РЕШЕНИЕ
№ 413
гр. Велико Търново, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
единадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Станислав Стефански
Членове:Йордан Воденичаров
Любка Милкова
при участието на секретаря Галина Д. Занчева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20224100500138 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. ГПК.
С Решение №100/17.01.2022г., постановено по Гр. д. №1467/2021г. по описа на РС –
Велико Търново, е отхвърлен предявения от ЗКПУ „Успех – Родина“, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление с.Р., Община Златарица, иск по чл.92 ал.1 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД
срещу В. И. Н., с ЕГН ****от гр.В.Т., ул.“*“ №, ет., за заплащане на сумата от 12 650лв.
главница, представляваща неустойка по Договор за наем от 10.03.2016г., ведно със законна
лихва от подаване на ИМ – 20.05.2021г. до окончателното изплащане, като неоснователен, и
е осъдена ЗКПУ „Успех – Родина“ със седалище с.Р., да заплати на В. И. Н. сумата от 910лв.
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Против първоинстанционното решение е постъпила в рамките на срока по чл.259 ал.1
от ГПК въззивна жалба от ищеца по делото ЗКПУ „Успех – Родина“ със седалище с.Р., чрез
пълномощника му адв.Ч. от ВТАК, с която го обжалва изцяло и релевира оплаквания за
неговата неправилност и незаконосъобразност. Оспорва като неправилен извода на съда, че
неустоечната клауза е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД. Твърди се, че още със
сключването на договора страните изрично са се договорили, че няма да сключват договори
с трети лица за срока на договора за наем и именно поради това, че същите са постигнали
непоколебимо съгласие за това е определена такава висока неустойка. Сочи се, че
наемодателят е бил категоричен, че няма да наруши условията на договора и е съгласен на
неустойка в размер на 500лв. на декар, като много добре е разбирал последиците от
1
сключване на договора. Сочи се, че ищецът е изпълнил всички задължения по договора за
наем, като от доказателствата е установено, че на ответницата е изплатена дължимата сума
за наем. Твърди се, че неправилно съдът е обявил клаузата за неустойка за нищожна, а ако е
счел, че размерът на неустойката е несправедлив, то е следвало неустойката да бъде
намалена. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да отмени обжалваното
първоинстанционно такова, вместо което постанови друго, с което уважи предявеният иск.
Претендира съдебни разноски за две инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – ответника В. И. Н., чрез пълномощника й адв.Г. Н. – ВТАК, с който
оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ.
обжалваното първоинстанционно решение потвърдено изцяло, като правилно и
законосъобразно, по развити съображения по същество. Претендира разноски за въззивното
производство.
В СЗ въззивникът ЗКПУ „Успех – Родина“ с.Р., чрез пълномощника си адв.Ч. от
ВТАК, с писмена молба от 08.07.2022г. поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена.
Претендира разноски за две инстанции.
В СЗ въззиваемата страна В. И. Н., чрез пълномощника си адв.Г. Н. – ВТАК, моли
обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство, съгласно представен
списък по чл.80 ГПК.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК въззивният съд
приема следното:
Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново е предявен от
ЗКПУ „Успех – Родина“ с.Р., чрез пълномощника му адв.Ч. – ВТАК, против В. И. Н.
осъдителен иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 12 650лв., представляваща договорна неустойка, съгласно раздел V т.1 от
сключен между страните Договор за отдаване под наем на земеделска земя от 10.03.2016г.,
ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на ИМ – 20.05.2021г. до окончателното изплащане. Твърди се, че ответницата –
наемодател по горепосочения договор за наем е нарушила задължението си то т.4 от раздел
II от наемния договор, поради което дължи на ищеца договорна неустойка по раздел V т.1 от
2
договора за наем в размер на исковата сума от 12 650лв.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор ответницата В. И. Н., чрез
пълномощника си адв.Г. Н. – ВТАК, заема становище за процесуална допустимост, но
неоснователност на предявеният иск, който оспорва изцяло и моли да бъде отхвърлен.
Твърди, че отдадените на ищцовата кооперация 25,279 дка земеделски земи, находящи се в
землището на с.Родина, общ.Златарица, са съсобствени между ответницата и сина й.
Релевира възражение, че клаузата от наемния договор, по силата на който същият е сключен
за срок от пет стопански години и влиза в сила за 2015/2016г., е нищожна на основание
чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, поради противоречието й със закона и по силата на чл.26 ал.4 ЗЗД бива
заместена от повелителната норма на чл.229 ал.2 ЗЗД, с оглед на което срокът на наемния
договор е изтекъл с изтичането на стопанската 2017/2018г., т.е. на 30.09.2018г. и към датата
на сключване от ответницата на последващия договор за наем от 09.08.2019г., същата не е
била обвързана от клаузите на договора за наем, сключен с ищеца, което обуславя
неоснователност на предявения иск. Дори и да се приеме, че към датата на сключване на
последващия договор за наем ответницата е обвързана от сключения такъв с ищеца, то
релевира възражение за нищожност на неустоечната клауза по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3
ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, доколкото кредиторът не търпи каквито й да било
вреди от неизпълнението и получаването на неустойка би нарушило принципа на
справедливост в отношенията между страните, респ. добрите нрави. Твърди, че със
сключването на нов договор за наем за същите имоти ответницата не е лишила наемателя от
възможността да ползва наетите имоти и че ищецът не е освободил и не е предал имотите на
ответницата. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД,
поради накърняване на добрите нрави, доколкото, с оглед уговорения й размер от 500лв. на
декар, стойността на неустойката съответства на продажната цена на декар земеделска земя
в района. В условията на евентуалност, релевира възражение по чл.92 ал.2 ЗЗД за
прекомерност на неустойката и моли да бъде намалена до 10,00лв. за декар и отхвърлен иска
за разликата над 253,00лв. Претендирала е разноски.
Правно - релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото
доказателствен материал, са следните:
Между страните по делото е сключен на 10.03.2016г. Договор за отдаване под наем
на земеделска земя, по силата на който ответницата В. И. Н. - наемодател, е отдала под наем
на ищеца ЗКПУ „УСПЕХ - РОДИНА“ със седалище с.Р., общ.Златарица – наемател общо 25
279 дка земеделски земи – ниви, находящи се в землището на с.Р., общ. Зл., както следва:
1/Нива с площ от 18,701 дка, имот №*, местност „Над батака“ и 2/Нива с площ от 6,578 дка,
имот №*, местност „Тепето“, като съгласно т.2 от раздел I от д/ра за наем същият е сключен
за срок от 5 стопански години и влиза в сила за 2015/2016г. В т.3 от раздел I от процесния
договор за наем страните са уговорили, че земеделската земя, обект на наемния договор, се
предоставя за производство на земеделска продукция. С т.4 от раздел I от процесния
договор за наем страните са уговорили заплащане от наемателя на наемодателя на годишен
наем в размер на 65 кг./дка, дължим, съгласно т.5 от раздел I от д/ра до 1 ноември на
3
съответната стопанска година.
Видно от НА за собственост на недвижими имоти, възстановени по ЗСПЗЗ, №268,
том II, н.д.№271/1998г. по описа на съдия при РС – Елена, процесните земеделски земи,
предмет на сключения между страните по делото Договор за наем от 10.03.2016г., са
съсобствени по наследство между наемодателя В. И. Н. и Д. Д. Н. /неин син/ при равни
права от по ½ ид.част.
Съгласно т.4 от раздел II от процесния договор за наем от 10.03.2016г., наемодателят
няма право да сключва договори за наем с трети лица по отношение на предоставената
земеделска земя, преди да изтече срока по настоящия договор.
В т.1 от раздел V от процесния договор за наем от 10.03.2016г. страните са
уговорили, че, ако по време на действието на настоящия договор, наемодателят сключи
договор за наем или аренден договор с друго лице, наемодателят ще дължи на наемателя
неустойка в размер на 500лв. на декар, като неустойката следва да бъде изплатена в 14
дневен срок от сключване на договора за наем с третото лице.
С Договор за наем от 09.08.2019г. с нотариална заверка на подписите на страните и
вписан в Служба по вписванията гр.Елена, ответницата В. И. Н. като наемодател отдава под
наем на трето лице – на Д. Й. Б.като наемател процесните земеделски земи, предмет на
сключения между страните по делото по – рано договор за наем от 10.03.2016г.
От свид. показания на Р. Н. и К. В. събрани в първоинстанционното производство, се
установява, че ответницата е получавала от ищцовата кооперация рента в пари за
процесните земеделски земи заради сина си и заради себе си.
В първоинстанционното производство е изслушана СИЕ, като видно от писменото
заключение на ВЛ М. П., възприето от въззивният съд като пълно, компетентно и
обосновано, на ответницата – наемодател се следва по силата на сключения с ищеца договор
за наем от 10.03.2016г. годишен наем от 65кг./декар или 1 644,50 кг. за всяка една от
стопанските години 2015/2016, 2016/2017, 2017/2018, 2018/2019г., или общо 6 578 кг. Видно
от СИЕ, ако се приеме, че извършените от ЗКПУ „УСПЕХ – РОДИНА“ с.Р.на В. И. Н.
плащания са относими към процесния договор за отдаване под наем на 25,30 дка земеделска
земя, сключен на 10.03.2016г., то при дължим наем за четирите стопански години 6578 кг,
ищецът е изплатил на ответницата 2 182,90лв., явяващи се равностойността на 7 336 кг.
Видно от справка с изх.№РД-12002-1507-1/18.10.2021г., изд. от ОСЗ гр.Златарица,
правното основание за обработване на процесните земеделски земи е предоставен
дългогодишен договор от Д.Й. Б. – наемател с В. И. Н. и Д. Д. Н.– наемодатели за периода
2019/2029г., като по споразумение процесните имоти са обработвани за периода 2019/2020г.
от „Агрокрафт“ ЕООД, а по служебно разпределение имот №** е обработван от К. Б. Д.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД, ведно с акцесорна претенция за
законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ до окончателното
4
изплащане, е процесуално допустим, доколкото е налице правен интерес у ищеца от
предявяването му.
Разгледан по същество се явява частично основателен и доказан.
На основание чл.92 ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Безспорно по делото се установи възникването на валидно облигационно
правоотношение между страните от сключен между тях на 10.03.2016г. Договор за отдаване
под наем на земеделска земя, по силата на който ответницата – наемодател е отдала под
наем на ищцовата кооперация общо 25,279 дка земеделски земи, находящи се в землището
на с.Р., общ.Златарица, които наемодателката притежава в съсобственост със сина си
Д.Н.при равни права от по ½ ид. част за всеки един от тях. Неоснователно е ответното
възражение за нищожност на наемния договор по смисъла на чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД, поради
липса на съгласие, досежно наемната цена, доколкото с клаузата на т.4 от раздел I от д/ра за
наем страните по договора са постигнали съгласие за заплащане от наемателя на
наемодателя на годишен наем в размер на 65 кг./дка, т.е. наем в натура, следователно
налице е тяхно съгласие относно размера на наемната цена и досежно всички останали
съществени елементи от наемния договор, поради което същият е действителен. От
писменото заключение на ВЛ по СИЕ се установи, че ищецът – наемател е изплатил на
ответницата – наемодател паричния еквивалент на следващия й се годишен наем в натура,
като последната е приела даване вместо изпълнение, поради което и ищецът е изправна по
наемния договор страна.
Съгласно оспорената от ответницата като нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 пр.1
ЗЗД, като противоречаща на закона /на чл.229 ал.2 ЗЗД/, клауза по т.2 от раздел I от
процесния договор за наем, същият е сключен за срок от 5 стопански години и влиза в сила
за 2015/2016г. Процесният договор за наем на земеделски земи е сключен на 10.03.2016г.,
като към датата на сключването му не е била приета и съответно не е била в сила новелата
на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ /нов – ДВ, бр.13 от 2007г., отм. – ДВ, бр.10 от 2009г., нов – ДВ, бр.42 от
2018г., в сила от 22.05.2018г./, според която договор за наем на земеделска земя със срок над
една година се сключва от съсобственик или съсобственици на земеделска земя,
притежаващи повече от 25 на сто идеални части от съсобствения имот, или от
упълномощено от тях лице, поради което и новелата на чл.4а ал.2 ЗСПЗЗ не е приложима
спрямо процесния наемен договор. Съгласно повелителната разпоредба на чл.229 ал.2 ЗЗД,
лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да
сключват договор за наем за повече от три години. Разпоредбата на чл.229 ал.3 ЗЗД
предвижда, че, ако договорът бъде сключен за по - дълъг срок, той има сила за десет,
съответно за три години. На основание чл.32 ал.1 ЗС, общата вещ се използва и управлява
съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата
вещ. В правната доктрина и в съдебната практика е възприето разбирането, че макар да носи
белезите на сделка на управление, сключеният за повече от три години наемен договор,
какъвто е процесният договор за наем, наподобява сделка на разпореждане, тъй като
5
ограничава възможността на наемодателя да ползва отдадената под наем вещ през
продължителен период от време. По тази причина законът признава правото за сключване на
договор за наем със срок над три години единствено в полза на лицата, които притежават
правомощия за разпореждане с вещта. Сключването на договор за наем за повече от три
години от лице, което е носител само на права за обикновено управление, съставлява
основание за редуциране на уговорения срок до три години по силата на чл.229 ал.3 ЗЗД и за
прекратяване на договора след изтичане на тригодишния срок. /Така Решение
№75/24.07.2012г. по т.д.№194/2011г. по описа на ВКС, ТК, II отд./. Процесният договор за
наем е сключен от ответницата – наемодател, която е съсобственик с права от ½ ид. част от
отдадените под наем земеделски земи, т.е. същата не притежава мажоритарен дял в
съсобствеността, поради което и сключването на процесния договор за наем не обвързва
неучаствалия съсобственик. Съгласно трайната съдебна практика, съсобствениците, които
притежават повече от половината от общата вещ, макар и да могат да сключат наемен
договор с трето на съсобствеността лице, обвързващ всички съсобственици, не могат да
сключват договор за наем за повече от три години /арг. чл.229 ЗЗД – в този случай
извършват действия по обикновено управление. /Решение №179/23.07.2015г. по гр.д.
№3104/2014г., ВКС, ГК, IV отд./. В настоящият случай ответницата – наемодател не
притежава повече от половината от отдадените под наем на ищеца земеделски земи, и
доколкото със сключване на договора за наем с ищцовата кооперация, който наемен договор
и не обвързва останалия съсобственик, извършва действие по обикновено управление, по
арг. от чл.229 ал.2 ЗЗД не може да сключи наемния договор за повече от три години и
доколкото същият е сключен за срок от 5 стопански години и влиза в сила за 2015/2016г., на
основание чл.229 ал.3 ЗЗД договорът има сила за три години, в случая за три стопански
години, а именно за стопанските 2015/2016г., 2016/2017г., 2017/2018г.
Независимо от горното обаче, ответното възражение, че срокът на процесния наемен
договор е изтекъл с изтичането на стопанската 2017/2018г., която е за времето от 1.1.2017г.
до 01.10.2018г. /арг. от §2 т.3 от ДР на ЗАЗ/, и че не е обвързвал страните по делото към
датата на сключване от наемодателката на последващия Договор за наем на 09.08.2019г., е
неоснователно. Това е така, доколкото процесният договор за наем се счита автоматично
подновен за същия срок от три стопански години, за който се счита сключен по силата на
чл.229 ал.3 ЗЗД, и при същите условия, съгласно клаузата на т.3 от раздел IV от същия, т.е.
и за стопанските 2018/2019, 2019/2020, 2020/2021г.. Съгласно т.3 от раздел IV от процесния
договор за наем, при изтичане на срока на договора, ако наемателят не бъде писмено
уведомен от наемодателя в 14 дневен срок, че желае да прекрати договора, договорът се
счита автоматично подновен за същия срок и при същите условия. В процесният случай от
страна на ответницата, в чиято тежест е, не са ангажирани писмени доказателства да е
уведомила наемателя в 14 дневен срок от изтичане срока на договора, че желае да го
прекрати, поради което и по силата на клаузата на т.3 от раздел IV от наемния договор,
същият се счита автоматично подновен за същия срок от три стопански години, за който се
счита сключен на основание чл.229 ал.3 ЗЗД и при същите условия и е бил в сила и валидно
е обвързвал страните към момента на сключване от наемодателката на 09.08.2019г. на
6
последващия договор на наем на същите земеделски земи с друго трето лице, като ответното
възражение в обратна насока, е неоснователно.
Съгласно т.4 от раздел II от сключения между страните процесен договор за наем,
наемодателят няма право да сключва договори за наем с трети лица по отношение на
предоставената земеделска земя, преди да изтече срока по настоящия договор.
Със сключване от ответницата – наемодател на 09.08.2019г. на последващ договор за
наем за процесните 25,279 дка земеделска земя, преди да изтече срока по сключения с ищеца
наемен договор, същата е нарушила поетото договорно задължение по т.4 от раздел II от
процесния договор за наем, поради което и се задейства неустоечната клауза на т.1 от раздел
V от процесния наемен договор, според която наемодателката дължи на наемателя
компенсаторна неустойка, уговорена в размер на 500лв. на декар, която следва да бъде
изплатена в 14 дневен срок от сключване на договора за наем с третото лице, който падеж на
задължението е настъпил на 23.08.2019г., т.е. преди предявяване на ИМ в съда.
Основателността на предявения осъдителен иск по чл.92 ал.1 ЗЗД е предпоставена от
изхода по наведеното в процеса ответно възражение за нищожност на клаузата за неустойка
по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, което съдът счита за
неоснователно и недоказано и като такова следва да бъде отхвърлено. Съгласно ТР
№1/15.06.2010г. по тълк. д.№1/2009г., ОСТК на ВКС, преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1/естеството им на
парични или на непарично и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2/дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3/вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението – съществено или
за незначителна негова част; 4/съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид
конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
С оспорената клауза за неустойка между страните е уговорен размер на неустойката
от 500лв. на декар, който действително е прекомерен, тъй като възлиза на сумата от
12639,50лв., но, съгласно и разясненията, дадени с ТР №1/15.06.2010г. по тълк. д.№1/2009г.,
ОСТК на ВКС, прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Неустойката, освен че обезпечава изпълнението на
задължението, служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, поради което при
преценката за нищожност на клаузата за неустойка един от критериите, които подлежат на
изследване от съда е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
7
от неизпълнение на задължението вреди, а не съпоставяне на договорения размер неустойка
спрямо насрещната престация на наемателя към наемодателя по наемния договор, каквото
неправилно съпоставяне е извършил първостепенният съд, обусловило и неправилният му
правен извод за нищожност на клаузата за неустойка по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД.
В настоящият случай с клаузата за неустойка се обезпечава изпълнението от
наемодателя на едно непарично задължение, предвидено в т.4 от раздел II от сключения
между страните договор за наем, като изпълнението на това задължение не е обезпечено с
други правни способи и уговорената неустойка е компенсаторна, като вида на
неизпълнението от наемодателя е съществено, доколкото последващия договор за наем е
сключен от наемодателя на 09.08.2019г., т.е. две стопански години преди да изтече срока на
автоматично подновения наемен договор. С процесния договор за наем страните са се
уговорили, че земеделската земя, обект на договора за наем, се предоставя за производство
на земеделска продукция, поради което и след преценка, освен на горепосочените критерии,
на останалите факти и обстоятелства за конкретният случай, и на съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди на
кредитора, изразени в неполучена печалба от непроизведена земеделска продукция от
25,279 дка земеделска земя, съдът приема, че оспорената клауза за договорна неустойка не
накърнява принципа на справедливостта, от там не накърнява добрите нрави, поради което и
не е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД. Неоснователно е ответното възражение, че
кредиторът не търпи каквито и да било вреди от неизпълнението, което прави неустойката
нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД. Както вече съдът посочи, очакваните от
неизпълнението на задължението вреди за кредитора са присъщите такива от непроизведена
земеделска продукция от предоставената земеделска земя, като фактът, че кредиторът е бил
лишен от ползването на предоставената му земеделска земя за периода 2019/2020г. и
2020/2021г. се установява от приетата по делото справка от ОСЗ гр.Златарица.
Действително, страните с оспорената неустоечна клауза са уговорили един висок размер
неустойка от 500лв. на декар, но съгласно трайната съдебна практика, доколкото не
съществуват императивни законови изисквания, респ. забрани, начинът, по който страните
са уговорили определянето на неустойката, не може да се разглежда като нарушаващ
добрите нрави. Не може да се разглежда като нарушение на добрите нрави фактът, че
размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди.
Каквото основателно оплакване е направено във въззивната жалба, освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна
/санкционна/ функция. Такава функция неустойката има и в случаите, при които размерът й
надхвърля вредите от неизпълнението, какъвто е и настоящият, като чрез тази си функция
неустойката стимулира нормалното развитие на облигационното правоотношение. /Така
Решение №107/25.06.2010г. по т.д.№818/2009г., Т.К., II т.о. на ВКС/. Неустойката изпълнява
и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и
когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер.
Следователно, в този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а
длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. /Решение
8
№65/14.04.2009г. по т.д.№589/2009г., Т.К., II т.о. на ВКС/.
С оглед изложеното, сам по себе си договореният между страните размер на
неустойката от 500лв. на декар не може да обоснове извод, че единствената цел, за която тя е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
което би довело до нейната нищожност съгласно указанията в цитираното тълкувателно
решение, поради което и, с оглед посочените конкретни факти и обстоятелства, преценена
към датата на сключване на процесния договор за наем, клаузата за неустойка не е нищожна
по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави. По делото липсват
събрани доказателства за пазарната цена на процесните имоти към датата на сключване на
процесния договор за наем /10.03.2016г./, както и за средна продажна цена на декар
земеделска земя в района към същата релевантна дата, като представените от ответницата в
първоинстанционното производство нотариални актове за сделки със земеделски имоти в
землището на с.Родина, общ.Златарица не са към датата на сключване на процесния наемен
договор, а са за предхождащи сключването му 2013г., 2014г. и следващи сключването му
2018г., 2020г. и 2021г., поради което не е доказано уговорената неустойка в размер на
500лв. на декар да съвпада с продажната цена на процесните ниви към датата на сключване
на договора за наем. Дори и обаче това да е така, какъвто извод не може да бъде изведен, с
оглед и наказателната функция на неустойката, начинът, по който страните са уговорили
определянето й, не може да се разглежда като нарушаващ добрите нрави.
Доколкото не е нищожна, клаузата за неустойка от процесния договор за наем
валидно обвързва страните по него. Въведено в процеса от страна на ответницата като
защитно средство срещу предявения осъдителен иск е и възражение по чл.92 ал.2 ЗЗД за
прекомерност на неустойката, което съдът счита за основателно и доказано. На основание
чл.92 ал.2 ЗЗД, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или
ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния
размер. Съгласно ТР №1/15.06.2010г. по тълк. д.№1/2009г., ОСТК на ВКС, прекомерността
на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с
вече настъпилите от неизпълнението вреди. При приложение правилото на чл.92 ал.2 ЗЗД
преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да
става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с
претърпените вреди, но във всички случаи неустойката не трябва да се свежда до размера на
вредите, тъй като би се игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би
обезсмислило съществуването на самата неустойка – защото вредите могат да бъдат
реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това да е свързано с по
- големи трудности при доказването. Ето защо при намаляване на неустойката поради
прекомерност не трябва да се изпуска санкционния елемент, както и това, че трябва да се
търси границата, от която започва прекомерността, а тя не може да бъде друго освен
резултативна величина между действителния размер на неустойката и претърпените вреди.
/Решение №65/14.04.2009г. по т.д.№589/2009г., Т.К., II т.о. на ВКС/.
Съдът, след преценка за прекомерност на неустойката към момента на неизпълнение
9
на договора, и с оглед съотношението между действителния размер на неустойката и
претърпените от кредитора от неизпълнението от наемодателката на договорното й
задължение вреди, изразени в неполучена печалба от непроизведена продукция от
предоставената земеделска земя за оставащи след сключения последващ наемен договор 2
стопански години до изтичане на срока на процесния договор за наем, и след като съобрази
и санкционния характер на неустойката, счита, че уговорената с процесната наустоечна
клауза неустойка от 12 639,50лв. /25,279 дка х 500лв. на декар =12 639,50лв./ е прекомерно
голяма по смисъла на чл.92 ал.2 ЗЗД в сравнение с претърпените вреди, поради което и
ответното възражение по чл.92 ал.2 ЗЗД за прекомерност на неустойката се явява
основателно и доказано, предвид което на основание чл.92 ал.2 ЗЗД неустойката следва да
бъде намалена до размер от 3000лв., в който предявеният осъдителен иск по чл.92 ал.1 ЗЗД
се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен, ведно с претенцията за законна
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ в съда - 20.05.2021г. до
окончателното изплащане, предвид акцесорният й характер, респ. отхвърлен за разликата от
9650лв. над уважения до пълния предявен размер от 12 650лв., като неоснователен и
недоказан.
Санкционният характер на неустойката не препятства присъждането на обезщетение
за забава в размер на законната лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД върху присъдената главница за
неустойка, считано от датата на предявяване на ИМ до окончателното изплащане, тъй като
задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за обезщетение
по чл.86 ал.1 ЗЗД. Задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на
договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за
присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД се поражда от
неизпълнението на вече породено и неизпълнено задължение за неустойка. /Решение
№73/29.06.2011г. по т.д.№683/2010г., Т.К., I т.о. на ВКС, Решение № 1418/03.10.2002 г. по
гр. д. № 2313/2001 г. V г. о. на ВКС; Решение № 597/06.06.2005 г. по т. д. № 914/2004 г. на
ВКС, ТК, ІІ т. о./.
Поради несъвпадение в правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.92
ал.1 ЗЗД за сумата от 3000лв., ведно със законната лихва върху присъдената главница,
считано от датата на подаване на ИМ – 20.05.2021г. до окончателното изплащане, вместо
което постановено друго, с което искът по чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата от 3000лв. бъде уважен
като основателен и доказан, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано
от датата на подаване на ИМ – 20.05.2021г. до окончателното изплащане.
Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в останалата обжалвана
отхвърлителна част, с която е отхвърлен иска по чл.92 ал.1 ЗЗД за разликата над 3000лв. до
пълния предявен размер от 12 650лв., ведно със законната лихва върху отхвърлената
главница, считано от датата на подаване на ИМ – 20.05.2021г. до окончателното изплащане,
като неоснователен.
По разноските:
10
Изходът по спора налага преразглеждане на отговорността на страните за съдебни
разноски за първоинстанционното производство.
Изходът на делото и нормата на чл.78 ал.1 ГПК обуславят основателност на ищцовата
претенция за съдебни разноски за първоинстанционното производство, съразмерно с
уважената част от иска, в доказан размер от 378,50лв., които следват да бъдат възложени в
тежест на ответника.
Изходът на делото и нормата на чл.78 ал.3 ГПК обуславят основателност на
претенцията на ответника за съдебни разноски за първоинстанционното производство,
съразмерно с отхвърлената част от иска, в доказан размер от 694,19лв., които следва да
бъдат възложени в тежест на ищеца.
Изходът по въззивната жалба обуславя основателност на претенцията на въззивника
за съдебни разноски за въззивното производство, съгласно представен списък по чл.80 ГПК,
съразмерно с уважената част от иска, в доказан размер от 203,15лв., които следва да бъдат
възложени в тежест на въззиваемата страна.
С оглед изхода по делото в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
съдебни разноски за въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска, в
доказан размер от 694,19лв., които следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.3 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №100/17.01.2022г., постановено по Гр. д. №1467/2021г. по
описа на РС – Велико Търново, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от ЗКПУ
„УСПЕХ – РОДИНА“ със седалище с.Р, община Златарица, с ЕИК *********, против В. И.
Н., с ЕГН ******, иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата от 3000лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на ИМ – 20.05.2021г. до окончателното
изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. И. Н. от гр.В. Т., ул.“*“ №, ет., с ЕГН ** ДА ЗАПЛАТИ на ЗКПУ
„УСПЕХ – РОДИНА“ със седалище и адрес на управление с.Р., община Златарица, с ЕИК
*********, сума в размер на 3 000 лв. /три хиляди лева/, представляваща дължима
договорна неустойка, съгласно т.1 от раздел V от сключен между страните Договор за
отдаване под наем на земеделска земя от 10.03.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на ИМ в съда - 20.05.2021г. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №100/17.01.2022г., постановено по Гр. д. №1467/2021г.
по описа на РС – Велико Търново, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ , с която е отхвърлен предявения осъдителен иск по чл.92 ал.1
ЗЗД за разликата над 3000лв. до пълния предявен размер от 12 650лв., ведно със законната
11
лихва върху отхвърлената главница, считано от датата на подаване на ИМ – 20.05.2021г. до
окончателното изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА В. И. Н. от гр.В. Т., ул.“*“ №, ет., с ЕГН *****, ДА ЗАПЛАТИ на ЗКПУ
„УСПЕХ – РОДИНА“ със седалище и адрес на управление с.Р., община Златарица, с ЕИК
*********, сума в размер на 378,50 лв. /триста седемдесет и осем лева и петдесет стотинки/,
представляваща направени съдебни разноски в първоинстанционното производство,
съразмерно с уважената част от иска, и сума в размер на 203,15 лв. /двеста и три лева и
петнадесет стотинки/, представляваща направени съдебни разноски във въззивното
производство, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА ЗКПУ „УСПЕХ – РОДИНА“ със седалище и адрес на управление
с.Родина, община Златарица, с ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на В. И. Н. от гр.В. Т., ул.“*“
№, ет., с ЕГН ****, сума в размер на 694,19 лв. /шестотин деветдесет и четири лева и
деветнадесет стотинки/, представляваща направени съдебни разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска, и сума в
размер на 694,19 лв. /шестотин деветдесет и четири лева и деветнадесет стотинки/,
представляваща направени съдебни разноски във въззивното производство, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на касационно обжалване от страните в едномесечен срок от
връчването му при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12