Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № 65

гр.Пловдив, 18.02.2020 г.

          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесет и втори януари…през…две хиляди и двадесета година,………………….в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова

                                                            ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева

                                                                                 Александър Стойчев

 

при участието на секретаря……Стефка Тошева……..разгледа докладваното от  съдията……...Пенчева….В.търговско дело №745 по описа за 2019 година,…за да се произнесе взе предвид следното:   

 

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №408/08.08.2019г., постановено по търг. д. №311/2018г. по описа на Окръжен съд С., ответникът „З.”АД с ЕИК** е осъден да заплати на А.М.Х., ЕГН ********** сумата 30 000лв., представляваща неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени вследствие на ПТП, възникнало на 19.02.2017г., предизвикано виновно от водача на автомобил марка „М. с рег.№ **И.Н. И., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.05.2018г. до окончателното плащане на сумата, като искът за сумата над 30 000лв. до претендирания размер от 40 000лв. е отхвърлен. Ответникът е осъден да заплати на А.М.Х. сумата 1 298лв. - адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА, съобразно уважената част на предявения иск, както и по сметка на ОС С. разноски по производството - сумата 599лв. и ДТ в размер на 1 200лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – „З.”АД, в частта, с която е уважен искът за неимуществени вреди. Жалбоподателят счита, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Незаконосъобразността на решението се обосновава с неправилна преценка на данните по делото, несъобразяване с критериите за справедливост, съответно – нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД. Изразено е несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за липсата на съпричиняване от страна на пострадалата, като се твърди, че в тази насока съдът неправилно е кредитирал само част от събраните по делото доказателства, не е съобразил показанията на свидетелката – очевидец на ПТП-то. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, като се постанови друго, с което предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди да бъде отхвърлен, евентуално – да се присъди обезщетение в по-нисък размер. С въззивната жалба не се предявяват доказателствени искания. Претендират се сторените по делото разноски.

Ответник – жалбата А.М.Х., в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, както и в съдебно заседание, чрез процесуалния представител, оспорва изцяло въззивната жалба. Претендира сторените разноски.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение.

Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ.

Ищцата в първоинстанционното производство – въззиваема страна в настоящето – А.М.Х., е изложила фактически твърдения за наличие на предпоставките по 432 ал.1 от КЗ, а именно: На 19.02.2017г. в град С., на кръстовището на бул. „Ц.“ и ул. „С.К.“ е настъпило ПТП между нея, в качеството на пешеходец, пресичащ по пешеходна пътека и лек автомобил М.с peг. №*** с водач И.Н. И.. Поради сериозността на травмите е приета незабавно в О.- гр.С., където след извършените прегледи, изследвания, рентгенография и консултации със специалисти, й е поставена диагноза контузия на главата и фрактура на лявата подбедрица. Това е наложило на 20.02.2017г. да й бъде извършена операция - открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация, тибия и фибула, която се изразява в поставянето на заключващ тибиален пирон, лаваж, по слоен шев и стерилна превръзка под пълна анестезия. Болничният престой продължил осем дни, като ищцата е изписана на 27.02.2017г. с указания за активно наблюдение, продължаване на лечението с ранна физикална терапия и рехабилитация, медикаментозна терапия, поставяне на амбулаторно стерилни превръзки и спазване на определен двигателен режим. На 27.02.2017г. ищцата е постъпила в отделението по физикална и рехабилитационна медицина към болницата за лечение чрез рехабилитационни процедури, от където е изписана след осем дни - на 06.03.2017г., с указания за домашно лечение при спазването на хигиенно- диетичен режим, активно наблюдение и спазване на предписаната терапевтична схема. След изписването й от болницата и въпреки продължителния й болничен престой, ищцата е продължила да бъде с много болезнени и ограничени движения. В резултат на това ищцата е била в продължителен отпуск поради временна нетрудоспособност - до 16.08.2017г. Ищцата се позовава на предстоящата оперативна намеса за премахване на поставения тибиален пирон. Изложени са подробни обстоятелства относно претърпените болки и страдания от психичен и физически характер.

Отговорността на ответника се ангажира на основание наличието на сключен между него и собственика на лек автомобил М.с peг. № *** - И.Н. И., валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“, обективиран в застрахователна полица №***със срок на валидност от 20.10.2016г. до 19.10.2017г. Ищцата е предявила застрахователна претенция с вх. №299/31.01.2018г., като  ответникът е определил и заплатил застрахователно обезщетение в размер на 11 521,60лв., от което 10 000лв. за претърпените неимуществени вреди, което е изплатено. Ищцата счита изплатеното обезщетение за недостатъчно да покрие нанесените неимуществени вреди, поради което моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати обезщетение в размер на 40 000лв., ведно със законната лихва от 01.05.2018г. - три месеца от датата на предявяване на застрахователната претенция до окончателното изплащане на сумата.

В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба ответникът „З.”АД е оспорил така предявения иск за неимуществени вреди. Възраженията по основателността на иска, поддържани с въззивната жалба, се свеждат до прекомерност на претендираното обезщетение и наличие на съпричиняване. Възражението за съпричиняване, поддържано във въззивната жалба, се свежда до твърдения, че ищцата е навлязла внезапно на пътното платно, като не се е съобразила с отстоянието и скоростта на приближаващия се автомобил.

От събраните по делото доказателства се установи следното:

Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на изискванията на чл.380. В чл.432, ал. 1 от КЗ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно поведение, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.

Установени в първоинстанционното производство и неспорни пред настоящата инстанция са елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 от КЗ: Ищцата е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически болки и страдания от причинените й, в резултат на ПТП-то увреждания: счупване на костите на лявата подбедрица; разкъсно – контузна рана на главата; мозъчна конткузия – челно, с малки кръвоизливи. Вредите са причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на водача на лек автомобил М.с peг. №*** - И.Н. И., който, на 19.02.2017г., в гр.С., на кръстовище на улица „С.К.“ и булевард „Ц.“, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20 ал.2 изр. второ от ЗДвП; чл.21 ал.1 от ЗДвП; чл.116 от ЗДвП; чл.119, ал.1от ЗДвП. Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК, с оглед одобреното по реда на чл.382 ал.1, т.7 от НПК споразумение по НОХД №2700/2017г. по описа на РС С., имащо последиците на влязла в сила присъда – съгласно чл.383 ал.1 от НПК. Налице е причинна връзка между противоправното поведение и причинените вреди. Установен е и специфичният елемент на визираната в чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1 от КЗ безвиновна отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност” – застрахователна полица №***със срок на валидност от 20.10.2016г. до 19.10.2017г.

Спорното в настоящото въззивно производство, с оглед доводите, изложени във въззивната жалба, е досежно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди и налице ли е съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на вредоносния резултат.

Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ пряко право е приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.  Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение. При определяне размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите. Релевантни в тази насока са депозираните по делото гласни и писмени доказателства – медицинска документация и преди всичко констатациите, съдържащи се в приетото при първоинстанционното разглеждане на делото заключение от съдебно-медицинска експертиза, която, като компетентно изготвена и неоспорена от страните, се кредитира изцяло.

Съгласно заключението на вещото лице – специалист – ортопед – травматолог, понесените от ищцата травми – счупване на костите на лявата подбедрица; разкъсно – контузна рана на главата; мозъчна конткузия, са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с процесното  ПТП. Вследствие счупване костите на лявата подбедрица, е извършено оперативно лечение – открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация. След дехоспитализацията от клиниката е провела ранна рехабилитация в отделение по физикална и рехабилитационна медицина. Оздравителният период е бил 179 дни. В този период е включена предоперативна подготовка, оперативно лечение, следоперативен болничен период, период на първоначална рехабилитация и приучване към ходене с помощни средства в ОФРМ, домашно лечение, включващо раздвижвани и скелетно-мускулни упражнения. След 14 месеца е приета в Отделение по Ортопедия и Травматология - Болница „Т.“, поради хронифицирала болка и ограничени движения в лява колянна и глезенна стави. Извадени са горните заключващи винтове. За това болнично лечение и последващия период е ползвала 34 дни временна нетрудоспособност.

От показанията на свидетелката М.Х. – майка на ищцата, притежаваща непосредствени впечатления от понесените от пострадалата негативни изживявания, се установява, че след инцидента ищцата е била със силно влошено физическо и психично състояние за продължителен период от време, изключително тежък през периода на болничния й престой. След периода на рехабилитация, през периода на домашно лечение, пострадалата е била обслужвана изцяло от майка си – свидетелката, за период от около три месеца. Вследствие на счупването на лявата подбедрица е изпитвала силни болки през дълъг период. От тази травма и оперативната намеса са останали видими белези. Ищцата се е отказала от намерението си да проведе шофьорски курсове, тъй като изпитва страх, дори и когато пресича улицата.

