№ 2494
гр. София, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20211110152068 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от ищеца
„ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД (преди „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД) за
признаване за установено спрямо ответника К. В. П., че ответникът му дължи
сумата в размер на 817,60 лева, представляваща неплатени месечни
абонаментни такси, използвани услуги, неустойка и дължима сума за мобилно
устройство по Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ++359********* и неплатени лизингови вноски по Договор
за лизинг към него, ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК (16.12.2020 г.) до окончателно изплащане на вземането, за които
суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК от 25.01.2021 г. по ч.гр.д. № 63191 по описа за 2020 г. на СРС, I
ГО, 24-ти състав.
В исковата молба е посочено, че на 21.11.2018 г. ответникът е сключил
с ищеца Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +359********* за срок от 24 месеца със стандартен
месечен абонамент в размер на 24,99 лева. Твърди се, че ответникът не
заплатил задълженията за абонаментни такси и използвани услуги за
отчетния период 01.01.2019 г. – 31.03.2019 г. в общ размер на 84,38 лева и на
основание Раздел IV, чл. 2 от споразумението ответникът му начислил
неустойка в размер на 62,46 лева, за което била издадена фактура №
**********/01.06.2019 г. Твърди се, че на 21.11.2018 г. бил сключен Договор
за лизинг между страните за предоставяне на временно и възмездно ползване
на устройство марка APPLE iPhone 6s 32 GB Space Grey с обща лизингова
цена в размер на 634,57 лева, дължима на 23 лизингови вноски – всяка в
размер на 27,59 лева. Посочва се, че ответникът дължи по този договор
лизингови вноски в общ размер от 599,48 лева за отчетния период 01.01.2019
г. – 31.05.2019 г., както следва: 27,59 лева за периода 01.01.2019 г. –
31.01.2019 г., 27,59 лева за периода 01.02.2019 г. – 28.02.2019 г., 27,59 лева за
периода 01.03.2019 г. – 31.03.2019 г., 20,09 лева – остатък от лизингова вноска
1
след приспадане на предплащане за периода 01.04.2019 г. – 30.04.2019 г.,
както и 496,62 лева, съставляваща сбор от 17 лизингови вноски поради
неплащане на предходните съгласно чл. 12 от Общите условия към Договор
за лизинг и 1 лизингова вноска в пълен размер, начислена съгласно чл. 1, ал. 3
от Договора за лизинг за периода от 01.05.2019 г. – 31.05.2019 г. Поддържа се,
че вследствие неизпълнение на споразумението за мобилни услуги
ответникът дължи сумата в размер на 71,28 лева – разлика между цената на
устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена.
Ищецът сочи, че за задълженията били издадени фактури №
**********/01.02.2019 г., № **********/01.03.2019 г., №
**********/01.04.2019 г., № **********/01.05.2019 г., №
**********/01.06.2019 г. Твърди се, че задълженията за лизингови вноски за
станали изискуеми преди изтичане на срока на договора за лизинг, като
предоставеното на ответника устройство не е било върнато на мобилния
оператор. Направено е искане за уважаване на исковите претенции и
присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, чрез назначения му особен представител, в който само частично са
оспорени предявените искове. Възразява се срещу твърдението за дължимост
на сумата в размер на 71,28 лева, представляваща разлика между цената на
устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по
договора за лизинг, начислена във фактура № **********/01.06.2019 г.
Посочва се, че уговорката в раздел IV, чл. 2 от Допълнителното споразумение
към договора за мобилни услуги от 21.11.2018 г. представлявала заобикаляне
на максималния размер на дължимата неустойка в размер на три стандартни
месечни абонаментни такси, което противоречало на добросъвестността и
водело до значително неравновесие между правата на търговеца и
потребителя по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Това представлявало
допълнително начислена неустойка, уговорена за същото неизпълнение,
което надхвърляло обезпечителната и обезщетителна функция и се явявала
необосновано висока. Твърди се, че кумулирането на неустойки накърнявало
добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В отговора на исковата молба са оспорени претендираните от ищеца разноски
- включително и претендираното в производството адвокатско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание страните, редовно призовани, са били
представлявани. На етап ход на устните състезания пълномощникът на ищеца
е направил искане за уважаване на исковете и присъждане на сторените в
заповедното и исковото производство разноски, за което е бил представен
списък по чл. 80 от ГПК. Особеният представител, представляващ ответника,
е направил искане за частично отхвърляне на претенциите – относно сумата в
размер на 71,28 лева, за което са били направени възражения в отговора на
исковата молба. Особеният представител изрично е посочил, че не възразява
по списъка с разноски, представен от ищеца.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Със заявление с вх. № 23074109/16.12.2020 г. ищецът е направил искане
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за процесните суми.
