Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 19.06.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ – въззивни състави, IV-Г състав,
в публично заседание на двадесет и шести март през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 16690 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 18.09.2018 г. на ответницата К.И.К. против решението от 27.07.2018 г.
по гр. дело № 64064/2017 г. на Софийския районен съд, 47 състав в частта, с която
жалбоподателката е осъдена да заплати на “О.Ф.Б.“ ЕАД,
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ във вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 18 200,64
лв., представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от
18.08.2011 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
16.12.2016 г. до окончателното изплащане и сумата от 1302,41 лв. –възнаградителна лихва за периода 28.06.2013 г. до 01.01.2014 г. С решението жалбоподателката
е осъдена да заплати на ищеца и сумата от 1 543,94 лв.-разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението необосновано
и неправилно, като конкретни доводи в жалбата не са изложени. В жалбата се
съдържат единствено оплаквания, че СРС неправилно я е осъдил да заплати на
основание чл.77 ГПК по сметка на съда сумата от 250,00 лв.-депозит за
допуснатата съдебно-почеркова експертиза, въпреки че
се е отказала от искането си за изготвяне на такава. В хода по същество, въззивницата поддържа, че неправилно СРС е приел, че
кредитополучателят е уведомен, че банката е упражнила правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем на 15.11.2016 г., но дори и да се приеме, че е уведомен
на тази дата, това означавало, че банката е продала вземането си на ищеца преди
то да е станало предсрочно изискуемо, тъй като договорът за цесия е сключен на
30.07.2014 г. На следващо място заявява и довод, че СРС се е произнесъл по непредявен
иск, а дори ида се приеме, че такъв е предявен, то това не е направено в срок.
Според въззивницата като е уважил иска по чл.86, ал.1 ЗЗД , съдът е влязъл в противоречие с извода си, че не е настъпила предсрочна
изискуемост на всички вземания по договора за кредит. В останалата част
оплакванията на въззивницата са във връзка с
произнасянето на СРС по разноските, като се поддържа, че решението частта, с
която я е осъдил да заплати на ищеца разноски за държавна такса и юрисконултско възнаграждение, като не е съобразил факта, че
главните искове са отхвърлени. В тази част оплакванията в писмените бележки
имат характер на молба с правно основание чл.248 ГПК, по която компетентен да
се произнесе е СРС, а не въззивната инстанция, поради
което след връщане на делото на първоинстанционният
съд, последният следва да я разгледа като прецени дали е депозирана в срока по
чл.248 ГПК, респ. дали е основателна.
Въззиваемото дружество “О.Ф.Б.”
ЕАД - ищец по исковете – в писмения отговор оспорва жалбата, като поддържа, че
същата е бланкетна и моли съда да я остави без
уважение, а обжалваното с нея решение – потвърдено, като валидно, допустимо и правилно.
Излага становище, че с договора за покупко-продажба на вземания от 30.07.2014
г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и “О.Ф.Б.” ЕАД, банката е цедирала
вземанията си по договора за банков
кредит за текущо потребление в цялост и заедно с всички привилегии, обезпечения
и други принадлежности, вкл. с изтеклите лихви, поради което правилно СРС е приел,
че с връчването на исковата молба, ответницата е уведомена за цесията и за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит и е
уважил предявените при условията на евентуалност осъдителни искове.
Решението на СРС в частта, с която са
отхвърлени предявените главни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ, вр. чл.99, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД, не е обжалвано
от ищеца и е влязло в сила.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
В конкретния случай е
депозирана бланкетна въззивна
жалба. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, обективирана
в решения № 246/23.10.2013 г. по гр.д. № 3418/2013 г., решение № 216/19.01.2015
г. по гр.д. № 2008/2014 г. и други, постановени по реда на чл.290 ГПК, до
изтичането на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното
решение, подадената бланкетна въззивна
жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по
тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на
срока за въззивно обжалване, въззивният
съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност
поради неправилно приложение на императивна материалноправна
норма.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Противно на
доводите за недопустимост на решението, изложени в писмени бележки, депозирани
от въззивницата преди откритото съдебно заседание
пред настоящата инстанция, СРС се е произнесъл по надлежно предявените при
условията на евентуалност / ако не се уважат предявените установителни
искове/ осъдителни искове. При това положение въззивният
съд дължи произнасяне по неговата правилност в рамките на наведените в жалбата оплаквания.
Доколкото такива липсват, поради бланкетния характер
на въззивната жалба и доколкото в депозираните писмени
бележки, подадени след изтичане на срока за въззивно
обжалване, не се съдържат доводи за неправилност на решението на СРС в
обжалваната част поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма, въззивният
съд е обвързан от установената от първоинстнационния
съд фактическа обстановка. Дори и да се приеме, че доводите на въззивницата, изложени в писмените бележки във връзка с договора
за цесия, а именно че предмет на същия е вземане, което не е било изискуемо към
момента на прехвърлянето му, поради което цесионерът
не може да иска изпълнение на цялото вземане по договора за банков кредит, касаят
приложението на императивни правни норми относно прехвърлянето на вземания –
чл.99, ал.1-ал.4 ЗЗД / като според настоящия състав с императивен характер е
единствено разпоредбата на ал.4 на чл.99 ЗЗД/, то тези доводи са неоснователни,
тъй като няма законови пречки да се прехвърли вземане, което към момента на
прехвърлянето му не е изискуемо, като дори и при липса на изрично делегирано
право от цедента на цесионера
да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със самото сключване
на договора за цесия, върху цесионера преминава
правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това негово право следва от
разпоредбата на чл.99, ал.2 ЗЗД – прехвърленото вземане преминава върху цесионера с привилегиите, обезпеченията
и другите му принадлежности, вкл. с изтекли лихви, т.е. приобретателят
на вземането, в качеството си на кредитор, има правото да иска предсрочно
изпълнение, вкл. да обяви на длъжника предсрочната изискуемост на вземането при
наличие на предвидените в договора предпоставки за това./ в този смисъл е и
практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – решение № 204/25.01.2018
г. по т.д. № 2230/2016 г., ТК/. В конкретния случай волеизявлението на ищеца, в
качеството му на цесионер, за обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането, е обективирано в исковата
молба и е достигнало до длъжника с връчването на препис от нея, поради което и
доколкото са налице предвидени в договора за кредит предпоставки за това,
осъдителните искове се явяват основателни до посочените в заключението на ССЕ
размери.
Възраженията в
жалбата по отношение на осъждането на ответницата да заплати по сметка на СРС
депозита за вещото лице, изготвило съдебно-почерковата
експертиза, нямат отношение към правилността на решението по осъдителните
искове. По тези възражения, развити и в депозираната на 17.05.2018 г. частна
жалба, както и в депозираните пред СГС писмени бележки, компетентен да се
произнесе е СРС по реда на чл.248 ГПК.
С
оглед изложеното, решението на СРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззиваемата
страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, които определени
по реда на Наредбата за заплащането на правната помощ, при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът определя на 100,00
лв.
Настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.07.2018 г. по гр.
дело № 64064/2017 г. на Софийския районен съд, 47 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА К.И.К., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на “О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК ********, с адрес на управление ***,
на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК сумата от 100,00
лв. – разноски за въззивната инстанция.
След връщане на
делото на първоинстанционния съд, последният следва
да се произнесе по възраженията на ответницата срещу решението в частта за
разноските по реда на чл.248 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване предвид
ограничението на чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.