Р Е Ш
Е Н И Е № 251
Град Несебър, 25.09.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърският районен съд, трети състав, в открито съдебно заседание на девети май, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР ПЕТРОВ
При секретаря Атанаска Ганева, като разгледа докладваното от съдия Петър Петров административно наказателно дело № 279 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59-63 от ЗАНН.
Образувано е по жалба на Г.Н.К. с ЕГН **********, със съгласието на баща си Н.Г.К., двамата с адрес: ***, срещу Наказателно постановление № 19-0304-000385 / 11.03.2019г., издаден от П.И.К.на длъжност Началник Сектор към ОДМВР – Бургас, РУ Несебър, с което на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, във връзка с чл.15, ал.2 от ЗАНН, на Г.Н.К. е наложено наказание “Обществено порицание” за нарушение по чл.150 от ЗДвП.
Жалбоподателят счита, че постановлението е незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на производствените правила. Оспорва фактите, изложени в наказателното постановление (НП) и в акта за установяване на административно нарушение (АУАН), въз основа на който то е издадено, като излага различни твърдения, въз основа на които счита, че не е извършил деянието виновно и не следва да носи административно наказателна отговорност. Посочва като нарушен и чл.15 от Закона за закрила на детето, тъй като родителите на жалбоподателя – непълнолетно лице, не са уведомени за съставения АУАН, не са присъствали при съставянето му, не са подписвали акта и НП, както и не е уведомена АСП – Дирекция “Социално подпомагане” – Отдел “Закрила на детето” за образуваното административно наказателно производство. Моли постановлението да бъде отменено.
В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично, както и със своя баща, с чието съгласие той действа, представлява се и от упълномощен адвокат който заявява, че поддържа жалбата с изложените в нея доводи и искане за отмяна на постановлението.
Административно наказващият орган не се явява в съебно заседание и не изпраща представител.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
За времето от 19:30 часа на 12.02.2019г. до 07:30 часа на 13.03.2019г., свидетелят М.Н.М. и Д.Г.Д.– двамата на длъжност младши автоконтрольори при РУ-Несебъру са изпълнявали служебните си задължения като автопатрул по КАТ. Около 21:00 часа докато извършвали обход със служебния автомобил в град Свети Влас, по улица Морска, са забелязали движещ се лек автомобил “БМВ 5 EP PEUXE” с рег.№ А ....НМ, и решли да го последват за да го спрат за проверка. След като са настигнали автомобила и са се движили непосредствено след него в продължение на няколко минути, през което време автомобилът е ускорявал скоростта, след подаден звуков и светлинен сигнал са успели да го спрат до комплекс “Бадемите”, на завой от 90 градуса. По тази причина непосредствено преди спирането на автомобила след този завой, полицаите са изгубили видимоста към автомобила за кратки секунди, а когато са го възприели отново, са забелязали, че водачът на автомобила, вече е слязъл и е бил пред предната лява врата, а пътуващият с него на предната дясна седалка, за който впоследствие се установило при проверката, че е свид. П.Д.Т., е започнал да излиза от автомобила от предната дясна врата. Всички тези действия са приети от полицейските служители като опит двете лица да си разменят местата си в автомобила. При последвалата проверка на водача на автомобила установили неговата самоличност – жалбоподателят Г.Н.К., който е неправоспособен водач, и по тази причина му е било обяснено, че ще му бъде съставен акт. Първоначално К. отрекъл той да е управлявал автомобила, но впоследствие си е признал, че той го е управлявал, и се е обадил на баща си, че предстои да му бъде съставен акт.
В съставения от свид М.Н.М. АУАН серия Д, бл.№ 846967 от 12.02.2019г. е посочено, че на същата дата около 21:00 часа в град Свети Влас, по улица Морска до комплекс “Бадемите”, с посока към хотел “Панорама”, непълнолетният Г.Н.К. управлява лек автомобил “БМВ 5 EP PEUXE” с рег.№ А ....НМ, собственост на “В.” ЕООД, ЕИК ........, като след справка с ОДЧ се установило, че същият е неправоспособен водач, тъй като не притежава Свидетелство за управление на МПС. Актосъставителят е квалифицирал нарушението по чл.150 от ЗДвП, а при съставянето на акта са иззети като доказателства Свидетелство за регистрация на МПС част ІІ № ********* и два броя регистрационни табели с № А ....НМ. След съставянето на акта същият е подписан от актосъставителя, от свидетеля по акта и нарушението и от нарушетеля К., на когото е връчен препис от акта срещу разписка. Последният собственоръчно е записал в акта, че няма възражения и е съгласен с написаното в него.
Разпитан в качеството му на
свидетел, актосъставителят потвърждава направените от него констатации. Свидетелят М. възпроизвежда пред съда своите непосредствени
възприятия за случилото се и показанията му са логично систематизирани, като
изцяло кореспондират с писмените източници, поради което ги кредитира и поради
липса на съмнения за заинтересованост от изхода на делото.
Показанията на свид. П.Д.Т., с които същият цели да потвърди версията, изложена в жалбата, за различна фактическа обстановка от установената по делото, се явяват изолирани и противоречащи на събрания по делото доказателствен материал, поради което не могат да бъдат кредитирани за сметка на съвкупния доказателствен материал по делото. За да твърди, че той, а не жалбоподателят е управлявал автомобила, дава нелогични, неприемливи и противоречиви показания, че уж той бил водач на автомобила, но същевременно не той, а Г.К. го е пуснал по инерция за да не пречи на камион, също спрял пред магазина за да го зарежда през зимния сезон и късно вечерта, но същевременно са били спрени от полицейските служители, когато вече двамата са били излезли от автомобила, т.е. когато автомобилът вече е бил спрян.
Административно наказващият орган е приел, че нарушението е доказано от фактическа страна и е издал наказателното постановление, с което е приел, че жалбоподетелят е извършил нарушение по чл.150 от ЗДвП, поради което на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, доколкото нарушителя е непълнолетен, му е наложено административно наказание “Обществено порицание”.
По административно наказателната преписка има и приложена справка за нарушител/водач, от която е видно, че жалбоподателят е неправоспосочен водач и към датата на констатиране на настоящото няма издадени актове за установяване на административни нарушения или наказателни постановления, но такива има издадени след тази дата.
Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът в настоящия си състав достигна до следните правни изводи:
Жалбата е подадена от лице имащо правен интерес да атакува наказателното постановление, в законоустановения 7-дневен срок по чл.59, ал.2 от ЗАНН, поради което е процесуално допустима.
Извършвайки служебна проверка за процесуална законосъобразност на НП и предпоставилия го АУАН, съобразно правомощията си в настоящото контролно производство, съдът не констатира допуснати съществени процесуални нарушения в производството по издаването му, нито такива, разкриващи недостатъци във формата и съдържанието, които да налагат неговата отмяна. НП е издадено от компетентен орган, в съответствие с процесуалните правила на ЗАНН, въз основа на законосъобразен АУАН, спазена е и установената за това форма и ред, както и изискуемите реквизити, съгласно разпоредбата на чл.57 от ЗАНН.
От своя страна АУАН по съдържанието си също категорично удовлетворява процесуалните изисквания досежно неговото минимално съдържание, в съответствие с императивното предписание на чл.42 от ЗАНН, като във всеки от актовете е обективирано с дължимата конкретика пълно, ясно и точно описаните на фактическите нарушения, предмет на повдигнатото административнонаказателно обвинение против жалбоподателя. Словно материализираното фактическо описание, освен изчерпателно, позволява и безспорната индивидуализация на деянието, респ. правна квалификация като административно наказателен състав по чл.177, ал.1, т.2, във връзка с чл.150 от ЗДвП, с оглед изложените факти за времето и мястото, надлежно указана изпълнителна форма на нарушението – управление на МПС без водачът да е правоспособен. Изцяло кореспондираща с тези фактически обстоятелства, следователно правилна и обоснована, е изведената цифрова правна квалификация на нарушената материална норма, а именно чл.150 от ЗДвП, установяваща конкретно правило за поведение, респ. изрична забрана, която не е спазена в случая.
Напълно идентична и съвпадаща правна квалификация е приел и административно наказващият орган като проявление на санкционната си власт в издаденото НП е посочил съответния осъществен административно наказателен състав, чийто елементи се субсумират с неизпълнението на предписаните от закона задължения, считайки ги за осъществени, на което основание и е наложил предвиденото административно наказание. В частност, подвеждайки го под действието на санкционната разпоредба на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, с която се санкционира управлението на МПС от неправоспособен водач. Налице е пълно фактическо и правно единство между АУАН и НП, поради което няма и каквото и да е съмнение относно конкретната фактическа деятелност на жалбоподателя, респ. за какво нарушение е наказан, от тук и не може да се приеме за накърнено или ограничено правото му на защита. Още повече, че последната се реализира срещу фактите, а не против тяхната правна квалификация, като в конкретиката на казуса същите са били известни и точно, ясно оповестени. Поради това липсва допуснато процесуално нарушние досежно този реквизит от формата и минимално изискуемото съдържание на АУАН, още повече предвид наличието на пълно съвпадение във възприетата материалноправна квалификация на твърдяното нарушение между констатирания акт и санкционния – НП.
В тези фактически и правни рамки, при спазване на императивното предписание на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, вр. т.7 – относимо към НП, се е произнесъл и наказващия орган, подвеждайки нарушението с неговите обективни елементи под действието на приложимия за него санкционен административно наказателен състав, на основание който същото подлежи на наказване, с който е завършил дейността по правното им квалифициране, предпоставяща правна преценка, дължима в крайния заключителен акт, ползващ се с правораздавателни характеристики.
С тези правни съображения, при цялостна проверка на обжалваното НП, настоящата съдебна инстанция не установи съществени процесуални нарушения при неговото издаване, нито други недостатъци от формална страна на санкционния акт.
Спазени са давностните срокове, предвидени в чл.34 от ЗАНН, поради което липсват предпоставки за отмяна на процесуално основание, обуславщо и крайния правен извод оспореното НП да е изцяло законосъобразен от процесуалноправна страна акт, издадено въз основа на законосъобразен АУАН, поставил началото на напълно редовно учредено и развило се административно наказателно производство за реализиране на административно наказателната отговорност на жалбоподателя.
От материалноправна страна, преценено с оглед приложението на материалния закон, съдът намери обжалваното НП също за правилно и законосъобразно, досежно визираното нарушение, санкционирано с него, което е безспорно доказано в съвкупните си – обективни и субективни, признаци от събраните доказателства в хода на проведеното съдебно следствие по делото.
Жалбоподателят е санкциониран на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП (“Наказва се с глоба от 100 до 300 лева, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление или то е отнето по реда на чл.171, т.1 или 4”) за нарушение по чл.150 от ЗДвП (“Всяко пътно превозно средсво, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е учебно и се управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство по време на обучението му по ред на наредбата по чл.152, ал.1, т.3 и при провеждането на изпита за придобиване на правоспособността по реда на наредбата по чл.152, ал.1, т.4”), изразяващо се в това, че на 12.02.2019г. около 21:00 часа в град Свети Влас, по улица Морска, до комплекс “Бадемите”, с посока към хотел “Панорама”, жалбоподателят управлява МПС – лек автомобил марка “БМВ, модел “5 EP PEUXE” с рег.№ А ....НМ, собственост на “В.” ЕООД, ЕИК ........, без да притежава свидетелство за управление на МПС. В хода на съдебното производство не се установи различна фактическа обстановка от описаната в акта, съставен на жалбоподателя, и издаденото въз основа на него наказателно постановление. Разпитан като свидетел в съдебно заседание свидетелят М.М., както се посочи по-горе, потвърди констатациите в акта и наказателното постановление.
С разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗДвП се установява императивно изискване, предвиждащо участващите в движението ППС да се управляват единствено от правоспособни водачи, а че това са тези, притежаващи валидно свидетелство за правоуправление, законодателят е изяснил изрично в новелата на чл.150а, ал.1 от ЗДвП. Последната норма е дефинитивна, установява положително правило и доразвива общото правило – изискване по чл.150 от ЗДвП, предвиждайки, че за да управлява МПС, водачът трябва да притежава СУ МПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС. Именно това свидетелство е официалният удостоверителен документ, доказващ обективното качество – правоспособността на водач, даващо правото на дадено лице правомерно и законосъобразно да осъществява дейността по управление на МПС, като същото се издава по специален ред, от определен орган и след успешно положен изпит. С оглед неговото правно значение на индивидуален личен документ, режимът му е предмет на регламентация и в друг специален закон – ЗБЛД, включително регламентиращ изричен срок, за който се издават, т.е. релевантен за преценката относно валидността на документите. В контекста на тези разяснения, изтичането срока на валиднст на СУ МПС прави този документ нередовен по смисъла на § 1, т.2, б.”ж” от ЗБЛД и използването му следователно не е годно да удостовери правоспособност по аргумент от чл.50, ал.1 от ЗБЛД. Поради това управляването на МПС със СУ с изтекъл срок на валидност следва да се приравни на липса на свидетелство, т.е. управление без такова свидетелство. В тази връзка, относно изискването за “съответно свидетелство” за управление на МПС, по смисъла на санкционната норма на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, трайно и последователно в обвързващата практика е възприето разбирането, това да предполага и изисква същото да е валидно, както с оглед неговата административна валидност като документ по смисъла на ЗБЛД, така и за категорията МПС, което управлява водача (Решение № 44/19.02.2013г. по нак. дело № 2161/2012г. на ВКС, І н.о.). Ето защо не е съответно СУМПС с изтекъл срок на валидност, тъй като явявайки се нередовен документ за самоличност, при отпаднала неговата удостоверителна сила, същото не може надлежно да удостовери и докаже качеството на водач. Неизпълнението, респ. нарушението, на правилото по чл.150 от ЗДвП и във връзка с чл.150а от ЗДвП е санкционирано от закона с административно наказателния състав на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, в чието приложно поле попада всяка от посочените материалноправни разпоредби, като релевантния съставомерен признак е липсата на съответно свидетелство за управление на МПС, както когато такова изобщо не е издадено на лицето, или пък е било отнето на конкретно визираните основания, така също в случаите, когато притежаваното свидетелство не е валидно по отношение на срока или по отношение на категорията на управляваното МПС, тези водачи законът приравнява на неправоспособните. И това е така, защото както вече се посочи, само при едновременното наличие на тези две кумулативни предпоставки, указани в чл.150а от ЗДвП, СУ МПС би се явило съответното свидетелство да управление по смисъла на санкционната норма на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП. След като това е така и предвид установените фактически данни по делото и доколкото жалбоподателят не доказа към датата на проверката – 12.02.2019г., да е разполагал с валидно издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство, поради което и не го е представил на контролните органи, съдът приема, че същият не притежава такова, следователно е бил неправоспособен водач. От събраните по делото доказателства се установява, че жалбоподателят е управлявал ППС на посочената в акта дата, както и отрицателния факт за неговата неправоспособност и за липсата на свидетелство за правоуправление на МПС от съответната категория. Ето защо, съобразно така установените фактически обстоятелства, несъмнено осъщественото от жалбоподателя изпълнително деяние, изразило се в действия по управление на МПС без да е притежавал валидно СУМПС (липсва издадено такова по съответния ред), се явява в пряк разрез с императивното изискване на чл.150, ал.1 от ЗДвП, вр. чл.150а от ЗДвП, с което и е консумирал първата хипотеза от предвидените в т.2 от ал.1 на чл.177 от ЗДвП – “без да притежава съответното свидетелство”, и на това основание правилно е бил наказан.
Съгласно изричната разпоредба на
чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗАНН административно наказателно отговорни са
пълнолетните лица, навършили 18 години, които са извършили административни
нарушения в състояние на вменяемост, както и непълнолетните, които са навършили
16 години, но не са навършили 18 години, когато са могли да разбират свойството
и значението на извършеното нарушение и да ръководят постъпките си. Основен
принцип в административно наказателното производство е принципа на
законоустановеност на наказанието (чл.2, ал.1 от ЗАНН). Административните
наказания, които могат да бъдат наложени за извършени административни
нарушения, са изброени изчерпателно в разпоредбата на чл.13 от ЗАНН, а именно:
обществено порицание, глоба и временно лишаване от право да се упражнява
определена професия или дейност, като съгласно чл.15, ал.2 от ЗАНН по отношение
на непълнолетните административното наказание глоба се заменя с обществено
порицание. Преценката за последното не е във властта на административно
наказващия орган, който констатирайки, че наказваното лице е непълнолетно, е
длъжен да замени наказанието “глоба” с наказание “обществено порицание”, което
безспорно е сторено в настоящия случай, поради което съдът приема, че
наложеното наказание е законосъобразно, поради което следва да се потвърди.
Съобразно гореизложеното съдът приема, че жалбоподателят е годен субект на административно наказателна отговорност, тъй като към датата на извършване на деянието е бил навършил 17 годишна възраст. По делото липсват каквито и да е било доказателства, че Г.К., макар и непълнолетен, не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното от него и да ръководи постъпките си, поради което и съдът намира, че е действал виновно (Решение № 1500 от 26.09.2014г. по КНАХД № 653/2014г. на Административен съд – Бургас).
По разбиране на настоящия съдебен състав фактическите обстоятелства, свързани с настоящия случай, не указват на маловажност по смисъла на чл.28 от ЗАНН, особено като се има предвид характера на този вид административно нарушение. Поради това правилно наказващият орган е санкционирал жалбоподателя.
Мотивиран от горното и на основание чл.63, ал.1 от ЗАНН, Несебърският районен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 19-0304-000385 от 11.03.2019г., издадено от П.И.К.на длъжност Началник Сектор към ОДМВР – Бургас, РУ-Несебър, с което на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, във връзка с чл.15, ал.2 от ЗАНН, е наложено на Г.Н.К. с ЕГН ********** с адрес: ***, административно наказание „Обществено порицание“ за нарушение по чл.150 от ЗДвП, като правилно и законосъобразно.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд – Бургас в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: