№ 3264
гр. София, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100509673 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 3082 от 28.02.2023 г. по гр.д. № 38171/2022 г. Софийски
районен съд, 48 състав осъдил ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ да заплати на П. С. Х., ЕГН **********, на основание чл. 2б, ал.
1 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените
му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и
решаване в разумен срок на досъдебно производство № 3001/2015 г. по описа
на 07 РУ-СДВР, пр. пр. № 5616/2015 г. по описа на СРП, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 26.10.2021 г. до окончателното й изплащане,
като отхвърлил иска за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размер от
20 000 лв. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ответникът е осъден да заплати
на ищеца разноски по делото в размер на 10 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника и насрещна
въззивна жалба от ищеца.
Ответникът ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ обжалва
решението в осъдителната му част с оплаквания същото да е недопустимо
1
като постановено по нередовна искова молба, евентуално – неправилно, като
постановено при неправилно приложение на материалния закон и
необосновано. Решението било постановено по нередовна искова молба, тъй
като не били спазени изискванията на чл. 127, т. 4 ГПК – не били
конкретизирани в достатъчна степен твърдените вреди от неразумната
продължителност на наказателното производство, както и не били посочени
конкретните обстоятелства, на които се основава искът – кое или кои
конкретни действия на ответника не са извършени в разумен срок. Във връзка
с неправилността на атакуваното решение поддържа, че разпоредбата на чл.
2б ЗОДОВ препращала към чл. 6, § 1 КЗПЧОС, който имал предвид
конкретни хипотези. В случая било безспорно установено, че липсва какъвто
и да е правен спор пред българския съд, по който ищецът да е страна, както и
не било повдигнато обвинение срещу него, от което следвало, че не е налице
нито една от хипотезите на цитираната разпоредба. На следващо място, не
било налице нарушение на права, защитени от КЗПЧОС и на правото на
ищеца на разглеждане на делото му в разумен срок, като не се събрали
доказателства да са налице неправомерни действия на длъжностни лица от
Прокуратурата, които да са довели до неоснователно забавяне на
производството. Съдът приел, че ищецът не е търпял други вреди освен
житейски нормалните, но въпреки това определил обезщетение в завишен
размер от 5 000 лв. Ищецът бил разпитван като свидетел, залогът по делото
бил свързан само с имуществен интерес, което обуславяло много по-ниска
степен на увреждане и обезщетение в по-нисък размер. Определеният от съда
размер не съответствал на принципа, установен в чл. 52 ЗЗД, на
икономическия стандарт в страната и установената съдебна практика по
аналогични дела. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната от него част и вместо това постанови друго, с което
да отхвърли иска, евентуално – да намали значително размера на
обезщетението.
Ищецът П. С. Х. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба на ответника и моли съда да потвърди решението в
осъдителната му част като правилно. С подадената насрещна въззивна жалба
обжалва първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен
за разликата над 5 000 лв. до 20 000 лв., с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
2
съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд обсъдил
само формално доводите на ищеца и доказателствата по делото, което довело
до неправилния извод, че за овъзмездяване на причинените му
неимуществени вреди справедливо е обезщетение в размер на 5 000 лв. Този
размер не кореспондирал със събраните по делото доказателства, вкл.
показанията на св. В., от които се установило, че именно прекомерната
продължителност на наказателното производство провокирала настъпването
на изключително негативна промяна у ищеца – станал депресиран, неспокоен
и потиснат; същевременно когато се повдигал въпросът за развоя на
производството ставал избухлив и предизвиквал скандали, които се
пренасяли и в семейството му. Неговите близки и приятели видели тази
промяна и се отдръпнали от него, като понастоящем почти никой не желаел
да комуникира с ищеца. Това водело до извод за завишен интензитет и размер
на негативните последици, като същите значително надхвърляли
общоприетото и нормално разбиране за емоционални неудобства при
подобни случаи. Това не било отчетено в достатъчна степен от районния съд.
По делото се установило, че наказателното производство продължило почти 7
години, който срок надвишавал всякакви разумни граници за разглеждането и
решаването му; Случаят не се отличавал с фактическа и/или правна сложност
и продължителността на производството била свързана с бездействието на
органите на досъдебното производство; Същевременно ищецът имал
безупречно процесуално поведение и в нито един момент не станал причина
за забавяне на производството. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част и вместо това постанови друго, с което да
уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за държавна такса за
въззивното производство.
Отговор на насрещната въззивна жалба не е депозиран. В открито
съдебно заседание на 15.05.2024 г. представителят на Прокуратурата оспорва
насрещната въззивна жалба и моли съда да я остави без уважение.
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са процесуално
допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, респ. чл. 263, ал. 2 вр.
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
3
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с
иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата 20 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат
нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на
досъдебно производство № 3001/2015 г. по описа на 07 РУ-СДВР, пр. пр. №
5616/2015 г. по описа на СРП. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на
наказателното производство на 26.10.2021 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 11.11.2014 г. подал жалба в Районна прокуратура
– гр. Пловдив за извършено спрямо него престъпление – измама, от страна на
лицето Л.Д.П.. С постановление на прокурор при РП – гр. Пловдив от
12.11.2014 г. била възложена проверка по сигнала, а впоследствие преписката
била изпратена по компетентност на СРП. С постановление на прокурор при
СРП от 26.10.2015 г. било образувано наказателно производство за
извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК – пр. пр. № 5616/2015 г. по
описа на СРП, ДП № 3001/2015 г. по описа на 07 РУ-СДВР. Твърди, че след
образуване на досъдебното производство не били предприемани никакви
процесуално-следствени действия, с изключение на разпити на различни лица
като свидетели и изискване на справки. С влязло в сила на 26.10.2021 г.
постановление от 11.11.2020 г. на СРП, потвърдено с определение по НЧД №
16853/2020 г. по описа на СРС, 105 състав, наказателното производство било
прекратено на основание чл. 199 вр. чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1
НПК. Наказателното производство продължило близо 7 години, с което било
нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок. В
резултат на това претърпял неимуществени вреди – загубил всякакво доверие
в органите на Прокуратурата, изпитвал притеснение, че не се извършват
адекватни и активни действия; променил се характерово - станал депресиран,
неспокоен и потиснат; негови близки и приятели видели тази промяна и се
отдръпнали от ищеца, и към настоящия момент почти никой от тях не желаел
да комуникира с него. С оглед императивните изисквания на чл. 8, ал. 2
ЗОДОВ, в рамките на 6-месечния срок след влизане в сила на акта, с който
било прекратено досъдебното производство, ищецът подал заявление до
ИВСС за заплащане на обезщетение за претърпени вреди поради нарушаване
4
на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, но то било
отхвърлено и споразумение не било постигнато.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявения иск по основание и размер с възражения,
част от които се поддържат и във въззивната жалба. Искал е от съда да
отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Доводите в жалбата на
въззивника-ответник решението да било постановено по нередовна искова
молба въззивният съд намира за неоснователни. В исковата молба са
изложени твърдения относно претърпените от ищеца неимуществени вреди, а
при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ ищецът не е длъжен да сочи кое или кои
конкретни действия на ответника не са извършени в разумен срок –
достатъчно е твърдението, че наказателното производство е продължило над
разумния срок по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
Въззивният съд намира обаче решението за неправилно в обжалваната
от ответника част по следните съображения:
От фактическа страна: От приетото ДП № 3001/2015 г. по описа на 07
РУ-СДВР, пр. пр. № 5616/2015 г. по описа на СРП се установява, че по повод
сигнал на П. С. Х. от 11.11.2014 г. до РП – Пловдив е образувана пр. пр. №
11291/2014 г. по описа на РП - Пловдив, която с постановление от 04.02.2015
г. е изпратена по компетентност на СРП. Процесното досъдебно производство
е образувано на 03.11.2015 г. с постановление за образуване на наказателно
производство от 26.10.2015 г., по повод сигнала от 11.11.2014 г. до РП -
Пловдив, депозиран от П. С. Х., срещу неизвестен извършител за това, че в
средата на месец юни 2014 г. в гр. София, с цел да набави за себе си имотна
облага, възбудил заблуждение у П. С. Х. (че ще му достави лек автомобил
„БМВ 530-D-E61“, поради което трябва да предостави сумата от 4 900 лв.),
като с това причинил на П. С. Х. имотна вреда в размер на 4 900 лв. –
5
престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
В хода на производството са разпитвани свидетели, вкл. по делегация, и
са изисквани справки. Срокът на разследване е многократно удължаван
(последно - с постановление от 28.08.2020 г., с което срокът е удължен с още
2 месеца, считано от 04.09.2020 г.), като на разследващия орган са давани
указания по хода на разследването от прокурора.
Видно от изискания от разследващия орган заверен препис от ч.гр.д. №
15904/2014 г. по описа на РС – Пловдив (том 2, л. 117 – 138 от ДП), на
11.11.2014 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Л.Д.П. да заплати на кредитора П.
С. Х. сумата 4 900 лв. – главница, представляваща получено от длъжника без
основание капаро за покупка на МПС, ведно със законната лихва от
10.11.2014 г. до окончателното изплащане на вземането. На 12.01.2015 г. е
разпоредено издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение. Изпълнителният лист е получен от пълномощника на
заявителя на 29.01.2015 г. В показанията си, дадени пред разследващия орган
по ДП на 13.05.2020 г. П. С. Х. твърди, че до момента на разпита не бил
получил никакви парични средства от Л..П от тези, които му дал като капаро
за лек автомобил през 2014 г. Такива не бил получавал и в хода на
образуваното изпълнително производство, знаел, че са наложени запори
върху автомобили – собственост на Пачов, но не бил получил никакви суми
от него.
С постановление от 11.11.2020 г. на прокурор при СРП е прекратено
ДП № 3001/2015 г. по описа на 07-СДВР, пр. пр. № 5616/2015 г. по описа на
СРП, образувано и водено за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, на основание
чл. 199 чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – деянието не съставлява
престъпление. В мотивите е посочено, че не е осъществен съставът на
престъплението по чл. 209, ал. 1 НК от обективна и субективна страна, а се
касае за гражданскоправни отношения, които следва да бъдат уредени по реда
на ГПК, пред компетентния граждански съд. С определение №
20192286/24.09.2021 г. по НЧД № 16853/2020 г. по описа на СРС, НО, 105
състав, влязло в сила на 26.10.2021 г., постановлението за прекратяване на
досъдебното производство е потвърдено.
Видно от приетите писмо изх. № 94-П-56/07.04.2022 г. от Министерство
6
на правосъдието на Република България и констативен протокол с изх. № РС-
22-43/24.03.2022 г. по описа на ИВСС, заявление № РС-22-43/28.01.2022 г. по
описа на ИВСС, подадено от П. С. Х. във връзка с ДП № 3001/2015 г. по описа
на 07 РУ-СДВР е прието за неоснователно, тъй като е подадено по досъдебно
производство, по което не е повдигнато обвинение - чл. 60е, ал. 1, т. 4 ЗСВ.
От правна страна: Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, всяко лице при определяне на
неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на
неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона.
Съгласно трайната практика на ВКС (решение № 50031 от 22.02.2023 г.
по гр. д. № 1077/2022 г., ІV ГО на ВКС и цитираната в него практика,
решение № 50062 от 02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г., ІV ГО на ВКС и
цитираната в него практика, определение № 1403 от 02.06.2023 г. по гр. д. №
168/2023 г., ІV ГО на ВКС и др.), нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя
самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да
търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на
право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът
прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно
в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в
практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). При преценката
дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна
фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при
определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството,
включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление.
Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на
наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото
наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на
7
гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право
следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, трябва да
се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от
материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата
на чл. 6 КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане
(граждански иск) за парично обезщетение - достатъчно е изходът от
производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“.
Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от
предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко
решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран
като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото
наказателно производство не променя качеството му на „жертва“ (пострадал)
от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента
на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва
да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали
срокът на воденото производство е разумен.
Цитираната практика касае досъдебно производство, по което са били
повдигнати обвинения за престъпление по чл. 387 НК - злоупотреба и
превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по
отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т.нар.
„възродителен процес“ през периода 1984-1989 г., като е прието, че изходът
от наказателното производство е решаващ за правото на ищците на
обезщетение за нарушаване на засегнатите им основни права като правото на
етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др.
В случая от момента на образуване на досъдебното производство на
03.11.2015 г. ищецът е имал качеството на пострадал от престъпление по чл.
209, ал. 1 НК, водено срещу неизвестен извършител. Въззивният съд намира
обаче, че наказателното производство не е имало обуславящо значение за
съдебната защита на гражданско право на ищеца. За невърнатата от Л..П сума
в размер на 4 900 лв., дадена като капаро за закупуване на автомобил, в който
размер ищецът е твърдял да е претърпял имотна вреда от престъпление по чл.
209, ал. 1 НК, същият се е снабдил с изпълнителен лист още в началото на
2015 г. и е образувал изпълнително дело за принудителното събиране на
8
сумата, като неотносимо за настоящия спор е дали и кога е получил сумата.
Поради това съдът намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран по
предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
На следващо място, съгласно новата т. 4 на чл. 60е, ал. 1 ЗСВ (ДВ, бр.
11 от 2020 г.), заявлението по чл. 60а, ал. 1 се отхвърля като неоснователно
когато по досъдебни производства, въпреки проведените действия по
издирване и разследване, извършителят на престъплението е останал
неразкрит или не е повдигнато обвинение. Видно от мотивите към
законопроекта (902-01-49/20.09.2019), допълнението е направено при
съобразяване с практиката на ЕСПЧ, който не разглежда оплаквания на
пострадалия по чл. 6, § 1 от Конвенцията по отношение на досъдебни
производства, в които извършителят не е открит или не е повдигнато
обвинение.
В случая обвинение не е било повдигнато, тъй като деянието не
съставлява престъпление, а гражданскоправен спор, който още в началото на
2015 г. е разрешен от гражданския съд по реда на заповедното производство.
Основанията по чл. 60е, ал. 1 ЗСВ за отказ за плащане на обезщетение по
административен ред по реда на глава 3 „а“ ЗСВ несъмнено са основания и за
отхвърляне на иска по чл. 2б ЗОДОВ, в случай че по делото се установи, че е
налице някоя от хипотезите на чл. 60е, ал. 1 ЗСВ, както е в случая.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в осъдителната му
част, вкл. в частта за разноските и вместо това въззивният съд постанови
друго, с което отхвърли изцяло иска. В отхвърлителната му част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход, разноски на въззивника-ищец не се следват и такива не
се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3082 от 28.02.2023 г., постановено по гр.д. №
9
38171/2022 г. на Софийски районен съд, 48 състав в частта, с която
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъдена да заплати на П.
С. Х., ЕГН **********, на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от
нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на
досъдебно производство № 3001/2015 г. по описа на 07 РУ-СДВР, пр. пр. №
5616/2015 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 26.10.2021 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата 10
лв. – разноски по делото, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. С. Х., ЕГН **********, срещу
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание
чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и
решаване в разумен срок на досъдебно производство № 3001/2015 г. по описа
на 07 РУ-СДВР, пр. пр. № 5616/2015 г. по описа на СРП.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3082 от 28.02.2023 г., постановено по
гр.д. № 38171/2022 г. на Софийски районен съд, 48 състав в останалата част.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10