Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр.
София, 02.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в
публичното заседание на дванадесети ноември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №681 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Г.Д.Б. срещу решение от 24.04.2020
г. по гр.д. №27112/2016 г. на Софийския районен съд, 52 състав, с което е
отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „БГ М.К.“ ООД установителен иск с
правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ГПК вр. чл.535 ТЗ за сумата от 9999,00
лв., представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 20.06.2012 г. в гр.
София, с падеж 20.06.2013 г., за която сума е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №9355/2015 г. по описа на СРС, 52 състав,
като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно.
Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че сочи наличието на
каузално правоотношение, респ., че процесната ценна книга обезпечава задължения
по договор за заем. Поддържа, че недоказването на каузално правоотношение не е
основание за отхвърляне на предявения иск, както и че процесният запис на
заповед отговаря на нормите на ТЗ, а ответникът не е доказал да е погасил
процесното вземане. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „БГ М.К.“ ООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач Н.Щ.Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по
жалбата.
Съдът, като обсъди доводите във
въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по
следните съображения:
Предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен
по реда на чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК положителен установителен иск за
наличието на вземане на ищеца спрямо ответника за заплащане на задължение по
запис на заповед от 20.06.2012 г., с който ответникът безусловно и
неотменимо се е задължил да заплати на ищеца сумата от 9999,00 лв. на
20.06.2013 г., за което вземане е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №9355/2015 г. по описа
на СРС, 52 състав.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва
предявения иск, като твърди, че вземането не е осчетоводено от дружеството,
както и че липсва каузално правоотношение между страните. Твърди още, че
процесната ценна книга не е издадена на посочената в нея дата, както и че е
налице злоупотреба с права от страна на управителя на ответното дружество и
нарушение на чл.20 ал.2 т.3 от дружествения договор, тъй като издаването на
записа на заповед е без наличие на изрично и единодушно решение на ОС на
съдружниците в дружеството.
Записът на
заповед е сделка: той е едностранно волеизявление, облечено в законно
установена писмена форма, с посочено в чл.535 ТЗ съдържание. Записът на заповед
може да се разгледа и като ценна книга - документ, който съдържа абстрактно
менителнично волеизявление за задължаване и материализира правата, които това
волеизявление материализира. Макар и абстрактна сделка, записът на заповед се
издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се
поема задължението за плащане на определена сума пари.
При
установителен иск по реда на чл.415 ал.1 вр. чл.422 ГПК съдът е длъжен да
обсъди всички доводи на ответника, както абсолютните възражения на длъжника,
т.е. доводи срещу формата и/или съдържанието на менителничния документ, така и
личните възражения на длъжника т.е. доводи, основани на отношенията си с кредитора
- арг. по чл.465 ТЗ.
По делото е
представен запис на заповед, редовен от външна страна - съдържат всички
реквизити, издаден на 20.06.2012 г. от ответното дружество в полза на ищеца за
сумата от 9999,00 лв. В процесният запис на заповед е посочено, че същият е
платим на определен ден - на 20.06.2013 г. Записът на заповед
подписан за ответното дружество от управителя му Н.Щ.Б.. И тъй като представеният запис на
заповед съдържат всички законоустановени реквизити, същият е действителен и е
породил валидно менителнично задължение.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР №4/2014 г. на ОСГТК, т.17, предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл.422 ал.1 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата
молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна
сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от
външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от
ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед. В случая ищецът не е въвел
каузалното правоотношение с издателя на менителничния ефект. С въвеждането на твърдения или
възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по
чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото
възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154 ал.1 ГПК
за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,
на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между
страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените
от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на
вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение.
Ответникът в срока за отговор по
чл.131 ГПК не е релевирал твърдения за наличието на каузално правоотношение,
противно на приетото от първоинстанционния съд, който напълно необосновано е
приел с определение от 12.10.2018 г., че ответникът е въвел
твърдение/възражение за наличие на каузално правоотношение. С изтичане на едномесечния срок по
чл.131 ГПК се преклудират всички възражения, които не
са свързани със служебно приложения на материалния и процесуалния закон от
съда, т.е. при които е нужно заинтересуваното лице да направи съответно
волеизявление, с оглед разпоредбата на чл.133 ГПК. В срока по чл.131 ГПК
ответникът трябва да направи фактическите си възражения срещу иска, т.е. да се
позове на правоизключващи и правопогасяващи спорното право факти, т.е. и по
отношение на фактите срокът за отговор е фатален, с оглед цитираната разпоредба
на ГПК. Съдът има задължение да дава на страните указания в първото по делото
заседание, но само във връзка с необходимостта да се ангажират доказателства за
фактите, на които страните вече са се позовали – ищецът в исковата молба,
ответникът - в отговора.
Неоснователни са твърденията на
ответника, че представеният по делото запис на заповед не е издаден на
посочената в него дата, както и че към момента на издаването му Н.Щ.Б. не е
имал качеството управител на дружеството. Ответникът, чиято е доказателствената
тежест за това, с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК, не е ангажирал никакви
доказателства в подкрепа на тези си възражения. Без значение за валидността и
действието на ценната книга е обстоятелството дали управителят на ответното
дружество към момента на издаване на ценната книга е изпълнявал задълженията
си, както и дали е идвал в някой от офисите на дружеството, поради което
изложените в писмения отговор на исковата молба доводи в тази насока са
ирелевентни за съществуването на спорното право.
Неоснователни са доводите на ответника,
че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като задължението не е
осчетоводено. По делото се установи действително, че в счетоводството на
ответното дружество не е осчетоводено задължение на последното към ищеца в
посочения в ценната книга размер. Следва да се съобрази обаче формираната
съдебна практика - решение №45 от 31.03.2016 г. по т.д. №1029/2015 г. на ВКС,
ІІ ТО, съгласно която в хипотезата на иск по чл.534 ал.1 ТЗ при възражение на
ответника за „безпаричност“ на записа на заповед, съществуването на каузално
правоотношение между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като
издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за
съществуването на вземането. Ето защо, доводите на ответника за безпаричност на
записа на заповед нямат отношение към основателността на исковата претенция на
ищцата.
В чл.20 ал.2, т.3 от представения дружествения
договор на ответното дружество, приет на Общо събрание на съдружниците от
15.07.2008 г., е предвидено, че след изрично единодушно съгласие от Общото
събрание управителят сключва сделки с цена от 10 000,00 лв. Същото
изискване се прилага и спрямо сделки, сключени на стойност, по-малка от 10 000,00
лв., но представляващи етап или продължение на други сделки с един и същи
контрагент, за един и същ предмет и в период не по – дълъг от 6 мес., от които
да е видно, че се заобикаля разпоредбата на изр.1.
Ответникът поддържа доводите си за
нарушение изискванията на чл.20 ал.2 т.3 от дружествения договор, с посочено
по-горе съдържание. Правно релевантно при извършване на преценка относно
валидността и действието на ценната книга е обстоятелството, дали същата е
подписана от законния представител на дружество, който е вписан в Търговския
регистър. В случая това изискване е спазено. Съгласно разясненията, дадени с ТР
№3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Общото събрание на ООД е волеобразуващ орган - с
взетите решения по въпросите за управление, посочени неизчерпателно в чл.137
ал.1 ТЗ, се изразява общата воля на съдружниците. Компетенциите на управителя
включват управленска дейност - организиране и ръководство дейността на
дружеството, както и дейност, като волеизявяващ орган. Действията, извършени от
управителя, обвързват дружеството. Подчинеността на управителя на решенията на ОС
/чл.141 ал.1 ТЗ/ има действие само във вътрешните отношения, а в отношенията на
дружеството с трети лица управителят не е ограничен в правомощията си. Освен
ограничения, предвидени в дружествения договор при множество управители,
съгласно чл.141 ал.2 пр.3 ТЗ, други ограничения на представителната власт на
управителя нямат действие по отношение на трети лица. Липсва и нормативно
установено стесняване на представителната власт на управителя.
Предвид изложеното, посочената от
ответника клауза от дружествения договор регулира управлението на ответното
дружество, но не засяга правомощието на представителния орган – управителя на
дружеството към момента на издаване на ценната книга, да изразява воля от името
и за сметка на дружеството. Липсата на единодушно съгласие от Общото събрание
не може да се противопостави на третите лица, а би имало правно значение само в
отношенията между дружеството и управителя, при наличие на предпоставките за
евентуална отговорност за вреди на последния към дружеството. Ето защо,
доводите на ответника относно нарушаване изискванията на дружествения договор
от страна на управителя на ответното дружество при издаване на процесния запис
на заповед нямат отношение към валидността и действието на същия, респ. нямат
значение за съществуването на спорното право. Отделен е въпросът, че сумата, за
която е издаден записът на заповед, е по – малка от 10 000,00 лв., както и
не е доказано, че представлява етап или продължение на други сделки с един и
същи контрагент, за един и същ предмет и в период, не по-дълъг от 6 мес., от
които да е видно, че се заобикаля изискването на чл.20 ал.2 т.3 изр.1 от дружествения
договор.
По изложените съображения и доколкото процесният
запис на заповед е съобразен с изискванията за редовност, настъпил е неговият
падеж, както и липсват доказани от ответника абсолютни и относителни възражения
за несъществуване на спорното вземане, предявеният иск се явява изцяло
основателен, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и
вместо него вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца
срещу ответника иск бъде уважен.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство, както
следва: в заповедното производство – в размер на сумата от 199,98 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 830,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, и в исковото производство – в размер на сумата от 199,98 лв.,
представляваща държавна такса, и сумата от 1000,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, и във въззивното производство в размер на сумата от 199,98 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 800,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на ответника за
прекомерност на заплатеното от ищеца в исковото производството пред СРС
адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв. В., според който ищецът
е заплатил адвокатско възнаграждение в исковото производството пред СРС в
размер на сумата от 800,00 евро. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК
на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален
размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, но с оглед фактическата и правната сложност на
делото, не следва да бъде намалено до минималния размер, а до размера на сумата
от 1000,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение
№81837/24.04.2020 г., поставено по гр.д. №27112/2016 г. по описа на СРС, ГО, 52
състав, и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание
чл.415 ал.1 вр. чл.422 ГПК, че „БГ М.К.“ ООД, ЕИК********,
седалище и адрес на управление:***, дължи Г.Д.Б.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** - чрез адв. В.В., на основание чл.535 и сл. ТЗ сумата от 9999,00 лв., представляваща неизплатено
задължение по запис на заповед от 20.06.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 20.02.2015 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл.417 ГПК по гр.д. №9355/2015 г. по описа на СРС, ГО, 52 състав.
ОСЪЖДА „БГ М.К.“ ООД, ЕИК********,
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Г.Д.Б., ЕГН **********, съдебен адрес: *** - чрез адв. В.В., на
основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 1029,98
лв., представляваща разноски в заповедното производство, сумата от 1199,98 лв., представляваща разноски в
исковото производство пред СРС, и сумата от
999,98 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника Н.Щ.Б..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.