Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.04.2023 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и първи април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РАДОСТ БОШНАКОВА
при
секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 4661 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът
С.Г.С. навежда в исковата молба и уточняващи я молби (л. 31, л. 89 и л. 165 от
делото) следните обстоятелства за обосноваване на исковата претенция: сключени
с ответника два договора за ипотечен кредит от 26.02.2008 г. и 26.11.2010 г. с уговорена
преференциална лихва в качеството му на служител на банката, приложима през
време на трудовото правоотношение помежду им и съгласно условията на които при евентуално
прекратяване на трудовото правоотношение е възможно предсрочно погасяване на заемните
средства или предоговаряне на лихвените условия чрез анекс между страните; сключване
под страх от налагане на дисциплинарно наказание на споразумение от 10.06.2013
г. за съгласие с новите условия за кредитирани на банката, включващи и
възможност за едностранно изменение от банката на лихвените условия, за тяхната
приложимост и по отношение на сключените помежду им договори за кредити; прекратяване
на трудовото правоотношение с банката през м. ноември 2013 г. и от 14.02.2014
г. осъществено от банката едностранно изменение на лихвени проценти по
процесните договори въз основа на посоченото споразумение и т. 9.3 от процесните
договори на 7.45 % и които лихвени проценти не би приел при сключване на
предвидения в договорите за кредит анекс, какъвто и не е сключван между страните
съгласно т. 9.4; започнало плащане по променените лихвените проценти от 03 март
2014 година и продължило и с плащане на такси и комисиони до рефинансиране на
кредитите от друга банка с договори за кредит, сключени съответно на 17.08.2017
г. и 29.12.2017 г.; неоснователно получени от банката суми за възнаградителна
лихва от 29745 лева и такси и комисиони за управление на кредита от 3383.28
лева за периода 14.02.2014 г. - 01.09.2017 г. по договора за кредит от
26.02.2008 г. и за възнаградителна лихва от 41676 лева и такси и комисиони за
управление на кредита от 4939.59 лева за периода 14.02.2014 г. - 03.01.2018 г.
по договора за кредит от 26.11.2010 г.; поддържа недължимо платени от него на
банката лихви, такси и комисиони през посочените периоди, едностранно изменени
от банката, както поради унищожаване на споразумението, така и поради нищожност
на клаузата на чл. 9.3 от договорите за ипотечен кредит, която е нищожна поради
неравноправния й характер съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като сключена във
вреда на кредитополучателя и при отразяване на значителната неравнопоставеност
на страните и в противоречие с добрите нрави. Претендира връщане общо на сумата
79743.87 лева, от която: сумата 33128.28 лева по договора за кредит от
26.02.2008 г. – възнаградителна лихва 29745 лева и такси и комисиони 3383.28
лева, и сумата 46615.59 лева по договора за кредит от 26.11.2010 г. – възнаградителна
лихва 41676 лева и такси и комисиони 4939.59 лева, като неоснователно получени
от банката, заедно със законната лихва от завеждане на делото (така молба от
09.07.2019 г. за увеличение на исковите претенции и изявление в първото
заседание по делото от 24.02.2022 г. за присъждане на законната лихва).
Претендира разноски.
Ответникът
У.Б. АД в законоустановения срок оспорва исковете, възразявайки че: изменението
на лихвените проценти по процесните кредити е осъществено въз основа на валидно
постигнати между страните уговорки в споразумението от 10.06.2013 г. и в т. 9.1
и 9.3 от договорите за кредит, които са индивидуални уговорени и по които
ищецът няма качеството потребител, а качеството на администратор на банката, и
за приложимостта на които не е било необходимо сключването на анекс по т. 9.4
от договорите. Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и доказателствата съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
По
делото не е спорно между страните, а от представените договори за банков кредит
от 26.02.2008 г. (л. 39 от делото) и 26.11.2010 г. (л. 43 от делото),
погасителни планове (л. 61 – 68 и л. 109 – 113), общи условия (л. 122 – 124 и
сл.), анекси, заповед от 07.11.2013 г. и съдебни актове се установява, че посочените
договори за банков кредит са сключени между страните през време на съществувало
помежду им трудово правоотношение, въз основа на което ищецът С.С. е работил на
длъжности Мениджър на клон и Директор на филиал при ответника У.Б. АД, и след
взети решения на управителния съвет на банката (л. 1-2 – 104 и сл.), на основание
чл. 45, ал. 1, т. 1 от ЗКИ, съответно от 07.02.2008 г. и 24.11.2010 г. за
отпускането му на ипотечните кредити при посочените в тях условия за размер и
цел на кредита, срок на плащане с анюитетни вноски, лихвен процент – ОЛП плюс 0.75
%, и обезпечения. Въз основа на договора за банков ипотечен кредит № 002 от
26.02.2008 г. банката е отпуснала на ищеца С.С. кредит в размер на 162000 лева
при годишен лихвен процент от ОЛП, равняващ се на 4.75 %, и добавка от 0.75 %
или в общ размер на 5.50 %, намаляващ по погасителния план към него към
03.12.2009 г. и след тази дата в общ размер на 1.36 %, при краен срок за погасяване
до 03 март 2043 г. и с анюитетни вноски по погасителен план, а въз основа на договора
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47 от 26.11.2010 г. – кредит в
размер на 199500 лева при годишен лихвен процент от БЛП, равняващ се на 0.17 %,
и надбавка от 0.75 % или в общ размер на 0.92 %, при краен срок за погасяване
до 03.02.2044 г. с анюитетни вноски по погасителен план. Тези лихвени проценти по
кредитите са уговорени между страните в т. 4.1.а от процесните договори и
погасителните планове към тях, като съгласно т. 4 от същите годишният лихвен
процент включва базисния лихвен процент (БЛП) от условията на кредита за
физическа лица и надбавка. В т. 5 и по двата договора е предвидено, че кредитополучателят
не дължи такси и комисиони. Предвидено е също в т. 9.1 от договорите, че клаузите
по т. 4 и 5, с които са уговорени годишните лихвените проценти и таксите и комисионите
по тях, се прилагат единствено по отношение на кредитополучател, работещ по
безсрочен трудов договор в банката, за срока на действие на трудовото
правоотношение помежду им, като съгласно т. 9.2 при прекратяване на трудовия
договор, на което и да е от основанията по КТ, кредитополучателят има право в
срок до падежа на първата погасителна вноска, дължима след прекратяването на
трудовото правоотношение, да погаси остатъка от предоставения му кредит и
лихвите по него без такса за предсрочно погасяване. Неупражняването на така
уговореното за кредитополучателя право е предвидено в т. 9.3 от договорите да
изразява негово безусловно и неотменимо съгласие да продължи обслужването и издължаването
на кредита, считано от прекратяването на трудовия договор при условията,
установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица за лихвите, а за комисионите
– по тарифата към момента на тяхната изискуемост. Предвидено е също в т. 9.4 от
договора, че за новите параметри и условия се подписва анекс към договора за кредит.
Част
от така сключените договори за кредит, съгласно т. 11.1.1 от договора за кредит
от 26.02.2008 г. и т. 23.1 от договора за кредит от 26.11.2010 г., са и общите
условия по кредитите на физически лица. Общите условия, приложими към договора
за кредит от 26.02.2008 г., не са представени по делото, но видно от т. 11.1.1
и 11.1.3, посочен в т. 4 от договора БЛП се определя от банката въз основа на
индекс, установен в т. 10.3 и 10.4 от общите условия, като според т. 11.1.3 от
договора годишният лихвен процент по кредита се фиксира в размера по т. 4.1.а и
не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му най-малко с един пункт. Аналогични са и клаузите по общите
условия към договора за кредит от 26.11.2010 г., в т. 9.3 от които е
предвидено, че БЛП по кредитите се формира като сбор от съответния пазарен
лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване,
и премия, която банката може едностранно да променя по реда на общите условия,
като в съгласно т. 9.4 при кредити, погасявани с анюитетни вноски, годишният
лихвен процент по кредита се променя с размера на всяка сумарна промяна (индекс
и премия) на БЛП, в случай че тази сумарна промяна представлява изменение с
повече от 0.25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер
на БЛП.
