РЕШЕНИЕ
№ 119
гр. Карлово, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20215320101360 по описа за 2021 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с
чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК .
Ищцата - БЛ. Д. ИЛ. твърди, че на 27.01.2021г. е сключила с ответното
дружество договор за кредит по силата, на който са й предоставили в
собственост заемни средства в размер на 1000.00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40.05%, годишен процент на разходите – 48.38% и срок за
погасяване на заема 18 месечни вноски. Съгласно чл.6 от договора, заемът е
следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова
гаранция или поръчител отговарящ на чл. 33, ал.1 от ОУ към договора, а
именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да
е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са
Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
1
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 33,
ал.1 от ОУ към договора за кредит от договора, същият дължал неустойка,
визирана в чл.6.2, на кредитора в размер на 2018.36 лева, която той е следвало
да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се
кумулирала месечна вноска за неустойка. Ищецът бил усвоил изцяло
заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка, тъй като договорът за
кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не е посочен в
чл.3 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на
чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 40.05 %, към който се кумулира вземането,
представляващо скрита печалба визирана в чл.6.2 от договора за неустойка, с
която кредиторът допълнително се е обогатил се нарушават добрите нрави и
се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на
договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Или както е прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. №
4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „ понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност...“.
Твърди, че когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
2
средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума).
Сочи, че съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можело да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да можело да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече
от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави,
като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание
на това, че тя не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй
като към нея се кумулирала уговорената в чл.8 от договора неустойка. Реално
прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между
страните, противоречала на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на
които кредиторът се обогатявал неоснователно се явявали нищожни.
Порадитова, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие,
следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. Аргументите им, че
договореният размер на възнаградителната лихва противоречала на добрите
нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора, с
която следвало да се увеличи и стойността на реално приложения годишен
процент на разходите, били следните: Съгласно чл.6.1 от договора,
заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в чл.6 от
3
договора, респ. на чл. 33, ал.1 от ОУ към договора за кредит от договора, като
същият дължал неустойка на кредитора в размер на 2018.36 лева в случай на
неизпълнение.
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал. 4 от ЗПЗ, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение
на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които
те не могат да удовлетворят, те включвали в договорите за потребителски
кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането
на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да
обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки
за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събирали за
осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението следвало да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа
засправедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало
да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
4
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
ищеца съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на
ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката представлявала предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала
изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приемало безпротиворечиво, че тя можело да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на 2018.36 лева е загубила присъщите за
неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е повече от 200% от
заетата сума в размер на 1000.00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие
заотпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителят, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
5
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не можел да изпълни
договорното си задължение: За кредит от 1000.00 лева заемателят се е
задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово
възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната
работна заплата за страната или сумата от 3920.00 лева, т.е. лица, които
месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в
заем сума. Ограничение в процесния договор за заем било налице и по
отношение на изискванията относно лицата, които можели да поръчителстват
- те можело да бъдат само физически, не и юридически лица. Гарантите
трябвало да получават минимален осигурителен доход поне два пъти колкото
сумата по кредита, която трябвало да произтича само от сключен безсрочен
трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било
необосновано, тъй като физическо лице можело да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполага с движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката била договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън
присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения,
легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди
сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да
е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след
сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй
като на практика така се лишавал отгаранции срещу неизпълнението.
Нормално и логично било след като заемодателят поставял такива условия на
заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не
отпусне заема.
Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би
6
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и
алтернативно, и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще можел да се удовлетвори
за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй
като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на договора.
Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член
8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и
от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в
съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастваш
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл
клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчители била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика
7
такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако
не го осъществи, дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като
той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречали на принципа на добросъвестността, тъй като целяла да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения,
неустойката излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й
функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като
по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била
добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатявала неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала
ипечалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява
допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да
бъде обявявана по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя
да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като
част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т, 10
от ЗПК.Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от
8
предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит,
кредиторът или кредитният посредник предоставял своевременно на
потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на
предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за
сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по
чл. 5, ал.1 се предоставяла във формата на стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не било извършено
отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне
на паричен заем и представения стандартен европейски формуляр, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР,
посочен в чл.1 от договора обща сума за погасяване.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.6 от договора се
въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин заобикалял ограничението в
чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР - неустойката представлява повече от
200% от заетата сума.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били
известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
9
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е била
предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана
в чл.8 от договора представлявала предварително отчетена в падежните
вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно
изискванията на чл. 5 от ЗПК. Напротив, същата била в противоречие с
обявеното в чл.3, ал.10 от договора, в която изрично било предвидено, че
общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 1401.64 лева, като
разпоредбата очевидно не включвала оскъпяването визирано в чл.6 от
договора за кредит. Съгласно договора обща сума, за погасяване била в
размер на 1401.64 лева. В този смисъл, посочената в договора обща сума за
плащане от 1401.64 лева била подвеждаща за потребителя и същият не е
могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците
от забавата си. Клаузата на чл.8 от договора противоречала на добрите
търговски практики като илюстрирала директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължавала последния при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, (чл.143, т.5 ЗЗП). Такава разпоредба е в пряко противоречие и с
добрите нрави, поради което била и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Този извод се формирал от естеството на договора за кредит (потребителски с
по-слаба и уязвима страна), от съотношението на заема и неустойката, от
съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се
калкулирала и неустойката, както и от съпоставка с вредите от
неизпълнението.
Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския
договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният
лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък
от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело
С-453Д0 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
10
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлявал един от елементите, на които можело да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в
договора, сочеща неверен ГПР водела до недействителност на кредитната
сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не
било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорът да бъде
посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден
относно действителния му размер в разрез с изискванията на
добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не
пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. По
силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита,
поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите
суми, тъй като е следвало в ГПР и във ФЛП да бъде посочено вземането на
кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР. Защитата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 Конституцията на РБ
и е една от основните защитни политики на Европейски съюз. Нормите,
регламентиращи потребителската защита имат характера на императивни и
специални такива. Специалните основания за недействителност на договора
по смисъла на чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на
потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който
същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора
катоедностранен търговски и специфичната специализирана и сложно
организирана финансова материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създават
висок риск за средния потребител да претърпи вреди от недобросъвестно,
непълно или подвеждащо предоставяне на информация от търговеца, или
поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да
осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на
разбираем език и подходящ аналитичен вид.
11
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само
частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
можело да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не можела
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
можело да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора
относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли
да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с
оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на
Съда на ЕС, с които било дадено разрешението, че националните съдилища не
са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи,
че договорът трябвало по принцип да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна
възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд
бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива
договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на
дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте
клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който
се упражнявал върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на
неравноправните клаузи спрямо потребителя.
Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
договорът за потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като
възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че недействителността
на уговорката относно договорната лихва водела до нищожността на целия
договор. Аргумент за недействителност на договора на това основание
можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита,
дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на
императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7-9 ЗПК, сред които са точното
определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. От изложеното
12
следвало, че законът поставял важен акцент на посочената уговорка относно
цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на
яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна
защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвения процент по
кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентиращи
част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвения процент
- представляваща част от същественото съдържание на договора правело
цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на
задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач
или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузата в чл. 6 от договор за кредит, като противоречаща на принципа на
добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит
Ответното дружество – „*****“ ООД намира предявените от ищцата
искове за неоснователни и недоказани по следните аргументи:
На 27.01.2021 г. ищцата била подала заявление за сключване на договор
за паричен заем чрез интернет-страницата на дружеството на адрес
littps://сredirect. htg/. Потребителят е въвел трите си имена, ЕГН, телефонен
номер, адрес на електронна поща, желаната сума на кредита и броя на
погасителните вноски. Прочел е и е прие Общите условия на дружеството,
като изрично е декларирал, че ги приема и се съгласява с посочените.
Потребителят е посочил адрес на електронна поща **************@*****.***
за кореспонденция с кредитора, както и начин заполучаване на заемната сума
- в брой на каса на „И.“ АД. На посочения адрес дружеството е изпратило
СЕФ, договор за потребителски кредит К. № 490003 погасителен план към
него и приложимите към договора Общи условия.
13
Не оспорва релевираното обстоятелство, че между БЛ. Д. ИЛ., с ЕГН
********** и „*****“ ООД бил сключен договор за паричен заем № 490003
от дата 27.01.2021 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от
1000 лева. Не оспорват и обстоятелството, че заемните средства са
предоставени от „*****“ ООД на потребителя съобразно посочените в
договора условия. Моли съда да отдели посочените за безспорни между
страните обстоятелства. Независимо от посоченото оспорва иска на всички
заявени основания. Твърди, че БЛ. Д. ИЛ. не е заплатила сумата от 2018.36 лв.
по клаузата за неустойка.
Неправилно било твърдението, че посоченият в договора фиксиран ГЛП
не е действително приложения. Неправилно ищецът твърди, че към размера
на годишния лихвен процент следвало да се прибави размерът на уговорената
в чл. 6.2 неустойка, тъй като същата представлявала „скрита печалба“ за
кредитора по договора. Неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение от страна на заемополучателя водело до задължение, същият да
заплати определена сума за неустойка по договора. В случай, че потребителят
предостави посочените, то същият нямало да заплаща неустойка, което било
изрично уговорено в чл. 6.1 от договора. Договорната лихва по същността си
е възнаграждението, което кредиторът получавал от отпускането на кредита
на потребителя. Възнаграждението не зависело от осъществяването на
някакво условие, каквото е заплащането по неустоечната клауза. Функцията
на неустойката не е възнаграждение, което кредиторът щял да получи при
усвояване на сумата по кредита от потребителя, а целяло да обезпечи
вземането по договора за кредит при съблюдаване на икономическото
състояние на длъжника.
Относно възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, ищецът твърди, че клаузата за възнаградителната лихва била нищожна,
поради противоречие с добрите нрави. Излагат твърдения, че с уговорения
ГЛП в размер от 40.05% се нарушавали добрите нрави, тъй каторазмерът на
възнаградителна лихва, надвишавала трикратния размер на законната лихва.
Соченото от ищецът ограничение, а именно трикратният размер на законната
лихва, надхвърлянето на което, според него, има за последица противоречие с
добрите нрави, почивало на отменени нормативни актове, които не били
приложими към дата на сключване на договора 27.01.2021 г. - Законите
14
против лихвоимството от 31.03.1931 г., от 30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г.,
както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите,
влоговете и кредитите на населението и фирмите - арг. от Решение № 906 от
30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. Твърдяната от ищеца
съдебна практика в частта й относно приетия размер на възнаградителната
лихва била неприложима към процесното договорно отношение, тъй като
същата била постановена при по-различна социално-икономическа
обстановка и при различни условия, различна нормативна база и обществени
отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него на
различни правни субекти. В тази връзка следвало да се отбележи, че след
влизането на Република България в Европейски съюз вътрешното
законодателство в областта на потребителското кредитиране било
синхронизирано с европейското, като основен акцент бил поставен върху
установения в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от
23 април 2008 година баланс между гарантираната с Договора за
функциониране на ЕС свобода на договаряне в рамките на установения
вътрешен пазар и засилената потребителска защита. Ето защо счита, че
прилагането на цитираната съдебна практика относно договорната лихва,
установена при действието на различни нормативни актове и
социалноикономически условия от преди влизането на страната ни в ЕС,
съставлявало недопустимо регулиране на пазарни обществени отношения от
съда в нарушение на ДФЕС, вътрешното и европейското законодателство в
областта на потребителското кредитиране и по-конкретно Директива
2008/48/ЕО. Още повече, че европейското законодателство не въвеждало
изрично ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния
размер на законната лихва. Напротив, българският Закон за потребителския
кредит въвеждал имплицитно ограничение в размера на законната лихва чрез
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвеждане на пределен размер на годишния
процент на разходите, тъй като същата съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1
ДР е компонент при неговото определяне. В този смисъл и твърдението за
недействителност на договорната лихва не намирала опора в действащото
законодателство, тъй като към датата на сключване на процесния договор за
кредит, посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК е била в сила. По
аналогичен въпрос ОС Варна в Решение № 1227 от 13.07.2021 г. на ОС -
Варна по е. гр. д. № 1084/2021 г., е приел, цитира: „ Действително в случая
15
договорения лихвен процент надвишавал четири пъти законната лихва, но
отчитайки обстоятелството, че се касаело за рисково небанково
кредитиране по занятие, при което цената на обичайно предлаганата услуга
следвало да покрива по-големи очаквани загуби от дейността, а това от
своя страна налагало по-големи лихви, липсата на предоставено обезпечение,
както и съобразявайки размера на предоставената сума с този на
уговореното възнаграждение и периода за издължаване на кредитния ресурс,
то съдът намира, че горепосочената клауза не регламентирала прекомерен
размер на договорна лихва, който да обосновавал нейната нищожност“.
Неправилни били твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение,
което в действителност се явявало „допълнителна печалба“ за кредитора.
Следвало да се отбележи, че доводите на ищеца за заобикаляне на закона
противоречали на твърденията му за нищожност на неустойката, поради
противоречие с добрите нрави. Това било така, защото съгласно трайната
практика на ВКС /Тълкувателно решение № 5/28 ноември 2012 г., Решение №
22/01.02.2016г. по гр.д.№ 4447/ 2015 г., ВКС, IV г.o., Решение №
107/23.03.2012г. по гр.д № 689/2011, ВКС, ІVг.о./ фактическият състав на
заобикаляне на закона инкорпорирала един обективен елемент - две или
повече действителни съглашения, като всяко от тях само по себе си
противоречало на повелителните правила, съдържащи се в нормативните
актове, и един субективен елемент - обща съзнавана и от двете страни по
съглашенията цел за постигане на забранен от правото резултат посредством
сключването на сделките. За да е налице заобикаляне на закона, било
необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с няколко
действителни съглашения. Т.е. заобикаляне на закона не можело да бъде
осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока били изложените
от ищеца твърдения. В конкретния случай не били налице нито обективният,
нито субективният елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона.
Доколкото ищецът твърдял, че неустоечното задължение е недействително на
собствено основание, то същото не би могло да бъде част от валидно
извършените сделки, чрез които да се постигане забранен от правото
резултат. С оглед на това то не би могло да бъде част от сключените между
страните сделки, целящи заобикалянето на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Още повече, че твърдението, че целта за заобикаляне на закона е била
16
известна единствено на кредитора по договора, но не и на ищеца, то това би
довело до липса на субективния елемент от фактическия състав на
заобикалянето на закона. С оглед на посоченото, счита за неоснователно
твърдението за нищожност на процесния договор на основание заобикаляне
на закона.
Относно възражението, че клаузата за неустойка е нищожна - в
исковата молба ищецът е направил твърдение, че клаузата за неустойка е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави
са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които
изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и
субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Правилата на морала,
подобно на императивните норми на закона, лимитирали свободата на
договаряне и автономията на волята на страните. Прекрачването на тези
предели се санкционирало от закона с нищожност на съответната уговорка -
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Във всеки случай на предоставяне на потребителски
кредит, финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск,
във връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се
оценявал преди момента на сключване на договора за заем, като към този
момент се преценявало и носения от финансовата институция финансов риск.
Нивото на риска, от своя страна, зависело от редица фактори от обективен
характер, като част от тях са изначално известни на кредитора (напр.
факторите, свързани с платежоспособността на потребителя), а друга част
зависели от точното изпълнение на договора от страна на потребителя.
Кредиторът следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на
данните, налични в справката от Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените
механизми за обезпечение на задължението.
Ето защо обезпечението на задължението било съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му
предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или
банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на
потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на
17
договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е
приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при
условие, че същият представил надлежно обезпечение - поръчител или
банкова гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да
сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя
водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов
риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото е налице и в
конкретния случай). Поради тази причина, за недопускане на неравновесие
между правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните са
съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за
предоставяне на обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат
ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно допустим способ за
това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този
начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили
неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за
предоставяне на обезпечение в една от двете форми. За яснота на
изложението следвало да се отбележи, че действащото българско
законодателство дефинирало задължението за представяне на обезпечение
като съществено за интереса на кредитора. Така например разпоредбата на чл.
71 ЗЗД предоставяла възможност на кредитора да търси изпълнението на
срочно задължение и преди срока, когато длъжникът е станал
неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
В контекста на горното обаче следвало да се съобрази и
обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми
зависело изцяло от волята и действията на потребителя. Нещо повече, чрез
неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на
обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед на волята
накредитора е увеличил носеният от него финансов риск. Това увеличаване на
риска се случвало пост фактум - след датата на отпускане на кредита и то по
волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на договорно
задължение. Това обстоятелство представлявало едно бъдещо несигурно
събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и
18
сключването на договори по чл. 12 ЗЗД, не би могло да бъде презюмирано
изначално от кредитора. Счита, че кредиторът не е могъл и не е бил длъжен
да предвиди при сключването на договора, че въпреки, че е информирал
клиента за задължението му за предоставяне на обезпечение /посочено в
Стандартния европейски формуляр/, ищецът е договарял недобросъвестно с
изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение. Обратното
би означавало да се приеме, че съдът бонифицирал недобросъвестната страна
по договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в нарушение на общоприетия
принцип в правото за черпене на права от собственото недобросъвестно
поведение. В случай че ищецът изначално е бил наясно, че не можел да
предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно е
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с
ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай, че
договореният между страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за
осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това
кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок,
ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо
обезпечение. В настоящия случай клиентът не е сторил нито едно от двете
неща. Съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
използването на критерии, като естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечавал с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следвало да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излизала
извън присъщите й обезпечителна и санкционна функции (Решение № 776 от
5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
Марио Първанов). В настоящия случай при сключване на процесния
кредитищецът не бил представил каквото и да било обезпечение, което да
гарантирало дори и в минимална степен интереса на кредитора от връщането
на сумата по договора за заем.
Неправилно било твърдението, че действително приложеният в
договора за кредит ГПР е различен от посочения е него - видно от
19
съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия
били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при
определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за
определяне на годишния процент на разходите е дефиниран императивно в
чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагали с правна възможност
за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в
размер на 48.38% е изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като
видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е
посоченият в договора годишен лихвен процент. За доказване на
обстоятелството, че в договора за кредит са посочени всички допускания,
взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на
разходите, молят да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза.
Горепосоченото е застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл. 4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви
в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при
които последният можел да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се
определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква „а“ от нея се
уточнява, че ГПР трябвало да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия
разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната
математическа формула, има съществено значение /в този смисъл
Определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685,
т. 69 и 701. В случая към момента, в който договорът бил сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната
изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключване на договора.
Неправилно е твърдението, че в размера на ГПР следва да бъде включен
и размерът на неустойката - неоснователно било твърдението на ищеца, че в
годишния процент на разходите следвало да бъде включен и размерът
науговорената неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение. Това противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т.
1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Съгласно трайно възприетата съдебна практика противоречието на
20
неустойката с добросъвестността и излизането й извън присъщите й функции,
са предпоставка за обявяване на неустоечната клауза за нищожна. Т.е.
правните последици от уговаряне на неустоечно задължение, което
противоречи на добрите нрави, се изразявало в неговата нищожност, а не в
трансформирането му в друг вид задължение, преследващо съвсем различна
от първоначално заложената му цел. Уговорената неустойка се явявала
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а именно
задължението на потребителя, в тридневен срок от подписването на същия, да
учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или
поръчител. Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не
можело да се взема предвид при изчисляване на ГПР. От тук следвало, че
неустойката не влизала в посочения размер на ГПР и не можело да се
приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното
между страните, тя нямала такава функция. Съгласно Съображение 20 от
Директива 2008/48/ЕО Общите разходи по кредита за потребителя следвало
да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси,
заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които
потребителят следвало да заплати във връзка с договора за кредит, с
изключение на нотариални такси.
Намира, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1,
т.10 от ЗПК. Неправилно било твърдението, че договорът за кредит не
отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно от съдържанието
на представения договор за потребителски кредит, в същият са посочени
всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния
процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните
по договора не разполагали с правна възможност за неговото определяне по
различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48.63 %, изчислен по
формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на
процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен
лихвен процент. Ищецът твърди, че кредиторът не е изпълнил и
задължението си да посочи в договора размера на общата сума, дължима от
потребителя. Видно от самия договор за кредит в чл. 3.10 била посочена
общата сума за плащане в размер на 1401.64 лв., като за формирането на
същата кредиторът е взел предвид допусканията, включени в ГПР по кредита,
21
с оглед на което е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В ЕДНОМЕСЕЧНИЯ СРОК за отговор, съдът е сезиран с НАСРЕЩНА
искова молба подадена от „*****“ ООД против ищеца – БЛ. Д. ИЛ. по
първоначалния иск за постановяване на решение, с което да осъди Б.И. да
заплати на „*****“ ООД следните суми: сумата в размер на 128.36 лева,
представляваща неплатената част от главницата по падежиралите до момента
вноски, ведно със законната лихва от датата на подаване на настоящата
искова молба до датата на окончателното плащане; сумата от 33.06 лв.,
представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 27.09.2021г.,
до 27.10.2021 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане; сумата от 694.24 лева, представляваща
непогасен остатък от главницата по непадежиралите вноски за периода
29.11.2021г.- 27.07.2022г, обявени за предсрочно изискуеми с настоящата
искова молба, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до датата на окончателното плащане.
В условията на евентуалност, в случай че съдът обяви договор за
паричен заем К. № 490003 от 27.01.2021г. за недействителен, моли да бъде
осъдена БЛ. Д. ИЛ., с ЕГН ********** да заплати на „*****“ ООД сумата от
575 лева, представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита,
формирана като остатък от непогасената главница по падежирали и
непадежирали вноски, ведно със законната лихва от дата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане. Претендира за направените по
делото разноски, като Б.И. може да извърши плащанията на дължимите от нея
суми по следната банкова сметка на дружеството, а именно - *********, в
„И.” АД, с титуляр на сметката „*****” ООД.
Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, за
претендираното от Б.И. адвокатско възнаграждение.
ИЩЕЦЪТ по насрещния иск - „*****“ ООД твърди, че на 27.01.2021г.
ответницата подала заявление за сключване на договор за паричен заем чрез
интернет-страницата на дружеството на адрес https://credirect.bg/.
Потребителят е въвел трите си имена, ЕГН, телефонен номер, адрес на
електронна поща, желаната сума на кредита и броя на погасителните вноски.
Прочел е и е прие Общите условия на дружеството, като изрично е
декларирал, че ги приема и се съгласява с посочените. Потребителят е
22
посочил адрес на електронна поща **************@*****.*** за
кореспонденция c кредитора, както и начин за получаване на заемната сума -
в брой на каса на „И.“ АД. На посочения адрес дружеството е изпратило СЕФ,
договор за потребителски кредит К. № 490003 погасителен план към него и
приложимите към договора Общи условия. Процесният договор бил за сумата
от 1000 лв., брой на вноските - 18, вид на вноската - месечна, ГПР 48.38%,
ГЛП 40.05%. Заемната сума била получена от кредитополучателя в брой, при
подписването на договора. В чл. 4 от договора е поместен погасителния план,
като видно от същия в него били посочени номера на вноската, падежа,
сумата за главница и лихва, както и дължимата неустойка, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора.
До датата на подаване на настоящия иск Б.И. не е погасила задълженията си
по договора. До датата на подаване на насрещенен иск Б.И. страна е
извършила плащания по договора на следните дати: 01.03.2021г. на сумата в
размер на 190 лв.; 24.04.2021г. на сумата в размер на 220 лв. и 26.04.2021г. на
сумата в размер на 15 лв.
Извършените плащания не били достатъчни за погасяване на
задължението по договор № 490003 от 27.01.2021 г. С извършване на
процесиите плащания с общ размер 425 лв. са погасени задължения за
възнаградителна лихва и част от главницата. Кредиторът в съответствие с
правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД погасявал задължението на Б.И. по договора за
кредит в последователност - възнаградителна лихва, главница. Съгласно чл.
26, т. 4 от Общите условия кредиторът можело да направи кредита
предсрочно изискуем, в случай на забава или неизпълнение на задълженията
по договора. В конкретния случай кредитополучателя е в частично
неизпълнение на вноска № 8, с падеж 27.09.2021 г., и в пълно неизпълнение
на вноска № 9, с падеж 27.10.2021г. С оглед на уговореното в чл. 26, т. 4 от
Общите условия, приложими към договора за кредит, считано от 28.09.2021
г., за Б.И. е възникнало правото да направи кредита предсрочно изискуем.
Тъй като предсрочната изискуемост на вземането, произтичащо от
договор за кредит, настъпвала след като кредиторът е упражнил правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявил това на длъжника, тя
представлявала изменение на договора, което настъпвала при наличието на
две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
23
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. С оглед на това
следвало да се приеме, че се е осъществил обективният факт, който се явявал
предпоставка за упражняването от кредитора на правото му да обяви
предсрочната изискуемост, а именно незаплащане в размера и сроковете,
уговорени в погасителния план по договора за паричен заем. За да породи
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита действие било
необходимо и волеизявление на кредитора, отправено до длъжника,
обективирано в писмен документ, съдържащ изрично и недвусмислено
изразено позоваване на обстоятелствата, въз основа на които кредиторът
упражнявал правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Съгласно
трайната практика на ВКС, обективирана в Решение №77/10.05.2016 по дело
№3247/2014 на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. №
57/2012 г. на ВКС, I т.о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на
ВКС, II т.о и др., исковата молба може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на
препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявявал на
длъжника. С оглед на посоченото с насрещната искова молба правят
изявление до БЛ. Д. ИЛ., с ЕГН **********, в качеството й на
кредитополучател по договор за паричен заем № 490003 от 27.01.2021г., че
представляваното от него дружество счита процесния кредит за предсрочно
изискуем. Поради това с настоящата насрещна искова молба обявяват за
предсрочно изискуем непадежиралия остатък от задължението по процесния
договор за вноски № 10 с падеж 29.11.2021г., вноска № 11 с падеж
27.12.2021г., вноска № 12 с падеж 27.01.2022г., вноска № 13 с падеж
28.02.2022г., вноска № 14 с падеж 28.03.2022г., вноска № 15 с надеж
27.04.2022г., вноска № 16 с падеж 27.05.2022г., вноска № 17 с падеж
27.06.2022г., вноска № 18 с падеж 27.07.2022г.
Сочи, че с разрешението дадено с Тълкувателно решение № 3 от
27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК е прието, че по кредит,
обявен за предсрочно изискуем, се дължи сума в размер на непогасения
остатък от главницата; определената с договора за паричен заем
възнаградителната лихва върху главницата до момента на пораждане на
действието на предсрочната изискуемост, а именно връчването на препис от
настоящата искова молба; както и законната лихва върху главницата от датата
на настъпването на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Прави
24
уточнение, че към момента на предявяване на настоящата искова молба
размерът на възнаградителната лихва е 280,66 лв., като с внесените от
потребителя суми същата била погасена до размера 247,60 лв. По този начин
към датата на предявяване на настоящия насрещен иск дължими се явяват:
сумата в размер на 128.36 лева, представляваща неплатената част от
главницата по падежиралите до момента вноски, ведно със законната лихва от
датата на подаване на настоящата искова молба до датата на окончателното
плащане; сумата от 33,06 лв., представляваща незаплатена възнаградителна
лихва за периода 27.09.2021г., до 27.10.2021 г., ведно със законната лихва от
дата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата от
694,24 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по
непадежиралите вноски за периода 29.11.2021г.- 27.07.2022г, обявени за
предсрочно изискуеми с настоящата искова молба, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до датата на окончателното плащане.
Освен горепосочените вземания дължимо оставало и вземането за
неустойка, което обаче НЕ Е предмет на насрещния иск, тъй като същото ще
бъде предявено в отделно исково производство.
В случай че съдът прогласи недействителността на договора за кредит,
то на основание чл. 23 ЗПК за потребителя, възниква задължението да върне
на кредитора чистата стойност на кредита. Тъй като към момента на
завеждането на настоящата насрещна искова молба потребителят не е
погасявал главницата по процесния договор, то за „*****“ ООД ще бъде
налице претенцията за заплащане от ответника на сумата от 575 лева,
представляваща непогасената главница по Договор за паричен заем № 490003
от 27.01.2021г. С оглед на горепосоченото при условията на евентуалност
предявяват насрещен иск за заплащане на сумата от 575 лв., представляваща
неизплатената част от чистата стойност на заетата по договора сума.
ОТВЕТНИКЪТ по насрещния иск - БЛ. Д. ИЛ. счита предявения иск за
неоснователен и за недоказан в претендирания размер. Възразява срещу
дължимостта на посочените в исковата молба суми. Счита, че Договор за
кредит е нищожен, поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т.
9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици
по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата
25
стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема. В
правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.
№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д. №5093/2007г.,
определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез
която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правел от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.
26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на доверителя му с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното
ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е
прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение,
водещо до нищожност.
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
26
дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на
ползване, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок от
стойността на заема не е обяснимо нито с разходите, които прави
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не
била типична дори за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът
на формираната от ищеца печалба надвишавала близо четирикратен размера
на предоставения заем. Следвало да се има предвид и че рискът при
небанковите финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите
институции, тъй като Кредиторът рискувал собствени средства, а банките
носят задължението за опазване на привлечените депозитни средства, което
било свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение /така влязло в
сила Решение № 1915 от 14.10.2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11
състав по в.т.д. № 3426/16г./.
Освен това, съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий можело да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да можела да се приеме като максимален
размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишавала с
повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми /в този смисъл
решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005 на второ г.о./. По
аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми възнаградителната
лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40,05 %
годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на
неустойка, надхвърляла с над 10 пъти законната, което представлявало
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, тъй като надвишавала драстично трикратния размер на
законната лихва. Процесиите клаузи на договора, накърнявали договорното
равноправие между страните, противоречали на добрите нрави и били в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което
същите се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е
27
уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е
възниквало за доверителя му.
Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с
уговорката да се заплащала неустойка и такса експресно разглеждане се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
на ПМС № 426/14г. Реално това бил начин кредиторът да си набави
допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва. Възразява, че са нищожни като противоречащи на
добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК
клаузите от договора за заем, в които било посочено, че годишният процент
на разходите е в размер на 48.38%, а действителният ГПР е в различен размер
от посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема.
Същевременно по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не
е установен механизмът, по който е изчислен този процент и по - конкретно
какви други разходи, освен възнаградителната лихва са включени в него.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и
поетите с него права и задължения се формирал извод, че последният има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следвало при
преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му
редакция /така в определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело №
3026/2015г., 1 г.о./. Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно
договорът да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни
части от договора можело да доведе до нищожност на целия договор, само
28
ако частта не можело да бъде заместена по право от повелителни правила на
закона или ако не можело да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните
клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната
лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми
на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит, включващо начислена неустойка и такса експресно разглеждане, и
калкулираща му допълнителна печалба.
Аргумент за недействителност на договора на това основание можело
да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-
12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставял
важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на
договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за
попълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвеният
процент по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита / чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чието изчисляване се извършвало
като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълнявали своите
задължения в съответствие с първоначално определените срокове.
Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора
за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от
същественото съдържание на договора правели цялото заемно съглашение
нищожно.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
29
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като такса
експресно разглеждане в договора, сумата представлявала предварително
отчетена в падежните вноски сума, която не е. Поради невключването на
неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговарял
на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването
в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453Д0 било прието,
че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлявал един от елементите, на които можел да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен
ГПР водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването по
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по
кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му
размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР договорът за потребителски кредит, като недействителен,
не пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение.
По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита,
поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите
суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на
кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР.
30
Относно липсата на надлежно връчено уведомление от страна на
„*****“ ООД за настъпила предсрочна изискуемост сочи, че с т.18 на ТР
№4/2013 г. на ВКС се регламентира, че постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или
при други обстоятелства кредит става предсрочно изискуем и без да
уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда
действие, ако дружеството кредитор изрично не е заявило, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да
е достигнало до длъжника кредитополучател, преди подаване на заявление за
издаване на заповед за незабавно производство по реда на ГПК. Анализът на
ал.2 на чл. 60 ЗКИ сочи „Когато кредитът или отделни вноски от него не
бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато
кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на
една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на
заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския
процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги“
налага извода, че законодателят е предвидил 2 хипотези, при които съдът
може да бъде сезиран по реда на ГПК: 1./ Когато кредитът или отделни негови
вноски не са издължени на падежа (без кредитът да бъде обявен за
предсрочно изискуем) и 2./ Когато кредитът бъде обявен за предсрочно
изискуем, поради неплащането на две или повече вноски, т.е. обявяването на
кредита за предсрочно изискуем е действие, предхождащо сезирането на съда
по реда на ГПК. Следвало да се отбележи и това, че както обективното
настъпване на условията за предсрочна изискуемост, така и субективният
момент - обявяването, имали значение за определянето на момента, от който
цялото вземане е станало изискуемо и оттам - началната дата на наказателни
лихви и/или на погасителна давност и пр.
Счита, че не е налице редовно връчване, респ. уведомяване от страна на
ищцовото дружество за настъпилата предсрочна изискуемост, тъй като,
уведомлението за настъпила предсрочна изискуемост не е достигнало до
кредитополучателя, същият не е сменял посочения в договора адрес. На
следващо място всички съобщения и книжа до ответника са връчвани на
посочения в договора адрес. В настоящия случай страните са определили
способи за връчване на кореспонденция между тях, която да се извършва на
посочените в договора адреси. В клаузите на договора липсвало изрично
31
приравняване на опита за доставяне на фактическото му получаване.
Фингирането на недоставено или само на изпратено съобщение като
получено цели защитата срещу недобросъвестно поведение на получаващата
страна в случай, че същата се укрива или отказва да получава съобщения.
При липсата на ясно разписани в договора правила относно предпоставките,
при които кредиторът можел да счита, че опитът му за връчване представлява
полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на
неуспешния опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна,
счита, че договорната клауза не предвиждала фингирано връчване на
съобщения.
Поради изложеното счита, че волеизявлението на кредитора не е
достигнало до длъжника и съответно не е настъпила предсрочна изискуемост
на вземането по договора за кредит. Отнасянето на кредита в просрочие и
отбелязването му като изискуем е счетоводна операция и нямало характер на
уведомление за длъжника. Съгласно разясненията в т. 18 на ТР № 4/13г.
вземането не е изискуемо към момента на подаването на заявлението по чл.
417 ГПК и независимо от обстоятелството, че кредиторът се е позовал на
предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба.
МОЛИ съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан. По изложените съображения, счита, че до момента на
преустановяване на плащанията от ответникът, кредиторът е надвземал
неправомерно договорна лихва в размер на 222,44 лева, която е получавал без
основание. Поради което, предявява при условията на евентуалност
ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ: ако съдът счете предявения иск за
главница в размер на 575.00 лева за основателен, то на основание чл. 103, ал.
2 от ЗЗД, предявява възражение за ПРИХВАЩАНЕ между главницата по
кредита в размер на 575.00 лева със сумата от 313.24 лева, представляваща
получена от ответното дружество, неустойка в размер на 313.24 лева, със
сумата 66.76 лева представляваща получена от ответното дружество,
възнаградителна лихва в размер на 66,76 лева, без правно основание от ищеца
въз основа на нищожни договорни клаузи от договора за паричен заем.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
32
С договор за паричен заем № 490003 от дата 27.01.2021 г. между
страните, на ищцата е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при
следните условия: срок - 18 месеца или до 27.07.2022г., при фиксиран
годишен лихвен процент - 40.05% и годишен процент на разходите – 48.44%,
при общ размер на всички плащания - 1 401.64 лева. Предвидена е още и
неустойка (т. 6.2. от договора) при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение в размер на 2 018.36 лева, платима разсрочено
заедно с всяка вноска.
Като писмено доказателство е представено и копие от договора за
паричен заем, погасителния план към него и Общите условия на „*****“ ООД
за заеми, в сила от 08.03.2019г.
Прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според която
вещото лице по въпроса – какъв е размерът на възнаградителната лихва,
приложен по договора за кредит, сключен между страните? е посочило, че
в договора за кредит, сключен между „*****“ ООД и БЛ. Д. ИЛ. е
регламентирано, че размерът на годишен процент на разходите е 48.38% и
това е възнаградителната лихва, като същата възлиза на стойност 401.64 лева.
По отношение на въпроса - какъв е размерът на годишния процент на
разходите,определен съгласно Приложение № 1 на Закона за потребителски
кредит?, вещото лице е посочило, че при годишен процент на разходите е
48.38%, за периода 27.01.2021г. до 27.017.2022г., размерът на законната лихва
е 10%. За да бъде превишен този размер в пет пъти, е необходимо годишния
процент на разходите да бъде 50.01%.
По отношение на въпроса - кои са разходите,взети предвид от
кредитора при определяне размера на ГПР по договора за кредит?, вещото
лице е посочило, че разходите, съпътстващи кредитния договор при коректно
поведение от двете страни, са следните: разходите, които съпътстват договора
и изготвянето му; такси; лихви върху кредита; комисионни по обслужване на
кредита (съществуват при кредити, сключени преди 2014 г.); застраховки,
сключени по време на изготвяне на договора.
Вещото лице посочва, че на поставените въпроси в насрещната искова
молба, касаещи: какви суми и на кои дати е заплатил потребителя по
договора за паричен заем К. № 490003 от 27.01.2021.?; Какъв е размерът на
не погасената главница по падежиралите вноски по договора за паричен
33
заем К. № 490003 от 27.01.2021.?; какъв е размерът на непогасената
главница по непадежиралите вноски по договора за паричен заем К. №
490003 от 27.01.2021.? какъв е размерът на възнаградителната лихва за
периода от 16.02.2021г. до обявяването на предсрочна изискуемост на
договор за паричен заем № 496553 от 16.02.2021г и каква сума от нея е
погасена?; какъв е размерът на непогасения остатък от чистата стойност
на кредита, формирана като остатък на непогасената главница по
падежирали и непадежирали вноски? - не може да даден категоричен отговор
преди да бъдат предоставени, поисканите от Експертизата документи от
счетоводството на „*****“ООД, ЕИК *****, които до този момент -
10.04.2022г. не са и предоставени.
