Решение по дело №2050/2024 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4273
Дата: 12 юли 2024 г. (в сила от 17 август 2024 г.)
Съдия: Николай Димов
Дело: 20241100502050
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 февруари 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 4273
гр. София, 12.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. И.А
при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100502050 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 21160 от 21.12.2023 г., постановено по гр.дело № 30624/2023 г. по
описа на СРС, Г.О., 79 състав, са отхвърлени предявените от С. Н. Р., ЕГН **********,
с адрес: гр. София, ж. к. „*******, срещу МБАЛНП „С.Н.“ ЕАД, с адрес: гр.София,
бул*******“, ул.„*******, кумулативно обективно съединени искове, както следва: с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване за незаконно на уволнението,
извършено със заповед № TП-1192/01.06.2023 г. на изпълнителния директор на
МБАЛНП „С.Н.“ ЕАД и неговата отмяна; с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „санитар“ при
ответника, както и с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ за
заплащане на сумата от 6378,00 лв., представляваща обезщетение за оставане без
работа за периода от 01.06.2023 г. до 01.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба - 05.06.2023 г. до окончателното плащане. С решението
на съда е осъден С. Н. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******,
в*******, ап.91 да заплати на МБАЛНП „С.Н.“ ЕАД, с адрес: гр.София, бул*******“,
ул.„*******, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 100,00 лв., представляваща
1
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението на СРС, 79 с-в е постъпила въззивна жалба от С. Н. Р.,
подадена чрез пълномощника адв.А. Г., с искане същото да бъде отменено и вместо
това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове.Твърди
се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Многопрофилна болница за активно лечение по
неврология и психиатрия „Св.Наум“ ЕАД, гр.София/МБАЛНП“С.Н.“ЕАД/, чрез
процесуалния си представител юрк.Д.Д. оспорва жалбата, като неоснователна, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не
претендира присъждане на разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет на разглеждане във въззивното производство са предявените от ищеца
С. Н. Р. срещу ответника Многопрофилна болница за активно лечение по неврология и
психиатрия „Св.Наум“ ЕАД, гр.София/МБАЛНП“С.Н.“ЕАД/, гр.София, при условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2, т. 3 във
връзка с чл. 225, ал.1 от КТ.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не се спори между страните, а и от представените по
делото доказателства се установява обстоятелството, че със заповед № ТП-
1192/01.06.2023 г., издадена от Изпълнителния директор на Многопрофилна болница за
активно лечение по неврология и психиатрия „Св.Наум“ ЕАД,
гр.София/МБАЛНП“С.Н.“ЕАД/, на основание чл.325, ал.1, т.9 от КТ- при
невъзможност на служителя да изпълнява трудовите си задължения поради болест е
2
прекратено трудовото правоотношение по договор № ТП-1904/30.09.2021 г. със С. Н. Р.
на длъжност Санитар в отдел Втора психиатрична клиника, считано от 01.06.2023 г. В
заповедта изрично е посочена причина за прекратяване на трудовия договор: чл.325,
ал.1, т.9 от КТ- при невъзможност на служителя да изпълнява трудовите си задължения
поради болест. От експертно решение на ТЕЛК от 06.04.2023 г./ влязло в сила на
04.05.2023 г./, издадено от І-ви състав към Университетска Първа МБАЛ „Св.Йоан
Кръстител“ ЕАД, гр.София се установява, че на ищеца С. Н. Р. след освидетелстване е
определена 100 % ТНР без чужда помощ, като в решението изрично е посочено, че
същия не може да работи по производствена характеристика.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272
ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца С. Н. Р. срещу
ответника Многопрофилна болница за активно лечение по неврология и психиатрия
„Св.Наум“ ЕАД, гр.София/МБАЛНП“С.Н.“ЕАД/, при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2, т. 3 във връзка с чл.
225, ал.1 от КТ. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и
следното:
Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от
първоинстанционният съд относно законосъобразност на заповед № ТП-
3
1192/01.06.2023 г., издадена от Изпълнителния директор на Многопрофилна болница за
активно лечение по неврология и психиатрия „Св.Наум“ ЕАД,
гр.София/МБАЛНП“С.Н.“ЕАД/, с която на основание чл.325, ал.1, т.9 от КТ- при
невъзможност на служителя да изпълнява трудовите си задължения поради болест е
прекратено трудовото правоотношение по договор № ТП-1904/30.09.2021 г. със С. Н. Р.
на длъжност Санитар в отдел Втора психиатрична клиника, считано от 01.06.2023 г., са
правилни и в съответствие на материалния закон.
Спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната
жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ищеца възражение за
прекратяване на трудовото правоотношение в нарушение на изискванията на чл.333,
ал.1, т.2 от КТ, с довод, че като трудоустроен служител се полза от закрилата при
уволнение по чл.333, ал.1, т.2 от КТ, респективно относно спазването от страна на
ответника - работодател на правилата на чл.333, ал.1, т.2 от КТ, отнасящи се до
предварителна закрила на трудоустроен работник или служител.
На следващо място в процесния случай, основното и единствено заявено от
ищеца в исковата молба основание за незаконност на уволнението му, е свързано с
твърдението, че като трудоустроен служител се полза от закрилата при уволнение по
чл.333, ал.1, т.2 от КТ, респективно относно спазването от страна на ответника -
работодател на правилата на чл.333, ал.1, т.2 от КТ, отнасящи се до предварителна
закрила на трудоустроен работник или служител.
С оглед разпоредбата на чл.333, ал.1, т.2 от КТ и на събраните по делото
доказателства, така въведения с исковата молба, както и изложен във въззивната жалба
основен и единствен довод за незаконност на уволнението на ищеца, съдът намира за
изцяло неоснователен. Други основания, респективно доводи за незаконност на
уволнението на ищеца, не са наведени с исковата молба, като основания на предявения
иск за отмяна на уволнението й. Т.е. в случая предявения иск не може да бъде
разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, респективно съдът не може да
се произнесе по доводи във въззивната жалба, които за първи път са въведени с нея.
Въззивният съд, ограничен в дейността си от разпоредбата на чл.269 от ГПК не би
могъл служебно да следи за факти, които ищеца не е посочил, като основание на
искането му за отмяна на уволнението, като незаконосъобразно. В тази връзка
доводите на ищеца изложени за първи път във въззивната жалба, като преклудирани
не следва да бъдат обсъждани от съда.
Съдът приема, че предявеният иск не може да бъде разгледан на основание,
което не е посочено от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и
обстоятелствата, от които произтича претендираното право/ в този смисъл са решение
№ 665 от 01.11.2010 г. по гр.дело № 242/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 555 от
09.02.2012 г. по гр.дело № 1224/ 2010 г., на ВКС, ІV г.о.; решение № 1242 от
4
03.10.2011 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 149 от 13.06.2012 г. по гр.дело № 475/ 2011 г.,
ІV г.о.; решение № 290 от 11.07.2012 г. по гр.дело № 882/ 2011 г., на ВКС, ІV г.о.;
решение № 459 от 27.10.2011 г. по гр.дело № 1532/ 2010 г. на ВКС, ІV г.о. ВКС/.
С иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно
ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото
правоотношение с едностранно изявление - предмет на делото е съществуването на
това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които
опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а
ответникът - всички факти, които пораждат това право или имат значение за
надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които
опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени
от ищеца в исковата молба. От друга страна, съдът следва да се произнесе и по всички
своевременно въведени от ответника възражения в поредност според естеството им. В
производството по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, съдът не следва да
се произнася служебно по всички предпоставки за упражняване правото на
работодателя за уволнение на служителя или работника, респективно съдебната
проверка се изчерпва с основанията за незаконност на уволнението, въведени с
исковата молба. Съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на
уволнението, които не са наведени от страна на ищеца с исковата молба, като
основание на иска- предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не
е посочено от ищеца, а въззивният съд се произнася само по въпросите във въззивната
жалба. Служебно той може да прилага само императивни правни разпоредби и то само
доколкото тези разпоредби касаят факти, изрично посочени от въззивника.
В настоящия случай в исковата молба, както и във въззивната жалба, ищеца е
въвел твърдения, че уволнението е незаконно, тъй като, като трудоустроен служител се
полза от закрилата при уволнение по чл.333, ал.1, т.2 от КТ, респективно относно
спазването от страна на ответника - работодател на правилата на чл.333, ал.1, т.2 от
КТ, отнасящи се до предварителна закрила на трудоустроен работник или служител.
Противно на изложеното от ищеца в исковата молба и във въззивната жалба, съдът
приема за безспорно установено по делото обстоятелството, че обхвата на закрилата
по чл.333 от КТ е изчерпателно посочен в разпоредбата на чл.333, ал.1 от КТ и при
уволнение по чл.325, ал.1, т.9 от КТ/ както е в процесния случай/ такава закрила не е
предвидена. Неоснователно се твърди от ищеца, че не е изискано разрешение по
смисъла на чл.333 КТ за процесното уволнение на ТЕЛК и инспекцията по труда.
Макар трудоустроените да са обхванати от закрилата по смисъла на чл.333, ал.1, т.2 и
ал.2 КТ, то тази закрила законът изрично ограничава до случаите на прекратяване на
трудово правоотношение по реда на чл.328, ал.1, т.2, 3, 5 и 11 и чл.330, ал.2, т.6 КТ.
Разширяването на хипотезите на задължителна закрила извън предписаното в закона е
недопустимо. Очевидно е, че разпоредбата на чл.333, ал.1, т.2 от КТ не обхваща
5
основанието на чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ, на което основание е прекратено трудовото
правоотношение с ищеца. С оглед на което съдът приема, че ищецът не се ползва от
закрилата при уволнение по чл.333, ал.1, т.2 от КТ.
С оглед на така изложените съображения, предявените при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2, т.3 във връзка
с чл. 225, ал.1 от КТ се явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са
били отхвърлени от първоинстанционният съд.
Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а съдебното решение, с което са отхвърлени предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2,
т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция, на въззивника-
ищец не се следват разноски. При липса на направено искане за присъждане на
разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21160 от 21.12.2023 г., постановено по гр.дело №
30624/2023 г. по описа на СРС, Г.О., 79 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6