Решение по дело №177/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 203 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по предявен от М. Л. Ж., [ЕГН], изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора-Варна, ІІІ-та група срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. чл. 1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за претърпени в периода от месец октомври 2022г. до месец ноември 2023г. неимуществени вреди, в размер на 5000лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, състоящи се в: негативни преживявания, страдания, безсъние, безпокойствие, накърнено човешко достойнство и унижение в следствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на Затвора-Варна, посредством укриване на лична кореспонденция с Висш държавен орган.В исковата молба се съдържат и конкретните твърдения, на които почиват претенциите на ищеца. Те могат да бъдат сведени до следното: С писмо изх.№ 94-М-284/27.09.2022г. от Инспектората на ВСС до ищеца е изпратен констативен протокол по извършена проверка по реда на чл.60а и сл. от ЗСВ на редица съдебни производства, по които страна е ищецът, която проверка е била инициирана по негово искане. На 10.10.2022г. л.св. Ж. е подписал уведомлението за получаване на писмото, но последното не му е било връчено. Вследствие в продължение на около година той е изпращал допълнителни молби до ИВСС, за да се интересува за резултата от извършваната проверка и когато с писмо изх.№ 94-М-284/30.11.2023г. е получил отговор от ИВСС, ведно с приложен към него констативен протокол е установил, че копие от този констативен протокол е било приложено към първоначалното писмо от 27.09.2022г., което е било задържано от затворническата администрация. В съдебно заседание, чрез служебно назначения му процесуален представител адв. А. С. от АК-Варна, исковата молба се поддържа и се допълва, че е нарушено правото на свободна кореспонденция на ищеца, съобразно чл.78 от ППЗИНЗС. Уточнява, че благодарения на второто писмо от ИВСС от 30.11.2023г., в което е посочено, че копие от констативния протокол е било приложено, към първото писмо от 27.09.2022г., ищецът е разбрал за съществуването му. Счита, че гарантираното на ищеца право на лична кореспонденция е накърнено в следствие незаконосъобразни действия на затворническата администрация. С тези доводи моли искът да бъде уважен.

Ответната страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител ст.юриск. С. С., оспорва иска и моли за отхвърлянето му като неоснователен и недоказан. С депозиран писмен отговор излага съображения за неоснователност на предявения иск. В съдебно заседание твърди, че от събраните писмени доказателства не се установяват незаконосъобразни действия или бездействия на специализирания орган по изпълнение на наказанията. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна изразява становище за неоснователност на предявения иск, тъй като събраните доказателства безспорно установяват, че личната кореспонденция на лишените от свобода им се предоставя лично срещу подпис от тях и срещу подпис от лицето, изпълняващо функциите „куриер“, поради което твърденията на ищеца остават недоказани.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за изяснено от фактическа страна следното:

Видно от представено писмо рег.№ 559/06/29.02.2024г., ищецът търпи кумулирана присъда „Доживотен затвор без замяна“ в Затвора-Варна, при първоначален „Специален режим“ по НОХД № 2244/2006г. по описа на ВОС и по НОХД № 1873/2008г. по описа на ВОС, за престъпления по чл. 152, ал. 3, т. 4 и чл. 116, ал. 1, т. 12 от НК, като от 05.10.2016г. е поставен на „Строг режим“.

Съгласно представена с писмо с.д.№ 5541/16.04.2024г. (л.71 от делото) извадка от регистър на кореспонденцията, получена в Затвора-Варна, която се предоставя на лишените от свобода за периода 05.10.2022г. – 10.10.2022г., е видно, че само на 05.10.2021г. за ищеца М. Л. са постъпили два броя писма - едно от Министерство на правосъдието и едно от Апелативна прокуратура – София.

В справка от Затвора – Варна (л.117 от делото) е посочено, че личната кореспонденция на лишените от свобода им се предава лично от определен служител, изпълняващ функциите на „куриер“. Посочено е също, че кореспонденцията с подател защитник на лишения от свобода или друга държавна институция не е обект на проверка, като лишеният от свобода при получаването й подписва декларация, с която удостоверява, че я е получил. Кореспонденцията с подател частни лица се връчва от служителя, определен за „куриер“ и лишеният от свобода я отворя в негово присъствие, като му я предоставя за проверка единствено и само за установяване наличието на неразрешени вещи в нея. Уточнено е, че кореспонденцията на лишените от свобода не подлежи на контрол относно писменото й съдържание, освен когато това се налага за разкриване и предотвратяване на тежки престъпления, съгласно чл.86, ал.3 от ЗИНЗС.

Видно от представеното копие от писмо изх.№ 94-М-284/27.09.2022г. по описа на Министерство на правосъдието (л.42 от делото), на гърба на същото е написаното на ръка „получил: дата 10.10.2022г.“ и е поставен подпис. Ищецът не оспорва, че той лично се е подписал, но твърди, че приложеният към писмото констативен протокол на ИВСК от 12.09.2022г. не му е бил връчен.

Предвид установената фактическа обстановка, представените по делото писмени доказателства в едно с гласните доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема от правна страна следното:

Претенцията на ищеца в настоящото производство е основана на твърдения за вреди от незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод административна дейност на специализиран орган по изпълнение на наказание спрямо ищеца в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, с оглед на което е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Искът е предявен срещу надлежен ответник по чл. 205 от АПК, вр. с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС – ГДИН – юридическо лице, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби, каквито са затворите. Материално - правна уредба на твърдяното право се съдържа в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а след последните изменения на ЗИНЗС (ДВ бр. 13/2017г., в сила от 07.02.2017г. ) и в чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, който предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС.

В чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е уредено, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който поставя изисквания към условията, при които се поставят осъдените и задържаните под стража. Съгласно чл. 3, ал. 1 от закона, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на нечовешко или унизително отношение, а съгласно чл. 2 – за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържаните под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т. е. за да е основателен иска в настоящата хипотеза е необходимо да са налице няколко предпоставки: 1.) бездействие (действие) на специализиран орган по изпълнение на наказанията; 2.) противоправност – да е в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС от гледна точка изискванията към условията, при които са поставени осъдените и задържаните под стража; 3.) реално причиняване на вреди; 4.) пряка причинна връзка между противоправното бездействие (действие) и вредите. Тези законови предпоставки трябва да са налице кумулативно.

В разглеждания случай, от анализа на фактите по предявеният иск следва извода, че не са налице кумулативно необходимите предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответника по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, по предвидения специален ред, поради което искът срещу ГД "Изпълнение на наказанията" следва да бъде отхвърлен.

Незаконосъобразността на действието/бездействието е първият елемент от състава на търсената отговорност, подлежащ на установяване от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. В конкретният случай това не е налице – от доказателствата по делото се налага изводът, че не е налице незаконосъобразност на действията, съответно бездействие на затворническата администрация.

На обезщетение подлежат действително настъпилите вреди, които са и пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт и са пряка и непосредствена последица от него или от незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията.

С разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС се предвижда, че лишените от свобода имат право на кореспонденция и неприкосновеност на тайната й. Според нормата на чл. 75, ал.1 от ППЗИНЗС осъдените на лишаване от свобода имат право на кореспонденция без ограничение в броя на писмата, които изпращат или получават. Съгласно чл. 75, ал. 2 от ППЗИНЗС, получаваната и изпращаната кореспонденция на лишените от свобода се контролира в интерес на сигурността, като се цели предотвратяване извършването на престъпления. В ал. 3 на същата норма е предвидено, че писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор социална дейност и възпитателна работа /ИСДВР/, в присъствие на служител от надзорно - охранителния състав, като е допустимо пликът да се запечатва или разпечатва по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. Съгласно чл. 76 от ППЗИНЗС кореспонденцията на лишените от свобода, освен с частни лица, може без ограничение да бъде и с органите на съда, прокуратурата, Президентството, Народното събрание, министерствата, политическите партии в страната, представителни органи, дружества, обществени организации и средства за масово осведомяване. Тази нормативно предоставена на лишените от свобода възможност също нито се твърди в исковата молба, нито има данни по делото да е била нарушена по отношение на ищеца. Напротив дори от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът кореспондира редовно със съда, прокуратурата и други държавни органи в страната. Съгласно чл. 90, ал. 1 от ЗИНЗС лишените от свобода могат да подават молби и жалби. Писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор по социална дейност и възпитателна работа (чл. 75, ал. 3 от ППЗИНЗС). Пликът се запечатва или разпечатва по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. В чл. 77, ал. 1 от ППЗИНЗС е предвидено, че молбите и жалбите на лишените от свобода се завеждат в специална книга, в която се отбелязват датата на получаването и изпращането, името на затворника, органът, до който са адресирани, предметът и полученият отговор. Отговорите на молбите и жалбите, адресирани лично до лишените от свобода или до тях чрез администрацията, им се предават, а съдържащите се в писма до затвора им се съобщават срещу подпис.

Анализът на законодателната уредба на правото на кореспонденция на лишените от свобода, респ. задълженията на специализираните органи във връзка с приемането и придвижването й до адресатите и събраните доказателства по делото води до извод за отсъствие на първата предпоставка – незаконосъобразно действие/бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанието лишаване от свобода, което да нарушава чл. 3 от ЗИНЗС по отношение на М. Ж..

Следва да се има предвид, че тайната на кореспонденцията е защитена свобода съгласно чл. 8, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Съгласно чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, които са ратифицирани по конституционен ред и са влезли в сила за страната са част от вътрешното право, като се ползват с върховенство спрямо нормите, които им противоречат. Ето защо установените обстоятелства по делото следва да се преценят от гледна точка съответствието им с изискванията на материалноправната норма на чл. 8, § 1 от ЕКПЧ. В редица свои дела Европейският съд по правата на човека сочи, че дори и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишените от свобода по чл. 8, § 1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания и намесата от страна на властите в упражняването на тези права не може да бъде оправдана с други причини, освен тези по чл. 8, § 2 от ЕКПЧ. Последната нормата определя, че намеса на държавата е допустима само ако е предвидена в закон и необходима в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно тази свобода не е абсолютна и неограничена.

Тук е мястото да се отбележи специфичният статут на ищеца на лице, изтърпяващо наказание "лишаване от свобода" за релевантния исков период от месец октомври 2022г. до месец ноември 2023г. Това неминуемо предполага ограничаване на някои от основните му права, вкл. по аргумент от чл. 31, ал. 5 от Конституцията - на лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата. В съответствие с изложеното, разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС урежда правото на кореспонденция на лишените от свобода. Уредбата е детайлизирана в чл. 86, ал. 3 ЗИНЗС (Нова - ДВ, бр.13/2017г., в сила от 07.02.2017г.), според който кореспонденцията на лишените от свобода не подлежи на контрол на писменото съдържание, освен когато това се налага за разкриване и предотвратяване на тежки престъпления. Относима уредба се съдържа в чл. 75, ал. 1-4 ППЗИНЗС (редакция ДВ, бр.20/2014г.) -осъдените на лишаване от свобода имат право на кореспонденция без ограничение в броя на писмата, които изпращат или получават. Получаваната и изпращаната кореспонденция на лишените от свобода се контролира в интерес на сигурността, като се цели предотвратяване извършването на престъпления. Писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор по социална дейност и възпитателна работа в присъствие на служител от надзорно-охранителния състав. Писмото се запечатва или разпечатва по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. При възникване на основателно предположение, че писмото е със съдържание, което може да осуети разкриване или да доведе до извършване на тежко престъпление, същото се спира с разпореждане на началника на затвора и се уведомява прокурорът, упражняващ надзор за законност по местоизпълнение на наказанието.

Дори и да се приеме, че приложеният към писмото констативен протокол действително не е бил връчен на ищеца, това не е задължително само по себе си да представлява противоправно действие на административен орган. В този смисъл следва да се посочи, че дори и причината за това да остана неизяснена, очевидно става въпрос за изолиран (инцидентен) случай, а не за практика, тъй като ищецът разполага със свободата да води кореспонденция с различни държавни и съдебни институции. Това обстоятелство се потвърждава от представената с писмо с.д.№ 5541/16.04.2024г. (л.71 от делото) извадка от регистър на кореспонденцията, получена в Затвора-Варна, която се предоставя на лишените от свобода за периода 05.10.2022г. – 10.10.2022г., като само на 05.10.2022г. за ищеца М. Л. са постъпили два броя писма - едно от Министерство на правосъдието и едно от Апелативна прокуратура – София. В подкрепа на това обстоятелство са и представените от самия ищец доказателства за водена кореспонденция с ИВСС. А както самият той посочва в пледоарията си по същество, не за първи път получава писма от ВСС, като всичките писма са му били връчвани лично, без да се налага да бъдат първоначално преглеждани от Началника на затвора или администрацията.

Поради недоказаност на твърдяното увреждащо действие на служители на ответната дирекция, следва извод за липса на един от елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, съответно искът, предявен на това основание е неоснователен. При осъществяване на правнорегламентирана дейност от длъжностните лица от Затвора – Варна, не се установи същите да са нарушили чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС. Не се доказа и накърняване на правото на М. Л. Ж., като лишен от свобода, на свободна кореспонденция, съответно накърняване на човешкото му достойнство и подлагането му на унижение.

За пълнота на изложеното е необходимо да се отбележи, че по делото не се установи и сочените от ищеца неприятни психически и емоционални състояния, съответно неудобства, да надхвърлят тези, присъща последица от прилагания режим по изпълнение на наказанието. Не всяко негативно усещане или чувство и не всяка болка/страдание дават основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. Съдът намира, че твърдените от ищеца чувства, ако и да са били изпитани от него, не сочат на накърнени нематериални блага, подлежащи на справедливо обезщетяване. Дори и да е търпял неудобства по време на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в Затвора – Варна от гледна точка установения ред за изпращане и получаване на кореспонденция, то те не се доказа да са били дотолкова интензивни, нито кумулирани, нито продължителни във времето, че да са надхвърлили прага на страдание, свързан с изпълнение на наказанието. По делото не е представена медицинска документация, за да се установи състоянието на ищеца към процесния период. Не са представени доказателства за търсене на психологическа помощ за преодоляване на негативните чувства и емоции, които са породени у ищеца.

Налага се извод за неоснователност на предявения иск поради липса на елементите от фактическия състав, необходим за ангажиране на отговорността на Държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, поради което той следва да се отхвърли.

Предвид неоснователността на главния иск, неоснователна се явява и акцесорната претенция за лихви.

Въпреки крайния изход на спора, искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно, тъй като видно от чл. 286, ал.2 от ЗИНЗС при отхвърляне на иска изцяло ищецът дължи единствено заплащането на разноските по производството за разлика от случаите на частично или пълно уважаване на иска, когато съгласно чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС ответникът дължи на ищеца и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска, когато е имал такъв в производството.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Л. Ж., [ЕГН], изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора-Варна, ІІІ-та група срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. чл. 1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за претърпени в периода от месец октомври 2022г. до месец ноември 2023г. неимуществени вреди, в размер на 5000лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, състоящи се в: негативни преживявания, страдания, безсъние, безпокойствие, накърнено човешко достойнство и унижение в следствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на Затвора-Варна, посредством укриване на лична кореспонденция с Висш държавен орган.

Решението подлежи на касационно обжалване пред тричленен състав на Административен съд - Варна в 14-дневен срок от съобщаването му до страните.