В устния си доклад пред съда вещото лице дава отговор да
допълнително формулиран въпрос – с какъв процент се оскъпява кредитът с
уговорената в договора неустойка, като посочва, че съгласно чл. 6 от
договора за кредит има оскъпяване с 2018.36 лева, което изразено в процент
съставлява – 143.99%.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е
усвоила заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецата пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон, а именно - ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
34
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9
и 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.44%, а възнаградителната лихва
(фиксиран ГЛП)- 40.05%, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на
договора е предвидено, че неустойката по чл. 6 ще се заплаща разсрочено,
заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 2 018.36 лева (при
отпусната заемна сума от 1 000 лева тя дори надвишава стойността на
кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка
се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение
(банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен),
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
35
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по
договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води
до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази
норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук - след като
целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза
за неустойка по него. Ето защо, предявения от БЛ. Д. ИЛ. като основателен и
доказан следва да бъде уважен.
С оглед всичко изложено предявените искове от първоначалния ищец
следва да бъдат уважени.
По отношение на предявения насрещен иск, съдът намира, че следва да
бъде отхвърлен, като недоказан, доколкото по делото (при доказателствена
тежест на ищеца по насрещната искова молба) не са представени
доказателства за размера на неплатената част от главницата по падежиралите
до момента вноски; размера на незаплатена възнаградителна лихва за периода
от 27.09.2021г. до 27.10.2021г. размера на непогасен остатък от главницата по
36
непадежиралите вноски за периода 29.11.2021г.- 27.07.2022г, обявени за
предсрочно изискуеми, както и размера на представляваща подлежаща на
връщане чиста стойност на кредита, формирана като остатък от непогасената
главница по падежирали и непадежирали вноски. В тази връзка, от
заключението на вещото лице се установи, че на поставените въпроси в
насрещната искова молба, касаещи установяване размера на исковата
претенция на „*****“ ООД, не може да бъде даден категоричен отговор преди
да бъдат предоставени, поисканите от Експертизата документи от
счетоводството на „*****“ООД, ЕИК *****, които до този момент -
10.04.2022г. не са и предоставени. Такива не са представени и до
приключване на съдебното дирене. Ето защо, исковете като недоказани
следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на процеса по предявения насрещен иск, съдът не следва
да се произнася по възражението за прихващане, заявено в отговора на
насрещната искова молба, направено при условията на евентуалност - само
ако съдът счете предявения иск за главница в размер на 575.00 лева за
основателен.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-
Карлово държава такса за предявения иска в размер на 50 лева, както и 125.00
лева – възнаграждение на вещото лице по допуснатата ССЕ, които следва да й
се присъдят. Същевременно, процесуалния представител претендира
присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от представеното по
делото адвокатско пълномощно е, че БЛ. Д. ИЛ. е упълномощила адв. Е. И. да
я представлява в настоящото производство, като от Договора за правна
помощ и съдействие се установява, че адвокатската правна помощ се оказва
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е. безплатна адвокатска помощ на
материално затруднени лица, както по първоначалния иск, така и по
насрещния такъв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
37
ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва
да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат Е. И. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във
вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от списъка на
разноски по чл. 80 от ГПК, адвокатското възнаграждение по предявения иск е
370.00 лева, а по насрещния иск е 300.00 лева, които хонорари са съобразени с
размерите, предвидени в Наредба № 1/9.07.2004г. Общия размер на
възнаграждението възлиза на 670.00 лева, което следва да се присъди.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „*****“ ООД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № *****,
представлявано от Н.П.П. от една страна и БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. ***** с
ЕГН ********** от друга, че е нищожна поради несъответствие с изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, клаузата за
неустойка в чл. 6 от сключения между страните договор за потребителски
кредит № 490003/272.01.2021г.
ОТХВЪРЛЯ предявения насрещен иск от „*****“ ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № *****, представлявано от
Н.П.П. срещу БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. ***** с ЕГН ********** за заплащане
на сумата в размер на 128.36 лева, представляваща неплатената част от
главницата по падежиралите до момента вноски, ведно със законната лихва от
датата на подаване на настоящата искова молба до датата на окончателното
плащане; сумата от 33.06 лв., представляваща незаплатена възнаградителна
лихва за периода от 27.09.2021г. до 27.10.2021г., ведно със законната лихва от
дата на подаване на исковата молба до окончателното плащане; сумата от
694.24 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по
непадежиралите вноски за периода 29.11.2021г. - 27.07.2022г., обявени за
предсрочно изискуеми с настоящата искова молба, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до датата на окончателното плащане,
както и иска, предявен в условията на евентуалност, в случай че съдът обяви
договор за паричен заем К. № 490003 от 27.01.2021г. за недействителен, да
38
осъди БЛ. Д. ИЛ. да заплати на „*****“ ООД сумата от 575.00 лева,
представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита,
формирана като остатък от непогасената главница по падежирали и
непадежирали вноски, ведно със законната лихва от дата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане, като НЕДОКАЗАН в хода на
процеса.
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ № *****, представлявано от Н.П.П. да заплати на
БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. ***** с ЕГН **********, направените разноски по
делото: внесена държавна такса в размер на 50.00 лева и внесен депозит за
съдебно- счетоводна експертиза в размер на 125.00 лева.
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ № *****, представлявано от Н.П.П. да заплати на
АДВ. Е.Г. И., личен № ********** с адрес на упражняване на дейността: гр.
П., ул. *****, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата - БЛ. Д.
ИЛ. от гр. С., ул. ***** с ЕГН ********** безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 670.00 лева, определено от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – П., в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
39