Р Е Ш Е Н И Е
№ 104
Гр.Попово,27.06.2019г.
Поповски районен съд, в
публично заседание на осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИНЕЛА СТЕФАНОВА
При секретар
И.Б., като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1002 по описа на 2018
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е установителен
иск по реда на чл.415 от ГПК, във вр.
с чл. 9, ал. 1 от
ЗПК, вр. чл.
240, ал. 1,
вр. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът- „П.К.Б.” ЕООД,
гр.С., представлявано
от С.Н.Н.и И.Х.Г, действащи чрез ю.к. Р.И.И., твърди, че на 30.06.2017г. с ответника сключил договор за потребителски кредит №****. Договорът бил сключен при следните параметри:
сума по кредита-2000,00лв.; срок на кредита-36 месеца; размер на
вноските-97,59лв.; ГПР-49.89%;
ГЛП-41.17% и лихвен процент на ден-0.11% Или общото задължение по кредита било
в размер на 3513,24лв.
Страните договорили и допълнителен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1984,68лв.,
и размер на вноската по този пакет в размер на 55,13лв. Така общото
задължение по този договор и
допълнителния пакет възлизало в размер на 5497,92лв., а размер на вноската била
152,72лв.
Съгласно Декларации т.А към Договора за
потребителски кредит (ДПК), неразделна част от него били Общи условия (ОУ),
които били предадени при подписване на договора и с които длъжникът внимателно
се бил запознал преди подписване на договора, приемал и нямал забележки към
тях, както и се задължавал да ги спазва, за което положил подписа си под
клаузите на ДПК и ОУ.
Съгласно Декларации т. Г, на клиента се
предоставяла безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна и разбираема форма, на
български език, информация във формата на Стандартен европейски формуляр. На
базата на него и разяснения от страна на кредитен експерт от дружеството
клиентът преценил доколко предлаганият ДПК съответства на неговите възможности
и финансово състояние. Правели се разяснения и за допълнителния пакет от
услуги, който предлагало дружеството, като при желание за ползването му
клиентът подписвал Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги.
Ищецът твърди, че съгласно сключения между страните
договор , на 30.06.2017г. превел на ответника, на посочена от него банкова
сметка, ***,00лв., като по този начин изпълнил задължението си.
От своя страна длъжникът поел задължение по Договор
за потребителски кредит №****, като го сключил
за срок от 36месеца, с месечна вноска по погасителен план в размер на 152,72лв.
и падежна дата всяко 6-то число на месеца.
Предвид факта, че длъжникът не изпълнявал точно
поетите с договора задължения и бил направил
две пълни погасителни вноски и една непълна, последната от които, с дата
11.10.2017г., като след изпадането в забава и съгласно уговореното и прието от
страните в т. 12.3. от Общите условия към договора за потребителски кредит, на
09.01.2018 г. договорът бил прекратен автоматично от страна на „П.К.Б.“ ЕООД и
била обявена неговата предсрочна изискуемост. На 11.01.2018г. ответника му било
изпратено уведомително писмо от ищцовото дружество, с
което той бил уведомен, че договорът е прекратен и че е обявена неговата
предсрочна изискуемост.
Съгласно уговореното в ОУ, при прекратяването на
ДПК на основание т.12.3 от Общите условия, клиентът дължал остатъчните и
непогасени вноски по погасителен план, включващи и възнаграждение при закупен
пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси.
Към момента на подаване на исковата молба размерът
на погасеното от ответника задължение по ДПК №**** бил
в общ размер 388,80лв. С плащанията си длъжникът бил погасил част от номинала
по заема в размер на 332,80лв. Сумата от 6,00лв. била отнесена за погасяване на
лихвата за забава по кредита, начислена та основание т.12.1 от ОУ.
Тъй като ответникът не погасил задълженията си
съгласно договореното, ищеца депозирал
пред Районен съд - гр. Попово заявление по реда на чл.410 от ГПК и било
образувано ч.гр.д. № 594/2018г. По същото било издадена заповед за
изпълнение, като съгласно Определение от 18.09.2018г. по посоченото
дело ищеца предявява и настоящия иск.
Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови
решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи
на ищеца, сумата 5166,12лв., представляваща
неизплатено задължение по договор за
потребителски кредит №****/30.06.2017г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на завеждането на заповедното
производство до окончателното изплащане на дължимата сума, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 594/2019г. на ПпРС. Претендират се разноски.
В с.з. се явява не се явява представител. Депозирано е
становище от процесуален представител на дружеството, който поддържа предявения
иск.
В едномесечния срок и по
реда на чл.131 от ГПК постъпи писмен
отговор от назначения особен представител на ответника М.В.Ю. *** -адв.Ц.Х. от ТАК, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказани като такъв моли
съда да го отхвърли, като счита, че сключения между страните договор за кредит
противоречи на изрично посочени разпоредби от
ЗПК. Ответникът счита, че така
сключения договор за кредит е недействителен, и като такъв не можел да породи
съответните правни последици. Предвид недействителността на ДПК, ответната
страна счита, че по него се дължала само
чистата стойност на кредита, без лихви и
други разходи, но тъй като производството било за установяване на вземане по
издадена заповед за изпълнение, възникнало от договор за кредит, то тази
претенция на ищеца бе следвало да бъде
предмет на друго производство, претендирано
на друго основание.
Редовно
призован за с.з. не се явява назначения особен представител на ответника.
Съдът, след преценка на
събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа
страна:
Видно от приложеното
ч.гр.д. № 594/2018г. на ПпРС, по
подадено от дружеството-
ищец заявление по
чл.410 от ГПК срещу ответника била
издадена заповед за
изпълнение на парично задължение
№555/28.06.2018г. за заплащане на
сумата 5165.12лв.-главница по договор за потребителски кредит № ****/30.06.2017г., сумата 30.00лв.-такси по тарифа за извън
съдебно събиране на вземането за периода от 07.08.2017г.-09.01.2018г., сумата
14.17лв. -лихва за забава за периода 07.08.2017г.-09.01.2018г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.05.2018г. до
окончателното изплащане на задължението.
След връчване на заповедта за изпълнение, на осн.чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, на заявителя бил даден едномесечен срок за
предявяване на настоящия иск.
В указания срок е предявен иск за сумата от 5165.12лв.-главница , като сумата от 30.00 лв. – такса за извънсъдебно
събиране и сумата от 14.17лв. -лихва за забава
за периода 07.08.2017г.-09.01.2018г не са заявени като искова претенция в
настоящото производство.
От събраните по делото писмени доказателства съдът приема, че на 30.06.2017г., ответникът е подал до ищцовото дружество искане за отпускане на потребителски
кредит „П. к. С.“ в размер от 2000.00
лв., със срок на издължаване 36 месеца, размер на месечна вноска 146.52 лв. и
дата на погасяване 6- ти ден от месеца. На същата дата е подписана от ответника
и декларация във връзка с обработката на лични данни и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.
На
30.06.2017г. ищецът е сключил с ответника договор за потребителски кредит „П. к.
С.“ № **** за сумата от 2000.00 лв.
Уговорен е срок на кредита 36 месеца, размер на вноската по кредита 97.59 лв.,
ГПР – 49,89 % и годишен лихвен процент 41,17 %. Общата дължима сума по кредита
се сочи да е в размер от 3513.24лв. Избран е и пакет от допълнителни услуги
„Бонус“, за което се дължи от ответника възнаграждение в размер на 1984.68 лв.,
платимо на вноски от по 55.13лв. месечно. Отразено е, че общият размер на
сумата, която ответникът следва да върне на ищеца по сключения договор за
потребителски кредит е 5497.92 лв., платима на вноски за срок от 36 месеца,
като размерът на месечната погасителна вноска е 152.72 лв., а падежът й е до
6-тия ден от месеца.
Ответникът е декларирал, че е запознат и
приема приложимите към договора общи условия. Декларирал е, че са му
предоставени информация във формата на стандартен европейски формуляр,
разяснения, даващи възможност за преценка доколко предлагания договор за кредит
съответства на възможностите на ответника и финансовото му състояние, както
разяснения на преддоговорна информация и допълнителен
пакет услуги.
На същата дата е сключено и споразумение
за допълнителен пакет услуги с приложими
към него общи условия. Към договора за кредит и споразумение за допълнителен
пакет услуги е приложен и подписан от страните погасителен план.
От приетите по делото като доказателство
преводно нареждане ( на л.27 от делото) се установява, че сумата от 2000.00 лв. е изплатена
по посочената от ответника банкова, на 30.06.2017г.
От
приетото, като доказателство -извлечение по сметка към Договора за
потребителски кредит, ответникът към 31.10.2018 г. е заплатил по кредита обща
сума в размер на 388.88 лв. След
приспадане на платените суми в счетоводството на ищцовото
дружество е отразено, че ответникът дължи обща сума по кредита в размер на 5165.12 лв. Последното
плащане на ответника е от 11.10.2017 г.
Представено е и уведомително писмо от ищеца до ответника, в която
кредиторът уведомява длъжника за едностранното прекратяване на договора считано
от 09.01.2019г. и обявяване на предсрочната изискуемост на останалата част от
дълга по договора. Доказателства това писмо изобщо да е изпратено, респ. да е достигнало
до длъжника, ищецът не е представил, липсват и твърдения в тази насока.
При така установената
фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск е установителен,
след указания на съда на осн. чл.415,
ал.1, т.2 от ГПК, поради което ищецът има правен интерес от предявяването му и
предвид обстоятелството, че е спазен срокът по чл. 415 от ГПК, то искът е
допустим.
Разгледан по същество, съдът го намира за неоснователен по следните
съображения:
За уважаването на исковата претенция е необходимо ищецът да докаже
качеството си на кредитор, факта, от
който произтича вземането му, както по основание, така и по размер, т.е.
валидно сключен договор за кредит, че е
изправна страна по договора за кредит, като е изпълнил всички свои задължения по договора за кредит;
забавата на длъжника, настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и
уведомяване за това на ответника.
В настоящия случай ищецът претендира да е носител
на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит №****/30.06.2017г., сключен с ответника.
Ответникът –
длъжник, чрез особения си представител оспорва този договор, като счита същия
за недействителен, сключен в нарушение на разпоредби на ЗПК
С оглед събраните по делото доказателства, съдът
намира за безспорно установено, че между
ответника и ищеца са възникнали правоотношения по договор за потребителски
кредит по см. на чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора.
След преценка на съответствието на процесния
договор с разпоредбите на ЗПК, настоящият състав намира, че по – голяма част от
императивно определеното съдържание на договора е налице.
Договорът за потребителски кредит обаче,
е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема
и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 % ). Следва
да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Т.е., следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са посочени всички разходи, които длъжникът ще следва да направи и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение.
В
конкретния случай, в процесния договор за кредит,
яснота относно посочените обстоятелства
липсва. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни и така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на кредитния ресурс. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги. От така изложеното не може да се направи
еднозначен извод, дали тези разходи са включени при формиране на ГПР или същите
са изключени. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то е
следвало ясно да посочи какво точно е включено в тях.
По отношение на клаузите, касаещи възнаградителната лихва и заплащане на допълнителен пакет
услуги, то са налице и други основания за недействителността им. В договора е
уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна
лихва по договора в размер на 41.17%, както и лихвен процент на ден в размер на
0.11%. Така уговореният размер на възнаградителната
лихва, обаче противоречи на добрите нрави.
Налице е трайно установена практика
на ВКС, която посочва добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /като
ограничение на свободата на волята/ предел на волята на страните за заплащане
на възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера
на законната лихва. В този смисъл са Решение №4/2009г. по т.д.№395/2008г. на
ВКС, Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г. на ВСК, Определение №877 по т.д.
№662/2012г. на ВСК и др., според които съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната лихва.
След справка в уеб страницата на БНБ
съдът установи, че към датата на сключване на договора за потребителски кредит
основният лихвен процент е 0,00 %, от което следва, че размерът на законната
лихва е бил 10.00 %. В настоящият случай договорената между страните лихва в
размер на 41.17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната
лихва.
Ето защо клаузите на т. VІ от договора,с
които е уговорен ГЛП в размер на 41.17% и лихвен процент на ден в размер на
0.11% накърняват договорното равноправие между страните, противоречат на
добрите нрави и са в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,
поради което се явяват нищожни на основание чл. 26, ал.1, предл.
трето от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави.
В
т. VI от договора е уговорено и заплащането на възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги в размер на 1984.68 лв. Възнаграждението, което се е
задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни
услуги също се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На
първо място-предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в
договора за потребителски кредит каквото е изискването на закона, а наред с това не е формирана цена за
всяка от услугите по отделно.
В
тази връзка, в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че „Видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит.“ В случая в Договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се
събират съответните такси. В сключеното между страните Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, са изброени вида на услугите,
които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия договор, нито в
Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава Споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги именно към процесния
договор за потребителски кредит, то не би могло да се приеме, че е изпълнено
изискването на чл.10а, ал.4 от ЗПК за посочване на всяко конкретно действие, за
което се събират такси или комисионни и размера на съответната такса или
комисионна в процесния договор за потребителски
кредит.
В противоречие на чл.10а ал.4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги
е определено общо възнаграждение за плащане. Наред с това, заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на изброените по-горе услуги, както е посочено
и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните Договор.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не
хипотетично ползване на такава. Следователно, налице е неравноправна клауза в
договора за потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в
размер на 1984.68 лв.
Предвид изложеното се налага извод, че
уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на
1984.68 лв. се явява нищожна като противоречаща на императивни правни
норми – разпоредбите на чл.10, ал.2 предл. второ и
чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК.
Предвид изложеното, настоящият състав счита,
че кредитното правоотношение между страните се явява недействително на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като
такова не е в състояние да породи присъщите му правни последици.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за
кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения финансов ресурс, т.е. дължи връщане единствено на главницата по
сключения договор за потребителски кредит, която сума реално е усвоена от него,
в размер на 2000.00 лв. Доколкото обаче
производството е за установяване на вземане, възникнало от договор за кредит,
за което има издадена заповед за изпълнение, съдът счита, че при установената
недействителност на договора няма как да възникне валидно вземане за ищеца и
задължение за ответника, а дължимата сума по главницата следва да се установи в
друго производство, и може да се
претендира от ищеца, но на друго
основание.
По
изложените съображения предявения установителен иск чл.415 от ГПК,
във вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен, и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Независимо
от горното, дори и съдът да приеме, че договора е действителен и е в състояние да породи правните си
последици, то вземането по него не е предсрочно изискуемо,
на която предсрочна изискуемост се позовава ищцовата страна.
В настоящия случай предявения установителен
иск за съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е обосновано с неизпълнение на задълженията на ответника
по договора за повече от тридесет календарни дни, и настъпилото по силата на т.12.3 от ОУ
автоматично прекратяване на договора, при което ищецът претендира последиците
от това прекратяване, изразяващи се в дължимост
на останалата част от непогасеното задължение в размер на 5165.12лв. Видно от
изложеното в исковата молба, както и от представените доказателства, сумата от 5165.12лв..
не представлява само дължимата главница
по договора, доколкото от погасителния план и извлечението по сметката на ответника, е видно, че вноските са в размер на 152.72лв.
месечно, включващи главница, договорна лихва и допълнителни услуги
съобразно договора.
При така установените параметри на дълга, следва да се прецени и дали е
налице изискуемост на същия, като в тази връзка съдът, съобразявайки
разпределената доказателствена
тежест, с определението по чл. 140 от ГПК приема следното:
Практиката на ВКС е категорична, че в хипотезата на
предявен иск по чл.415 от ГПк, респ. по чл.422 ал.1 от ГПК за вземане по договор за
кредит, за което се твърди предсрочна изискуемост на кредита, ако фактите, относими към настъпване и
обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в
заявения размер, и не е възникнало на
предявеното основание. В този см. решение
№123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. о. на ВКС. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита
за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл.
422, ал. 1 ГПК, или по друг начин след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица
настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в
договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване, обаче, не може да бъде взето предвид като факт,
настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл.
235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може
да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението,
а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново
заявление за издаване на заповед за изпълнение, доколкото съобр. т.
11.б от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е
недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение. В този см. решение №
129/09.11.2015г. по т.д. №1977/2014г. , II т.о. на ВКС, решение
№161/08.02.2016г по т.д. №1153/2014г., II т.о. на ВКС, решение №77/10.05.2016г.
по т.д. №3247/2014г., II т.о. на ВКС и др.).
Предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общите принципи на ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните, а датата на настъпване на предсрочната изискуемост
играе ролята на падеж, и представлява
различен юридически факт.
Съобразно т.
18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства, или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо за настъпването на предсрочната
изискуемост е необходимо уведомяването на длъжника, за да може договорното изменение
да прояви действието си. Настоящия
състав на съда намира, че приложението на разрешенията на т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по
т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и необходимостта за уведомяване на
длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намират проявление и по
отношение на небанковите финансови институции, каквато се явява ищцовата страна.
В този смисъл, доколкото в случая не се твърди, нито са налице
доказателства кредиторът да е изпълнил задължението си за уведомяване на
кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, следва да се
приеме, че договорът не е прекратен на основанията в т. 12, т. 3 от ОУ.
С оглед на изложените доводи, съдът приема, че доколкото
кредиторът не е довел до знанието на длъжника обявената предсрочна изискуемост
на задълженията по договора, то договорът не е прекратен на претендираното основание, при което вземанията по
него не са изискуеми, обуславящи отново извод за неоснователност на предявения
иск, и неговото отхвърляне изцяло.
Както вече се посочи, ищецът е предявил иск за
сумата от 5165.12 лв. - главница, а за сумата от 30.00 лв. – такса за
извънсъдебно събиране и сумата от 14.17лв.
-лихва за забава за периода 07.08.2017г.-09.01.2018г.,
които вземания са били предмет на заповедното производство, не са заявени като
искови претенции, при което издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
594/2018 г. по описа на РС-Попово, в тази й част следва да бъде обезсилена.
При този изход на делото, макар и ищцовото дружество да има искане за присъждане на разноски,
то такива не му се дължат нито по
заповедното производство, нито по настоящото дело.
Водим от горното съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление- гр.С., бул. “Б.” , бл.., вх..,
представлявано от С.Н.Н.и И.Х.Г - управители,
действащи чрез ю.к. Р.И., против М.В.Ю., ЕГН **********,***, иск за признаване за установено, че М.В.Ю.
дължи на „П.К.Б.” ЕООД гр.С., сумата 5165.12лв. ( пет хиляди сто шестдесет и
пет лева и 12ст.)-главница по договор за потребителски кредит № ****/30.06.2017г, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №594/2018г.
по описа на ПпРС.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 555/28.06.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. № 594/2018г. на РС-Попово, В ЧАСТТА, в която е разпоредено длъжникът
М.В.Ю., ЕГН **********, да заплати на кредитора „П.К.Б.“ ЕООД с ЕИК: *********, сумата 30.00 лв. (тридесет
лева) – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за
периода 07.08.2017г. – 09.01.2018г. и
сумата 14.17лв. (четиринадесет лева и 17
ст.) – лихва за забава за периода 07.08.2017г. – 09.01.2018г.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от връчването му на страните, пред
Окръжен съд-Търговище.
СЪДИЯ: