РЕШЕНИЕ
№IV-263
09.10.2020 г., гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в
открито заседание на четиринадесети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното
от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1979 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Община Бургас,
ЕИК *********, адрес: ул. „Александровска“ № 26, представлявана от кмета
Димитър Николов Николов, против Решение № 1186/01.06.2020 г. по гр. д. 9867/2019г.
на Районен съд – Бургас, с което е ПРИЕТО
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Бургас, с адрес: гр. Бургас, ул.
„Александровска” № 26, представлявана от
кмета Димитър Николов, че на Д.С.К. с
ЕГН **********, б. ж. на ***, починал на 29.10.1998 г., чиито законни
наследници са С.Б.К. с ЕГН **********,
К.Д.К. с ЕГН ********** и Б.Д.К. с ЕГН **********, всички с
адрес: гр. ***, е било учредено право на ползване върху земя – УПИ V–154, в кв.
16, по плана на в. з. Росенец, гр. Бургас, сега поземлен имот с идентификатор ***
по КККР на гр. Бургас, одобрени със Заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение със Заповед №
18-1465/20.02.2015 г. на началника на СГКК- Бургас, находящ се в гр. Бургас, в.
з. Росенец, с площ от 774 кв. м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: за вилна сграда, при съседи: ***, ***, ***
и ***, по силата на Постановление № 11/02.03.1982 г. на Министерския съвет.
Във въззивната жалба се навеждат
оплаквания, че обжалваното решение е постановено по недопустим иск, тъй като се
иска установяването не на правно отношение, а на факт, което е допустимо само в
изрично предвидените в закона случаи. Посочва се, че исковата претенция се
явява недопустима и поради това, че установителен за право на ползване към
минал момент е допустим само в изрично предвидените от закона случаи при
наличието на правен интерес от това. Твърди се, че правото на ползване върху
земеделски земи, предоставени на граждани по силата на актове на Президиума на
НС, ДС или МС е лично и ненаследимо, като с влизане в сила на изменението на §
4 ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ - бр.28/1992 г.) е прекратено по силата на закона правото на
ползване, предоставено на всички ползватели.
Излагат се и оплаквания досежно
правилността на решението. Поддържа се, че съдът неправилно е кредитирал показанията
на свидетеля Д., който е заинтересуван от изхода на спора. Навеждат се доводи,
че по делото не са представени доказателства – преки или косвени, които в
тяхната съвкупност да установяват, че Д.С.К. е носител на право на ползване
върху процесния имот по Постановление № 11 на Министерския съвет от 2 март 1982
г.
Въззивникът моли съда да отмени
решението и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира за присъждане направените по делото разноски, включително
възнаграждение за юрисконсулт.
Въззивната
жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от
легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване, и съдържа
необходимите реквизити, поради което е процесуално допустима.
В
законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от въззиваемите С.Б.К., К.Д.К.и Б.Д.К. чрез пълномощника им адвокат
Иванова, която оспорва жалбата и излага доводи в подкрепа на изводите на
първоинстанционния съд. В допълнение се посочва, че в хода на първоинстанционното
производство ответникът не е въвеждал довод, че процесното право не се
наследява, поради което този довод, въведен едва във въззивната жалба, не
следва да е предмет на обсъждане в настоящата инстанция, макар и по същество да
е неоснователен.
Въззиваемите
молят съда да потвърди първоинстанционното решение и да им присъди разноските,
направени във въззивната инстанция.
В съдебно заседание въззивната страна се представлява от
юрисконсулт Райнова, която поддържа въззивната жалба. Моли съда да постанови
решение, с което да остави исковата молба без разглеждане като недопустима,
евентуално без уважение като неоснователна. Отбелязва, че процесният имот е приобщен
към вилна зона „Росенец“ съобразно заповед № 136/1991 г., като земите, които са
били предоставени за земеделско ползване, са променили от този момент статута
си и са били приобщени към образуваната вилна зона „Росенец“.
В съдебно заседание
въззиваемите се представляват от адвокат Иванова, която поддържа отговора на
въззивната жалба. Счита, че възражението на въззивната страна, направено в съдебно
заседание, не подлежи на разглеждане като преклудирано, а по същество е неоснователно,
тъй като промяната в регулационния или устройствения статут на имота не се
отразява върху вече придобитото от наследодателя на ищците право на ползване по
реда на ПМС 11/1982 г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.
235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
намира, че решението е валидно и допустимо. В тази насока неоснователни са
доводите на въззивника, че решението е постановено по недопустим иск.
Производството
пред Районен съд – Бургас е образувано по искова молба на С.Б.К., К.Д.К.и Б.Д.К.
***, с която се претендира да бъде установено в отношенията между страните, че
в полза на Д.С.К., б. ж. на ***, починал на 29.10.1998 г.– наследодател на
ищците, е имало учредено право на ползване върху поземлен имот с идентификатор ***
по КККР на гр. Бургас, през 1984 г. на основание ПМС № 11 от 02.03.1982 г. В
исковата молба са наведени твърдения, че на основание Постановление № 11 от 02.03.1982
г. на Министерския съвет за цялостно изграждане на системата за
самозадоволяване на населението от окръзите и селищните системи с основни
селскостопански продукти на Д. С. К. е било предоставено право на лично
ползване върху парче земя от 0. 85 дка в м. „Ала тепе“, сега в. з. „Росенец“. Твърди
се, че К. и съседите му, на които също било предоставено право на лично
ползване, почистили, оградили и облагородили мястото, насадили овощни дръвчета,
построили сгради, които били узаконени, прокарали електропровод и водопровод,
изградили път, декларирали имотите, плащали данъци, имали доставка на ел.
енергия и ВиК услуги, като и до момента ищците ползват имота необезпокоявано.
Ищците сочат, че за предоставеното право на ползване на наследодателя им било
издадено удостоверение с изх. № 991/26.08.1994 г. от Районна дирекция на горите
– гр. Бургас, Държавно лесничейство – Бургас. Твърди се, че с молба вх. №
94-Д-62/01.09.1995 г. при Община Бургас, както и с последващи такива – вх. №
ОС-94-Д-30/21.01.1998, вх. № 94-ПС-145/08.02.2008 г., наследодателят, както и
ищците като негови наследници поискали изкупуване на земята, но и до момента
процедурата по изкупуване не е осъществена. Правният си интерес от воденето на
делото ищците обосновават с възможността въз основа на установителното решение
да осъществят до край започнатата от наследодателя им процедура по изкупуване
на земята от Община Бургас, която оспорва наличието на предоставено право на
лично ползване на наследодателя по реда на ПМС № 11 от 02.03.1982 г.
Предявени
са кумулативно активно субективно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Спорното материално право следва да се квалифицира
именно по чл. 124, ал. 1 ГПК, а не по чл. 124, ал. 4 ГПК, тъй като не са касае
за установяване на факт, а за установяване съществуването на едно право – право
на ползване.
Налице
е правен интерес от предявяване на иск за установяване правото на лично
ползване на земеделски земи и земи от горския фонд, предоставено на граждани по
силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на
Министерския съвет и прекратено с влизане в сила на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Претенцията
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с която се иска да се приеме за
установено по отношение на ответната община, че наследодателят на ищците е
носител на предоставено му право на ползване върху земя по реда на Постановление № 11 на
Министерския съвет от 2 март 1982 г., е допустима, тъй като
оспорването на правата на наследодателя на ищците като ползвател от страна на
ответната община, довело до неприключване на процедурата по придобиването на
собствеността върху ползвания имот, обуславя правния интерес от водене на настоящото
дело. Ищците имат правен интерес от предявяване на иска, тъй като чрез защитата
по чл. 124, ал. 1 ГПК с установяване на спорното право със сила на пресъдено
нещо биха могли да придобият собствеността върху процесната земя. В тази насока
настоящият съдебен състав изцяло споделя съображенията за допустимост,
обективирани в Определение № 23 от 12.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
5560/2014 г., IV г. о., ГК.
Доводите
на въззивника, че процесното
право не се наследява, касаят процесуалната легитимация на ищците, които се
позовават на настъпило наследствено правоприемство. Направеното в тази насока
възражение подлежи на разглеждане, дори и да не е било наведено в
първоинстанционното производство, тъй като въззивният съд следи служебно за
допустимостта на решението. По същество възражението за липса на процесуална
легитимация на ищците е неоснователно. Правото на ползване върху земеделски
земи, предоставени на граждани по силата на актове на Президиума на НС, ДС или
МС, действително е прекратено по силата на закона с влизане в сила на
изменението на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ - бр. 28/1992 г.), но същото е
трансформирано в право на изкупуване на земята по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, което е
наследимо и като такова обуславя процесуалната легитимация на всеки от наследниците
за водене на настоящия установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
По
наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност съдът приема следното:
Неоснователни
са доводите на въззивната община, че по делото не са представени доказателства – преки или
косвени, които в тяхната съвкупност да установяват, че Д.С.К. е носител на
право на ползване върху процесния имот по силата на Постановление № 11 на
Министерския съвет от 2 март 1982 г.
По делото е представено удостоверение
№ 991 от 26.08.1994 г., издадено от Директора на Районна дирекция на горите –
гр. Бургас, Държавно лесничейство – Бургас, на К.Х.Пе., С.П. Ж., П.С. Д., Д.С.К.
и И.Б.С., за това, че от пролетта на 1984 г. на същите са предоставени по 0, 85
дка места за лично ползване в м. „Ала тепе“ с площ от 0. 85 дка.
От
приложената скица № 94-С-736/09.09.2005 г., издадена от ответната община и
презаверена на 31.03.2006 г., се установява, че в разписния лист на в. з. „Росенец“
за имот пл. № 154 е записан Д.К. и че с удостоверение № 991/26.08.1994 г. на Държавно
лесничейство се удостоверява, че е предоставена земя от 0. 85 дка на Д.С. К.. В
тази скица е отразен имот УПИ V-154 в кв. 16 по плана на в. з. „Росенец“, 775
кв. м. по план, утвърден със заповед № 135/21.06.1991 г.
По
делото е представена и скица № 15-1159784/19.12.2019 г., издадена от СГКК – гр.
Бургас, от която е видно, че за поземлен имот с идентификатор *** по КККР на
гр. Бургас, с адрес: ***, с площ от 774 кв. м., номерът по предходен план е кв.
16, парцел V, т. е. налице е идентичност между отразените имоти. Освен това в
тази скица Д.С.К. е отбелязан като носител на право на ползване върху 850 кв.
м. с посочване на номера и датата на издаване на удостоверение № 991/26.08.1994
г. Отразена е и построена едноетажна еднофамилна жилищна сграда идентификатор ***,
застроена площ 31 кв. м.
За
масивна сграда, с частичен сутерен и подпокривно пространство, площ 36 кв. м.,
в УПИ V-154 в кв. 16 по плана на в. з. „Росенец“ е представен акт за
узаконяване № 10/13.03.2006 г., издаден от главния архитект на Община Бургас на
ищците в качеството им на наследници на Д.С.К. и изрично посочване на
качеството им на ползватели с удостоверение № 991/26.08.1994 г., както и ***. Отбелязано
е също, че узаконяването се извършва на основание чл. 226, ал. 1 и 3 ЗУТ (отм.)
във връзка с пар. 184 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, както и въз основа на удостоверение
№ 991/26.08.1994 г.
По
делото са представени и писмени доказателства, от които се установява, че от
2003 г. ищците получават електроенергия в процесния имот, а от 2005 г. – и ВиК
услуги, както и че са декларирали имота през 1998 г., като плащат данък на
Община Бургас както за земя, така и за сграда.
От
приложените по делото заявления се установява, че наследодателят и съпругата му
С.Б.К. са подали молба за закупуването на земята още на 01.09.1995 г.
Впоследствие Д.К. е подал още едно заявление за изкупуване на 29.01.1998, а
след смъртта му ищцата С.К. отново е подала заявление на 08.02.2008 г.
Приложен
е и акт за частна общинска собственост № 1993, съставен на 27.01.2000 г. на
основание пар. 42 от ЗИД на ЗОС, за имот, представляващ дворно място от 775 кв.
м. в парцел V-154, кв. 16, находящ се в гр.
Бургас, в. з. „Росенец“.
От
показанията на свидетеля П.Д. – бивш колега на наследодателя и съсед на
процесния имот, се установява, че от Управлението по горите през пролетта на
1984 г. са раздали земи по Постановление за самозадоволяване, включително на
самия свидетел, наследодателя на ищците – Д.К., К.П., С.Ж. и И.С.; земите били
обрасли с драки и не били годни за обработване, с много труд ги почиствали цяла
година, разделили мястото на по 850 кв. м. на човек, направили огради, канали, пътища,
комуникации и по една на вила от 35 кв. м.; ищците все още продължават да
ползват имота; ищците и свидетелят са отправяли многократни искания до Общината
за закупуването на терените, но и до момента проблемът не бил разрешен, като
свидетелят Д. също води дело като настоящото. Съдът дава вяра на показанията на
свидетеля Д., тъй като същите са ясни, обективни, надеждни, добросъвестно
изложени и са в пълно съответствие с останалите доказателства по делото. В тази
насока несъстоятелни са оплакванията на въззивника, че свидетелят Д. е заинтересуван от
изхода на спора. Обстоятелството, че свидетелят Д. има процесуалното положение
на ищец по друго дело с аналогичен предмет с ответната Община Бургас, не се
отразява върху достоверността на показанията му по настоящото дело, чийто изход
не е обвързан с благоприятни или неблагоприятни последици, които да настъпят в
патримониума на свидетеля Д.. Още повече, че показанията на свидетеля Д.
съответстват на събраните по делото писмени доказателства и не сочат за липса
на обективност и надеждност, които да поставят под съмнение достоверността на
изложените от него обстоятелства.
На основание § 4, ал. 1 ПЗР на
ЗСПЗЗ се прекратява правото на ползване върху земеделските земи, предоставени
на граждани по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на
Държавния съвет и на Министерския съвет. Когато правото на ползвателя е
учредено от посочените в § 4 актове върху общинска или държавна земя, правото
на собственост върху която не се възстановява на граждани, ползвателят
придобива правото на собственост след като заплати чрез общината стойността на
земята по цени, определени от Министерския съвет, в тримесечен срок от
влизането в сила на оценката, като за придобиване право на собственост
ползвателите заявяват това пред общината в срок до 31 януари 1998 г. (§ 4а, ал.
5 вр. ал. 6 ПЗР на ЗСПЗЗ). Ползвателите, които имат права по § 4а от ПЗР на
ЗСПЗЗ следва да подадат заявление, към което да приложат документ,
удостоверяващ предоставеното право на ползване (§ 61, ал. 2, т. 2 ПЗР на
ППЗСПЗЗ). Права по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ имат гражданите, на които е
предоставено право на ползване по силата на изрично определени актове, сред
които е и Постановление № 11 от 02.03.1982 г. на Министерския съвет
за цялостно изграждане на системата за самозадоволяване на населението от
окръзите и селищните системи с основни селскостопански продукти (§ 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ). На
основание чл. 15, ал. 1, т. 3 от Постановление № 11 от 02.03.1982
г. изпълнителните комитети на общинските народни съвети предоставят изоставени,
нископродуктивни, маломерни, наклонени и други непълноценно използвани земи на
аграрно-промишлените комплекси, на горските стопанства и в чертите на
населените места на семейства на работници, служители и пенсионери, незаети в
селскостопанското производство, включително и на онези, които не са жители и не
работят на територията на съответното населено място – до 2 дка.
Въз основа на съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства съдът намира за установено, че по силата
на Постановление № 11 на Министерския съвет от 2 март 1982 г. на Д.С.К. е било предоставено право на
ползване върху земя – УПИ V–154, в кв. 16, по плана на в. з. „Росенец“,
гр. Бургас, понастоящем поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр.
Бургас. Действително, по делото не е налично пряко писмено доказателство,
установяващо съществуването на спорното право – документ, материализиращ решение
за предоставяне на право на ползване върху процесния имот, взето от решаващия орган
по чл. 15, ал. 1 от Постановление № 11 от 02.03.1982 г. Това обстоятелство
обаче не изключва осъществяването на правопораждащия факт – наличието на взето
решение за предоставяне ползването на имота на наследодателя на ищците. Разпоредбите
на Постановление № 11 от 02.03.1982 г. не съдържат правило, съгласно което
лицата, на които е предоставено ползването, да бъдат снабдявани с оригинал или
препис от този първичен документ, поради което отсъствието на такъв документ в
държане на ползвателя, съответно на неговите наследници, само по себе си не
може да бъде основание за формиране на отрицателен извод относно предоставянето
на ползването. При липсата на пряко доказателство е възможно пълното главно
доказване, за което тежестта е възложена на ищците, да се проведе и посредством
изграждането на система от доказателствени факти, която да създаде сигурност,
че правнорелевантният факт се е осъществил, а в процесния случай такава е
изградена от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Налице е извънсъдебно
признание за съществуването на спорното право, което изхожда именно от Община
Бургас, която е правоприемник на Изпълнителния комитет на ОбНС – Бургас. Издадените
от Община Бургас документи, в които е отразено правото на ползване на Д.К. съгласно
удостоверение № 991/26.08.1994 г., материализират извънсъдебно признание от
страна на ответника в подкрепа на заявеното с исковата молба твърдение, че на наследодателя
на ищците е било предоставено право на ползване върху процесния имот. Освен
това извършеното извънсъдебно признание кореспондира с останалите събрани по делото
доказателства, които съвместно обосновават извода, че през пролетта на 1984 г.
е било взето решение по чл. 15, ал. 1, т. 3 от Постановление № 11 от 02.03.1982
г. от ОбНС – Бургас, по силата на което на Д.С. К. е била предоставена за ползване земя,
представляваща земя с площ от 0, 85 дка в м. „Ала тепе“, представляваща УПИ
V–154, в кв. 16, по плана на в. з. „Росенец“, гр. Бургас, понастоящем поземлен
имот с идентификатор *** по КККР на гр. Бургас. В тази насока настоящият
съдебен състав изцяло споделя съображенията, обективирани в Решение № 90 от
14.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 379/2016 г., II г. о., ГК.
За
пълнота следва да се отбележи, че за първи път в съдебно заседание пред
настоящата инстанция въззивникът излага доводи, че процесният имот е приобщен
към в. з. „Росенец“ съобразно заповед № 136/1991 г., като земите, които са били
предоставени за земеделско ползване, са променили от този момент статута си и
са били приобщени към образуваната в. з. „Росенец“. Така направеното възражение
се явява преклудирано на основание чл. 133 ГПК, а по същество е неоснователно,
тъй като промяната в регулационния или устройствения статут на имота не се
отразява върху вече придобитото от наследодателя на ищците право на ползване по
реда на ПМС 11/1982 г.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно.
При
този изход на делото въззиваемите имат право на разноски съобразно направеното
с отговора на въззивната жалба искане за присъждането им. По делото обаче не са
представените доказателства за извършването на разноски от страна на
въззиваемите, поради което такива не следва да им се присъждат съобразно т. 1
от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1186/01.06.2020 г.
по гр. д. 9867/2019г. на Районен съд – Бургас.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.