2
Такава е била издадена на 25.01.2021 г. по ч.гр.д. № 63191 по описа за 2020 г.
на СРС, ГО, 24-ти състав. На основание чл. 415, ал. 1, т. 2, вр. чл. 47, ал. 5 от
ГПК на ищеца е било указано, че може да предяви иск за установяване на
вземането си. В едномесечния срок е била депозирана исковата молба по
делото.
По делото не се спори и е отделено като безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че на 21.11.2018 г. между страните по делото е било сключено
Допълнително споразумение към Договор за мобилни/фиксирани услуги с
мобилен/фиксиран номер ++359********* и Договор за лизинг от 21.11.2018
г., по силата на които ищецът е предоставил на ответника мобилни услуги на
посочената от него стойност и ползването на мобилно устройство с марка
Apple iPhone 6s 32 GB Space Grey, както и че ответникът не е заплатил
претендираните с исковата молба суми.
С подписването на процесния договор за лизинг и по аргумент от
уговорката в чл. 4 от същия, лизингополучателят изрично е декларирал и
потвърдил, че вещта предмет на договора му е предадена от лизингодателя.
По делото не са представени доказателства за връщане на полученото в
лизинг устройство. Видно от погасителния план в договора – били са
предвидени 24 вноски в размер на 27,59 лева.
По делото са били представени Общите условия на договора за лизинг,
както и Общите условия на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (сега „Й.Б. ЕАД) за
взаимоотношения с потребителите на електронни съобщителни услуги.
Ищецът претендира сумата от 84,38 лева, представляваща сбора от
дължими месечни абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период
01.01.2019 г. – 31.03.2019 г., както следва: по фактура №
**********/01.02.2019 г. в размер на 26,93 лева, по фактура №
**********/01.03.2019 г. в размер на 32,47 лева и по фактура №
**********/01.04.2019 г. в размер на 24,98 лева. Видно от Допълнителното
споразумение от 21.11.2018 г. между страните е бил уговорен стандартен
месечен абонамент в размер на 24,99 лева. Към исковата молба са били
приложени посочените фактури, ведно с „разбивката” им по суми и услуги
(на гърба на фактурите). Ответната страна не е оспорила така изчислените
стойности, нито е навела възражения, че услугите не са ползвани през
процесния период. По аргумент от разпоредите на чл. 6, ал. 2 от ГПК и чл. 8,
ал. 2 от ГПК, съдът е ограничен от наведените от страните твърдения и
възражения. Дължимостта на месечната абонаментна такса и стойността на
използваните услуги е обусловена от изтичането на период от време -
съответният отчетен месец, през който договорът между страните е бил
действащ, а абонатът е имал достъп до предоставената услуга и за същия е
била налице потенциалната възможност да ползва услугите, уговорени с
договора или допълнителното споразумение към него и включени в
съответния абонаментен план. Обстоятелството дали тази услуга реално е
била ползвана от ответника е ирелевантно за дължимостта и изискуемостта на
уговорените месечни такси. Ответната страна не е оспорила обстоятелството,
че ищецът е предоставил достъп на ответника до съответните мобилни
услуги, нито че услугите не са ползвани през процесния период.
Следователно следва да се приеме, че в полза на ищеца е възникнало вземане
в общ размер от 84,38 лева, представляваща сбора от дължими месечни
абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 01.01.2019 г. –
31.03.2019 г. по Допълнително споразумение към Договор за
мобилни/фиксирани услуги с мобилен/фиксиран номер +359********* от
21.11.2018 г., за която сума са били издадени фактура №
**********/01.02.2019 г., фактура № **********/01.03.2019 г. и фактура №
3
**********/01.04.2019 г.
Претендира се и сумата в общ размер от 599,48 лева – незаплатени
лизингови вноски за периода от 01.01.2019 г. до 31.05.2019 г., от които три
лизингови вноски в пълен размер от по 27,59 лева и остатък от лизингова
вноска в размер на 20,09 лева, както и 469,62 лева – сбор от 17 лизингови
вноски, дължими на основание чл. 12 от Общите условия към Договор за
лизинг и 1 лизингова вноска в пълен размер, начислена съгласно съгласно чл.
1, ал. 3 от Договора за лизинг за периода от 01.05.2019 г. – 31.05.2019 г.
Според практиката на върховната инстанция, при предсрочно прекратяване
или разваляне на договора за лизинг и предвид отпадането на облигационната
връзка, всяка от страните се освобождава от основните задължения по
лизинговия договор, поради което лизинговите вноски, чийто падеж не е
настъпил към прекратяване или разваляне на договора, не се дължат на
лизингодателя. Следователно, при развалянето на договора и връщането на
вещта лизингополучателят не дължи заплащане на оставащите до края на
срока на договора лизингови вноски като възнаграждение по договора.
Настоящият съдебен състав счита, че уговорка в смисъл, че при
предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от
прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има характер на
неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза, и е нищожна
поради противоречието с добрите нрави. Насрещните престации по такъв
договор са с характер на продължително изпълнение за лизингодателя -
предоставяне на ползването на вещта, а за периодично изпълнение на
лизингополучателя - за заплащане на наемната цена. Развалянето на този
договор, така и прекратяването му, има действие за в бъдеще. При
прекратяване на договора за лизинг, включително и в хипотезата на
предсрочност, от лизингодателя по вина на лизингополучателя,
лизингодателят разполага с възможността единствено да иска връщане на
вещта и евентуално да претендира неустойка за неизпълнение на
задълженията на лизингополучателя по договора, ако такава неустойка е
уговорена между страните. Съдът счита, че лизингодателят би получил
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на вещта,
ако лизингодателят по прекратен договор за лизинг може да претендира и
получи цена за ползването на лизинговата вещ за времето, през което не е
предоставил ползването на вещта.
В настоящия случай обаче ищецът не претендира връщане на отдадения
на лизингово изплащане телефон и претендира процесната сума по силата на
постигната между страните уговорка за дължимост на неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Ищецът
се позовава именно на разпоредбата на чл. 12 от Общите условия на договора
за лизинг. По делото не са изложени твърдения и не са представени
доказателства за прекратяване или разваляне на договор за лизинг за
мобилното устройство. Следва да се съобрази липсата на твърдения и липсата
на доказателства за връщането на лизинговата вещ от лизингополучателя на
лизингодателя. Предвид изложеното съдът счита, че в полза на ищцовото
дружество следва да присъдят стойностите на дължимите по горепосочените
договори лизингови вноски, чийто падеж е настъпил към датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 16.12.2020 г., явяващи се
всички 22 претендирани вноски съобразно погасителния план. Съдът намира,
че лизингополучателят е ползвал лизинговата вещ през целия срок на
договора, доколкото не се установи същият да е прекратен, като дължи
4
цената за ползването на вещта, уговорена между страните по
правоотношението, за времето през което същата е ползвана. В този смисъл
следва да бъде уважена претенцията и за лизинговите вноски в общ размер от
599,48 лева, за която сума са били издадени фактури №
**********/01.02.2019 г., № **********/01.03.2019 г., №
**********/01.04.2019 г., № **********/01.05.2019 г., №
**********/01.06.2019 г.
Видно от т. 19б, б. „в” от Общите условия на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“
ЕАД (сега „Й.Б. ЕАД) за взаимоотношения с потребителите на електронни
съобщителни услуги, ищецът има право да едностранно да прекрати
индивидуален договор срочен или безсрочен с едномесечно предизвестие, ако
потребителят не е платил дължимите суми след изтичането на сроковете за
плащане по индивидуалния. Съгласно т. 27 от ОУ плащането на посочената
във фактурата сума се извършва в срока, указан във фактурата, но не по-
късно от 18 дни след датата на издаването й. Според т. 75 от Общите условия
при неспазване на което и да е задължение от част XIII от Общите условия
или в случай, че е налице неизпълнение на някое от другите задължения на
потребителя, ищецът има право незабавно да ограничи предоставянето на
услугите, или при условията на т. 19б да прекрати едностранно
индивидуалния договор с потребителя или да откаже сключването на нов
договор с него. Доколкото не е уговорено друго по-специфично в Общите
условия на ищеца и между страните, следва да се приеме за приложима
разпоредбата чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и че писмените договори подлежат на
прекратяване с изявление в същата форма. Следователно е необходимо
предупреждение, с получаване на което и след изтичане на срока, а ако такъв
не бил даден - от момента на достигане на уведомлението до длъжника,
действието на договора е преустановено. По делото няма данни и не се
твърди ищецът да е отправил писмено изявление, което да е достигнало до
длъжника за предсрочно прекратяване на договора. Издаването на фактура с
начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора не е
равносилно на това също. Също така не се установява фактурите да са
връчени на ответника преди образуване на производството или от кой момент
е ограничен, респ. спрян, достъпът на потребителя до услугите. Дори и да се
приеме, че уведомяването е настъпило с връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея, към тази датата срокът на договорите е
изтекъл, поради което и не са налице основание за начисляване на процесните
суми в размер на 62,46 лева и 71,28 лева, представляващи неустойки.
