№ 2610
гр. Варна, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Христина Колева
при участието на секретаря Станислава Ст. Стоянова
като разгледа докладваното от Христина Колева Гражданско дело №
20243110115065 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от „С.К." АД, ЕИК
***********, със седалище и адрес на управление ************** срещу Х. Б. Н., ЕГН
**********, с адрес: **************, обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1, вр.чл.240, ал.1 и
2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, пр. І ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 6000 лева /шест хиляди лева/,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № 4622А/30.08.2021г.,
сключен между Х. Б. Н., ЕГН ********** и „С.К." АД, ЕИК ***********, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
20.09.2024г. до окончателното изплащане на задължението, сумата 1636.33 лева /хиляда
шестстотин тридесет и шест лева и 0.33 ст./ – договорна лихва, начислена за периода от
30.08.2021 г. до 30.11.2022г., сумата 1404.76 лева /хиляда четиристотин и четири лева и 0.76
ст./ – мораторна лихва, начислена за периода от 30.11.2022 г. до 20.09.2024г..
Твърди се в исковата молба, че между страните на 30.08.2021г. е сключен договор за
потребителски кредит № 4622А за сумата в размер на 6000 лева. Кредитът е усвоен от
кредитополучателя. Кредитът следвало да се погаси на 15 месечни вноски, включващи
главница и договорената в чл.6 във вр. чл.1, т.3 от договора възнаградителна лихва.
Крайният падеж на договора е 30.11.2022г., който е настъпил. Страните уговорили лихвен
процент в размер на 36 % годишно, както и ГПР 42.58 %. Твърди се, че след усвояване на
кредита, кредитополучателят не е заплатил месечни вноски. Съгласно чл. 1, т.8 от договора
се дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената
сума за всеки ден забава. Понастоящем, непогасената сума по кредита е в исковия размер.
Въпреки настъпилият падеж на паричното задължение, изпълнение от страна на ответника
не е последвало. Предвид неизпълнение на поетите от последния задължения, по негова
инициатива е учредено заповедно производство по образуваното ч.гр.д. № 11898/2024г. по
описа на ВРС, по което в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК. Срещу издадената в полза на ищеца Заповед за изпълнение, длъжникът е
депозирал възражение по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, като в рамките на предоставения му
срок, ищецът предявява установителния иск за съществуване на оспорените вземания. Моли
за постановяване на положително решение по предявения иск.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва по
основание и размер. Оспорва получаване на сумата по договора. Счита договора за
недействителен на основание чл.22 вр. чл.19 ЗПК, поради нарушаване на чл.11, т.10 ЗПК.
Сочи, че не е спазено изискването на чл.5, ал.4 ЗПК за изготвяне на договора и
1
придружаващите документи в минимален шрифт 12. ГПР е неясно определен и извън
рамките на предвидения от законодателя минимум в чл.19, ал.4 ЗПК. Посочената неустойка
в размер на 1633.37 лева и съставлява допълнително 27.22 % от размера на дълга. ГПР
възлиза на 69.8%, а не в посочения в договора размер. Посочената в чл.17 и чл.45 от ОУ
неустойка в размер на 1633.37 лева., намира за нищожна, като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, вкл. противоречи на Директива
2008/48/ЕО. Възприема предвидената сума в договора за неустойка като скрит добавък към
възнаградителната лихва и която като такава е следвало да бъде включена в годишния
лихвен процент и в годишния процент за разходите на осн. чл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин,
заобикаляйки императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК се стигало до неоснователно
обогатяване на кредитора. Твърди, че клаузата, въз основа на която е предвидено
заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна поради накърняване
на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Твърди, че уговорената неустойка представлява допълнителна печалба
за кредитора. Счита, че неустойката е уговорена при неравноправни условия, тъй като не е
уговорена като обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, а е послужила за
неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на заемната
тежест. Поради накърняването на принципа на добрите нрави се стига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. Посочва се, че със
заплащането на сумата предвидена за неустойка изцяло се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Излага се, че доколкото сумата, която се претендира чрез
договора за неустойка е следвало да се включи в ГПР, то клаузата за възнаградителна лихва
/ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави предвид факта, че определеният от
кредитодателя размер на възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. Възразява, че претенцията за договорна лихва за периода 30.08.2021-
30.11.2022г., както и претенцията за мораторна лихва са погасени по давност. Моли за
отхвърляне на исковете.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат заявените с
исковата молба и отговора по нея становища.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 ГПК и
чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
От приобщеното в настоящото производство ч.гр.д.№11898/2024г. на ВРС се
установява, че на основание чл.410 ГПК по подадено на 20.09.2024г. заявление, съдът е
издал заповед за изпълнение, съгласно която е разпоредил длъжникът Х. Б. Н. да заплати на
кредитора С.К." АД претендираните в настоящото производство суми.
Срещу издадената заповед, длъжникът е депозирал възражение в рамките на
законоустановения срок.
Между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит №
4622А/30.08.2021г., по силата на който ищецът „С.К.“ АД е предоставил на ответника Х. Б.
Н. в заем сумата от 6000 лв., с уговорен лихвен процент 36 %, ГПР 42.58 % и срок на
погасяване 15 месеца /падеж на първа вноска 30.09.2021г.; падеж на последна вноска
30.11.2022г./. Лихвеният процент, който се прилага при просрочени плащания е 10.01 %.
В чл. 27 от договора е уговорено заплащането на неустойка в размер на 0.9 % от
усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено някое от договорените в чл. 17
обезпечения. В чл. 17, ал. 1 от договора за потребителски кредит е уговореното задължение
за кредитополучателя да предостави едно от следните обезпечения в срок от 3 дни от
сключване на договора – поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), като
поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия, предвидени в Общите
условия към договора да кредит: дееспособно физическо лице, навършило 21 години,
притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати
осигурителни права през последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен трудов
договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебно
правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно
възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит. Също така е предвидено,че поръчителят следва да отговаря и на следните
допълнителни изисквания и да представи следните документи: минимален осигурителен
доход 1500 лв., валидно трудово правоотношение при последния работодател минимум 6
2
месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е
поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова
институция, да не е настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за
доход от работодателя за 6 месеца. По отношение на банковата гаранция – същата следва да
е със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора.
По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите вноски
за главница, лихва и неустойка, както и стандартен европейски формуляр и общи условия по
кредита. В раздел IV „Кандидатстване за кредит“ е описана процедурата по сключване на
договор за кредит.
Кредитът е усвоен на 30.08.2021 г., видно от приложената разписка за плащане
№*********/30.08.2021г..
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
възприема като обективно, професионално и компетентно изготвено и изявленията на
вещото лице в проведеното о.с.з., кредитът е усвоен на 30.08.2021г.. По кредита не са
извършвани плащания за погасяването му. Дължимата главница е в размер на 6000 лв.,
възнаградителната лихва в размер на 1633.33 лева за периода 30.08.2021-30.11.2022г., а
мораторната лихва в размер на 1407.03 лева за периода 30.11.2022-20.09.2024г.. Ищецът е
изчислил договорната лихва върху 6000 лева при лихвен процент 72 %, в резултат на което е
получил анюитетна вноска в размер на 617.78 лева /15 вноски/. Вещото лице е установило,
че при размер на кредита 6000 лв., възнаградителна лихва в размер на 1633.33 лв., неустойка
в размер на 1633.37 лв. и срока за погасяване на кредита, размерът на ГПР е 101.16 %.
Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира следните
изводи от правна страна:
Искът е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 ГПК
и е процесуално допустим.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит,
който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1
ЗЗП (ответникът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание
на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни
норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р
България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС
отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
3
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по
кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК,
ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите,
посочени в член 19, параграф 2. В конкретния случай и видно от приложената по делото
преддоговорна информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 42.58 %, в който е
включена единствено възнаградителната лихва и изрично е посочено, че ГПР е в този размер
само при положение, че договорът е валиден за целия срок, всяка от страните изпълнява
точно своите задължения, съответно няма начислени разходи за събиране, лихва за забава и
неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по договора за кредит.
Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по
кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение)
е в размер на 9266.70 лева, от която неустойката е в размер на 1633.37 лева и същата се
начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от получаване на
сумата по кредита не се предостави гаранция/поръчител съгласно ОУ и договора за кредит,
и същата се начислява ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Като
съобрази съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка
и предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР,
пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, че в случая не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 пункта), което към 30.08.2021г. означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50.00 % от заетата сума – в този смисъл е неоспореното заключение на
ССчЕ. За да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено,
че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на
първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство
съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение
за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като
същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите
предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на
ценна книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по
договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче,
неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за
заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или
не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
4
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от
погасителния план е почти колкото от размера на договорената възнаградителна лихва.
Съобразно установеното от вещото лице, при включване на размера на неустойката в
годишния процент на разходите, размерът на последния би бил 101.16 % вместо обявените в
договора 42.58 %. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с предвиждане на
процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ
разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42.58 %
годишно, вместо действителните 101.16%. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР
който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло недействителен.
Предвид извода за нищожност на договора за кредит, приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в този случай потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. По делото се установи,
че сумата от 6000 лева е усвоена от кредитополучателя, като за погасяване на кредита не са
постъпвали плащания.
Следователно предявеният иск се явява основателен за сумата 6000 лева, поради
което следва да бъде уважен в тази част. Неоснователни са исковете за сумата 1636.33 лева -
договорна лихва, начислена за периода от 30.08.2021 г. до 30.11.2022г. и сумата 1404.76 лева
– мораторна лихва, начислена за периода от 30.11.2022 г. до 20.09.2024г., поради което
подлежат на отхвърляне.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото-частичното уважаване на исковите претенции, на
основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 ГПК всяка от страните принципно има право да получи
разноски по съразмерност.
Искът е основателен за сумата за главница и неоснователен по отношение на
договорната и мораторна лихва. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но
според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в
исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се
отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и
разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за
адвокатско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се
присъди по-малко от претендираната сума. Възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК
съдът счете за основателно, съобразно фактическата и правна сложност на делото, поради
което адвокатското възнаграждение за заповедното производство следва да се редуцира до
сумата 400 лева. Изчислени съобразно уважените вземания, разноските в полза на ищеца-
заявител възлизат на сумата от 385.46 лева, като разликата до пълния им присъден в
заповедното производство размер, остава за сметка на страната, която неоснователно е
претендирала установяване на суми в по-висок от реалния им размер.
На процесуалния представител на ответника следва по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. да
се определи възнаграждение в размер на 400 лева, който е съобразен в фактическата и
правна сложност на спора. Съобразно изхода на спора, ищецът следва да заплати на адв. Н.
сумата 134.55 лева.
В настоящото производство ищецът претендира разноски и са налице доказателства
за действителното заплащане на следните разходи в процеса: държавна такса в размер на
180.82 лева; депозит за вещо лице по ССчЕ – 250 лева и възнаграждение за защита и
5
съдействие от един адвокат в размер на 1810 лева. Възражението на ответника по чл.78, ал.5
ГПК съдът счете за основателно, съобразно фактическата и правна сложност на делото,
поради което адвокатсктото възнаграждение за настоящото производство следва да се
редуцира до сумата 900 лева. Така по съразмерност, разноските в полза на ищеца се
определят на сумата от 883.18 лева.
В настоящото производство ответникът е направил разноски в размер на 100 лева –
депозит за вещо лице по ССчЕ. Ищецът следва да заплати на ответника сумата 33.64 лева,
на основание чл.78, ал.3 ГПК.
На процесуалния представител на ответника следва по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. да
се определи възнаграждение в размер на 400 лева, който е съобразен в фактическата и
правна сложност на спора. Съобразно изхода на спора, ищецът следва да заплати на адв. Н.
сумата 134.55 лева.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл.79, ал.1, вр.чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, пр. І ЗЗД в отношенията между „С.К." АД,
ЕИК ***********, от една страна и ответника Х. Б. Н., ЕГН **********, от друга, че В
ПОЛЗА НА „С.К." АД, ЕИК *********** СЪЩЕСТВУВА ВЗЕМАНЕ ПРОТИВ
ОТВЕТНИКА, за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
11898/2024г. на ВРС в размер 6000 лева /шест хиляди лева/, представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 4622А/30.08.2021г., сключен между Х. Б. Н., ЕГН
********** и „С.К." АД, ЕИК ***********, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 20.09.2024г. до окончателното
изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата 1636.33 лева - договорна
лихва, начислена за периода от 30.08.2021 г. до 30.11.2022г. и сумата 1404.76 лева –
мораторна лихва, начислена за периода от 30.11.2022 г. до 20.09.2024г., като неоснователни.
ОСЪЖДА Х. Б. Н., ЕГН **********, с адрес: ************** ДА ЗАПЛАТИ на
„С.К." АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление ************** сумата
385.46 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно деловодни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д.11898/2024г. на ВРС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Х. Б. Н., ЕГН **********, с адрес: ************** ДА ЗАПЛАТИ на
„С.К." АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление ************** сумата
от 883.18 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно деловодни разноски при
настоящото разглеждане на делото под формата на заплатена държавна такса,
възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, депозит за вещо лице, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „С.К." АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
************** ДА ЗАПЛАТИ на Х. Б. Н., ЕГН **********, с адрес: **************
сумата от 33.64 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно деловодни разноски
при настоящото разглеждане на делото под формата на заплатен депозит за вещо лице, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „С.К." АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
************** ДА ЗАПЛАТИ на адв. П. Й. Н., вписан в Адвокатска колегия - Варна с рег.
№ ********** със служебен адрес: ****************, сумата от 134.55 лева адвокатско
възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие на ответника в
заповедното производство по ч.гр.д.11898/2024г. на ВРС и сумата от 134.55 лева адвокатско
възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие на ответника в
настоящото производство, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването му страните.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
6
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7