№ 86
гр. Пловдив, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20245000500112 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от „Е.л. ул.***************“, Република
Турция чрез процесуалния си представител адвокат И. Ч. против решение №
181/06.12.2023 г., постановено по гр.д. № 109/2023 г. по описа на
Кърджалийския окръжен съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от
него против Н. с. на * * иск за солидарното му осъждане заедно с О - Х. да му
заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 46 693 лв., както и в
частта, в която е осъден да заплати на Н. с. на * * разноски в размер на 540
лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят
твърди, че решението в тази част е неправилно по изложените във въззивната
жалба съображения, поради което моли съда да го отмени в тази част и да
постанови друго, с което да осъди Н. с. на * * солидарно с О - Х. да му
заплати претендираното обезщетение за имуществени вреди. Моли да бъдат
осъдени солидарно ответниците да му заплатят направените по делото
разноски, в т.ч. за въззивната инстанция.
1
Постъпила е въззивна жалба и от О - Х. против същото решение в
частта, в която той е осъден да заплати на „Е.л. ул.***************“,
Република Турция сумата 46 693 лв. на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.06.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за
имуществени вреди от нарушаване правото на Европейския съюз от
прилагане разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК при одобряване на
споразумение по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на О - Х., в резултат на което
е конфискувана товарна композиция, собственост на ищцовото дружество.
Жалбоподателят твърди, че решението в обжалваната част е неправилно
поради нарушение на материалния закон и при допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, за което
излага подробни съображения, като моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с
което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.
Алтернативно прави искане, ако съдът приеме, че вторият ответник Н. с. на *
* е солидарно отговорен с О - Х. за обезщетяване на причинените вреди на
ищцовото дружество, да измени обжалваното решение и постанови
солидарното осъждане на двамата ответници.
Въззиваемият Н. с. на * * счита, че решението в частта, в която съдът е
отхвърлил иска, предявен против него, е правилно и обосновано и не са
налице предпоставки за неговата отмяна в тази част, поради което моли съда
да потвърди решението в посочената част. Претендира юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Контролиращата страна П. на **** в качеството й на страна по чл. 10,
ал. 1 от ЗОДОВ счита, че жалбите са неоснователни и моли съда да ги остави
без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбите са подадени в срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт от лица, имащи право на жалба, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на тях и същите като
2
ДОПУСТИМИ следва да бъдат разгледани по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от „Е.л.
ул.***************“, Република Турция против О - Х. и Н. на Р. обективно и
субективно съединени искове по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, §
3 от Договора за Европейския съюз и по чл. 86 от ЗЗД. Ищецът твърди, че
има статут на акционерно дружество според правото на Република България,
като с определение № 22/22.06.2020 г. по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на
Окръжен съд - Хасково е одобрено на основание чл. 381, ал. 1 от НПК
постигнатото между Окръжна прокуратура - Хасково и обвиняемия М. П.
споразумение за решаване на наказателно производство по ДП № 11/2020 г.
по описа на ТО „М. Ю. м.“, представляващо преписка вх. № 280/2020 г. по
описа на ОП – Хасково, с което е отнето в полза на Държавата на основание
чл. 242, ал. 8 от НК превозното средство, използвано за извършване на
престъплението „квалифицирана контрабанда“, т.е. собствената на ищеца
товарна композиция, включваща товарен автомобил - влекач, марка „Р.“ с рег.
№ ** ** *** и прикаченото към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № ** *
****, чиято пазарна цена според заключението на назначената в досъдебното
производство автотехническа и оценъчна експертиза, е 46 955,66 лв. В
исковата молба се твърди също, че с решение от 14.02.2021 г. по дело С-
393/19 Съдът на Европейския съюз приел, че чл. 2, § 1 от Рамково решение
2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги,
средства и имущество от престъпления във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на
основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на
средство, използвано за извършване на престъпление „квалифицирана
контрабанда“, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице
и че чл. 4 от Рамковото решение 2005/2012, във връзка с чл. 47 от Хартата на
основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална
правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува
имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на
престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за
защита. Доколкото според ищеца решенията на СЕС по тълкуване на правото
на Европейския съюз и преюдициалните заключения на Съда имат обратно
действие, посочените актове следва да се прилагат и за възникнали по-рано
правоотношения и тълкуваната разпоредба следва да се разбира в посочения
3
смисъл и за тях, като Окръжен съд - Хасково като единствена и последна
съдебна инстанция при разглеждането и решаването на делото на М. П. е
допуснал съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
изразяващо се в приложение на нормата на чл. 242, ал. 8 от НК, която
противоречи на чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/2012/ПВР на Съвета от
24.02.2005 г. във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на
Европейския съюз, както и на чл. 4 от Рамково решение 2005/2012 във вр. с
чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, отнемайки в
полза на Държавата на основание чл. 242 от НК моторно превозно средство,
което не е било собственост на обвиняемия М. П., а на ищцовото дружество в
качеството му на трето добросъвестно лице, неразполагащо с ефективни
правни средства за защита в наказателното производство, водено срещу
извършителя на престъплението, и по този начин е причинил на ищеца
имуществени вреди, изразяващи се в намаление на имущественото му
състояние и в лишаването му от възможността да се разпорежда с
притежаваната от него вещ, като тези вреди следва да се остойностяват
съобразно пазарната стойност на имуществото. Ищецът счита, че вторият
ответник - Н. на Р. също е допринесъл за причинената му имуществена вреда,
тъй като след датата на приемането на България като член на Европейския
съюз не е отменил противоречащата на правото на Съюза норма на чл. 242, ал.
8 от НК, като вредата е пряка и непосредствена последица от поддържането
от страна на Н. с. в законодателството на Република България на
противоречаща на правото на Европейския съюз правна норма и от
прилагането на тази норма от О - Х., поради което двамата ответници следва
да носят солидарна отговорност спрямо него. Счита, че предвидената в
българския процесуален закон /чл. 111, ал. 2 от НПК/ възможност не
представлява достатъчна процесуална гаранция за ефективно упражняване на
правата на третото за наказателното производство лице, като такава гаранция
не дава и разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК, тъй като третото лице
няма право да инициира производство по този ред, а това зависи от волята на
главния прокурор. Предвид изложеното ищецът моли съда да постанови
решение, с което да осъди двамата ответници солидарно да му заплатят
обезщетение за причинените му имуществени вреди от нарушение правото на
Европейския съюз при одобряване на посоченото споразумение и липсата на
отмяна на правната норма в НК, която противоречи на съюзното право, в
4
размер на 46 955,66 лв., представляващи пазарната стойност на отнетата в
полза на Държавата товарна композиция, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на одобряване на споразувението 29.06.2020 г. до
окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ответникът О - Х. счита, че исковете са допустими, но са
неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли. Твърди, че не е
налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз
по смисъла на чл. 2в от ЗОДОВ, че това нарушение не е явно според
практиката на Съда на Европейския съюз, че не е установено, че ищецът е
трето добросъвестно лице, което не е знаело и не е могло да знае, че
имуществото му се използва за извършване на престъпление, а е можело да
упражни правото си на защита по реда на чл. 111, ал. 2 от НПК, както и че
твърдените от ищеца имуществени вреди не са доказани, тъй като те не
следва да се остойностяват с пазарната оценка на вещта, извършена в
досъдебното производство, а като равностойност на настъпилите в
търговската дейност на дружеството вреди според конкретната пазарна
обстановка, като добросъвестността на третото лице не може да се презюмира
предвид липсата на законова презумпция. Предвид неоснователността на
главния иск счита, че е неоснователен и акцесорният иск за лихви върху
вземането. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовата страна.
Ответникът Н. на Р. намира главния иск за недопустим, тъй като
националната ни уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана
отговорността на Н. с. във връзка с осъществяване на законодателната му
дейност, а ЗОДОВ е неприложим по отношение на него, както и е
неоснователен, а неоснователността на главния иск обуславя неоснователност
на акцесорния такъв за лихви. Счита, че не е налице нито един от елементите
на фактически състав на търсената извъндоговорна отговорност на Държавата
по чл. 4, § 3 от ДЕС, а преюдициалните тълкувателни заключения на Съда на
Европейския съюз имат обратно действие само по отношение на висящите
правоотношения, но не и по отношение на правоотношения, по които е
налице влязъл в сила съдебен акт. Твърди, че Директива 2014/42/ЕС на ЕП и
Съвета от 3.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от
престъпна дейност в ЕС, е изменила и разширила разпоредбите, в т.ч. на
цитираното от ищеца Рамково решение 2005/2012/ПВР на Съвета от
5
24.02.2005 г., а съгласно т. 10 от преамбюла на тази директива държавите-
членки са свободни да предприемат процедури за конфискация, които са
свързани с наказателно дело, водено пред компетентен съд. Прави
възражение за изтекла погасителна давност на претендираната лихва.
Претендира разноски, в т.ч. на юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата страна по реда на чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ О. п. - К.
счита, че искът по отношение на О - Х. е основателен, но е неоснователен по
отношение на Н. на Р., тъй като вторият ответник не разполага със
самостоятелна инициатива да направи законодателна промяна, а това
обуславя отсъствие на причинно-следствена връзка между неговото
поведение и претендираните вреди.
С обжалваното решение е осъден Окръжен съд - Хасково на основание
чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския
съюз да заплати на „Е.л. ул.***************“, Република Турция сумата 46
693 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.06.2020 г. до
окончателното й изплащане, съставляваща обезщетение за причинени вреди
от това, че съдът е одобрил споразумение в частта на конфискацията на
имуществото му в противоречие с правото на Европейския съюз - чл. 2, § 1 от
Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно
конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във вр. с чл.
17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 4 от Рамково
решение 2005/212/ ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. във вр. с чл. 47 от Хартата
на основните права на Европейския съюз, изразяващо се в прилагане на
разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК при одобряване с определение от
29.06.2020 г. на споразумение по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на Хасковски
окръжен съд, с което е отнето в полза на държавата собственото му МПС -
товарна композиция от товарен автомобил - влекач, марка „Р.“ с рег. № ** **
*** и прикаченото към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № ** * ****,
както и сумата 10 лв., съставляваща направени в производството разноски,
като е отхвърлен искът за разликата до пълния му предявен размер от
46 955,66 лв., както и са отхвърлени предявените от „Е.л.
ул.***************“, Република Турция против Н. на Р. искове по чл. 2в, ал.
1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, § 3 от
Договора за Европейския съюз и по чл. 84, ал. 3 от ЗЗД за солидарно
6
осъждане за обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на
46 955,66 лв. вследствие съществено нарушение на горепосоченото право на
Европейския съюз, ведно със законна лихва върху сумата, считано от
29.06.2020 г. до окончателното й изплащане, „Е.л. ул.***************“,
Република Турция е осъден да заплати на Н. на Р. 540 лв. направени в
производството разноски, а О - Х. е осъден да заплати на Окръжен съд -
Кърджали разноски в производството в размер на 305 лв.
Решението е обжалвано от двете страни – от ищеца в отхвърлителната
му част по отношение на иска против Н. с. и от ответника О - Х. в
осъдителната част, поради което то е предмет на въззивното производство в
своята цялост, с изключение на частта, в която са отхвърлени исковете за
разниката над 46 955,66 лв.до 46 693 лв.,
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не
се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части, на оспорените в жалбата фактически
констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от
първоинстанционния съд.
Не се спори между страните, като от приетите по делото писмени
доказателства се установява твърдяната от ищеца фактическа обстановка, а
именно:
От обобщени справки за регистрация на МПС, издадени съгласно
регистрите на 5-ти нотариус - Г. от 31.05.2021 г., и от легализирания превод
на извлечение от регистъра на Търговска палата на Г., се установява, че
собственик на МПС - товарен автомобил- влекач, марка „Р.“ с рег. № ** **
*** и прикаченото към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № ** * ****, е
„Е.л. ул.***************“, Република Турция, което дружество е вписано в
регистъра на Търговска палата на Г. под № ************** и е с предмет на
дейност „Международни превози на пътници и товари. Дейности, вписани в
уставния договор“, като е представлявано от Й. Б. и Е. Б..
Видно от приложеното по делото н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на
Хасковския окръжен съд, ДП № 11/2020 г. по описа на Териториален отдел
7
„Митническо разузнаване и разследване Южна морска“ и прокурорска
преписка № 280/20202 г. на Окръжна прокуратура - Хасково, с определение
от съдебно заседание на 29.06.2020 г. е одобрено постигнатото на основание
чл. 381 от НПК споразумение между Окръжна прокуратура – Хасково и
подсъдимия, по силата което М. П., турски гражданин, с персонален №
36331423386, работещ като международен шофьор, е признат за виновен в
това, че на 17.02.2020 г. през Г. К.“ с товарен автомобил влекач, марка „Р.“ с
рег. № ** ** *** и прикаченото към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № **
* ****, направил опит да пренесе през границата на страната - от Република
България в Република Турция, без знанието и разрешението на митниците
стоки за търговски цели - лекарствени продукти в големи размери на обща
стойност 44 563,20 лв., като деянието е останало недовършено по независещи
от дееца причини - поради установяване на укритите стоки от митническите
органи, поради което и на основание чл. 242, ал. 1, б. „д“ във вр. с чл. 18, ал. 1
във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание „Лишаване от
свобода“ за срок от 1 година, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от
НК е отложено за срок от 3 години, и наказание „Глоба“ в размер на 10 000
лв., а на основание чл. 242, ал. 8 от НК гореописаното превозно средство,
съхранявано в ТД „Южна морска“ - товарен автомобил-влекач и прикачено
към него полуремарке, ведно с ключове, на стойност съгласно изготвената в
досъдебното производство автотехническа експертиза, възлизаща към
ефективната дата на деянието - 17.02.2020 г. на 46 955,66 лв., е отнето в полза
на Държавата.
Със заповед № ЗМФ-648/30.07.2021 г. на Министерство на финансите
гореописаният конфискуван тежкотоварен автомобил, заедно с полуремарке,
е предоставен на Министерство на отбраната и е приет и заведен по баланса
на Съвместното командване на силите /видно от писмо вх. № 3316/27.09.2021
г./.
От приетото в първоинстанционното заключение на съдебно-
оценителска автотехническа експертиза с вещо лице инж. В. Д., което съдът
като компетентно изготвено възприема, се установява, че пазарната стойност
на гореописаната композиция, съставена от влекач и прикачено към него
полуремарке, към 29.06.2020 г. е общо 46 693 лв., от която 25 991 лв. за
влекача и 20 702 лв. за полуремаркето.
8
От показанията на разпитания в първоинстанционното производство
свидетел Б. Д., които съдът като непротиворечиви и отразяващи неговите
непосредствени впечатления кредитира, се установява, че той е колега на
осъдения М. П. и шофьор в ищцовото дружество, като след завръщането на П.
в Турция той бил освободен от длъжност поради това, че е извършил
незаконни действия в България без знанието на фирмата, а практиката в
дружеството била, че при товарене на стоката собственикът не участва.
За да бъде търсена отговорност по Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, е необходимо освен наличието на
общите предпоставки за носене на деликтна отговорност, да е налице и някоя
от предвидените в него специални хипотези.
Съгласно разпоредбата на чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря
за вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз, като исковете се разглеждат от съдилищата по реда на
АПК за вреди по чл. 1, ал. 1 от закона, както и за вреди от
правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния
административен съд, и по реда на ГПК извън случаите по т. 1.
Това задължение на Държавата произтича от чл. 5 от ДЕС, съгласно
който държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими
мерки, за да осигурят изпълнението на задълженията си по силата на
общностното право, в т.ч. да отстранят неправомерните последици от
нарушение на това право, като задължението на нейните органи е да прилагат
правото на Съюза, а когато това не е направено поради липса на предвидена
възможност в националното право или поради противоречието на последното
с общностното право, Държавата е длъжна да поправи вредите, причинени на
частноправните субекти. За първи път този принцип е прогласен в решение на
Съда на Европейския съюз от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90
Andrea Francovich и Danila Bonifaci и други срещу Италианска република, в
което се приема, че Договорът за ЕИО създава свой собствен правен ред,
включен в правните системи на държавите-членки и задължителен за техните
юрисдикции, с него на частноправните субекти се налагат задължения, но и
се пораждат права не само когато са изрично уредени в Договора, но и
вследствие на задълженията, които Договорът налага на държавите-членки и
на общностните институции, като националните юрисдикции, натоварени с
9
прилагането в рамките на своята компетентност на разпоредбите на
общностното право, следва да гарантират пълното действие на тези норми и
да защитават правата, които те предоставят на частноправните субекти, а ако
последните нямат възможност да получат обезщетение при засягане на
техните права от нарушение на общностното право, това би довело до
недостатъчна ефикасност на общностните норми и липсата на пълна защита
на признатите на частноправните субекти права.
В последващата трайна и непротиворечива практика на СЕС са
възприети предпоставките за ангажиране отговорността на Държавата за
вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на правото на
Съюза, като фактическият състав включва три кумулативно действащи
условия - нарушената правна норма да има за предмет предоставянето на
права на частноправните субекти, нарушението на нормата е да достатъчно
съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда /в тази насока
вж. решение от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, решение от
15.11.2016 г. по дело С-268/15, решение от 04.10.2018 г. по дело С-571/16,
решение от 07.07.2022 г. по дело С-261/21 и др./, а доказателствената тежест
за установяването им е възложена на ищеца.
Безспорно е, че по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на Хасковския
окръжен съд е било одобрено споразумение от 29.06.2020 г., по силата на
което М. П. е признат за виновен, че на 17.02.2020 г. през Г. К.“ с процесния
товарен автомобил влекач и прикачено към него полуремарке е направил
опит да пренесе през границата на страната без знанието и разрешението на
митниците стоки за търговски цели в големи размери, който опит е останал
недовършен по независещи от дееца причини, поради което са му наложени
наказания по НК и превозното средство е отнето в полза на Държавата, като
доколкото определението на съда по одобрение на споразумението не
подлежи на обжалване, то е влязло в сила на 29.06.2020 г.
По делото е установено също, че вследствие на одобреното
споразумение и отнемането на превозното средство на ищцовото дружество
като собственик на товарната конструкция е била нанесена имуществена
вреда, която съдът приема, че трябва да бъде определена към датата на
одобряване на споразумението съобразно стойността на вещта, с която
10
стойност е намалял патримониумът на ищеца, тъй като това е сумата,
необходима за закупуване на нова вещ от същия вид и качество, с която
дружеството да продължи да изпълнява търговската си дейност.
Посоченото споразумение в частта относно отнемане на движимото
имущество се основава на действащата в този момент разпоредба на чл. 242,
ал. 8 от НК, според която превозното или преносното средство, послужило за
превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се
отнема в полза на Държавата и когато не е собственост на дееца, освен ако
стойността му явно не съответствува на тежестта на престъплението.
Ноторно известно е даденото с разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от
Конституцията на Република България предимство на международните
договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила
за Република България, пред нормите на вътрешното законодателство, които
им противоречат.
Към датата на одобряване на споразумението са действали няколко
приложими акта от правото на Европейския съюз, относими към случая –
Договора за Европейския съюз, Директива 2014/42/ЕС от 03.04.2014 г. за
обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в
Европейския съюз, Рамкови решения 2001/500/ПВР на Съвета от 26.06.2001 г.
и 2005/2012/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. и Хартата на основните права на
Европейския съюз.
Според чл. 4, § 3 от ДЕС държавите-членки вземат всички общи или
специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на
задълженията, произтичащи от договорите или от актовете на институциите
на Съюза, като те съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи
и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат
постигането на целите на Съюза.
Тази идея е доразвита в съображения 9, 33 и 41 от от Директива
2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.2014 г. за
обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в
Европейския съюз, предвиждащи, че с нея се изменят и разширяват
разпоредбите на Рамково решение 2001/500/ПВР на Съвета и Рамково
решение 2005/212/ПВР на Съвета, като доколкото се засягат в значителна
степен правата на лицата, в т.ч. на трети лица, които не са обект на
11
наказателно преследване, трябва да бъдат предвидени специални гаранции и
правни средства за защита за гарантиране спазването на техните основни
права при прилагането на директивата, включващо правото им да бъдат
изслушани, а тази цел може да бъде постигната по-добре на равнището на
Съюза, който може да приеме мерки в съответствие с принципите на
субсидиарност и пропорционалност, а държавите-членки трябва да вземат
необходимите мерки, за да гарантират, че всяко решение за конфискация е
мотивирано и то следва да се съобщи на засегнатото лице с предвидена
ефективна възможност за лицето, срещу което е постановена конфискацията,
да оспори решението пред съд /чл. 8, § 6/.
Сходни са възприетите разрешения в съображение 3 от Рамково
решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на
облаги, средства и имущество от престъпление, в което се приема, че трябва
да се развият и сближат националните разпоредби за запориране и
конфискация на облагите от престъпленията при зачитане правата на
добросъвестните трети лица, като средства на престъплението са всички
предмети, които по някакъв начин изцяло или частично са използвани за
извършване на едно или няколко престъпления, а конфискацията е наказание
или мярка, които са постановени от съд след производство, отнасящо се за
едно или няколко престъпления, или които водят до окончателно отнемане на
имущество, като всяка държава-членка взема необходимите мерки, за да
направи възможно конфискуването на средства на престъплението и облаги
от престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над
една година, или на имущество, чиято стойност отговаря на тези облаги /чл.2,
§ 1/ при гарантиране, че заинтересованите страни, които са засегнати от тези
мерки, разполагат с ефективни правни средства за защита на правата си /чл. 4/
и това не променя задължението за спазване на основните права и основните
правни принципи, включително презумпцията за невиновност, заложени в
член 6 от ДЕС /чл. 5/.
Защитата на основното признато на правните субекти – правото на
собственост е залегнала и в Хартата на основните права на Европейския съюз,
като чл. 17, § 1 от същата предвижда, че всеки има право да се ползва от
собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва и да
се разпорежда с него, като никой не може да бъде лишен от своята
собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и
12
условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената
загуба, при отчитане на общия интерес, а това право трябва да бъде защитено
чрез ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес,
делото следва да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, на който
всеки има възможност да бъде съветван, защитаван и представляван, а на
лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна
помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп
до правосъдие /чл. 47/.
Тези правни принципи и гарантирани от правото на Съюза права,
приложени в настоящия случай, означават, че следва да бъде осигурена
реална и ефективна защита на третите лица, които не са обект на наказателно
преследване, но чието имущество подлежи на отнемане в посочената
разпоредба, като те бъдат изслушани, каквато възможност в НПК не е
предвидена, а единственото възражение на тези лица за противопоставяне на
отнемането би било по отношение на явното несъответствие на стойността на
подлежащата на отнемане вещ и тежестта на престъплението, което
възражение не дава адекватна защита, още повече, че в голяма част от
случаите собственикът на вещта не е страна в наказателния процес и може и
да не узнае своевременно за него, като решението се взема въз основа на
фактор, според който собственик на вещ с по-малка икономическа стойност
би бил поставен в по-неблагоприятно положение спрямо друг с вещ с по-
голяма такава, а това противоречи на характера на правото на собственост и
неговата защита.
При приложение разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК не е предвидено
да се вземе предвид поведението на собственика на подлежащата на отнемане
вещ в предходен спрямо производството момент и доколко той е знаел за
това, че тя се използва или би могла да бъде използвана за извършване на
престъпление, като при негова недобросъвестност може да се приеме, че
отнемането изпълнява легитимна цел – да бъде предотвратено престъпление
или той да понесе неблагоприятните санкции от подпомагане извършването
на такова, но държавите-членки трябва да осигурят разумна възможност на
лицата да се защитят по съответния законов начин.
Това разрешение е възприето и в решение № 12/30.09.2021 г. по к.д. №
13
10/2021 г., с което Конституционният съд обявява за противоконституционна
тази разпоредба в частта „и когато не е собственост на дееца“, приемайки че
собственикът на подлежащата на отнемане в полза на Държавата вещ не
разполага с процесуална възможност да се противопостави на това отнемане,
доколкото не участва в производството, от факта, че собственикът на вещта
доброволно е отстъпил нейното ползване на друго лице, не може да обоснове
презумпцията, че той е знаел или е предполагал, че другото лице ще извърши
престъпление, а тази норма въвежда непреки ограничения при упражняването
на определени видове търговски дейности, доколкото собствениците на вещи
са застрашени да понесат значителни имуществени последици при
евентуално отнемане на превозните средства поради престъпно поведение на
конкретния ползвател или държател на вещта. Конституционният съд е приел
също, че правото на собственост се гарантира и защитава от Конституцията
като основен принцип на правовата държава, а това право може да бъде
ограничавано само ако ограничението е въведено със закон, необходимо е за
постигане на конституционно легитимна цел и е пропорционално средство за
защита на застрашени конституционни ценности при справедлив баланс
между обществения интерес и защитата на правата на собственика, в случая
борба с определен вид престъпни посегателства и обхвата и интензитета на
държавната намеса при ограничаване на правата на гражданите в обществен
интерес, но на лицата, засегнати от намеса в правото им на собственост,
следва да се предостави достатъчна възможност за ефикасна защита. В
хипотезата на принудително безвъзмездно отчуждаване на движими вещи,
непринадлежащи на виновното за престъплението лице, се санкционира лице,
чието поведение не е престъпно, и затова мярката се явява изцяло
непропорционална и несъразмерна, тъй като то не може да бъде
санкционирано за чужда вина.
Конституционният съд разглежда решение от 13.10.2015 г. по делото
Unsped Paket Servisi SaN. Ve TIC. A. S. срещу България и решение от
04.03.2014 г. по делото „Микроинтелект“ - ООД срещу България, двете на
Европейския съд по правата на човека по сходни случаи, в които се приема,
че за да се приложи разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК, трябва да има
доказателства, че собственикът на подлежащото на отнемане превозно
средство е могъл или е бил длъжен да знае за извършването на престъпление,
като в противен случай е разкъсана разумната връзка на пропорционалност
14
между отнемането и преследваната цел и отнемането съставлява
непропорционално навлизане в правото на собственост на трети лица поради
липса на възможност наказателният съд да съобрази отнемането на вещта с
тяхното поведение и съпричастност към деянието поради липса на ефективни
средства за защита в процеса, като е недопустимо да се прилага национална
правна уредба, позволяваща в наказателното производство да се конфискува
имущество, което принадлежи на лице, различно от извършителя на
престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за
защита.
В аналогичен смисъл е и Решение на СЕС от 14.01.2021 г. по дело С-
393/19, в което е прието, че чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на
Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги, средства и
имущество от престъпления във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на основните
права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
национална правна уредба, която позволява конфискация на средство,
използвано за извършване на престъпление „квалифицирана контрабанда“,
когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице, както и че чл.
4 от Рамково решение 2005/212/ПВР във вр. с чл. 47 от Хартата на основните
права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна
уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува
имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на
престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за
защита, тъй като подобна конфискация представлява по отношение на
преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса, засягаща самата
същност на неговото право на собственост.
На базата на всички гореразгледани правни норми може да се изведе
мотивиран извод, че разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК в частта, в която се
допуска превозното средство, послужило за превозването или пренасянето на
стоките, предмет на квалифицираната контрабанда, да се отнема в полза на
Държавата и в случаите, когато не е собственост на дееца, а принадлежи на
трето лице, на което не е предоставено право да защити правото си на
собственост в наказателния процес или в самостоятелно производство, е в
противоречие с правото на Европейския съюз, по-точно с чл. 2, § 1 и чл. 4 от
Рамковото решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г., чл. 17, § 1 и чл.
47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 4, § 3 от ДЕС и
15
Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.2014 г.
за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в
Европейския съюз, което впоследствие е довело до обявяване на нормата в
тази част за противоконституционна с решение на Конституционния съд от
30.09.2021 г.
От своя страна това дава основание да се приеме, че е доказана първата
предпоставка за ангажиране отговорността на Държавата, а именно наличие
на нарушена правна норма, имаща за предмет предоставени права на
частноправните субекти.
Настоящият състав приема, че е налице и втората необходима
предпоставка - нарушението на нормата е достатъчно съществено, тъй като от
една страна е нарушен основният правен принцип за примат на общностното
право спрямо националното, изразяващо се в задължение за всички държавни
органи и национални юрисдикции при колизия между двете да приложат
нормата на съюзното право, респ. да приемат и поддържат законодателство в
съответствие с правото на Съюза, а от друга страна това нарушение е довело
до накърняване на основно признато на правните субекти право – правото на
собственост чрез намаляване на активите на ищцовото дружество, без то да
може да предприеме адекватни и ефективни действия за защита на своята
собственост.
В допълнение следва да се посочи, че практиката на СЕС
непротиворечиво приема, че когато разпоредбите на една директива са
безусловни и достатъчно точни по съдържанието си и в определения срок не
са приети мерки по прилагане, позоваване на тези разпоредби е възможно
срещу всички национални разпоредби, които не са в съответствие с
директивата, а този принцип се прилага и когато се уреждат права, които
частноправните субекти могат да предявяват срещу съответната държава.
Неоснователно е възражението на ответника О - Х., че тълкувателните
решения на СЕС по отправени преюдициални запитвания не действат с
обратна сила, тъй като даденото с тях тълкуване не създава нови норми, а
единствено тълкува вече съществуващи с цел уеднаквяване прилагането им
във всички държави-членки, което тълкуване следва да се използва за
нормите от датата на влизането им в сила, респ. от датата, от която
съответната държава е станала член на Европейския съюз, в случая от
16
01.01.2007 г. за България.
Неоснователно е възражението на същия ответник, че липсва
съществено нарушение на правото на ЕС, тъй като националното право
осигурява ефективно правно средство за защита на собственика на превозното
средство, който може да поиска връщането на вещта по реда на чл. 111, ал. 2
от НПК, излагайки съображения за своята добросъвестност.
Систематичното място на посочената разпоредба е в Глава
Дванадесета - Веществени доказателства, като константната и
непротиворечива практика на съдилищата е, че по този ред подлежат на
връщане само предметите, веществени доказателства, за които не е
предвидено отнемането им в приложение на нормите от специалната част на
НК.
При подобна фактическа обстановка /отнемане на превозното средство,
с което е извършена контрабандата/ с решение от 13.10.2015 г. по жалба №
3503/08 на Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. срещу България
Европейският съд за правата на човека е приел, че при конфискация на
средството на престъплението, без да се държи сметка за поведението на
собственика, т.е. дали е знаел, че с притежаваното от него превозно средство
се извършва контрабанда и без да му бъде осигурена възможност да защити
собствеността си, в т.ч. да изложи аргументите си пред компетентните органи
за целите на ефективно оспорване на наложените мерки, представлява
нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКЗПЧОС, идентичен с разпоредбата
на чл. 17, § 1 от Хартата, доколкото тази намеса от публичен орган в мирното
ползване на притежанията не е законосъобразна, не е била необходима за
постигането на преследваната легитимна цел и липсва справедлив баланс
между обществения интерес и защитата на правата на индивида.
Тук следва да се посочи, че въпросът дали собственикът на движимата
вещ е знаел, че с нея се извършва или може да се извърши престъпление, не е
релевантен към субективно съединените искове по чл. 2в от ЗОДОВ,
доколкото не е елемент от фактическия състав на нормата, тъй като
Държавата е имала задължение да предвиди специална процедура пред съд
преди конфискацията или непосредствено след нея, в която да осигури
възможност на третото лице да защити правата си, в което производство
следва да се обсъжда въпросът за добросъвестността на третото лице.
17
Дори да се приеме обратното обаче, съдът намира за установено от
показанията на свидетеля Б. Д., че ищецът като работодател на осъдения
шофьор М. П. не е могъл да знае, че последният е извършил престъпление,
още повече, че то е станало при връщането на дееца от Република България в
Република Турция, а след завръщането на П. в родината си той бил освободен
от длъжност заради извършените незаконни действия в България без знанието
на фирмата.
Следователно предвид времето и мястото на извършване на
престъплението и посочените свидетелски показания, неопровергани от други
доказателства по делото, съдът приема, че е проведено пълно главно
доказване на обстоятелството, че ищцовото дружество не е могло да знае за
това, че с притежаваната от него товарна композиция се извършва
престъпление, което мотивира неговата добросъвестност.
Настоящият състав намира, че не би могъл да обсъжда въпроса къде в
товарния автомобил са били намерени конфискуваните стоки и какви
показания са дали свидетелите в досъдебното производство, тъй като тези
твърдения на О - Х. се основават на доказателства, събрани в друго
производство – в досъдебното производство на наказателния процес.
Не следва да се възприема тълкуването, възприето от жалбоподателя О
- Х., че не е отчетена специфичната функция на съдебната власт, базирано на
Решение на СЕС от 30.09.2003 г. по жалба на Gerhard Köbler срещу Република
Австрия, доколкото в това решение съдът изрично приема, че принципът, че
държавите-членки са длъжни да обезщетят вредата, причинена на индивидите
от нарушения на правото на Общността, за които те отговарят, се прилага,
когато предполагаемото нарушение произтича от решение на юрисдикция,
която отсъжда на последна инстанция, когато нарушеното правило на правото
на Общността е предназначено да предостави права на индивидите,
нарушението е достатъчно сериозно и е налице пряка причинна връзка между
това нарушение и понесената загуба или вреда от увредените страни. В
решението се приема също, че за да се определи дали нарушението е
достатъчно сериозно, когато разглежданото нарушение произтича от такова
решение, компетентният национален съд, като вземе предвид специфичното
естество на съдебната функция, трябва да определи дали това нарушение е
очевидно.
18
При наличие на всички актове от правото на Европейския съюз,
описани по-горе в решението, съдът приема, че извършеното от О - Х.
нарушение е било очевидно и съществено е нарушило право на Общността,
предоставящо права на собственика на недвижимата вещ и възможността да
ги защити в справедлив съдебен процес.
Спорен по делото въпрос е дали съществува пряка причинно-
следствена връзка между нарушението вследствие действията или
бездействията на двамата ответници или на някой от тях и претърпяната от
частноправния субект вреда.
Въз основа на гореизложените фактически и правни изводи
настоящият състав приема, че Окръжен съд - Хасково е следвало да се позове
директно на разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата на основните
права на ЕС и чл. 2, § 1 и чл. 4 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета
от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от
престъпления, приложими и в наказателното производство при обсъждане
въпросите за конфискация на средствата на престъплението, и да откаже да
одобри споразумението в този му вид, имайки предвид, че собственикът на
движимата вещ не е имал възможност да защити правото си и не е отчетена
неговата добросъвестност, което само по себе си е съществено нарушение на
правото на Европейския съюз.
В случай на съмнение относно приложимото право съдията е трябвало
да отправи преюдициално запитване до СЕС за съответствието на чл. 242, ал.
8 от НК с разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата във връзка с
посочените разпоредби на Рамково решение 2001/500/ПВР на Съвета и
Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета, което той също не е направил в
нарушение на нормата на чл. 629, ал. 3 от ГПК, доколкото определението, с
което е одобрено споразумението, е било окончателно и той е бил длъжен да
отправи запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича
ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските
общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова
ясни, че не будят никакво съмнение. В този смисъл е и нормата на чл. 267, § 3
от ДФЕС, която е императивна по своя характер.
Предвид изложеното съдът намира, че е доказана пряката причинно-
следствена връзка между извършеното нарушение от Окръжен съд - Хасково
19
и причинените на ищеца вреди, доколкото загубата на моторното превозно
средство е пряко следствие от постановената от съда в нарушение на правото
на ЕС конфискация по чл. 242, ал. 8 от НК.
По отношение ангажиране отговорността на Н. с. настоящият състав
приема, че са налице всички предпоставки за това.
Безспорно е, че този ответник не е изпълнил задължението си да
преведе националното право в съответствие с правото на Европейския съюз в
областта на конфискацията на средствата на престъплението, като създаде
адекватни гаранции собственикът на вещта да може пълноценно да упражни
правата си в наказателното или отделно производство, позовавайки се на
своята добросъвестност.
Нещо повече – въпреки горепосочените решения на СЕС и ЕСПЧ,
посочващи, че нормата на чл. 242, ал. 8 от НК е в пряко противоречие с
разпоредби на съюзното право при липсата на предвидени ефикасни правни
средства за защита на засегнатите добросъвестни лица, Н. с. не е отменило
или изменило разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК, предвиждайки отнемането
на моторното превозно средство по отношение на добросъвестния собственик
да става само при наличие на определени условия, като синхронизиране на
националното и европейското право в случая е станало фактически с решение
№ 12/30.09.2021 г. по конст.д. № 10/2021 г. на Конституционния съд на
Република България, с което нормата е обявена за противоконституционна в
частта, в която се допуска отнемането на превозното средство, което не е
собственост на дееца.
Съдът намира, че посоченото бездействие на този ответник е
допринесло за настъпване на вредоносния резултат.
Безспорно е, че прилагането на принципа за примат на общностното
право пред националното, водещо до приложение на общностна норма вместо
национална при колизия между тях, е задължение на всички държавни органи
и националните юрисдикции.
При приложение разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията Н. с.
като единственият законодателен орган на Република България е било длъжно
да хармонизира националното законодателство със съюзното, което то не е
направило за продължителен период от време досежно цитираната норма на
НК /за периода след 01.01.2007 г. до 2021 г., когато тя е обявена за
20
противоконституционна с решение на Конституционния съд/, с което е
създало предпоставки за неправилното й прилагане и в същото време не е
зачело принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията и
установените в нея основните права на гражданите и юридическите лица, в
т.ч. предпоставките за свободното упражняване на правото на собственост,
което не може да бъде ограничавано, освен за постигане на конституционно
легитимна цел и при пропорционални средства за защита на застрашени
конституционни ценности.
В своята практика Върховният касационен съд /за пример вж. Р №
60468/09.06.2021 г. по гр.д. № 3413/2019 г. на ІІІ гр.о./ приема, че
отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на правото на
Европейския съюз не е виновна, а в разпоредбата на чл. 5, ал. 4 на
Конституцията е уреден механизъм за предотвратяване на евентуални вреди
от нарушаване на правото на Европейския съюз чрез овластяването на всички
правоприлагащи органи – от местната и държавната администрация до
Конституционния съд – да преценяват съответствието на приетите закони с
правото на Европейския съюз и да приложат това право с приоритет пред
националния закон. Съществуването на този механизъм обаче не освобождава
нито Н. с. от отговорността, че е приел и/или поддържа националния закон в
несъответствие с правото на Европейския съюз, нито държавата – от
отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил ефективно и вреди
са причинени. В решението е прието също, че причинният процес започва от
приемането или поддържането в националното право на норма, която
противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до
нейното приложение и осъществяването на съответните негативни
последици, а поведението на различните държавни органи в този причинен
процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да
отговарят като ответници по иска за обезщетение.
В аналогичен смисъл е и Р. № 14/15.02.2021 г. по гр.д. № 5165/2016 г.
на ІV г.о./, според което Н. с. носи отговорност при настъпване на вреди от
нарушаване правото на Европейския съюз съгласно чл. 5, ал. 4 на
Конституцията, която произтича от приемането и поддържането на
национален закон, който противоречи на правото на Съюза, като тази
отговорност съществува независимо от отговорността на други органи,
възникнала от нарушаване правото на Европейския съюз и прилагане на
21
националния закон вместо него, когато му противоречи, като Н. с. не се
освобождава от отговорност, че е приело и/или поддържало национален закон
в несъответствие с правото на Европейския съюз, а причинната връзка
обхваща както приемането или поддържането в националното право на
норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, и не се прекъсва,
а преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на
съответните негативни последици, поради което е прието, че за причинените
вреди отговаря Държавата, тъй като увреждащото деяние съставлява
нарушение на правото на Европейския съюз, а надлежни легитимирани
ответници по делото са Н. с., чието мнозинство е поддържало след 01.01.2007
г. в националното право съществуването на норма, която противоречи на
правото на Европейския съюз, Агенцията за приватизация и
следприватизационен контрол, по чието искане е вписана и реализирана
оспорваната законна ипотека върху имотите на ищеца, и Върховният
касационен съд, който е приел, че първичното право на Европейския съюз не
урежда публичните отношения между държавата-членка и нейните граждани,
които са осъдени солидарно.
В същия смисъл са и мотивите на Р. № 16/02.03.2021 г. по гр.д. №
1914/2020 г. на ІV г.о., според което обезщетение за нарушение на правото на
Европейския съюз може да се претендира поради нарушения от
нормотворчески, правораздавателни и правозащитни органи, на органи на
изпълнителната власт и на местното самоуправление.
Подобно разрешение намираме и в мотивите на Решение №
12/30.09.2021 г. по конст.д. № 10/2021 г., в което Конституционният съд
приема, че вследствие бездействието на Н. с. не е осъществена задължителна
корелация между материално и процесуално право и по този начин в
процесуалния закон е налице неоправдана празнота, която не позволява
засегнатите правни субекти да осъществят признатото им конституционно
право на защита, включително и съдебна, което е основно, всеобщо и лично
право на гражданите /чл. 56 от Конституцията/ на техните нарушени или
застрашени права и законни интереси, в което производство собственикът на
една вещ в един справедлив съдебен процес би могъл да защити пълноценно
правото си на собственост, а при наличие на разумна възможност за такова
пред съд правото на лицата на необезпокоявано ползване на притежанията им
22
не би се приело за нарушено /вж решенията на ЕСПЧ по делата, образувани
по жалби на Raimondo против Италия от 1994 г. и Arcuri против Италия от
2001 г./.
Макар и по различен казус с оглед фактическия му състав, но с
аналогични правни последици, възникващи от него, е възприетото становище
в ТР № 1/20.04.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което
Държавата в лицето на Н. с. трябва да носи отговорност за настъпили вреди
от обявяване на нормата от закон за противоконституционна и последвалото
неизпълнение на задължението на Н. с. да отстрани настъпилите от
приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, тъй
като то не е изпълнило задължението си да приема закони, които не
противоречат на Конституцията на Република България, което е основно
задължение на Н. с. като законодателен орган и представлява деликт като
противоправно действие, противоправно е и бездействието на същото да
уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон, а
в резултат на това противоправно поведение за частноправните субекти могат
да настъпят вреди като пряка и непосредствена последица от
противоправното деяние.
Принципната възможност да се носи отговорност при нарушаване
забраната за произвол като материален елемент от принципа на правовата
държава както от държавните органи, така и от законодателя, е възприета в и
в Решение № 5/14.06.2022 г. по конст.д. № 13/2021 г. на Конституционния
съд. В случая понятието „произвол“ може да се интерпретира като
неизпълнение на законово задължение Н. с. да приема правни норми, които не
противоречат на Конституцията и правото на Европейския съюз, респ.
неотмяната или неизменение на същите при констатирано такова
противоречие.
Тази възможност не се отразява неблагоприятно на статута на
законодателния орган като такъв с първична демократична легитимност,
представляващ суверена на страната, като съдът не обсъжда
законосъобразността на приетите от него закони, тъй като това в случая е
направено от Конституционния съд с обявяване за противоконституционна на
обсъжданата разпоредба, а е израз на принципа, че при съществено
нарушаване на предвидени законови задължения, от които на частноправните
23
субекти са били нанесени вреди, и при наличе на пряка причинно-следствена
връзка между нарушението и претърпяната вреда, всеки от държавните
органи, независимо част от коя власт е и независимо къде в процеса на
констатираното нарушение се намира, следва да носи отговорност като
процесуален субституент на Държавата, тъй като с поведението си е
допринесъл за възникване на вредата.
Доколкото с горепосоченото тълкувателно решение, което е
задължително за органите на съдебната власт /чл. 130, ал. 2 от ЗСВ/, е
възложена отговорност на Н. с. за настъпили вреди на частноправни субекти в
резултат на приемане на противоконституционен закон или норми от закон, и
предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България
съдът намира, че по аргумент за по-силното основание Н. с. следва да носи
отговорност и при приемане и/или неизменение на по-рано приет закон, който
противоречи на правото на Европейския съюз, и несъздаване на възможност
правните субекти да упражняват пълноценно правата си вследствие на това,
независимо дали друг държавен орган или юрисдикция след това също е
извършил противоправно поведение, с което е допринесъл за настъпване на
вредата.
Съдът намира, че възприетото становище не противоречи на
цитираното в писмената защита на Н. с. пред настоящата инстанция решение
№ 50020/15.02.2023 г. по гр.д. № 2340/2022 г. на ВКС – ІV г.о., с което се
отменя въззивното решение на различно основание, а мотивите, касаещи
отговорността на Н. с., не са решаващи за спора.
Настоящият състав счита, че по принцип трябва да има пряка и
непосредствена причинна връзка между противоправното поведение на всеки
от ответниците и настъпилите за ищеца вреди, като в случая условията за
настъпването на вредата, без които тя не би налична, са както
несинхронизиране на националното законодателство с правото на
Европейския съюз, довело до противоречие между двете, и несъздаване на
процесуален механизъм за пълноценно и ефективно упражняване правото на
собственост от лице, чиято вещ е конфискувана за извършено престъпление
от друг деец, дължащо се на противоправното бездействие на Н. с., така и
одобряване на споразумение въз основа на норма от национален закон, която
противоречи на съюзното право, вследствие на противоправното действие на
24
О - Х., поведението на двамата ответници са отделни етапи от един процес,
довел до причиняването на имуществената вреда, като всеки от тях е
допринесъл за настъпването й. Неприложимо в случая е посоченото в
писмения отговор на исковата молба от втория ответник ТР № 5/15.06.2015 г.
по тълк.д. № 5/2013 г., което касае легитимацията на съда да представлява
Държавата в случаите на незаконосъобразно негово решение, но разглежда
различен фактически състав от претендирания в настоящото производство -
за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз по чл. 2в от ЗОДОВ, норма, която не е съществувала към
момента на приемане на тълкувателното решение.
Не следва да се обсъждат и посочените в отговора на Н. с. съдебни
актове на Софийски градски съд, С. *** и Софийски апелативен съд, тъй като
те нямат задължителна сила, както и О. № 60473/10.06.2021 г. по гр.д. №
4570/2019 г. на ВКС – ІІІ г.о. и О. № 50698/29.09.2022 г. по гр.д. № 2215/2022
г. на ВКС – ІV г.о., доколкото предмет на касационното производство в двата
случая е било само въззивното решение в частта по уважения против Р. - С.,
респ. С. ***, иск по чл. 2в от ЗОДОВ, но не и решението в частта по
отхвърления иск против Н. с., в която част решението не е било обжалвано от
ищеца и по двете дела и е влязло в сила, поради което и мотивите в
касационното определение не касаят този ответник и възможността му да
носи отговорност. Въпреки това следва да се отбележи, че във второто
посочено решение е прието, че съгласно трайно установената практика на
Съда на ЕС всички държавни власти - законодателна, изпълнителна и
съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да
спазват правилата, изведени от правото на Съюза, поради което всеки орган,
който е допуснал нарушение на общностното право, от което са произтекли
вреди за частноправните субекти, е легитимиран в процеса като процесуален
субституент на Държавата.
На база на всички събрани по делото доказателства съдът приема за
установено, че ищецът е претърпял имуществени вреди в размер на 46 693
лв., представляваща пазарната стойност на собствената му товарната
композиция, съставена от влекач и прикачено към него полуремарке,
конфискувана след одобряване на споразумението по н.о.х.д. № 261/2020 г. по
описа на Хасковски окръжен съд, от достатъчно съществено нарушение
правото на Европейския съюз вследствие противоправното поведение на
25
всеки от двамата ответници, като между поведението им и нанесената на
частноправния субект вреда съществува пряка причинно-следствена връзка,
поради което следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на
ищеца посочената сума.
Предвид уважаване на главните искове са основателни и претенции за
присъждане на законна лихва за забава върху размера на обезщетението,
считано от датата на одобряване на споразумението, с което товарната
композиция е конфискувана, което е и датата на влизане в сила на съдебния
акт, т.е. от 29.06.2020 г.
Неоснователно е възражението на втория ответник за погасяване на
претенцията за законна лихва с изтичане на тригодишен давностен срок,
доколкото исковата молба е заведена на 06.03.2023 г., а падежът на
задължението е 29.06.2020 г.
Доколкото първоинстанционният съд е стигнал частично до различни
правни изводи, следва да бъде отменено решението му в частта, в която е
отхвърлен искът против Н. с. на * *, а искът следва да бъде уважен в
посочения размер, като решението в частта, в която е уважен искът против О -
Х., следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение е законосъобразно и в частта, в която
О - Х. е осъден да заплати на ищеца 10 лв. платена държавна такса, както и да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд -
Кърджали направени разноски в производството в размер на 305 лв., в която
част то следва да бъде потвърдено, като предвид солидарното осъждане на Н.
с. то също следва да бъде осъдено за посочените суми.
След отмяната на първоинстанционното решение в частта, в която е
отхвърлен искът против втория ответник, следва да бъде отменено решението
и в частта, в която ищцовото дружество е осъдено да му заплати
юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв.
В частта, в която са отхвърлени исковете на ищеца за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди за разликата над 46 693 лв. до пълните
предявени размери на исковете от 46 955,66 лв., решението не е обжалвано и е
влязло в сила.
Предвид уважаване на жалбата на ищеца на същия се дължат разноски
26
за въззивното производство в размер на 5 лв., представляващи заплатена
държавна такса, като по делото няма данни за заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, като ответниците следва да бъдат
осъдени да му заплатят тази сума.
Предвид гореизложените мотиви съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 181/06.12.2023 г., постановено по гр.д. №
109/2023 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от „Е.л. ул.***************“, Република Турция, гр.
Г. против Н. с. на * * иск за солидарното му осъждане за обезщетение за
причинени имуществени вреди в размер на 46 693 лв. вследствие осъществено
нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 2, § 1 от Рамково решение
2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги,
средства и имущество от престъпления във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на
основните права на Европейския съюз и чл. 4 от Рамково решение 2005/212/
ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. във вр. с чл. 47 от Хартата на основните права
на Европейския съюз, изразяващо се в прилагане на разпоредбата на чл. 242,
ал. 8 от НК при одобряване с определение от 29.06.2020 г. на споразумение по
н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на Хасковски окръжен съд, в резултат на което
е отнето в полза на Държавата собственото му МПС- товарна композиция от
влекач, марка „Р.“ с рег. № ** ** *** и прикаченото към него полуремарке,
марка „Ф.“ с рег. № ** * ****, ведно със законната лихва върху нея, считано
от 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която „Е.л.
ул.***************“, Република Турция, гр. Г. е осъдено да заплати на Н. с.
на * * 540 лв. направени в производството разноски, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н. с. на * *, С., пл. Н.**№ * да заплати на „Е.л.
ул.***************“, Република Турция, гр. Г., кв. „Б.“ /Осз/, 1 район, бул.
**** № *, Ш., със съдебен адрес: гр. С., Б. о. ул. М. № ** /чрез адвокат И. Ч./
СОЛИДАРНО с О - Х., бул. „Б., № *** сумата 46 693 лв. /четиридесет и шест
хиляди шестстотин деветдесет и три лева/, съставляваща обезщетение за
причинени имуществени вреди от съществено нарушение на правото на
Европейския съюз поради това, че Н. с. е поддържало и не е синхранизирало
27
националното законодателство, в частност разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от
НК в частта на конфискация на имущество от трето лице-собственик на
вещта, различен от дееца по престъплението, без да предвиди гаранции за
ефективни правни средства за защита правото на собственост на това лице в
противоречие с правото на ЕС - чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР
на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги, средства и
имущество от престъпления във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на основните
права на Европейския съюз и чл. 4 от Рамково решение 2005/212/ ПВР на
Съвета от 24.02.2005 г. във вр. с чл. 47 от Хартата на основните права на
Европейския съюз, довело до отнемане в полза на Държавата на собственото
на ищеца МПС - товарна композиция от влекач, марка „Р.“ с рег. № ** ** ***
и прикаченото към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № ** * ****, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 29.06.2020 г. до окончателното
й изплащане, както и да заплати СОЛИДАРНО с О - Х. направените в
първоинстанционното производство разноски в размер на 10,00 лв. /десет
лева/.
ОСЪЖДА Н. с. на * *, С., пл. Н.**№ * да заплати СОЛИДАРНО с О -
Х. в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд –
Кърджали 305 лв. /триста и пет лева/ разноски в първоинстанционното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 181/06.12.2023 г., постановено по гр.д.
№ 109/2023 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, в частта, в която е
осъден Окръжен съд - Хасково да заплати на „Е.л. ул.***************“,
Република Турция, гр. Г. сумата 46 693 лв., ведно със законната лихва върху
нея, считано от 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане, съставляваща
обезщетение за причинени вреди от това, че съдът е одобрил споразумение в
частта на конфискацията на имуществото му в противоречие с правото на ЕС
- чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г.
относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във
вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 4 от
Рамково решение 2005/212/ ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. във вр. с чл. 47 от
Хартата на основните права на Европейския съюз, изразяващо се в прилагане
на разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК при одобряване с определение от
29.06.2020 г. на споразумение по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на Хасковски
окръжен съд, с което е отнето в полза на държавата собственото му МПС-
28
товарна композиция от влекач, марка „Р.“ с рег. № ** ** *** и прикаченото
към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № ** * ****, както и сумата 10 лв.
направени в производството разноски, и в частта, в която О - Х. е осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд -
Кърджали 305 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА О - Х., бул. „Б., № *** и Н. на Р., С., пл. Н.**№ * да заплатят
на „Е.л. ул.***************“, Република Турция, гр. Г., кв. „Б.“ /Осз/, 1
район, бул. **** № *, Ш., със съдебен адрес: гр. С., Б. о. ул. М. № ** /чрез
адвокат И. Ч./ направените по делото разноски във въззивното производство в
размер на 5,00 лв. /пет лева/.
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
29