Р Е Ш Е Н И Е
№ 260425
гр. Кюстендил, 19.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на тридесети юни, две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 580
по описа на съда за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова
молба, депозирана от А.Д.С. против Национално бюро за правна
помощ.
В молбата се сочи, че на 04.01.2016 г. по
гражданско дело № 1483/2013г. на КРС бил издаден изпълнителен лист, по силата
на който ищцата била осъдена да заплати на ответника сума от 69.10 лв.,
представляваща деловодни разноски за предоставена правна помощ. Въз основа на
изпълнителния титул било образувано изп. дело № ************ от описа на ЧСИ В.
А., рег. № ***, район на действие – Окръжен съд – гр. Кюстендил, с взискател
ответникът в настоящото производство.
Сочи се, че процесната сума, като частно държавно
вземане, се подчинявала на правната уредба на Закона за задълженията и
договорите, в която връзка и вземането за нея било погасено по давност
(последната започнала да тече на 04.01.2016г. – датата на издаване на
изпълнителния лист като към момента на образуване на посоченото изпълнително
делото – 23.03.2021г., била изтекла).
Ето защо се поддържа искане да бъде постановено решение, по силата на което да се приеме за
установено спрямо Национално бюро за правна помощ, гр. ***,
ул. *****№ *, представлявано от Н. И., че А.Д.С., ЕГН: **********, адрес: ***,
не дължи сумата по изпълнителен
лист от 04.01.2016 г., издаден по гр.д. № 1483/2013 г. на КРС в размер на 69.10
лв. и представляваща деловодни разноски за предоставена правна помощ (частно
държавно вземане), за събирането на която е образувано изп.д. № ************ от
описа на ЧСИ В. А., рег. № ***, поради погасяване на вземането по давност.
Претендират
се и сторените съдебно-деловодни разноски.
Обстоятелства, от които
произтичат възраженията на ответника:
В срока
по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Навежда
доводи за недопустимост и неоснователност на исковата претенция.
Сочи
се, че на основание чл. 27б от ЗПП правомощието за събиране на процесното
вземане принадлежи на Национална агенция по приходите, но не и на ответника в
производството. Поради това интерес от предявяване на отрицателния
установителен иск ищцата би имала, ако същият бъде насочен именно срещу
посочената агенция.
Отделно,
претенцията била и неоснователна. Навеждат се аргументи по посока на това, че
давността за процесното вземане не е изтекла предвид обстоятелството, че същата
е била прекъсвана, а и спирана за периода от 13.03.2020г. до 21.05.2020 г. с
оглед нормативната уредба, приета по повод пандемичната криза в страната и
света.
Прави
се възражение за прекомерност на адвокатското възражение с искане същото да
бъде определено под законоустановения минимум.
В съдебно заседание исковата молба се поддържа, а ответната страна я
оспорва по вече изложени в отговора на исковата молба съображения.
Съдът, след като взе предвид
доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, че
в хода на производството по гр.д. № 1483/2013 г. на КРС ищцата е била осъдена
да заплати на ответника сумата от 69,10 лв., представляваща разноски за
предоставената й правна помощ.
За посочената сума е
издаден изпълнителен лист на 04.01.2016 г.
Не се спори и по това, че въз
основа на същия изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № ******* по
описа на ЧСИ В. А., приобщено към доказателствения материал.
От материалите по същото се изяснява, че с молбата за образуване на делото Национална
агенция за приходите, действаща като процесуален субституент, при условията на
процесуална суброгация в рамките на образуваното изпълнително производство, е отправила искане до частния съдебен
изпълнител за образуване на изпълнително дело за събиране на частно държавно
вземане, както и за извършване на справка за банкови сметки и за налагане на
запор върху тях. В хода на принудителното изпълнение е изпратена покана за
доброволно изпълнение до длъжника, получена на 24.03.2021 г., извършени са
справки за притежаваното от нея имущество, като е наложен запор на банкова
сметка. ***, ведно с такси и разноски – 399,99 лв., видно от уведомление на
ОББ, като сумата е била предена на ЧСИ, а запорът е вдигнат, като съобщението
за това е получено в банката на 09.04.2021 г. В хода на изпълнителното
производство длъжникът е възразявал по разноските за изпълнението, като е искал
от ЧСИ да спре изпълнителното производство до приключването на производството
по настоящия отрицателен установителен иск.
Останалите доказателства не променят крайните извода на съда, поради което
не следва да се обсъждат подробно.
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
Предявен е иск за
установяване несъществуването на правото, предмет на принудителното изпълнение,
с правно основание по чл. 439 ГПК. По своята правна същност той е проявна форма на защита на
длъжника в изпълнителното производство срещу материалноправната незаконосъобразност
на принудителното изпълнение. Последният има за предмет оспорване на вземането,
материализирано в изпълнителния лист и може да бъде основан единствено на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Следователно, в тази хипотеза в
доказателствена тежест на ищеца е да установи правния си интерес от търсената
искова защита – наличието на спор между страните относно съществуването на
вземането, а в тежест на ответника да установи реалното му възникване. В
настоящия случай ищцата твърди, че процесните вземания са погасени по давност, а
от това следва, че в тежест на ответното дружество е да установи наличието на
предпоставки, обуславящи нейното спиране или прекъсване.
