Р Е Ш Е Н И Е

гр. С., 16.01.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, I ГО, 20 състав, в публичното съдебно заседание на осми декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ РАЙКИНСКА

 

при участието на секретаря Е. Калояноваа, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 14106 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са суективно и обективно съединени искове по чл. 216, ал.1, т. 2, 4 и 6 ДОПК.

Ищецът – „Национелна агенция за приходите“ чрез публичен изпълнител при ТД на НАП, В.Т. С.Д.В., в качеството й на  орган по принудителното изпълнение твърди, че  ответното дружество „Л.Т.“ ЕООД е прехвърлило на ответното физическо лице М.Л.Н. недвижими имоти с два нотариални акта - Нотариален акт за покупко-продажба № 3, том I, peг. № 894, дело № 1 от 23.01.2012г. и Нотариален акт за покупко-продажба № 16, том I, peг. № 1732, дело № 13 от 09.02.2012 г.,при цена равна или по-ниска от данъчната им оценка. Това прехвърляне било извършено при наличие на публични задължения на ответното дружество в размер на 1 746 091.46 лева. Посочените задължения, включващи главница и лихви, подробно описани в исковата молба, били установени със Справки --декларации по ЗДДС за периода 2008г.-2013г., Декларации обр. 6 за период 2008г.- 2013г. и Декларации по чл. 92 от ЗКПО за 2008г., 2010г., 2011г. и 2012г. Твърди се, че тъй като процесните сделки били сключени след установяване на данъчните задължения, то ясно било намерението да се увреди държавата като публичен взискател. Освен това се твърди, че даденото значително надхвърля по стойност полученото – недвижимите имоти били продадени на цени равни или дори по-ниски от данъчната им оценка. Твърди се още и, че сделките са сключени между свързани лица, тъй като едноличният собственик на дружеството – Л. В.Н. е баща на купувачката М.Л.Н., поради което и предвид увреждането на Държавата, също били недействителни по отношение на нея.

Ищецът моли съдът да обяви за недействителни посочените две сделки по отношение на държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 2, 4 и 6 ДОПК кумулативно.

Ответникът „Л.Т.“ ЕООД не е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок.

Ответникът М.Л. Н. е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Оспорва да е било налице намерение за увреждане у първия ответник и че до момента на сключване на двете сделки ищецът е имал възможност да наложи обезпечителни мерки, предвид твърденията му за много по-рано установени задължения. Оспорва твърдението, че към датата на двата нотариални актове са били налице установени данъчни задължения на първия ответник към държавата. Оспорва твърдението и че даденото значително превишава полученото от първия ответник, тъй като цената по договорите била действителната стойност на продадените имоти.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

С исковата молба ищецът е представил заверени копия от множество Справки --декларации по ЗДДС за периода 2008 г.-2013 г., Декларации обр. 6 за период 2008 г.- 2013 г. за дължими осигурителни вноски и Декларации по чл. 92 от ЗКПО за 2008г., 2010г., 2011г. и 2012г., всички те подадени от „Л.Т.” ООД по реда на съответния данъчен закон в периода 2008 г. – 2012 .

Видно от представените Нотариален акт за покупко-продажба № 80, том II, вх. peг. № 1223, дело № 290 от 23.01.2012 г. на Службата по вписванията, подписан от нотариус М.Ш., вписана под № 042 в регистъра на НК и Нотариален акт за покупко-продажба № 157, том III,  дело № 140 от 09.02.2012 г. на Службата по вписвания, подписан от онотариус М.Ш., вписана под № 042 в регистъра на НК, на 23.01.2012 г. „Л.Т.” ЕООД, представлявано от Л. В.Н., е продал на М.Л.Н.: Поземлен имот с идентификатор 68134.1354.28, с площ от 936 кв.м., находящ се в гр. С., ж.к. „Н.”, м. „Г. – Т.”, представляващ нива, с предназначение на земята – земеделска, при данъчна цена на имот 198.87 лева; Поземлен имот с идентификатор 68134.1354.27, с площ от 884 кв.м., находящ се в гр. С., ж.к. „Н.”, м. „Л. – Т.”, представляващ нива, с предназначение на земята – земеделска, при данъчна цена на имот 188.42 лева; Поземлен имот с идентификатор 68134.1354.56, с площ от 885 кв.м., находящ се в гр. С., ж.к. „Н.”, м. „Л. – Т.”, представляващ нива, с предназначение на земята – земеделска, при данъчна цена на имот 168.93 лева; Поземлен имот с идентификатор 68134.1354.55, с площ от 884 кв.м., находящ се в гр. С., ж.к. „Н.”, м. „Л. – Т.”, представляващ нива, с предназначение на земята – земеделска, при данъчна цена на имот 188.42 лева; Поземлен имот с идентификатор 68134.1353.20, с площ от 992 кв.м., находящ се в гр. С., ж.к. „Н.”, м. „Л. - Илиянци”, представляващ нива, с предназначение н аземята – земеделска, при данъчна цена на имот 166.36 лева. Продажната цена на имотите е 911 лева.

Безспорно е между страните, че именно описаните в исковата молба два нотариални актове са представените с исковата молба, макар по представените копия да не е четлива номерацията, поставена от нотариуса и цитирана от ищеца. За яснота, съдът цитира номерацията им по описа на Службата по вписвания.

На 09.02.2012 г. „Л.Т.” ЕООД, представлявано от Л. В.Н. е продал на М.Л.Н. Поземлен имот с идентификатор 68134.1353.175, с площ от 3302 кв.м., находящ се в гр. С., ж.к. „Н.”, м. „Л. - Илиянци”, с предназначение на земята – урбанизирана, предназначена за застрояване, при данъчна цена на имот 51 305.20 лева. Продажната цена е 9 500 лева.

Представени са справки от НБД „Население „ЕСГРАОН) от 15.10.2013 г, видно от които Л. В.Н. е баща на М.Л.Н., а последната е неомъжена.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки от 19.05.2012 г.  публичен изпълнител е наложил такива върху  имущество на „Л.Т.” ЕООД за негови публични задължения по ЗДДС, ЗКПО и ЗОВ – възбрана върху 12 недвижими имоти – земеделски земи, урегулирани поземлени имоти в гр. С., магазин и административна сграда. Наложен е и запор върху 32 леки и товарни автомобили на дружеството.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Съобразно трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обобщена в Решение № 97/08.02.2013 г. по гр.д. № 196/2011 г. на ВКС, І т.о., при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици, които законът свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай, независимо от поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да разгледа исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения порок. С уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и следва да ги остави без разглеждане.

В конкретния случай исковете са за прогласяване на относителна недействителност на две сделки на три кумулативно заявени основания, но настоящият състав намира, че горното разрешение е приложимо и в случая. Заявените основания з аотносителна недействителност произтичат от различни факти и могат да съществуват самостоятелно, а правните последици на решението по всяко от биха били идентични. Предвид изложеното, следва да се приеме, че заявените три основания са евентуални, като същите следва да бъдат разгледани в случая в поредността на заявяването им.

Съгласно чл. 216, ал. 1, недействителни по отношение на държавата, са сключените след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения: по т. 2 - възмездни сделки с имуществени права на длъжника, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото; по т. 4-  сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели; а по т. 6 - сделки, извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице.

На първо място, във фактическия състав на всички посочени хипотези е включено наличие на установено публично задължение, както и наличие на сделки на разпореждане от страна на задълженото лице след датата на това установяване, като доказването им е в тежест на ищеца.

За доказване наличието на установени публични вземания срещу ответника „Л.Т.” ЕООД ищецът в настоящото производство е ангажирал Справки-декларации по ЗДДС, Декларации обр. 6 за период 2008 г.- 2013 г. за дължими осигурителни вноски и Декларации по чл. 92 от ЗКПО за периода 2008г. – 2013, всички те подадени от „Л.Т.” ООД по реда на съответния данъчен закон в периода 2008 г. – 2012 . Настоящият състав намира, че в конкретния случай така представените писмени доказателства не доказват установени публични вземания срещу ответното дружество по смисъла на чл. 216, ал. 1 ДОПК, предвид следното: Установяването на данъчни задължения, каквито са процесните, е уредено в Глава 14 от ДОПК. В раздел I на Глава 14 е уредено предварителното установяване на данъчни задължения, което се извършва или чрез самоизчисляване и самовнасяне на дължимия данък от данъчно задълженото лице чл. 105 ДОПК, или от данъчния орган въз основа на декларирани от данъчно задълженото лице данни – чл. 107 ДОПК. В Раздел II на Глава 14 е уредено същинското установяване на данъчни задължения. В чл. 108 ДОПК са уредени начините за установяването им - Данъчните задължения се установяват с ревизионен акт по чл. 118. Когато не е издаден ревизионен акт и срокът за започване на ревизия по чл. 109 е изтекъл, установените задължения по раздел първи са окончателно установени. В чл. 109, ал. 1 ДОПК е посочено, че не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Следователно, едно данъчно задължение се счита за окончателно установено по правило, когато е проведена процедура по ревизия в петгодишен срок от подаване на декларация (или изтичане на срока за подаването й) или само ако в този срок не е проведена ревизия, едва тогава се приема, че задължението, установени по някой от предварителните способи за установяването му, е окончателно установено. Установяването на данъчното задължение по ДОПК е акт на данъчната администрация, а не на данъчно-задълженото лице, както твърди ищеца. За да бъде то окончателно установено, следва да е налице влязъл в сила административен акт за установяването му или той да е заместен със съдебно решение, или да е изтекъл срока по чл. 109 ДОПК. В този смисъл има и задължителна съдебна практика на ВКС, създадена по реда на ВКС, която настоящият състав съобразява - Решение от 30.12.2009 г. по т.д. № 430/2009 г. на ВКС, ТК, ІI т.о. Граматическото и смислово тълкуването на чл. 216, ал. 1 ДОПК също води до извод, че относително недействителни могат да бъдат само сделки, сключени след окончателно установяване на публичните задължения – законът не е посочил хипотеза, при която това е възможно в случаите на предварително установяване на такива.

Съобразно горното, представените справки–декларации и други декларации по различни данъчни закони не установяват публични вземания срещу „Л.Т.” ЕООД към момента на двете процесни покупко-продажба. Не е налице ревизионен акт или започнало ревизионно производство към момента на сключването им, нито са изминали пет години от подаването на представените декларации от ответника. Следователно, не може да се приеме, че двете атакувани сделки са такива, сключени след установяването на публични задължения на ответното дружество.

Независимо от горното, за пълнота ще бъдат разгледани и останалите елементи от трите фактически състава, въведени в предмета на делото от ищеца.

Фактическият състав по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК изисква още възмездност на атакуваната сделка, при която даденото значително надхвърля по размер полученото. Безспорно в случая сделките са възмездни. По отношение действителната стойност на полученото от купувача по делото не са ангажирани никакви доказателства от ищеца, въпреки дадените му от съда указания в доклада по делото. Не е възможно само при сравняване данъчните оценки на имотите и продажната цена да бъде прието, че даденото надхвърля значително полученото. В повечето случаи става дума за земеделска земя, която има традиционно ниска стойност, поради което не може априори да се приеме за нея, че данъчната оценка е по-ниска от действителната й стойност. Относно поземления имот, находящ се в строителните граници на гр. С. може да се приеме, че даденото надхвърля по стойност полученото, доколкото продажната цена е пет пъти по-ниска от данъчната оценка. Не може обаче да се презумира значителност на разликата, доколкото не е невъзможно продажната цена, която се определя в голяма степен от местонахождението на имота и търсенето и предлагането там, да е по-ниска от данъчната оценка. В този смисъл, може да се предположи, че даденият при цена от 9500 лева поземлен имот в кв. Илиянци-Т., който е с данъчна оценка 51 000 лева, е продаден под пазарната си стойност, но предвид липсата на каквито и да е други факти и доказателства за тях, от които да може да се обоснове значителност на тази разлика, искът на това основание следва да се отхвърли като неоснователен.

Във фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се включва освен установено публично задължение и сделка с имуществени права след датата на установяването, и намерение на данъчно задълженото лице да увреди публичния взискател., като знание за това намерение у другата страна не се изисква (Решени № 69/22.06.2012 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 534/2011 г. и Решение № 27/28.02.2013 г. по ВКС, II т.о. по т.д. № 410/2012 г..) Намерението подлежи на доказване от ищеца. Същият, въпреки дадените му от съда указания, не е ангажирал доказателства за наличието му. От друга страна, по делото се установява, че ответното дружество е притежавало освен процесните имоти и множество други имоти, включително административна сграда и магазин на бул. „Витоша” в гр. С., където на съда е известно, че пазарните цени на недвижимите имоти са изключително високи, както и над 30 леки и товарни автомобили, които са възбранени и запорирани от публичния изпълнител. Следователно, предвид очевидната възможност на ответника да погаси данъчните си задължения и чрез друго свое имущество, не може само от времето на извършване на две продажби да се изведе негово намерение да увреди държавата.

Във фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК се включва освен установено публично задължение и сделка с имуществени права след датата на установяването и увреждане на кредитора, както и свързаност между страните по сделката. В конкретния случай може да се приеме по принцип, при наличие на установени публични задължения, че разпоредителна сделка с недвижимо имущество след датата на установяването им е във вреда на кредитора, доколкото е възможно в някаква степен тя да намалява неговото имущество. По делото обаче няма категорични доказателства за увреда, предвид установеното друго имущество на ответното дружество в значителни размери. Не може да се приеме според настоящия състав и наличие на свързаност между страните по двете процесни сделки. Съгласно § 1, т. 3, б. „а” от Допълнителните разпоредби на ДОПК, свързани лица са съпрузите, роднини по права линия, а по съребрена – до трета степен включително. В настоящото производство се установи, че купувачът по двата договора за покупко-продажба М. Недева е дъщеря на управителя на „Л.Т.” ЕООД, т.е., те са роднини по права линия. Страна по сделката обаче не е бащата, а представляваното от него юридическо лице. Такава връзка на свързаност за целита на ДОПК – две страни, едната от които е роднина по права линия на управителя на другата, законът не предвижда. Според настоящия състав не е допустимо дефиницията за свързани лица по ДОПК да се тълкува разширително, доколкото с качеството „свързани лица” се свързват небЛ.приятни правни последици по този закон, а по аналогия с правилата за тълкуване на санкционните норми, недопустимо е разширително тълкуване на посочената дефиниция.

Всичко изложено обосновава извод, че всички предявени искове са изцяло недоказани и следва да бъдат отхвърлени.

По разноските: При този изход от спора, ответниците имат право на разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото не са доказали, нито искали такива, разноски не им се следват.

Воден от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ евентуално съединените искове на Националната агенция по приходите, чрез публичен изпълнител при ТД на НАП, В.Т., в качеството му на  орган по принудителното изпълнение, с адрес гр. В.Т., пл. „Център” № 2, с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 6 ДОПК, против „Л.Т.” ЕООД, *** и М.Л.Н., ЕГН **********,***, за прогласяване недействителност по отношение на Държавата на договори за покупко-продажба между ответниците, обективирани в Нотариален акт за покупко-продажба № 3, том I, peг. № 894, дело № 1 от 23.01.2012 г. на нотариус М.Ш., вписана под № 042 в регистъра на НК и Нотариален акт за покупко-продажба № 16, том I, peг. № 1732, дело № 13 от 09.02.2012 г. на нотариус М.Ш., вписана под № 042 в регистъра на НК.

Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок от връчването му, пред Софийски апелативен съд.

 

                                                                     СЪДИЯ: