/2015г. по описа на СРС, ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА „О.Ю.“ ЕООД, с ЕИК********, седалище и адрес на управление *** да заплати
на ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на
сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******представлявани
от председателя на Управителния съвет И.Г.К., на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 975 /деветстотин седемдесет и пет/
лева.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 от ГПК в 1-месечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.