№ 1310
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20221100500700 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 23.07.2021г., постановено по гр.д. № 35854/2020г. по
описа на СРС, ГО, 64 състав, са уважени обективно кумулативно съединените
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ,
чл. 128, т. 2 от КТ чл. 221, ал. 1 от КТ, предявени от ЕВД. ИВ. Ч. срещу
“Ф.Л.” ЕООД за признаване уволнението на ищцата, извършено със Заповед
№ 64 от 08.06.2020г. на управителя на ответното дружество за незаконно и за
отмяна на уволнението й; за поправка в трудовата книжка на ищцата относно
вписаното основание и дата на прекратяване на трудов договор №
569/12.10.2019г. – вместо вписаното правно основание “чл. 330, ал. 2, т. 6 от
КТ” и посочена дата на прекратяване “09.06.2020г.” да се впише правно
основание за прекратяване на трудовия договор “по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ”
и дата на прекратяване “29.05.2020г.”; за осъждане на ответника да заплати
сумата от 1 252, 93 лева – брутно трудово възнаграждение за м.05.2020г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане и за заплащане на сумата от 3 979, 80 лева –
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
1
предизвестие поради прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника “Ф.Л.” ЕООД, в която се поддържат оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на постановеното решение, както и доводи за нарушение на
материалния закон. Конкретно се твърди, че първоинстанционният съд е
приложил неправилно разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Сочи, че
законодателят дава право на работника едностранно да прекрати трудовото
правоотношение при забавяне или неплащане на договореното
възнаграждение или обезщетение, но по никакъв начин не “дефинира”, че
същото следва да е в “пълен размер” или “съществена част”. Ето защо счита,
че използваните от първоинстанционния съд понятия “пълен размер” и
“съществена част” не се основават на материалния закон. Освен това в КТ е
регламентирано право на работодателя да не изплати наведнъж дължимото
трудово възнаграждение на работника, но при определени условия, ясно
дефинирани в чл. 245, ал. 1 от КТ и със съответните “санкции”, определени в
ал. 2 от същата разпоредба – дължима законна лихва върху неплатената
разлика до пълния размер на трудовото възнаграждение. Жалбоподателят
поддържа, че при изплащане на трудовото възнаграждение в размер на 60 %
от договореното възнаграждение между страните, но не по-малко от
минималната работна заплата е невъзможно да се твърди, че работодателят не
е изпълнил ангажимента си към работника, което да даде основание на
последния да прекрати договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Освен
това в нормата на чл. 245, ал. 2 от КТ не е определен срок за изплащане на
остатък от възнаграждението. Въпреки че тези съображения били изложени
още в отговора на исковата молба първоинстанционният съд не ги е взел
предвид, а вместо това е приел, че поради неплащане на пълния размер на
трудовото възнаграждение в уговорения срок, работникът е имал основание
да упражни потестативното си право да прекрати договора. По отношение на
процесната заповед за уволнение се поддържа, че същата е законосъобразна,
тъй като било установено, че след подаване на заявлението за прекратяване на
трудовото правоотношение от страна на работника, ищцата е преустановила
изпълнението на трудовите си задължения и е осъществила хипотезата на чл.
2
190, ал. 1, т. 2 от КТ, което от своя страна е дало право на работодателя да
прекрати трудовото правоотношение на посоченото основание. С оглед
изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна ЕВД. ИВ. Ч. е
подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Изложени са
съображения, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано,
поради което е направено искане за потвърждаването му. Счита, че за
прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника е ирелевантно
дали е било налице фактическото основание, на което се е позовал при
прекратяване на договора, а именно – забава в плащането на пълния размер на
трудовото възнаграждение и съответно дали е изпълнен съставът на
прекратителното основание по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Въпросът за наличие
на основание за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ подлежи на изследване при предявен от работодателя иск
или възражение за неспазен срок на предизвестие, какъвто в случая не е бил
предявен. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на
обжалваното решение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че трудовият договор е прекратен на 29.05.2020г. с връченото от
ищцата на ответника изявление за едностранно прекратяване на трудовия
договор без предизвестие. Посочено е, че това е изявление, което не се
нуждае от приемане, като то произвежда правния си ефект - прекратяване на
трудовия договор, само с достигането си до работодателя - арг. чл.335, ал.2,
т.3 КТ. Несъгласието, изразено от работодателя, е без значение за запазване
на трудово-правната връзка, защото изявлението няма характер на
предложение за прекратяване по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т.1 КТ, а
3
в него изрично се сочи правно основание по чл.327, ал.1, т.2 КТ, т.е. право на
едностранно прекратяване. Съдът е приел, че за прекратяване на трудовия
договор е ирелевантно дали е било налице фактическото основание, на което
ищцата се е позовала при прекратяването на договора, а именно забава в
плащането на пълния размер на трудовото възнаграждение за м.03.2020г. и
съответно дали е изпълнен съставът на прекратителното основание по чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ. Наличието на основание за прекратяване на трудовия договор
съгласно чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е от значение за това дали се дължи
предизвестие и за пораждане на правото на обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ,
но е без значение за прекратяване на трудовия договор. С оглед
обстоятелството, че след подаване на писмено изявление до ответника за
прекратяване на трудовия договор без предизвестие за ищцата занапред няма
задължение да се явява на работа, защото трудовият договор е прекратен, е
направен извод, че оспорената заповед за налагане на дисциплинарно
наказание – уволнение, е незаконосъобразна и следва да се отмени.
Претенцията по чл. 221, ал. 1 от КТ е уважена в пълния заявен размер при
съобразяване на обстоятелството, че правото на работника да прекрати
трудовия договор без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, не е
поставено в зависимост от продължителността на забавата за излащане на
трудовото възнаграждение, нито за размера на неизплатената в срок част от
дължимото възнаграждение/обезщетение. Развити са съображения, че дори
при изплащане на минимално гарантирания размер по чл. 245, ал. 1 КТ размер
на трудовото възнаграждение не отпада възможността на работника или
служителя да се възползва от правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - в такъв
смисъл е решение № 1 от 16.01.2018 г. на Конституционния съд по к. д. №
3/2017г. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която
работникът/служителят може да упражни правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ
дори трудовото възнаграждение да е изплатено в размер съгласно чл. 245, ал.
1 КТ, защото възнаграждението не е платено изцяло в уговорения срок, без
значение каква част не е платена и какви са причините за липсата на плащане.
Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ е уважен по
съображения, че трудовият договор е прекратен на 29.05.2020г. при надлежно
упражнено право от ищцата по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Вписаното основание за
прекратяване на трудовия договор с ответника в трудовата книжка на ищцата
по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на 09.06.2020г. не отговаря на действителното
4
положение и следва да се допусне поправката на вписаните обстоятелства
относно правното основание и датата на прекратяване на трудовия договор.
Съдът е кредитирал заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза и е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 от
КТ е основателен, поради което ответникът е осъден да заплати дължимото за
м.05.2020г. брутно трудово възнаграждение в размер на 1 326, 60 лева.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и
следното:
Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че са били
обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение по трудов
договор № 569/12.10.2018г., по силата на който ищцата е заемала длъжността
“мениджър проекти”. В раздел 5 от трудовия договор е постигнато съгласие,
че срокът на предизвестие за прекратяване на правоотношението е 90 дни. С
допълнително споразумение № 1999 от 28.06.2019г. е изменен размерът на
брутното месечно трудово възнаграждение от 1 500 лева на 1 650 лева.
Със заповед № 33 от 17.03.2020г. управителят на “Ф.Л.” ЕООД е въвел,
считано от 01.04.2020г., непълно работно време на служителите от различни
отдели, включително и от отдел “Продажби”. По отношение на заеманата от
ищцата длъжност било определено работно време от 6 часа, като е наредено
дължимото трудово възнаграждение за съответния период да се определя
пропорционално на отработените часове. Периодът на действие на заповедта
е от 01.04.2020г. до 30.06.2020г.
С уведомително писмо с вх. № 37 от 29.05.2020г. ищцата Е.Ч. е подала
писмено изявление до ответника за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение с “Ф.Л.” ЕООД на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ поради
забавяне на изплащането на пълния размер на трудовото възнаграждение за
м.03.2020г., което е следвало да се изплати в пълен размер до 25.04.2020г. С
писмо изх. № 61 от 29.05.2020г. управителят на ответното дружество е
уведомил ищцата, че не приема уведомлението с вх. № 37 от 29.05.2020г., тъй
като трудовото възнаграждение е изплатено по обявения график за м. март.
Установено било, че в периода 01.06. и на 02.06.2020г. ищцата не се е
явяла на работа, поради което с покана от 02.06.2020г. работодателят е
5
поискал писмени обяснения относно констатираното нарушение на трудовата
дисциплина. С отговор от 04.06.2020г. Е.Ч. е уведомила законния
представител на ответното дружество, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено, считано от 29.05.2020г., на която дата до ответника е
достигнало писменото й изявление за прекратяване на трудовия договор без
предизвестие, поради което за нея не съществува задължение за явяване на
работното място.
Със заповед № 64 от 08.06.2020г. /погрешно посочена година на
издаване – 2019г./ на управителя на ответното дружество на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ на ищцата било наложено дисциплинарно наказание
"уволнение" за нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ в периода от 01.06.2020 г.
до 08.06.2020 г. - закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване
на работа или неуплътняване на работното време. В заповедта се съдържа
нареждане за изплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван
платен годишен отпуск от 10 дни за 2019г. в размер на 737 лeва и от 9 дни за
2020г. в размер на 663, 30 лв., като е посочено също така, че работникът
дължи на работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на брутното
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - 90 дни, а именно 3 979,
80 лв. Заповедта била връчена на ищеца на 09.06.2020 г. - обстоятелство,
което не е спорно по делото и което същата е удостоверила с подписа си.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, което следва да бъде кредитирано като пълно и
обективно. От същото се установява, че трудовото възнаграждение за
м.03.2020г. е било заплатено на ищцата на три части, както следва: на
23.04.2020г. – 823, 53 лева, на 27.05.2020г. – 50 лева и на 27.07.2020г. – 499,
02 лева. Възнаграждението за м.04.2020г. било изплатено в пълен размер от 1
029, 41 лева на 15.05.2020г. Вещото лице е посочило, че дължимото за
м.05.2020г. брутно трудово възнаграждение в размер на 1 326, 60 лева не е
било заплатено. С плащането на 27.07.2020г. на сума в общ размер на 1 772,
02 лева е погасен остатъкът от трудово възнаграждение за м.03.2020г. в
размер на 499, 02 лева, обезщетението по чл. 224 от КТ в размер на 1 260, 37
лева и обезщетение за забава в размер на 12, 63 лева върху неплатената част
от трудовото възнаграждение за м.03.2022г. В проведеното на 07.04.2020г.
публично съдебно заседание вещото лице е уточнило, че към 29.05.2020г.
ответникът е имал непогасено задължение към ищцата в размер на 499, 02
6
лева, представляващо остатък от трудово възнаграждение за м.03.2020г. В
заключението е посочено, че дължимото обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестие от 90
дни възлиза на сумата от 3 979, 80 лева.
Въз основа на така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Твърденията в исковата молба за незаконност на уволнението,
очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена
търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския
процес, са свързани с това, че трудовото правоотношение е било прекратено
преди това на друго основание - чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и че не са
извършени твърдените нарушения на трудовата дисциплина поради
несъществуването на трудово правоотношение в периода на неявяване на
работа.
Непротиворечива е формираната съдебна практика, която се споделя и
от настоящия съдебен състав, съгласно която нормата на чл. 327
КТ установява материалното субективно преобразуващо право на работника
или служителя да прекрати трудовия договор с работодателя, без
предизвестие. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор се
осъществява с едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно,
недвусмислено, безусловно и в писмено форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1,
т. 2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен
забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение.
Посочената норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава
модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или
обезщетение, респ. месецът за който се отнася възнаграждението или вида на
обезщетението. Ето защо достатъчно е обективно работодателят да е забавил
изплащането на уговореното между страните трудовото възнаграждение или
обезщетение изцяло или частично, за да може работникът или служителят да
се възползва от правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Тези разрешения са
приети в решение № 495 от 03.06.2010 г. по гр. дело № 527/2009 г. на ВКС,
ІV ГО, ГК. В същото решение на ВКС е изрично посочено, че поради липсата
на изисквания в нормата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ относно срока на забава,
7
както и относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение,
прекратяването на трудовото правоотношение на посоченото основание не
зависи от приложението на нормата на чл. 245, ал. 1 от КТ от страна на
работодателя. Ето защо достатъчно е работодателят да е забавил изплащането
на трудовото възнаграждение изцяло или частично, за да може работникът
или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, т. 2 от КТ. Без
значение са и причините, поради които работодателят е забавил изплащането
на уговореното трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на
чл. 245, ал. 2 от КТ. Ето защо релевираните от жалбоподателя доводи относно
приложението на нормата на чл. 245, ал. 2 от КТ с оглед установеното
частично плащане на трудовото възнаграждение за м.03.2020г., не следва да
се обсъждат като ирелевантни за спора.
В решение № 289 от 18.11.2014г. по гр.д. № 1289/2014г. на ВКС,
Четвърто ГО и решение 144 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 3101/2008г. на ВКС,
Пето ГО, е даден отговор на правния въпрос за това настъпва ли прекратяване
на трудовото правоотношение с връчване на работодателя на писмено
изявление на работника по чл.327, ал.1, т.2 КТ, ако не са били налице
основанията за това. В посочените решения е прието, че съгласно чл. 335, ал.
2, т. 3 от КТ, трудовото правоотношение, което се прекратява без
предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото
изявление за прекратяване на договора. Тази разпоредба не поставя момента
на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е
налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването
на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от
работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея
основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за
прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по
чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението
на работника или служителя основание. При незаконно /без основание/
прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ,
работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или
служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното
прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването
8
на вече прекратеното трудово правоотношение. Разпоредбата на чл. 335, ал. 2,
т. 3 от КТ сочи, че трудовото правоотношение, което се прекратява без
предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото
изявление за прекратяване на договора. Законът не поставя момента на
прекратяване на трудовия договор в зависимост от това дали фактически е
налице основанието, посоченото от работодателя или от работника за
прекратяване на договора.
Тъй като трудов договор може да бъде прекратен само веднъж, при
наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на
трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чиито
фактически състав е настъпил по-рано. В случай, че писменото волеизявление
на работника или служителя за прекратяване на трудовия договор по чл. 327,
ал. 1 КТ е получено от работодателя и е настъпило действието на
прекратяването, връчена впоследствие заповед за дисциплинарно уволнение
би била безпредметна /в този смисъл е решение № 203 от 30.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 832/2010 г., ІІІ ГО/.
Когато работникът или служителят упражни добросъвестно
потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с
едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се
прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без
правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или
не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327
КТ - трудовият договор е прекратен. Трудовото правоотношение обаче не се
прекратява, ако работникът или служителят злоупотреби с правото си по чл.
327 КТ - например, за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за
нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното
изявление /в този смисъл Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1289/2014 г., ІV г. о., ГК/.
В разглеждания случай съдът счита, че трудовото правоотношение
между страните е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ с
едностранно изявление на ищцата, считано от 29.05.2020г., когато последното
е достигнало до работодателя. Едностранното писмено изявление на ищцата,
което е първо по време /по делото нито се твърди, нито се установява ищцата
да е злоупотребила с правото си да прекрати договора/, води до автоматично
9
прекратяване на трудовото правоотношение от момента на получаването му
от работодателя, поради което и то не е могло да бъде прекратено отново с
процесната заповед № 64 от 08.06.2020 г. на управителя на ответното
дружество. Извършеното с нея уволнение се явява незаконосъобразно, тъй
като към датата на налагане на дисциплинарното наказание "уволнение" -
09.06.2020 г. /аргумент от чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ/, трудовото
правоотношение между страните не е съществувало - то е било надлежно
прекратено по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на 29.05.2020г. При това
положение безспорно ищцата не е била длъжна да се явява на работа.
За пълнота на изложението трябва да се посочи, че по делото е
установено, че дължимото трудово възнаграждение на ищцата за м.март
2020г. не е било изплатено от работодателя към датата на достигане на
волеизявлението – 29.05.2020г., т.е. фактически е налице основанието,
посочено в едностранното писмено изявление на ищцата за прекратяване на
трудовото правоотношение.
Ето защо релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява
основателна и подлежи на уважаване, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ работникът има
право да оспорва законността на уволнението и да иска поправка на
основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други
документи.
При наличие на конкуренция на основания за прекратяване на
трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто
фактически състав е настъпил по-рано. Въпросът, за това кое от двете
насрещни волеизявления е прекратило трудовото правоотношение е
разрешим като преюдициален и по иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1
т. 1 КТ и с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Искът по чл. 344, ал. 1,
т. 4 КТ за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата
книжка, не е средство за защита на работника срещу незаконно уволнение. С
този иск работникът разполага когато не оспорва прекратяването на
трудовото правоотношение, а само вписаното основание за прекратяване
/член, алинея, точка и буква от КТ/, с твърдения, че не то е действително
10
осъщественото. При спор на кое основание е прекратено трудовото
правоотношение, единственото адекватно средство за защита на неговите
права е предявяването на двата иска - по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал.
т. 4 КТ. Исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ са обективно
кумулативно съединени в съотношение на обуславящ към обусловен, а съдът
дължи произнасяне и по двата иска. Изходът по иска за отмяна на
уволнението като незаконно обуславя изхода на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ
- ако уволнението на извършеното основание бъде прието за законно, то
същото следва да фигурира в трудовата книжка на ищеца и обратно /така
решение № 110 от 23.07.2020г. по гр.д. № 3144/2019г. на ВКС, Четвърто ГО/.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на решението в частта му по иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 4 от КТ за допускане поправка на основанието за уволнение, вписано
в трудовата книжка, поради което и с оглед липсата на нарушение на
императивни норми на материалния закон - то не може да бъде отменено в
тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/, доколкото се установи, че в
трудовата книжка на ищцата е вписано различно основание за прекратяване
на трудовото правоотношение от действителното основание за това.
По отношение на иска по чл. 221, ал. 1 КТ:
Уважаването на предявения осъдителен иск с правно основание чл.
221 КТ е обусловено от кумулативното установяване на следните
предпоставки: наличие на валидно трудово правоотношение между страните
и прекратяването му от служителя на някое от основанията по чл. 327, ал. 1, т.
2, 3 и 3а КТ, като работодателят дължи обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение или в размер на действителните вреди - при срочно трудово
правоотношение.
Доколкото в случая трудовото правоотношение между страните е било
прекратено на соченото от ищцата основание /по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ/, то
същата се легитимира като кредитор на претендираното обезщетение в размер
на 3 979, 80 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, представляваща брутното
трудово възнаграждение за срока на предизвестие от 90 дни.
По отношение на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
11
Според разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ, работодателят е длъжен да
плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128,
т. 2 КТ в тежест на работника или служителя, е да докаже, че претендираното
от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/
действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от
съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално
уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно
работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да
докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
Тъй като по делото е безспорно, че през м.05.2020г. ищцата е полагала
труд на уговорената с работодателя длъжност, както и че дължимото й брутно
трудово възнаграждение за посочения месец възлиза на 1 326, 60 лева, от
което следва да се приспадне сумата от 73, 67 лева – стойност на карта за
спорт, то се налага извод, че законосъобразно СРС е приел, че претенцията за
остатъка от 1 252, 93 лв. следва да бъде уважена, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
По изложените съображения обжалваното първоинстанционно решение
следва да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но
предвид липсата на искане по чл. 78, ал. 3 от ГПК, такива не следва да се
присъждат.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20162060 от 23.07.2021г., постановено
по гр.д. № 35854/2020г. по описа на СРС, ГО, 64 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13