Преценката за това кои фактори трябва да бъдат взети предвид винаги е конкретна, с оглед установените факти по делото и тяхната относителна тежест, преценена съвкупно, като принципно тежките увреждания на здравето, респективно - трайните последици от тях, имат относително по-голяма тежест за определяне размера на обезщетението. Касае се за комплексно увреждане – мозъчна контузия – временно разстройство на здравето, което, според медицинската документация, е с кратък оздравителен период. Счупването на лявата подбедрица обаче е тежко увреждане, с трайни последици. Съгласно заключението от съдебномедицинската експертиза, след рехабилитационния период ищцата е продължила лечението в домашни условия, с продължаване на медикаментозна терапия, назначена от лекуващия ортопед и раздвижвания с помощта на близките си. През първите два месеца движенията в съседните на фрактурата стави са били болезнени, което е забавило рехабилитационните мерки и е предизвиквало изпитване на силна болка. При съобразяване с конкретния обем преживени болки и страдания от ищцата – посочени по-горе и преценени като обективен критерий, продължителността на оздравителния процес – почти две години, необходимостта от повторна оперативна интервенция, факта, че към момента на ПТП-то пострадалата е в млада възраст -  на 25 годишна, следва да се приеме, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди - 40 000лв. /от което е приспаднато изплатеното от застрахователя обезщетение от 10 000лв./ е справедлив паричен еквивалент на понесените от А.Х. страдания. За определянето на този паричен еквивалент относим е и субективният аспект, доколкото имуществените вреди по своя характер са негативни преживявания в резултат от въздействието на определен факт върху физическата и психо-емоционалната сфера на индивида. Релевантни в тази насока са свидетелските показания, съгласно които психическата устойчивост на ищцата и понастоящем е  разколебана.

Ето защо и тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл.52 от ЗЗД – по справедливост, то доводът, наведен във въззивната жалба, че размерът на определеното от първоинстанционния съд обезщетение е завишен, тъй като не отговарял на претърпените травми, е неоснователен.

Следващият спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивната жалба, е наличието на съпричиняване за вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.

В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди.

Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на пострадалата се сочи, че ищцата е навлязла внезапно на пътното платно, като не се е съобразила с отстоянието и скоростта на приближаващия се автомобил. Твърдението, съдържащо се в отговора на исковата молба, че ищцата е пресичала на необозначено за това място, се опровергават от депозираните при първоинстанционното разглеждане на делото писмени доказателства – Констативен протокол за ПТП и преди всичко от заключенията от допуснатите съдебноавтотехничаска експертиза и след оспорването й от ответника – повторна такава. Относно механизма на процесното ПТП заключенията от двете експертизи са идентични: Автомобил М. с рег.№ ***, управляван от И.И., се е движил направо по бул. „Ц.“ в посока запад със скорост на движение около 55 км/ч и опасна зона за спиране 37м. В същото време в посока юг, движещата се по ул. „С.“ пешеходка – ищцата по делото, е предприела пресичане на булеварда по пешеходната пътека с бърз ход и скорост на движение 6,6 км/ч. Водачът И. не е възприел своевременно пешеходката и със скорост около 55км/ч.  я ударил, докато пресича платното за движение отдясно наляво спрямо посоката на автомобила, след като тя е изминала 4,5м. Мястото на удара е около централната част на пешеходната пътека в южната лента за движение от изток на запад на северното платно на бул. „Ц.“.

За да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно. По смисъла на чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда по наказателно дело има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя, каквито са и последиците на одобреното по реда на чл.382 от НПК споразумение. Ако престъплението, за което извършителят е признат за виновен, не обхваща в своя фактически състав и поведението или всички аспекти от поведението на пострадалия – какъвто е настоящият случай, преценяването на наличието и степента на допринасянето от страна на пострадалия е възможност само на гражданския съд. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл.51 от ЗЗД, от който ал.1 урежда кои вреди подлежат на обезщетение, а ал.2 от който предвижда възможност за намаление на обезщетението, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. В случая престъплението, за което извършителят е признат за виновен – чл.343, във вр. с чл.342 ал.1 от НК - който при управляване на моторно превозно средство наруши правилата за движение, като допуска причиняването на телесна повреда - не обхваща във фактическия си състав и поведението на пострадалия. За да бъде успешно проведен процесуалният способ за защита на пасивно легитимираната страна по иск за репариране на вреди от непозволено увреждане посредством възражение за съпричиняване, следва да се установи, че крайният вредоносен резултат би бил предотвратен при липса на поведението, сочено като съпричиняване – и при установяването на този факт биха били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че относно факта на съпричиняване от страна на пострадалата, първоинстанционният съд не е взел предвид показанията на свидетелката – очевидец на произшествието. Първоинстанционният съд е анализирал показанията на свидетелката Д. С.и правилно е приел, че макар и очевидец на събитието, показанията й не са достатъчно конкретни и обективни, като самата тя обяснява, че е била на разстояние от произшествието и е гледала в различни посоки /търсейки магазин за закуски/. Показанията на свидетелката, че пострадалата е „скочила, без да се огледа, минавайки между колите“, че не е пресичала по пешеходна пътека, както и че шофьорът на автомобила е бил спрял пред пешеходната пътека, освен че са вътрешно противоречиви, изцяло се опровергават от заключенията от съдебноавтотехническата експертиза и допълнителната такава, които съдържат идентични констатации. Безспорно установено е, че пътнотранспортното произшествие е настъпило на пешеходна пътека. Съгласно заключението на вещото лице П., пешеходката би могла да предотврати ПТП-то, единствено ако спре в зоната на видимост към приближаващите се от изток по бул. „Ц.“ ППС, да се съобрази с тяхната скорост на движение и разстоянието, на което се намират и тогава да предприеме пресичане на платното за движение. Съгласно заключението на вещото лице В., от техническа гледна точка, пешеходката би могла да предотврати настъпването на ПТП, като спре движението си на границата между северната и южната лента на северното платно за движение, съобразявайки се със скоростта на движение на автомобила, движещ се към нея и след като същият премине, да продължи движението си по пешеходната пътека, въпреки че е с предимство пред МПС. Тя би могла да се съобрази със скоростта на автомобила непосредствено преди ПТП само, ако го наблюдава, движейки се, въпреки че не е  длъжна. Но спиране  движението на границата между северната и южната лента на северното платно за движение – т.е. – на място, необозначено за спиране, би могло да бъде предпоставка за друга опасност за пешеходката. Не може да се приеме, че хипотетичната възможност за пешеходец да спре на границата между двете ленти на пътното платно и неупражняването от негова страна на тази възможност е нарушение на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.113 ал.1 от ЗДвП – при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила: 1. преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства; 2. да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение; 3. да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика; 4. да не преминават през ограждения от парапети или вериги. В конкретния случай няма основание да се приеме, че пешеходката Х. е нарушила тези задължение. Същата е пресичала пътното платно на обозначена пешеходна пътека. Съгласно заключенията от двете експертиза няма данни за внезапно пресичане или изскачане от нейна страна на пътното платно. От друга страна вещите лица са категорични, че при своевременно възприема на опасността от страна на водача, автомобилът би спрял преди мястото на удара. Следователно водачът е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП, като спре преди мястото на удара, като пешеходецът не е попадал в опасната зона за спиране на автомобила. Съгласно заключението на вещото лице П. липсват данни за спирачни следи преди мястото на удара и няма данни водачът да е възприел пешеходката преди настъпването на ПТП и съответно – да задейства спирачната система преди удара. Водачът едва след преминаването на пешеходната пътека и удара в предното стъкло /с тялото на пешеходката/ задейства спирачната система, а причината за настъпването на ПТП са субективните действия на водача, който не възприема своевременно пресичащата пешеходка и реагира със закъснение. Липсват данни, установяващи по пътя на пълното и главно доказване, че преди да навлезне на платното за движение, ищцата да не се е съобразила с приближаващото се пътно превозно средство. Напротив, с оглед констатациите, съдържащи се в автотехническите експертизи, при отстояние на автомобила 39м, опасна зона на спиране 37м. и скорост на движение 55км.ч., при положение, че ударът е настъпил след като ищцата е била навлязла 4,5м. в зоната на пешеходната пътека, не би могло да се направи извод за несъобразяване от страна на пешеходката с приближаващите се пътни превозни средства към релевантния според закона момент – преди да навлезне на платното за движение. А приложението на чл.51 ал.2 от ЗЗД е недопустимо, когато приносът на увреденото лице не е установен при условията на пълно и главно доказване, а е само предполагаем. Ето защо не може да се приеме, че е налице съпричиняване от пострадалата за настъпване на вредоносния резултат.

Предвид гореизложеното въззивната инстанция намира, че като е постановил решението в горния смисъл, окръжният съд е постановил правилно и законосъобнразно решение и същото следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Пред въззивната инстанция от процесуалния представител на въззиваемата страна се претендират разноски – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 от ЗА. В представеното, както пред въззивната инстанция, така и пред окръжния съд пълномощно, обаче липсват данни за уговорено безплатно процесуално представителство по реда на чл.38 от ЗА. Ето защо разноски не следва да се присъждат.

Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд

Р       Е       Ш       И       :

 

 ПОТВЪРЖДАВА решение №408/08.08.2019г., постановено по търг. д. №311/2018г. по описа на Окръжен съд С., в обжалваната част.

 Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

                    

 

 

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: