Мотиви към решение по НЧД
№ 2492/2019 г. на СГС – НО, 24-ти състав
Производството е по реда на чл. 44 от Закон за
екстрадицията и Европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА).
Същото е инициирано по искане на Софийска градска
прокуратура (СГП), във връзка с изпълнение на постъпила от МВР – Д „МОС“, по
реда на чл. 38а, ал. 1, т. 1 от ЗЕЕЗА, а именно чрез Шенгенската информационна
система (ШИС), Европейска заповед за арест (ЕЗА) от 04.03.2019г., издадена от Главна
прокуратура на Републиката при Апелативния съд в град Генуа, Република Италия,
с която се иска предаването на компетентните съдебни власти на Република Италия
на българския гражданин А.К.С., роден на ***г., в гр. Враца, българин,
български гражданин, неженен, осъждан, със средно образование, с настоящ адрес ***2,
ЕГН **********, за изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“,
съгласно изпълнителна заповед за изпращане в затвора № 710/2018 SIEP, издадена на 19.12.2018 г. от Главна прокуратура на град
Генуа по присъда № **92/2017 г. от 29.11.2017 г. на Апелативния съд в град
Генуа, Трето наказателно отделение, влязла в сила на 30.11.208 г.,с която
е наложено наказание „лишаване от
свобода“ за срок от четири години, с остатък за изтърпяване на наказанието в
размер на 3 години 9 месеца 7 дни с
предварително задържане за общо 2 месеца и 23 дни от 29.06.2016 г. до
21.09.2016 г.
В съдебно заседание, прокурорът изразява становище за липсата
на формални пороци на издадената спрямо исканото лице ЕЗА. Сочи, че не са
налице нито абсолютни, нито факултативни основания за отказ от изпълнение на
ЕЗА. Изтъква, обаче, че са налице относителните предпоставки по чл.40, ал.1,
т.4 от ЗЕЕЗА за отказ от изпълнение на същата, предвид обстоятелството, че се
касае искане за изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 4
години. В подкрепа на това посочва, че А.С. е български гражданин, който живее
и постоянно пребивава в Република България, както и изявеното от него желание в
съдебно заседание да изтърпи това наказание в неговата държава.
Упълномощеният защитник на исканото лице – адв. Д.Н., САК,
изтъква, че не следва да се уважава искането за предаване на подзащитния му.
Застъпва, че в конкретния случай липсват достатъчно доказателства в
съдържанието на ЗЕЕЗА, от които да е видно, че молещата държава при условията
на задочен процес е спазила изискването на т.1 на чл. 40, ал. 2 или изискването
на т. 4 на същата алинея. Изтъква, че подзащитният му е участвал в началото на
воденото срещу него наказателно производство, но е бил освободен по време на
това досъдебно производство в молещата държава и му е било наредено да напусне
страната, което е и спазил. Изтъква, че по-нататъшния ход на това наказателно
производство не му е бил известен, нито е бил известен за началото на съдебния
процес срещу него, нито след края на този съдебен процес му е било връчено
лично решението на съответния наказателен съд.
В правото си на лична защита, исканото лице се
солидаризира с изложеното от защитата му. Допълнително изразява съгласие да
изтърпи в Р. България наложеното му с присъдата на италианския съд наказание.
В рамките на проведеното съдебно следствие, съдът разясни
на исканото лице възможността по чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА българският съд
да приеме да се приведе в изпълнение от прокурора наказанието „лишаване от
свобода“, наложена от съда на издаващата държава - членка.
Съдът, като съобрази становищата и доводите на страните,
доказателствата по делото и приложимите разпоредби на закона, намери, за
установено следното :
Българският гражданин А.К.С. е роден на *** г., в гр.
Враца, българин, български гражданин, неженен, осъждан, със средно образование,
с настоящ адрес ***2, ЕГН **********.
В СГС е постъпила ЕЗА издадена на 04.03.2019 г., от Зам. главен
прокурор от Главна прокуратура на Републиката при Апелативния съд в град Генуа, Република Италия по номер на
преписка/дело S № 21/2019 М.А.Е. № 710/2018 SIEP. ЕЗА е издадена въз основа на изпълнително заповед за
изпращане в затвора на № 710/2018 SIEP, издадена на 19.12.2018 г. от Главната
прокуратура на град Генуа по присъда № **92/2017 от 29.11.2017 г. на
Апелативния съд в град Генуа, III то наказателно отделение, влязла в сила на 30.11.2018 г.
Получената ЕЗА съдържа всички необходими, съгласно чл. 37
от ЗЕЕЗА, респективно чл. 8 от Рамковото решение на Съвета 2002/584/ПВР от 13.06.2002
г. (наричано по - надолу за краткост само „Рамково/то решение“), реквизити,
досежно формата и съдържанието, предвидени в приложението към Рамковото решение и във формуляра на ЕЗА.
Исканото лице е с индивидуализирана самоличност и
гражданство.
Заповедта е издадена от компетентен орган на съдебната
власт на Република Италия - Апелативния съд в град Генуа, III то наказателно
отделение.
Същата, съобразно императивната разпоредба на чл. 37, ал.
3 от ЗЕЕЗА, е придружена и с превод на български език.
В ЕЗА са посочени ясно наименованието, адреса,
включително и електронния такъв, и телекомуникационните възможности за връзка с
издаващия орган.
Посочени са и влязлата в сила присъда и окончателния
съдебен акт, въз основа на който наложеното на исканото лице наказание
„лишаване от свобода“ е изпълнимо. Конкретно, това са наказателна присъда № **92/2017
от 29.11.2017 г. на Апелативния съд в град Генуа, III то наказателно отделение,
влязла в сила на 30.11.2018 г., за изпълнението на която е издадена заповед за изпращане в затвора на № 710/2018 SIEP,
издадена на 19.12.2018 г. от Главната прокуратура на град Генуа, за изпълнение
на наказание „лишаване от свобода“ спрямо българският гражданин А.С..
Отразени са изрично характера и правната квалификация на
престъплението, за което е било осъдено исканото лице – подпомагане на
незаконно влизане и пребиваване в страната, инкриминирано в чл. 110 и чл. 12, ал.1
от законодателството (НК) на издаващата държава.
Описани са подробно, съобразно изискванията на чл. 8, ал.
1, б. „д“ от Рамковото решение, респективно на чл. 37, т. 5 от ЗЕЕЗА, обстоятелствата,
при които е извършено престъплението, включително време, място и степен на участие
на исканото лице. Така от текста на ЕЗА става ясно, че исканият български
гражданин – А.С., на 29.06.2016 г. в гр. Вентималия, в съучастие с други лица,
като съизвършител е натоварил на фургон и е превозил извън националната
територия към френската граница 19 души, които не са граждани на ЕС с цел
извличане на облага и е подпомогнал влизането на територията на друга държава
членка на ЕС, които не са имали разрешение за пребиваване.
Изпълнено е и императивното изискване на Рамковото
решение и на българския закон за посочване на наложеното на исканото лице
наказание. Същото е визирано като „лишаване от свобода“, в размер на четири
години, както и допълнително наказание за забрана в изпълнение на права,
предвидени в чл. 66, б. „а“ и б. „б“ от НК на издаващата държава.
Горепосоченото обуславя вече изложения извод на съда, че
ЕЗА, с която е сезиран, освен необходимата за целите на тази процедура писмена
форма, притежава и всички необходими реквизити и отговаря на формалните
изисквания, поставени като условие за редовност с разпоредбите на чл. 8 от
Рамковото решение, респективно с чл. 37 от ЗЕЕЗА.
В това производство, обаче, съдебният състав следва да
съобрази, освен наличието на формалните предпоставки, визирани в разпоредбите
на чл. 37 от ЗЕЕЗА, а именно издадена ли е ЕЗА в изискуемата форма и има ли в
пълнота необходимото съдържание, и дали са изпълнени условията по чл. 36 от ЗЕЕЗА (чл. 2 от Рамковото решение) и дали не са налице императивните или
факултативните основания за отказ от изпълнение ѝ, съобразно чл. 39 и чл.
40 от ЗЕЕЗА (чл. 3 и чл. 4 от Рамковото решение).
По отношение на изискванията на чл. 36 от ЗЕЕЗА (чл. 2 от
Рамковото решение), съдът констатира, че същите са изпълнени в цялост.
Наложеното наказание „лишаване от свобода“, за чието
изпълнение се иска българският гражданин с издадената процесна ЕЗА, е не по-малко
от 4 месеца, а именно четири години. С това е изпълнено изискването на чл. 36,
ал. 1 от ЗЕЕЗА (чл. 2, ал. 1 от Рамковото решение).
Независимо от така обоснованата липса на задължение по
реда на чл. 36, ал. 2, изр. 1 от ЗЕЕЗА за проверка за двойна наказуемост, т. е.
за инкриминираност на описаното в ЕЗА деяние и по вътрешното законодателство на
Р. България, в качеството ѝ на изпълняваща държава, съдебният състав
намира за добре да посочи, с оглед прецизност, че същото все пак има аналог и в
българския Наказателен кодекс. То е инкриминирано в нормата на чл. 280, ал. 2,
т. 3, т. 4 и т. 6 от НК.
Не е налице и нито една от закрепените в хипотезиса на
чл. 39 от ЗЕЕЗА (чл. 3 от Рамковото решение), условно обозначени като „абсолютни“,
материално – правни предпоставки за отказ от изпълнение на ЕЗА.
Престъплението, за което е издадена заповедта, не е
амнистирано в Република България и не попада под нейната юрисдикция. Исканото
лице е пълнолетно. Същото не е осъждано, съобразно наличните по делото
доказателства (вж. справка за съдимост – л. 119 – л. 154), за същото
престъпление, за което е издадена настоящата ЕЗА, с влязла в сила присъда на
български съд или на съд на трета държава – членка, по смисъла на чл. 39, ал.
1, т. 2 от ЗЕЕЗА и чл. 3, т. 2 от Рамковото решение, респективно не изтърпява
или не е изтърпяло наказание за това престъпление.
Също така, не са налице и посочените в чл. 40, ал. 1, т.
1, т. 1а, т. 2, т. 3, т. 5 и ал. 2 от ЗЕЕЗА факултативни обстоятелства, даващи право
на преценка на съда на изпълняващата страна дали да откаже изпълнението на ЕЗА.
Срещу българския гражданин А.К.С., видно от приложената
към делото справка за съдимост и за висящи наказателни производство в Република
България не е водено и прекратено, преди получаването на ЕЗА, наказателно
производство за деянието, за което е издадена ЕЗА. Не е изтекъл и давностният
срок за наказателно преследване, съобразно вътрешното на изпълняващата страна
законодателство. Настоящият съд не е уведомен в рамките на съдебната процедура
по делото, че исканият български гражданин е изтърпял или изтърпява наказание в
държава, която не е членка на Европейския съюз, по влязла в сила присъда за
някое от престъпленията, за които е издадена заповедта. Не е налице и
обстоятелството, визирано в разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА, тъй
като описаното в ЕЗА престъпление не е извършено частично или изцяло на
територията на Р. България, нито е извършено извън територията на издаващата
държава - членка и българското законодателство не допуска наказателно
преследване за такова престъпление, извършено извън територията на Р. България.
Впрочем, дори хипотетично да беше извършено извън територията на издаващата
държава – членка, то българското наказателно–процесуално законодателство
позволява наказателно преследване на български граждани за престъпления, които
са извършени извън територията на Р. България - чл. 4, ал. 3 от НПК и чл. 41,
ал. 3 от ЗЕЕЗА.
Посочената норма на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА
предвижда, че когато исканото лице живее или е постоянно пребиваващо в Р.
България, или е български гражданин и българският съд приеме да се приведе в
изпълнение от прокурора наказанието „лишаване от свобода“ или мярката,
изискваща задържане на лицето, наложени от съда на издаващата държава – членка,
може да откаже предаването му.
В случая, за да формира становището си по този въпрос,
съдът подложи на внимателна преценка публично – правната връзка на исканото
лице с Р. България (в частност неговите националност и гражданство), наличие
или липса на фактическа (реална) и правна трайна привързаност към конкретно
местоположение на територията на страната (актуално, действително местоживеене
и наличието или липсата на административна регистрация по настоящ/постоянен
адрес), социалното му и семейно положение.
При това, съдебният състав установи, както от писмените
доказателствени източници по делото, така и от изслушването на исканото лице в
хода на съдебното следствие и съдебните прения, че същото безспорно е български
гражданин, родено e и e израснало в Р. България, притежава настоящ адрес в Р.
България, на територията на гр. Враца, както и роднини в същия град. Същото изрази
желание при възможност да не бъде предавано, а да изтърпи наказанието си,
наложено му от съда на издаващата страна, в Р. България, за да може да бъде
посещаван от близките си.
С оглед така установеното, съобразявайки и константната
практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) по
приложението на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи (КЗПЧОС) и Препоръка Rec (2006)2 на Комитета на министрите на държавите
– членки относно Европейските правила за затворите, приета от Комитета на
министрите на 11 януари 2006 г. - „17.1 Доколкото е възможно, затворниците се
настаняват в затвори, намиращи се близо до техните домове или места за социална
рехабилитация.“, съдът намери за законосъобразно и правилно, в духа на
хуманността, залегнала в основата на българското и общностното наказателното и
пенитенциарното право, съгласно принципа за постигане на целите на наказанието
с възможно най-нисък интензитет на наказателната принуда и правото на всеки
човек, включително лишения от свобода, на личен и семеен живот, по смисъла на
чл. 8, т. 2 от КЗПЧОС, да откаже предаването на исканото лице, съгласно изрично
даденото му правомощие за това, посредством чл. 44, ал. 6 и ал. 8, вр. чл. 40,
ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, като приеме да се приведе в изпълнение наказанието му в
Р. България.
По този начин ще бъде спазен основният принцип в
пенитенциарното право, възприет и в националното такова (чл. 58 от Закона за
изпълнение на наказанието и задържането под стража (ЗИНЗС)), изпълнението на
наказанието „лишаване от свобода“ да е възможно най-близко до местоживеенето на
осъдения (постоянния му адрес). Именно по този начин се обезпечава необходимия
баланс между интересите на обществото и правосъдието от поправяне и
превъзпитание на осъденото лице, от една страна, и интересите на осъдения, гарантирани
от разпоредбите на ЗИНЗС във вътрешното на Р. България нормативно пространство,
а в общностен план - чрез изрично защитените с чл. 8, т. 2 от КЗПЧОС блага на
личния и семеен живот. При такова процедиране ще се съхрани в най-пълно степен
освен връзката на осъденото лице с най-близките му, охранена като част от правото
му на личен и семеен живот, а и възможността за сравнително безпроблемната му
ресоциализация и адаптация, неминуемо необходими след изтърпяване на наложеното
наказание „лишаване от свобода“. Ще се избегне и потенциалната опасност да се
надхвърлят целите на държавната репресия (наказанието), като непропорционално
на същото се засегне нееднократно вече споменатото право на осъдения на личен и
семеен живот.
След като съдът отказва изпълнението на ЕЗА респективно
предаване на искания български гражданин, на факултативното основание на чл.
40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, е длъжен, на основание чл. 44, ал. 8, вр. чл. 40, ал.
1, т. 4 от ЗЕЕЗА, да приеме да приведе в изпълнение наложеното му от съда на
искащата страна – членка наказание. Това положение не се повлиява от
обстоятелството, че в случая отказът от изпълнение на ЕЗА и на предаване на българския
гражданин на италианските власти е самостоятелно мотивиран и от хуманитарно
съображение, произтичащо от разпоредбите на чл. 1 и чл. 3 от Конвенцията, а
също и по аргумент от чл. 7, т. 5 от ЗЕЕЗА, доколкото разпоредбата на чл. 43,
ал. 4 от ЗИНЗС гарантира на осъдения български гражданин изтърпяване на
наказанието в българско пенитенциарно заведение, при спазване изискванията на
КПИ и ЕПЗ и критериите на ЕСПЧ. Освен това, основополагащият принцип при
осъществяване на международно – правното сътрудничество между държавите –
членки на ЕС, а именно наличието на висока степен на доверие между съдебните
системи на същите, задължава съда на изпълняващата държава, при положение, че
откаже предаване на исканото лице единствено на основание публично - правната
му връзка с изпълняваща държава (наличие на гражданство), или териториалната му
обвързаност със същата (живущо или постоянно пребиваващо), да приеме да изпълни
на собствена територия наказанието или мярката, изискваща задържане. Поради
изложеното, съдът прие да се приведе в изпълнение от СГП (изводимо от
разпоредбата на чл. 44, ал. 10 от ЗЕЕЗА и установеното по делото
местонахождение, т. е. реално местожителство на исканото лице), след влизане на
решението в сила, наложеното от съда на искащата страна наказание „лишаване от
свобода“.
На основание чл. 44, ал. 9 от ЗЕЕЗА и с оглед на
постановеното решение, с което се отказва предаване на исканото лице на италианските
власти и се приема да се приведе в изпълнение в Р. България наложеното му
наказание „лишаване от свобода“, мярката за неотклонение „задържане под стража“
по отношение на искания А.К.С., ЕГН **********, със снета по делото
самоличност, следва да бъде потвърдена, до приключване на процедурата по
привеждане в изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед
осигуряване на лицето за изпълнение на наказанието му и неутрализиране
опасността от укриване.
Водим от гореизложеното, съдът постанови своето решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.