Към
момента на сключването на договорите за кредит банката е имала бюлетини за
минималния размер на лихвените нива по кредитни продукти от 01.02.2008 г. и 01.10.2010
г. Според бюлетина от 01.02.2008 г. минималният размер на лихвените нива по
ипотечните кредити до 90 % от оценката на обезпечението в лева при погасяването
му с анюитетни вноски е 7.80 %, а по бюлетина от 01.10.2010 г. за ипотечни кредити
до 85 % от обезпечението и със срок до 10 години –7.75 % (с променлива лихва) и
9.40 % (без променлива лихва), и със срок над 10 години – 8 % (с променлива
лихва) и 9.45 % (без променлива лихва).
На
06.12.2012 г. банката е приела условия за кредитиране на служители и администратори,
в които за уеднаквяване на условията за кредитиране на служители и администратори
при приетите условия, е предвидено сключването с тях на споразумение по
приложение № 8, неподписването на което съгласно т. 2 на стр. 8 се счита за нарушение
на трудовата дисциплина, за което се налага дисциплинарно наказание. В т. 4.4
на стр. 9 от същите е предвидено, че при напускане на служител и непогасяване
на кредита при условията на т. 9 от договора за кредит задължението се
преоформя като потребителски кредит при условията, установени в бюлетина за минималния
размер на лихвените нива по кредитни продукти на физически лица, а за
комисионите – тарифата на банката.
Въз
основа на тези новоприети условия страните са сключили споразумение от
10.06.2013 г., в т. 1 от което е предвидено, че действащите преференции за
служителя на банката относно лихви, такси, комисиони и други възнаграждения по
кредитните продукти, дефинирани в т. 2 от споразумението, са валидни единствено
при действащо помежду им трудово правоотношение за неопределено време и в срок
до падежа на първата вноска след прекратяването му. След този срок съгласно т.
3 от споразумението се дължат от служителя, за което той дава своето изрично и
неотменяемо съгласие, лихви, такси, комисиони и други възнаграждения на банката
по съответните кредитните продукти съгласно действащите към датата на
прекратяване на правоотношението бюлетин за минималния размер на лихвените нива
по кредитни продукти на физически лица и тарифа, без да е необходимо сключването
на допълнително споразумение между страните. Съгласно т. 4 споразумението е неразделна
част от сключени договори и анекси между страните, като в т. 5 е предвидено и
че то отменя разпоредби в същите, в които е предвидено сключване на анекс или
допълнителни споразумение относно тези или други условия за срок и/или начин на
по-нататъшно ползване на кредитните продукти и/или погасяване след прекратяване
на трудовото правоотношение. Клаузите на т. 1, 3 и 5 от посоченото споразумение
са оспорени като нищожни поради тяхната неравноправност на основание чл. 146,
ал. 1 във вр. с чл. 143 от ЗЗП, като с решение от 09.12.2015 г. по гр. дело №
66674/2014 г. на СРС предявените искове са отхвърлени, като не е спорно между
страните, че решението е влязло в сила.
На
08.11.2013 г. съществувалото между страните трудово правоотношение е прекратено
със заповед от 07.11.2013 г. поради дисциплинарното уволнение на ищеца С.С. заради
допуснати от него нарушения на трудовата дисциплина, с които е създал
предпоставки и допуснал друг служител да ощети имуществото на работодателя.
Искът за обжалване на законността на уволнението му е отхвърлен с решение от
09.02.2105 г. по гр. дело № 53838/2013 г. на СРС, за което също не е спорно
между страните, че същото е влязло в сила.
С
друго влязло в сила решение от 17.02.2017 г. по гр. дело № 31378/2016 г. на
СРС, ГО, 32-ри състав, което е потвърдено с решение от 21.04.2020 г. по гр.
дело № 8449/2019 г. на СГС (л. 184 и сл. от делото), последното недопуснато до
касационно обжалване, видно от определение от 16.07.2021 г. по т. дело №
1978/2020 г. на ВКС (л. 207 и сл. от делото), споразумението от 10.06.2013 г. е
унищожено на основание чл. 30 от ЗЗД, като сключено при порок на
волеизявлението на ищеца С.С. в резултат от заплашването му от ответника У.Б.
АД.
На
04.03.2014 г. ищецът С.С. е подал жалба до банката относно промяна на годишния
лихвен процент по процесните договори за кредит. В отговор на същата с писмо от
13.03.2014 г. банката е посочила, че промяната в лихвения процент от 14.02.2014
г. на 7.45 % е осъществена въз основа т. 9 от договорите и т. 3 от споразумението
от 10.06.2013 г., поради прекратяване на трудовото правоотношение помежду им, и
размерът му е предвиден в бюлетина на банката, формиращ се от 3-месечния Софибор
(1.043 %) и фиксирана надбавка от 6.407 %. Според представения от банката бюлетин
от м. 10.2013 г. този размер на лихвените нива е предвиден за ипотечни кредити
в лева до 85 % от пазарната оценка на обезпечението. Представена е и Тарифа от 01.11.2013
г. с дължимите такси и комисиони за различни финансови услуги, като е
предвидена комисиона за управление на ипотечен кредит от 0.043 % месечно.
Въз
основа на отпуснати заемни средства с договори за ипотечен кредит от 17.08.2017
г. и 29.12.2017 г., сключени с Банка ДСК АД, ищецът С.С. е погасил начислените
от ответника У.Б. АД за дължими суми по процесните договори съответно в размер
на 131790.71 лева и 174902.33 лева. Последното се установява и от издадените от
ответната банка удостоверения за съгласие относно заличаването на учредените и
вписани в нейна полза договорни ипотеки.
По
делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изводите на
което съдът възприема за достоверни като дадени въз основа на всички приобщени
и относими към процесните договори доказателствени средства и при ясен анализ
на установените от тях данни. Вещото лице изяснява, че за периода 03 март 2014
г. – 29.12.2017 г. са били дължими при условията на сключените договорите за кредит
и погасителните планове към тях възнаградителни лихви по договора за кредит от
26.02.2008 г. (задълженията по който за погасени изцяло на 04.09.2017 г.) в размер
на 6355.45 лева, а по договора за кредит от 26.11.2010 г. - 6295.20 лева.
Вещото лице изяснява, че по първоначалния погасителен план към договора за
кредит от 26.02.2008 г. сумата за възнаградителна лихва за периода 03 март 2014
г. - 04.09.2017 г., предвид погасяваното на кредита на тази дата, която е в
размер на 6355.45 лева, с промяната на лихвения процент от банката на 7.45 % се
е увеличила на 36144.87 лева, т.е. с 29789.42 лева, а таксите и комисионите от
0.00 лева на 3466.98 лева. По първоначалния погасителен план към договора за
кредит от 26.11.2010 г. за периода 03 март 2014 г. - 29.12.2017 г. сумата за
възнаградителна лихва за периода 03 март 2014 г. – 29.12.2017 г., която е в
размер на 6295.20 лева, с промяната на лихвения процент от банката на 7.45 % -
6.55 % се е увеличила на 48546.67 лева, т.е. с 42251.47 лева, а таксите и комисионите
от 0.00 лева на 4941.02 лева.
Според
заключението за периода 03 март 2014 г. - 04.09.2017 г. ищецът С.С. е заплатил
по договора за кредит от 26.02.2008 г. сумата от 176768.58 лева, от които:
137155.32 лева - главница, вкл. и предсрочно погасена; 36144.89 лева – възнаградителна
лихва; 3466.98 лева – такси, и 1.39 лева - такса просрочени компоненти. За
периода 3 март 2014 г. - 29.12.2017 г. по договор за кредит от 26.11.2010 г.
ищецът е заплатил сумата от 61830.47 лева, от които: 8310.71 лева - главница,
вкл. и предсрочно погасена; 48546.67 лева - възнаградителна лихва (като лихва в
размер на 858.13 лева, начислена за периода 03.12.2017 г. - 29.12.2017 г., е
погасена на 03.01.2018 г.); 4940.99 лева – такси; 2.11 лева - такса просрочени
компоненти, и 29.99 лева - наказателна лихва.
Вещото
лице изяснява, че по договора за кредита от 26.02.2008 г. за периода от
03.04.2008 г. до 08.11.2013 г. лихвения процент бил в размера на 5.50 % при
сключване на договора и намалявал до 03.12.2009 г., когато е достигнал 1.36 %, в
който размер се прилагал лихвеният процент до 08.11.2013 г. и за периода 08.11.2013
г. - 14.02.2014 г., като тези размери на лихвения процент по договора не
отговаряли на посочения в бюлетина за възнаградителна лихва от 01.02.2008 г. (л.
114 по делото) размер на лихвения процент от 7.80 %. За периода от 14.02.2014
г. до 04.09.2017 г. по договора е начислявана лихва в размер на 7.45 %, като
размерът на лихвения процент отговарял на посочения в бюлетина за
възнаградителна лихва от м. 10.2013 г. (л. 120 по делото). По договора за
кредит от 26.11.2010 г. за периода 26.11.2010 г. - 08.11.2013 г. лихвеният процент
е бил в размер на 0.92 %, а в бюлетина за възнаградителна лихва от 01.10.2010
г. (л. 117 по делото) – 7.75 %, като за периода от 08.11.2013 г. до 14.02.2014
г. банката също е прилагала лихвен процент в размер на 0.92 %, който не
съответствал на този по бюлетина. За периода 14.02.2014 г. - 04.09.2017 г. по договора
е начислявана лихва в размер от 7.45 % до 6.55 %, като размерът на лихвения
процент отговаря на посочения в бюлетина за възнаградителна лихва от м. 10.2013
г. – 7.45 %, а намалението до 6.55 % се дължи на намалението на стойността на
БЛП. Таксите за управление на кредита банката е начислявала в размер на 0.06 %
върху размера на остатъчната непадежирала главница, а по тарифа от 01.11.2013
г. (л. 147 от делото) комисионата за управление на ипотечен кредит е 0.043 %,
като такси и комисиони преди 03 март 2014 г. не са начислявани от банката.
За
установяване на утвърдената практика в банката при сключването на договори с
нейни служители е разпитан св. Г.Й., която е работила заедно с ищеца С.С. в банката
до м. декември 2007 г. В показанията си свидетелката заявява, че възможност за
сключване на договори за кредит при преференциални условия са имали всички служители
на банката, като договорите били типови както за потребителски кредити, така и
за ипотечни такива. Служителят нямал възможност да предоговаря условията, които
относно лихвените нива били доста по-ниски от тези, обявени от банката за други
лица. Обикновено при прекратяване на трудовото правоотношение се сключвал
анекс, с който също се уговаряли лихвени нива по-ниски от обявените в банката
за други лица, като след напускането й от други колеги разбрала, че тази
практика в банката продължила. Съдът, съобразявайки личните възприятия на
свидетеля относно установената практика в банката, макар и в период преди м.
декември 2007 г., и липсата на данни, които да опровергават показанията й, а
напротив наличието на такива да потвърждават изложеното от нея, предвид формулираните
клаузи на процесните договори, условията за кредитиране на служители и
администратори и сключеното въз основа на тях споразумение, не намира основание
да им откаже вяра и ги възприема за достоверни.
Други
доказателства не са ангажирани от страните в процесуалните срокове.
При
така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Предявените
в настоящото производство искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД са за връщане на
получени от банката без основание суми поради осъществено от нея едностранно
изменение на лихвените проценти по кредитите и начисляване на недължими такси и
комисиони по тях. Настоящият състав на съда възприема разрешението, дадено в
постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр. дело
№ 1144/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО, че искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е един и по
него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника и в негова
тежест е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника – основанието,
въз основа на което е получил даденото, поради което и ги разглежда като един
за всяка от сумите по процесните договори за кредит и при съобразяване на твърдяното
от ответника основание за тяхното получаване.
Със
сключените процесни договори за кредит страните са предвидили условия на лихвени
проценти, такси и комисиони, приложими през време на действието на трудовото
правоотношение помежду им. За уреждане на условията на лихвените проценти по
кредитите и дължимостта на таксите и комисионите по тях страните са сключили
като неразделна част от тези договори за кредит споразумението от 10.06.2013
г., въз основа на което банката след прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца С.С., без да е сключван анекс или споразумение помежду им, е изменила лихвените
проценти по кредитите на 7.45 % и е начислила такси и комисиони за тяхното
управление. В резултат от така определените от банката задължения по процесните
договори ищецът С.С. й е заплатил за процесните периоди суми за възнаградителни
лихви, такси и комисиони в размери над уговорените първоначални условия за тях
при сключването на договорите, които по договора за кредит от 26.02.2008 г. възлизат
в размер на 29789.42 лева за възнаградителна лихва (36144.87 лева - 6355.45
лева) и в размер 3466.98 лева за такси и комисиони (3466.98 лева – 0), а по договора
за кредит от 26.11.2010 г. - съответно в размер на 42251.47 лева (48546.67 лева
- 6295.20 лева) и 4941.02 лева (4941.02 лева – 0).
С
унищожаването на подписаното от страните споразумение от 10.06.2013 г., поради
порок в мотивационната дейност, респ. волята на кредитополучателя - ищеца С.С.,
с влязлото в сила съдебно решение, което съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 и 2
от ГПК е задължително за съда и им обвързващо действие за страните, по аргумент
от чл. 34 от ЗЗД породените от споразумението права и задължения са отменени с
обратна сила. С отпадането на правните последици поради унищожаването на споразумението,
като част от процесните договори за кредит, за банката споразумението е отпаднало
като основание за получаване на сумите за възнаградителни лихви, такси и комисиони
по процесните договори за кредит.
Основание
за получаване на последните не представлява и клаузата на т. 9.3 от процесните
договори за кредит. Последните като търговска сделка от категорията банкови
сделки, имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността
на банката като кредитна институция, по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП,
обн. – ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г., попадат в
приложното поле на ЗЗП.
Неоснователни
са възраженията ответната банка за неприложимост на закона и законовите разпоредби
за неравноправни клаузи поради отсъствието на качеството на потребител за ищеца
С.С., който е бил администратор на банката по смисъла на пар. 1, т. 1, б. „б“
от ДР на ЗКИ и индивидуалното уговорените в тях клаузи. Понятието „потребител“
има своята дефиниция в пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, която отразява основните му
характеристики и които се свеждат до определянето му като страна по договор с
търговец, която винаги е физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а
не търговски или професионален интерес, и действащо извън тази своя търговска
или професионална дейност. Несъмнено с процесните договори за кредит ищецът С.С.
е целял задоволяване изцяло на свои лични интереси и за постигането му е
действал извън своята професионална дейност като администратор на банката по
смисъла на пар. 1, т. б. „б“ от ДР на ЗКИ. Последното не изключва качеството му
на потребител по процесните договори за кредит и приложимостта на произтичащите
се от това му качество права за осигуряване на високо равнище на защита като
по-слаба икономически страна. Притежаването от него и на качеството на администратор
на банката е предпоставило отпускането на кредита съгласно изискванията на чл. 45
(ред., релевантна към момента на сключването им) от ЗКИ и условията на банката
от предварително единодушно решение на колективния й управителен орган и
формиране на експозиция, която за гарантиране на финансовата стабилност на
банката и защитата на интересите на вложителите й е лимитирина по размер от
закона и подзаконовите актове по прилагането му, но това му качество не е
довело до отпадането на качеството му на потребител по договорите за кредит, в
каквото ищецът С.С. несъмнено е действал при сключването им.
Не
са индивидуално уговорени оспорената и други относими клаузи от процесните
договори за кредит, свързани с прекратяването на трудовото правоотношение между
страните, поради което за тях съдът намира, че са приложими разпоредбите на чл.
143 - чл. 146 от ЗЗП, в релевантната им към момента на тяхното сключване редакция.
Съгласно чл. 146, ал. 1 - 3 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни
в случаите, когато не са уговорени индивидуално, а такива са налице, когато
клаузите са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия, като обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени,
не изключва прилагането на посочените законови разпоредби към останалата част
от договорите. Посочените клаузи от процесните договори за кредит не са
индивидуално уговорени между страните. Установеният начин на тяхното типизирано
формулиране и идентично съдържание през период от около две години, заедно с
установените от банката условия и практики за отпускане на кредитиране на
служители и администратори на банката, доказани и от събраните по делото
свидетелски показания, водят до несъмнения извод, че тези клаузи представляват
предварително изготвени типови условия от банката и като такива ищецът не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което и не са индивидуално
уговорени. Индивидуалното договаряне включва възможността на двете страни да
влияят върху съдържанието на договора, какъвто извод в случая не може да се
направи, тъй като решението на банката да отпусне кредит на физическо лице,
макар и администратор на банката, е при предварително подготвени условия, които
следва да се приемат за одобрение от кандидатстващото лице по зададените от
банката стандартизирани условия за преференциално кредитиране на физически
лица, които са в трудови правоотношения с нея. Този извод не се променя от посочените
в решенията на банката по представените протоколи условия за кредитиране на ищеца
С.С. относно лихвени проценти, начин и срок на погасяване и изискване за учредяване
на обезпечения, които са определени в изпълнение на изискването на чл. 45, ал.
2 от ЗКИ и не изключват създаване на стандартизирани условия от банката за останалата
част от договорите, което несъмнено се установи по производството. Съобразно
доказателствената тежест, установена в чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, по делото липсва
пълно и главно доказване на факта, че включването на оспорената и други
относими клаузи от процесните договори за кредит, свързани с прекратяването на
трудовото правоотношение, е извършено в резултат на обсъждането им и постигане
на съгласие между страните по спора по отношение на тяхното съдържание.
Съгласно
чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В клаузите по т. 9.1 и 9.3 и конкретно в оспорената
такава по т. 9.3 от процесните договори за кредит, които са типизирани и
идентични по двата договора, липсва яснота относно размера на лихвения процент на
възнаградителната лихва, включително и начина на неговото формиране или поне на
лихвената надбавка, който според общите условия на кредитния продукт е
постоянният елемент, формиращ общия лихвен процент на възнаградителната лихва,
който следва да се прилага спрямо кредитополучателя при отпадане на
преференцията с прекратяване на трудовото правоотношение. Непосочването му в
договорите или приложените към тях условия, видно и от разяснението за неговото
формиране в отговора на банката от 13.03.2014 г. (л. 19 от делото), изключва
гарантиране установяването на точната воля на страните по време на
предлагането, съответно приемането на тези договорни клаузи. Подобна неясна
клауза не би могла да вмени в тежест на кредитополучателя конкретно задължение
или да се увеличи размера на вече поето такова от него, тъй като се явява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 9 от ЗЗП, респективно нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като налагаща на потребителя приемането на
условия, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договорите. Разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ изисква банката при
отпускане на кредита да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата
и условията при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита. Налице е следователно и противоречие с чл. 143, т. 13 и 18 от ЗЗП, тъй
като посочените клаузи дават изключително право на търговеца да тълкува
клаузите на договорите и не позволява на потребителя да прецени напълно икономическите
последици и рискове от договорите. С тези клаузи от договорите е заложено
значително неравновесие между правата и задълженията на ищеца като потребител,
за който се изисква осигуряването на високо равнище на защита като по-слаба икономически
страна, и на ответника като търговец по така сключените договори за кредит,
поради което същите не отговарят на изискванията за добросъвестност, с което
осъществяват хипотезата на чл. 143 от ЗЗП. Обективните предели на силата на
пресъдено нещо на решението по гр. дело № 66674/2014 г. на СРС, по арг. от чл.
298, ал. 1 от ГПК, не обхваща посочените и оспорени в настоящото производство
клаузи от договорите за кредит, поради което и последното няма действие за
страните и не е задължително за съда при разглеждане на тяхното съответствие
със закрилните разпоредби на чл. 143 - чл. 146 от ЗЗП, противно на изложените
от ответника възражения.
Нищожността
на клаузите по т. 9.1 и 9.3 от процесните договори, въз основа на които банката
излага също да е осъществила едностранно изменение на лихвения процент чрез
неговото увеличаване и съответно начисляване на такси и комисиони за управление
на кредита по тях, има за последица за размера на възнаградителната лихва по договорите
да са приложими първоначално уговорените лихвени проценти по тях – 1.36 % и
0.92 %, и за дължимост на такси и комисиони по кредитите. Извършените плащания
от ищеца С.С. за погасяване на задълженията за възнаградителна лихва за
процесните периоди по договорите за кредит, видно от изложеното по-горе, надвишават
размера на възнаградителната лихва по първоначално уговорените лихвени проценти
по тях, възлизащ съответно на сумата от 6355.45 лева и сумата от 6295.20 лева за
процесните периоди, поради което и получените от банката над тези размери суми за
възнаградителна лихва е без основание. Така и относно начислените и получените
от банката такси и комисиони за процесните периоди по двата договора за кредит.
Получаването
на посочените суми за тези вземания по договорите за кредит от банката е без
основание и поради липсата на сключен между страните анекс към договорите за
кредит, който съгласно т. 9.4 от същите следва да урежда условията на кредитиране
с прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Съобразявайки
правилата за тълкуване на договорите и отделните уговорки в тях съгласно чл. 20
от ЗЗД, предвиденото в т. 9.4 сключване на анекс към договорите за кредит за
условията на кредитиране е във връзка с предходните клаузи от договорите за
кредит относно условията за възнаградителна лихва, такси и комисиони, чието
приложение за по-неблагоприятни условия по кредитите спрямо ищеца С.С. е
обусловено от постигане на съгласие между страните за тези условия с подписан
помежду им анекс. Липсата на такъв анекс предпоставя приложимост на
първоначално уговорените между страните условия за възнаградителна лихва, такси
и комисиони. Затова доводите на ответника в обратния смисъл се явяват
неоснователни. В този смисъл и решение № 6733 от 9.10.2017 г. по в. гр. д. №
6707/2017 г. на СГС, решение № 148 от 8.01.2019 г. по в. гр. д. № 864/2018 г.
на СГС и други.
По
тези съображения предявените искове са основателни общо за сумата 79743.87
лева, от която: сумата 33128.28 лева по договора за кредит от 26.02.2008 г. –
възнаградителна лихва 29745 лева и такси и комисиони 3383.28 лева, и сумата
46615.59 лева по договора за кредит от 26.11.2010 г. – възнаградителна лихва
41676 лева и такси и комисиони 4939.59 лева, които като получени без основание
подлежат на връщане. Основателността на исковете води до основателност и на акцесорната
претенция за законната лихва върху посочените суми от завеждане на делото на 04
април 2019 г., която също следва да се присъди с решението.
С
оглед изхода на спора и направеното от ищеца С.С. своевременно искане на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва му да бъде присъдена и сумата 6999.75
лева, представляваща разноски по производството за държавна такса, възнаграждение
за вещо лице и адвокатско възнаграждение. Направеното възражение от ответника по
чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на уговореното и заплатено от ищеца адвокатско
възнаграждение е неоснователно. Предявените с исковата молба искове и
обусловената от тях фактическа и правна сложност на производството, предпоставила
и осъществените от адвоката действия за защита на страната по производството,
водят до извод, че уговореното и заплатено по договора за правна защита и
съдействие от 08.09.2021 г. адвокатско
възнаграждение от 3510 лева не е прекомерно и същото незначително надвишава
минималния размер на възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 4 (в релевантната към
момента на сключване на договора редакция) от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Последният върху общия
материален интерес от исковете възлиза на сумата от 2922.32 лева.
По
изложените съображения Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
У.Б. АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. ********, да
заплати на С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
-
сумата 29745 лева, подлежаща на връщане като получена без основание по договор
за банков кредит № 002 от 26.02.2008 г. и представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва за периода 14.02.2014 г. – 01.09.2017 г., заедно със
законната лихва върху тази сума от 04 април 2019 г. до окончателното й
изплащане;
-
сумата 3383.28 лева, подлежаща на връщане като получена без основание по
договор за банков кредит № 002 от 26.02.2008 г. и представляваща недължимо
платени такси и комисиони за управление на кредита за периода 14.02.2014 г. –
01.09.2017 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 04 април 2019 г.
до окончателното й изплащане;
-
сумата 41676 лева, подлежаща на връщане като получена без основание по договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47 от 26.11.2010 г. и представляваща
недължимо платена възнаградителна лихва за периода 14.02.2014 г. – 03.01.2018
г., заедно със законната лихва върху тази сума от 04 април 2019 г. до
окончателното й изплащане, и
-
сумата 4939.59 лева, подлежаща на връщане като получена без основание по договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 47 от 26.11.2010 г. и представляваща
недължимо платени такси и комисиони за управление на кредита за периода
14.02.2014 г. – 03.01.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 04
април 2019 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
У.Б. АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. ********, да
заплати на С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 6999.75 лева, представляваща разноски по производството.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
СЪДИЯ: _________
Р.
Бошнакова