№ 97
гр. Пловдив , 05.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Красимир К. Коларов
Членове:Георги В. Чамбов
Емил Люб. Митев
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно търговско дело №
20215001000368 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Анг. Др. Д., АЛ. ДР. Д., Д. ДР. Д. и
ДР. БЛ. Д. чрез процесуалния им представител адвокат Р.А., против решение
№ 260041 от 15.03.2021 г., постановено по търг. д. № 117 по описа за 2020 г.
на П. окръжен съд, с което са отхвърлени субективно съединените искове с
правно основание чл. 226 от КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 от ЗЗД, предявени
от Анг. Др. Д., АЛ. ДР. Д., Д. ДР. Д. и ДР. БЛ. Д., против „Застрахователна
компания Л.И." АД, за осъждане на ответника да заплати обезщетение в
размер на по 50000 лв. в полза на всеки един от ищците А. и А.Д.и, 100 000 лв.
за ищеца Д.Д. и 14000 лв. /от които 10000 лв. обезщетение за неимуществени
и 4000 лв. обезщетение за имуществени вреди/ за ищеца Д.Д., за претърпени
от тях неимуществени вреди от смъртта на А.К.Р., настъпила вследствие на
ПТП на 02.04.2015 г., виновно причинено от водача Г.З.Б. със застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ по застрахователна полица №
************* при ответното дружество и иска за осъждане на ответника да
заплати лихва върху главницата, считано от 02.04.2015 г. до окончателното
изплащане на главницата, и с което ищците са осъдени да заплатят деловодни
разноски в полза на „Застрахователна компания Л.И." АД в размери както
следва: А. и А.Д. - по 102,30 лв., Д.Д. - 204,60 лв. и Д.Д. - 30,80лв.
Жалбоподателите чрез процесуалния си представител поддържат
1
становището, че обжалваното решение е незаконосъобразно и е в разрез с
материалноправните и процесуалноправните норми. Искането е да се отмени
обжалваното решение, като вместо това се постанови друго, с което с
предявените искове се уважат изцяло, както и в полза на представляващия
безплатно по делото адвокат на ищците, да се присъди адвокатско
възнаграждение за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия „Застрахователна компания Л.И." АД, с който се изразява
становище, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решението –
правилно, поради което се иска решението да се потвърди, като на
дружеството се присъдят сторените деловодни разноски за въззивното
производство.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на
страните, приема за установено следното:
Производството пред П. окръжен съд е образувано по предявени от Анг.
Др. Д., АЛ. ДР. Д., Д. ДР. Д. и ДР. БЛ. Д., против „Застрахователна компания
Л.И." АД, субективно съединените искове с правно основание чл. 226 от КЗ
/отм./ във връзка с чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на застрахователни
обезщетения от по 50 000 лв. в полза на всеки един от ищците А.Д. и А.Д.,
100 000 лв. за ищеца Д.Д. и 14000 лв. /от които 10000 лв. обезщетение за
неимуществени и 4000 лв. обезщетение за имуществени вреди/ за ищеца Д.Д.,
за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на А.К.Р., настъпила
вследствие на ПТП на 02.04.2015 г., виновно причинено от водача Г.З.Б. със
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по
застрахователна полица № ************* при ответното дружество и иска за
осъждане на ответника да заплати лихва върху главницата, считано от
02.04.2015 г. до окончателното изплащане на главницата
Искът се основава на следните, установени по делото и поначало
безспорни факти:
В резултат на ПТП, настъпило на 02.04.2015 г., в село Д., община В.,
причинено от трето, застраховано при ответника лице – Г.З.Б. - водач на лек
автомобил „Ф.Т.“ с рег. № **********, е настъпила смъртта на блъснатата и
прегазена от автомобила А.К.Р..
С влязла в сила присъда от 18.06.2015 г. по НОХД № 245/2015 г.по описа
на П. окръжен съд са установени със задължителна сила за гражданския съд
извършването на деянието, вследствие на което е настъпил вредоносния
резултат – смъртта на А.Р., противоправността на деянието и виновността на
делинквента Г.З.Б..
Безспорно е и, че към момента на настъпването на ПТП, водачът на
лекия автомобил марка „Ф.Т.“ с рег. № **********, с който е причинен
вредоносният резултат, е имал сключена с ответника „Застрахователна
2
компания Л.И.“ АД, застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, по застрахователна по застрахователна полица №
**************, валидна за периода от 12.12.2014 год. до 12.12.2015 год.
Установено е също, че първите трима ищци - Анг. Др. Д., АЛ. ДР. Д. и Д.
ДР. Д. са внуци на пострадалата А.Р. /деца на почналата преди нея дъщеря
С.И. Д.а/, а ДР. БЛ. Д. - /баща на ищците А., А. и Д. и бивш съпруг на С. Д.а/
неин зет.
Установените по делото обстоятелства относно факта на настъпилото по
вина на третото лице ПТП, причинната връзка между деянието и смъртта на
Р., както и наличието на застраховка гражданска отговорност на
автомобилистите между деликвента и ответното застрахователно дружество,
в случая са необходими, но не и достатъчни условия, за да приеме, че е
възникнала отговорността на застрахователя по прекия иск по чл. 226, ал.1
във вр. с чл. 223 КЗ /отм./.
Предвид възраженията на ответника, основният спорен въпрос е свързан
с активната материално-правна легитимация на ищците по предявения иск.
Според застрахователя, ищците не попадали в кръга на лицата, легитимирани
да претендират застрахователно обезщетение в конкретния случай.
За да отхвърли предявените искове, П.т окръжен съд е възприел
поддържаната от ответника теза за неприложимост на ТР №1/21.06.2018г. на
ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с оглед момента на настъпване на
застрахователното събитие и последиците от него за увредените лица.
Приемайки, че към момента на настъпване на застрахователното събитие -
02.04.2015 г., материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., които
постановления имали тълкувателен характер по приложението на правната
норма на чл. 226 от КЗ /отм./, първоинстанциоонният съд е заключил, че по
критериите на тези тълкувателни постановления, ищците не попадали в
категорията на посочените лица.
Изложените в тази насока доводи на първоинстанционният съд не се
споделят от настоящата инстанция, поради следното:
Съгласно чл. 50, ал. 1 от ЗНА, тълкуването има действие от деня, когато е
влязъл в сила актът, който се тълкува. Това действие се отнася както за
нормативното тълкуване, така и за тълкуването, извършвано от Върховния
касационен съд по реда на чл. 124 ЗСВ относно противоречива или
неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Съгласно чл.
130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са
задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите
на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове. Относно съобразяването с приетите от ВКС
тълкувателни актове, е определящ моментът на прилагане на съответната
правна норма, при осъществяване на правораздавателната дейност на съда по
3
конкретното дело, независимо от това кога са се осъществили относимите
към съответния случай юридическите факти.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС, е прието, че материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Принципът, от който е изхождал Върховният съд при определяне кръга
на правоимащите да получат обезщетение, е този на справедливостта,
основаващ се на идентичността в отношенията, създадени между пострадалия
при непозволено увреждане и други лица, извън кръга на тези по т. 2 от
ППВС № 4/61 год. Установяването на такава идентичност е въпрос на
преценка за всеки конкретен случай, предвид наличието на родство между
пострадалия и ищеца, продължителността на съвместното им съжителство
или връзка, отношения на привързаност и полагане на взаимни грижи и пр.
В конкретния случай, от показанията на разпитаните свидетели – Г.К.,
А. Д., Р.Б. и А. К. не би могъл да се направи извод за наличието на някаква
изключителна връзка между ищците и тяхната баба приживе. Установено, че
до смъртта на майка си - С. Д.а, през 2003 г., А., А. и Д. са живели в дома на
родителите си, който се намирал близо до дома на баба им. Относно
съдържащите се в исковата молба твърдения, че след смъртта на С., за децата
е продължила да се грижи баба им, освен за най-малкия – Д., за другите двама
ищци показанията /основно на свид. К.а/ не могат да бъдат кредитирани, дори
само заради обстоятелството, че към онзи момент А. и А. са били на 20 и на
21 години, живеели са отделно и са имали свои семейства. Не се установяват
по-специални отношения и между А. и по-малкия й внук Д.Д.. Дори да е
полагала инцидентно грижи за това дете след смъртта на майка му, към
датата на застрахователното събитие, Д. вече е бил на 22 години и отдавна не
е разчитал на грижите на баба си.
Независимо от това, установените въз основа на показанията на
свидетелите факти, че ищците А., А. и Д. поддържали близки и добри
отношения с баба си, че живели в непосредствена близост до нейния дом и
това й позволявало да помага в грижите за тях; че общували ежедневно; че
получавали подкрепа от баба си в трудните моменти, свързани със
заболяването и смъртта на майка им, не обуславят извод за изключителност
на отношенията между тях, за някаква трайна и изключителна емоционална
връзка, аналогична на отношенията между родител и дете.
В най-добрия случай, така установените факти относно връзката между
А., А. и Д. от една страна и тяхната баба – от друга сочат на обичайна
родствена връзка между поколенията, характеризираща се с традиционни за
съвременното общество отношения на уважение, обич, подкрепа и
взаимопомощ между близки роднини. Не са установени факти за полагане на
4
грижи и помощ, както и за емоционална подкрепа и доверие между баба и
внуци извън обичайните, които да са оказали толкова трайно и съществено
влияние върху живота и съзнанието на тези ищци, че то да съответства в
голяма степен на въздействието, произтичащо от родителските грижи,
закрила и подкрепа.
В конкретния случай, установените по делото факти, че първите трима
ищци са низходящи на пострадалата, че живеели в близост до нея, че са били
в добри отношения и взаимно са си помагали, не са достатъчни, за да се
изведе наличието на такава дълбока емоционална и житейска връзка,
наподобяваща в голяма степен връзката между родител и дете, заради
съдържанието на която, ищците да търпят морални болки и страдания от
смъртта на своята баба, сравними по интензитет и продължителност с
болките и страданията на най-близките.
Що се отнася до отношенията между А.Р. и бившия й зет Д.Д., не само
не се установява наличието на подобни емоционална и житейска връзка, но от
показанията на разпитаните по делото свидетели става ясно, че след смъртта
на съпругата му, Д.Д. не поддържал никакви отношения с бившата си тъща,
установил връзка с други жени и се дезинтересирал от семейството.
Изводът е, че само наличието на родствена връзка, както и описаните
отношения между ищците и пострадалата при процесното ПТП не са
достатъчни, за да се направи извод, че ищците попадат в категорията на
лицата, визирани в посочените постановления, имащи право на обезщетение
за претърпените вследствие смъртта на техни близки вреди, поради което
предявените искове са неоснователни.
Постановеното в същия смисъл решение на П. окръжен съд
представлява законосъобразно отговор на повдигнатия между страните
правен спор, поради което следва да се потвърди.
Въпреки съдържащото се в отговора на въззивната жалба искане на
процесуалния представител на ответното дружество за присъждане на
деловодни разноски за това производство, не е установено дружеството да е
направило такива, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260041 от 15.03.2021 г., постановено по
търг. д. № 117 по описа за 2020 г. на П. окръжен съд
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6