При така указаната доказателствена тежест
страните са ангажирали писмени доказателства, като са наведени и доводи за
недопустимост на иска. Служебната проверка, необходима в случая с оглед
предмета на иска, установява следното:
От приетите по
делото надлежно заверени преписи на документи по образуваното пред ЧСИ В. А.,
рег. № ***, район на действие Окръжен съд – Кюстендил, изпълнително дело №
20217420400200, се установява, че страни по него в качеството на взискател и
длъжник са съответно ЦУ на Национална агенция за приходите и А.Д.С.. Взискателят обаче, не
е предявил собствени права, а е действал като оправомощено от закона лице да
събира частни държавни вземания по изпълнителни листове, съгласно разпоредбата
на чл. 27б ЗПП вр. чл. 3, ал. 7,
т. 8 ЗНАП (задължението представлява частно държавно вземане и се
събира от НАП по общия ред на ГПК - чл. 163, ал.
2 ДОПК). При това положение съдът приема, че са налице законово
делегирани правомощия на НАП да участва като страна - взискател в
изпълнителното производство, за събиране на частни държавни вземания. Същата
има качеството на процесуален субституент, действащ при условията на
процесуална суброгация в рамките на образуваното изпълнително производство.
Така, съдът намира, че на Национална агенция за приходите е възложено единствено
събиране на вземанията, като тя не се явява техен носител. Основанието
последната да иска изпълнителни действия и инициира изпълнително производство
не е качеството й на кредитор на задължените лица по тези вземания, а
законовата делегация да ги събира за сметка на действителния кредитор, страна
по съответното материално правоотношение - в случая НБПП. Следователно
доколкото НАП не участва в материалното правоотношение, представляващо източник
на вземането, то същата не е легитимирана да получи плащането и не е надлежен
ответник по иск за недължимостта му, тъй като отрицателният установителен иск
за недължимост на сумите по изпълнителния лист следва да се предяви срещу
лицето, което претендира да е носител на вземането и да има качеството кредитор.
В случая Агенцията участва като взискател по изпълнителното дело, но това не я
превръща в кредитор в материалноправен смисъл, тъй като, както вече се
отбеляза, тя не предявява свои вземания, поради което не е пасивно легитимирана
да отговаря по иска за установяване недължимост на сумите по издадения
изпълнителен лист, в който смисъл е и поддържаното от ответната страна
възражение. Поради посочените съображения последното се явява неоснователно.
Налице са обаче, други условия за недопустимост
на претенцията.
Този иск е средство за
защита на длъжника в изпълнителното производство срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение, при конкретно посочени в
закона специални предпоставки, както и общите процесуални предпоставки за
допустимост на производството, в. т.ч. правен интерес, за който съдът следи във
всяко положение на делото. Преценката на съда относно правния интерес зависи от
степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера
на ищеца.
От данните по постъпилото изпълнително дело се
установява, че сумата, предмет на изпълнението, е била събрана принудително,
чрез изпълнение на наложен от съдебния изпълнител запор върху банковата сметка
на ищцата – спр. писмо с вх. № 230-ОПЗ/*********/02.04.2021 г., заради което и
запорът е бил вдигнат. Липсва спор, че цялата сума, ведно със следващите се
такси и разноски е била преведена по сметката на ЧСИ. В този случай
разпоредбата на чл. 118 ЗЗД предвижда, че когато вземането е платено, въпреки
че е погасено по давност, платената сума не е лишена от правно основание и не
подлежи на връщане, тъй като погасителната давност само препятства възможността
на кредитора да защити вземането си чрез средствата на държавната принуда, но
не прави вземанията недължими.
С иска по чл. 439 ГПК, като
вече се отбелаза, се цели установяване несъществуването на изпълняемото право, а
в хипотезата на установена основателност изпълнителният процес следва да бъде
прекратен (арг. чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Именно в прекратяването на
принудително изпълнение при липса на изпълняемо право, се състои и защитата,
която се търси с установителния иск за несъществуване на вземането.
Защитата по чл. 439 ГПК е
срещу изпълняемо право и поради това не
би могла да бъде реализирана след като изпълнителното производство е било вече
прекратено поради погасяване на вземането. Отрицателният установителен иск би
бил допустим, когато с решението ще се постигне целеният резултат, без да се
налага предявяването на друг иск за постигане на търсения резултат. След като
принудата обаче вече е била проведена, взискателят – удовлетворен, а
производството – прекратено, простото отричане на изпълняемото право със сила
на пресъдено нещо не се явява адекватна защита и интересът от самостоятелно
предявяване на установителния иск отпада.
В настоящия случай в
производството по иска по чл. 439 ГПК не са били искани обезпечителни мерки
чрез спиране на изпълнението, поради което са били предприемани изпълнителни
действия, в резултат на които вземането е погасено, а производството –
прекратено. Действително, липсва приложен изричен акт на съдебния изпълнител,
но дори и да е налице такъв, следва да се има предвид, че изпълнителното
производство е висящо от момента на образуването на изпълнителното дело до
неговото прекратяване, но следва да се има предвид, че макар и образуването на
изпълнителното дело да става с разпореждане на съдебния изпълнител (чл. 434, ал.
1 ГПК), то прекратяването може да настъпи и по силата на закона (ex
lege). Тук е установено, че сумата, предмет на изпълнителния лист, ведно с
начислените такси, е събрана чрез наложен запор. Запорът е вдигнат, като
изрично съобщение за това е било изпратено, а и получено, в банката, която го е
изпълнила. С това не следват други действия в изпълнителното производство по
принудителното събиране на сумата. Така процесното изпълнително производство е
било прекратено при условията на чл. 433, ал.
1, т. 1 от ГПК по силата на закона, ex lege, независимо от липсата
на изричен акт на ЧСИ в тази връзка.
Хипотезата е аналогична на тази по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. В този случай издаденото от последния постановление има
само декларативен, а не конститутивен характер.
Именно поради горното, при
вече приключило изпълнително дело поради изпълнение, длъжникът би могъл да се
брани с осъдителен иск срещу взискателя за връщане на платеното в резултат на
изпълнителен процес, проведен при липса на изпълняемо право. За да получи
възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, породено от
материална незаконосъобразност на иначе процесуално законосъобразно изпълнение
след настъпване на новия факт, послужил за основание за отричане на правото на
принудително изпълнение (твърдяната погасителна давност), длъжникът разполага с
общия исков ред за предявяване на претенция за неоснователно обогатяване.
Вярно е, че с оглед нормите
на чл. 116 и чл. 118 ЗЗД за длъжника не е без значение дали вземането, предмет
на изпълнителното дело, е погасено лично от него, или е събрано в резултат на
някой от предприетите изпълнителни способи. Този факт обаче е неотносим
конкретно към предмета на настоящото производство, а би имал отношение досежно
основателността на евентуално заявена осъдителна претенция.
В тази насока е и съдебната практика, изразена в Решение
№99 от 28.06.2012г. на ВКС по т.д.№667/2011г., II т.о., ТК; Определение №130 от
24.07.2017г. на ВКС по ч.гр.д.№ 756/2017г., II г.о., ГК и Определение
№94/05.03.2015г. по ч.гр.д.№7398/2014г., I г.о. на ВКС, и становището на въззивната инстанция по в.ч.гр.д.№286/2019г. по описа на ОС-Кюстендил напр., и др.
Изложеното обосновава извод, че искът се явява недопустим
и следва да бъде оставен без разглеждане.
По разноските
и дължимите държавни такси:
При този изход на спора на ответника се следва
юрисконсултско възнаграждение. Размерът
му е определим по указанията в разпоредбата на чл.78,
ал.8 от ГПК „в полза на юридическите лица
и едноличните търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ”. От това следва, че
при определяне на дължимите разноски за юрисконсултска защита, съдът се
ръководи от размерите посочени в Наредба за заплащането на правната помощ, към
която разпоредбата на чл.37 от ЗПрП препраща. Съгласно разпоредбите на чл.25,
ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела и
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв., а ако делото
е продължило повече от три съдебни заседания или когато материалният интерес е
над 10000 лв. (какъвто не е този случай), възнаграждението може да бъде
увеличено с до 50 на сто от максималния размер от 300 лв. При тези условия и
като взе предвид конксретиката на този казус, съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. Те ще бъдат възложени в тежест на ищцата,
въпреки че е освободена от заплащане на такси по реда на чл.
83, ал. 2 от ГПК - така Определение
№629/01.11.2011 по дело №440/2011 на ВКС, ГК, IV г.о., Определение
№629/01.11.2011 по дело №440/2011 на ВКС, ГК, IV г.о. и мн. др.
Въпреки изхода на
спора, но съгласно нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК следващата се държавна такса за производството следва да остане
за сметка на бюджета на съдебната власт, доколкото ищцата е освободена от
заплащането й.
Водим от изложените съображения и на
основание чл. 439 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата
претенция на А.Д.С., ЕГН: **********,
с адрес: ***, против Национално бюро за правна помощ, гр. ***, ул. „*** № *,
представлявано от Н. И., за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищцата НЕ ДЪЛЖИ на ответника сумата в размер на 69,10 лв. (шестдесет и девет лева и
десет стотинки), представляваща деловодни разноски за правна помощ, за която
сума е образувано изпълнително дело № 20217420400200 от описа на ЧСИ В. А.,
рег. № ***, район на действие Окръжен съд – гр. Кюстендил, поради настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството по издаване на
изпълнителното основание факти, а именно – изтекла погасителна давност, като
недопустима и прекратява производството по делото.
ОСЪЖДА А.Д.С., ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплати на Национално бюро за правна помощ, гр. София, ул. „***“
№ *, представлявано от Н. И., сумата от ***,** лв. (сто лева и
нула стотинки), разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото
производство.
Решението (с характер на определение) подлежи на обжалване в едноседмичен
срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред Окръжен съд-Кюстендил.
Препис от решението да се връчи на
страните на осн. чл. 7, ал.2 от ГПК.
Съдия при Районен
съд – Кюстендил:______________