№ 95
гр. Ловеч, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА
ИГНАТОВА
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА ИГНАТОВА
Гражданско дело № 20214310101455 по описа за 2021 година
Иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от Н. П. Д. от гр. Ловеч, чрез пълномощник адв. М.М., против
„СИТИ КЕШ“ ООД – гр. София, в която се твърди, че ищецът е страна по договор за
потребителски кредит № 364380/16.10.2019 г., сключен с ответника, като съгласно чл. 3 от
договора трябва да върне сумата по кредита, която се явява сума от 233.16 лева при сума на
получаване 200.00 лева, при ГПР 49.07%, годишен лихвен процент – 40.05%, при срок на кредита
от 37 седмици. Посочва се, че съгласно чл. 8 от договора, ищецът трябва да заплати неустойка в
размер на 173.84 лева, разсрочена на 37 седмични вноски, като по този начин общото задължение
по договора за паричен заем е в размер на 407.00 лева.
Ищецът счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 8 от договора за
потребителски кредит е нищожна, на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, тъй като е сключена при
неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143 ал.
1 от ЗЗП. Изтъква, че уговорената клауза в чл. 8 от договора е нищожна като противоречаща на
добрите нрави по смисъла чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации и злепоставяне на неговите интереси с цел извличане
на изгода за кредитора. Ищецът счита, че същата клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 т.
5 от ЗЗП, тъй като е необосновано висока. Посочва, че в глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, като счита,
1
че клаузата в чл. 8 от договора за потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер
на 173.84 лева, при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на
обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Ищецът счита също, че в случая
уговорената неустойка излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване, като в тази връзка се позовава на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Изтъква, че с тази клауза за неустойка се
заобикаля и чл. 33 ал. 1 от ЗПК, тъй като в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Счита, че се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради
невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПК, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Същевременно,
посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно
общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна
означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна и по смисъла на чл. 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО.
Също така, според ищеца, е налице нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в
българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Позовава се на чл. 3 от Директивата, че
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които,
въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директивата е
регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквато в случая била и клаузата за неустойка, уговорена в договора.
Не на последно място, ищецът счита, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1, т. 10
от ЗПК, според която договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая, според ищеца, в
договора за потребителски кредит, който е сключил, е посочена само абсолютна стойност на ГПР,
като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. При това положение не
ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото
е предвидена дължимост и на неустойка.
Въз основа на изложеното и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, ищецът моли да се
прогласи нищожност на клаузата по чл. 8 от Договор за потребителски кредит № 364380, сключен
между него и ответника „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
173.84 лева.
Претендира присъждане и на направените разноски в настоящото производство.
2
В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответника „Сити
Кеш“ ООД, чрез пълномощник юрисконсулт Яница Панайотова, с който моли за отхвърляне на
предявения иск, като неоснователен и недоказан, както и за присъждане на сторените съдебно-
деловодни разноски. В отговора са изложени подробни аргументи срещу доводите на ищеца за
нищожност на неустоечната клауза на заявените основания.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява. В депозирано писмено
становище, процесуалният му представител поддържа предявения иск и моли да бъде уважен,
както и моли, в негова полза да бъде определен адвокатски хонорар в размер на 300.00 лева, на
основание чл. 38 ал. 1, т. 2 от ЗА, за оказване на защита на материално затруднено лице.
Представен е списък на разноски относно претендираното адвокатско възнаграждение.
Ответникът, редовно призован, не изпраща представител и не е ангажирал друго
становище, освен изразеното в отговора.
От събраните по делото доказателства, както и от доводите на страните, всички,
преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:
Установява се, че на 16.10.2019 г. е сключен посочения в исковата молба и приложен
към нея Договор за паричен заем № 364380 между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на
заемодател, и ищеца Н. П. Д., в качеството на заемател, по силата на който заемодателят е
предоставил на заемателя паричен заем в размер на сумата от 200.00 лева, при годишен процент на
разходите /ГПР/ 49.7%, фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%, с обща сума за плащане –
233.16 лева, която се дължи за срок от 37 седмици, на 37 броя седмични вноски, с дата на първо
плащане – 23.10.2019 г. и дата на последно плащане – 01.07.2020 г. /видно от чл. 3, в който са
посочени параметрите на отпуснатия заем/. Съгласно чл. 4 ал. 2 от договора, страните декларирали
с подписването на договора, че същият е сключен на основание отправено на 16.10.2019 г. искане
за заем от заемателя към заемодателя с № 0421060, чийто параметри и условия са описани в
предоставените на заемателя от заемодателя Стандартен европейски формуляр и Общи условия
към договор за заем, с които заемателят се е запознал подробно и с които се е съгласил изрично и
безусловно.
В чл. 6 от договора страните се споразумели договорът за заем да бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9
ал. 2 от Общите условия към договора за заем. В чл. 8 от договора се съдържа уговорка, че с
подписването на настоящия договор заемателят декларирал, че му е известно и се счита за
уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.
9 ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, той дължи на заемодателя неустойка в
размер на 173.84 лева, с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение 1 към договора за
заем.
В чл. 9 ал. 2 от приложимите към договора Общи условия е уговорено, че страните имат
право, за обезпечаване изпълнението на договора за заем, да уговорят в самия договор
учредяването на някое от следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица,
които да отговарят на подробно описани условия; залог върху движима вещ, отговаряща на
посочени изисквания; първа по ред ипотека; предоставяне на безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, с посочени изисквания относно срока на
банковата гаранция.
3
От заключението на допуснатата по искане на ответника съдебно-счетоводна експертиза,
се установява, че разходите, взети предвид от кредитора при определяне размера на ГПР са до
размера на договорените възнаградителни лихви и разходите, които съпътстват договора и
изготвянето му. В компонентите за изчисляване на ГПР на процесния кредит не са влезли разходи
за неустойка.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Безспорно е възникналото облигационно правоотношение между „Сити Кеш“ ООД, като
заемодател, и ищеца, като заемател, в резултат на сключения между тях договор за паричен заем
№ 364380/16.10.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на ответника паричен заем,
а той се е задължил да го върне. Безспорен е и факта на уговорената в чл. 8 от договора неустойка,
която се дължи от заемателя в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от договора
обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в чл. 9 ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване
нищожност на клаузата за неустойка.
Искът е допустим, тъй като е предявен между страните по договорно правоотношение и
при наличие на правен интерес от търсената с него защита, доколкото при положително съдебно
решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.
Разгледан по същество, искът е основателен.
Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Относно преценката за валидност на уговорка за неустойка и критериите за това
съдът съобразява мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по
тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения, като неустойката следва да се приеме за нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и ако към този
момент се установи, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън
присъщите й функции, то същата ще бъде нищожна. В случая от начина, по който е уговорена,
следва, че тя се дължи единствено поради неизпълнение на уговорено задължение за предоставяне
на обезпечение. В този си вид обаче, съдът счита, че клаузата за неустойка не е насочена към
стимулиране на длъжника да изпълни основното си задължение /връщане на погасителните вноски
по заема в срок/, нито е насочена към обезщетяване на вредите от евентуално неизпълнение на
това основно задължение, поради което приема, че същата излиза извън присъщите й функции и
следователно е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Отделно от това следва да се
отбележи, че въведените многобройни изисквания за обезпечение на потребителския кредит,
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде единствено и само
предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца
заемодател, т.е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна.
4
В допълнение на горното съдът приема, че клаузата за неустойка е и неравноправна по
смисъла на чл. 143 ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата е
необосновано висока (повече от 1/2) от размера на главницата. Неравноправната клауза също е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално /чл. 146 ал. 1 от ЗЗП/. Съгласно чл. 146 ал. 2 от
ЗЗП, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на
договор при общи условия. С § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП е транспонирана в българското
законодателство Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, като съгласно чл. 3 от същата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност,
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. В Директивата е регламентирано, че не се счита за индивидуално
уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. В случая се установи, че се касае за договор при
общи условия, с предварително уговорени изисквания към обезпечението, неизпълнението на
които обосновава дължимост на неустойката, от което следва, че неустоечната клауза не е
индивидуално уговорена. Ето защо, същата се явява нищожна и с оглед неравноправния си
характер.
Предвид изложеното, искът за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 8
от договора за паричен заем № 364380/16.10.2019 г., се явява основателен и следва да бъде уважен,
без да е необходимо да се разглеждат останалите възражения на ищеца, повечето от които касаят
договора в неговата цялост.
При този изход на процеса и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, с оглед уважаване на
исковата претенция изцяло, ищецът има право да му бъдат присъдени направените разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат. В случая съдът е освободил ищеца от
заплащане на такси и разноски в производството, на основание чл. 83 ал. 2 от ГПК. От
представения със списъка на разноски договор за правна защита и съдействие от 14.07.2021 г.
между ищеца и адвокат М.В. М., е видно, че между тях е постигнато съгласие адвокатът да
осъществява процесуално представителство на ищеца по настоящото дело безплатно, на основание
чл. 38 ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно ал. 2 от тази разпоредба, ако в
производството насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. С оглед това правило и при
съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.В. М. от
АК-Пловдив, сумата от 300.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на ищеца.
На основание чл. 78 ал. 6 от ГПК, тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса в производството, ответникът следва да заплати по сметката на Ловешкия районен съд
сумата 50.00 лева, представляваща държавна такса /4 % върху цената на иска, но не по-малко от
50.00 лева – чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Предвид изхода на процеса, следва да се отхвърли искането на ответника за присъждане
на направените от него разноски по делото.
5
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА по иск, предявен от Н. П. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, против
„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, за нищожна, на основание
чл. 26 ал. 1, предл. трето от ЗЗД и чл. 143 ал. 2, т. 5 от ЗЗП, клаузата за неустойка, предвидена в
чл. 8 от Договор за паричен заем № 364380/16.10.2019 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Н. П.
Д., с уговорен размер на неустойката от 173.84 лева.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на
адвокат М.В. М., ЕГН **********,от АК-Пловдив, с адрес на кантора: гр. Пловдив, бул.
„Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата 300.00 лв. /триста лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца Н. П. Д. по реда на чл. 38 ал. 2
във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати по
сметката на Ловешкия районен съд сумата 50.00 лв. /петдесет лева/, представляваща държавна
такса по делото.
ОТХВЪРЛЯ искането на „СИТИ КЕШ“ ООД, за присъждане на направените от него
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Ловешкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ловеч: _______________________
6