Съгласно чл. 147, ал. 2 от ЗЗП, при съмнение относно смисъла на
определено условие в договора, то се тълкува по благоприятен за потребителя
начин. Наличието на предпоставки за автоматично прекратяване на договора
следва да бъдат изрично уговорени между страните. Следва да се ясни не
само предпоставките за настъпване на прекратяването на правоотношението,
а и моментът, от който действието на договора се прекратява. Посочените по-
горе разпоредби в Общите условия на ищеца не са еднозначни, а правото за
едностранно прекратяване на договора и автоматичното прекратяване при
определени предпоставки не са идентични понятия. Правото за едностранно
прекратяване е една възможност за търговеца, която възможност доколкото
изрично не е изключено, предполага уведомяване на потребителя, вкл. и с
оглед определянето на момента, от който правоотношението ще се счита за
прекратено. При всички положения разпоредбите на търговеца в Общите
условия, касаещи частта относно едностранното прекратяване на договора и
връзката между спирането/прекратяването на услугите и прекратяването на
договора, не са ясни. Същите не предвиждат ясни хипотези за прекратяване
5
на договорите и създават неясноти по отношение смисъла на разпоредбите.
Ето защо, съдът следва да ги тълкува по благоприятен за потребителя начин, а
именно, че за едностранното прекратяване на договорите, е необходимо
уведомяване на потребителя, т. е. приложими са общите правила на ЗЗД.
Изложеното налага извода, че за ищеца не е възникнало право да реализира
имуществена отговорност за неустойка в размер на 62,46 лева по
Допълнително споразумение към Договор за мобилни/фиксирани услуги с
мобилен/фиксиран номер +359********* от 21.11.2018 г.
Нещо повече, уговорката в Раздел IV, т. 2 от допълнителното
споразумение от 21.11.2018 г. за неустойка при прекратяване на договора,
определена в размер на дължимите до края на договора абонаментни такси за
предоставения телефонен номер до края на този срок, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Дори и да е посочено, че неустойката не може
да надвижава определен размер – трикратния размер на стандартните месечни
абонаменти, и да се претендира в този ограничен размер вземане, доколкото
самата клауза е нищожна, същата не може да възпроизведе каквото и да е
действие. За нищожността съдът следи служебно (ТР № 1/2020 г. на ОСГТК,
ВКС). Няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче прекратяването може да настъпи и в
последния месец преди изтичане на срока на договора, а потребителят ще
трябва да заплати неустойка в пъти по-висока, което би противоречало на
обезщетителната и обезпечителната функция на неустойката.
Съдът счита, че характер на неустойка има и уговорката за дължимост
на разликата между преференциалната и стандартната цена. За посочения
извод допринася и обстоятелството, че видно от Допълнителното
споразумение към договор за молбилни/фиксирани услуги с
мобилен/фиксиран номер +359********* в Раздел IV, чл. 2 посоченото
плащане е уговорено като допълнение към неустойката. С оглед на
гореизложеното и обстоятелството, че независимо от момента на договорното
неизпълнение и продължителността на заплащане на абонаментната цена на
устройството, подобна уговорка дава възможност на търговеца да претендира
пълния размер на стандартната цена по договора, дори договорното
неизпълнение във връзка с уговорения абонаментния плат да е настъпило в
последния месец от срока на договора. Уговорената клауза дава възможност
на търговеца да претендира цялата разлика между стандартната и
преференциалната цена на устройството, а не разликата съответстваща на
оставащия срок на договора. Отделно от това, видно от съдържанието на
раздел II, чл. 1 от Допълнителното споразумение към договор за
молбилни/фиксирани услуги с мобилен/фиксиран номер +359*********,
лизинговата цена възлиза на 662,16 лева, а стандартната – на 769,99 лева, като
посочената отстъпка е 107,83 лева, явяваща се различна от претендираната
сума като разлика в цените.
С оглед на изложеното съдът счита, че следва да признае за установено
дължимостта на сумата в размер на 84,38 лева - сбора от дължими месечни
абонаментни такси и използвани услуги, и сумата в размер на 599,48 лева –
сбор от лизингови вноски, ведно със законната лихва върху тези суми като
последица от уважаване на претенциите, и да отхвърли исковите претенции за
сумата в размер на 62,46 лева – неустойка, и за сумата в размер на 71,28 лева
– разлика между цената на устройството без абонамент и преференциалната
обща лизингова цена.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца
се дължат разноски съобразно уважената част от исковите претенции.
Ответникът не е претендирал разноски. Ищецът претендира общо сумата в
6
размер на 1010,00 лева – за държавни такси в исковото и заповедното
производство, за депозит за особен представител, 360,00 лева за адвокатско
възнаграждение в заповедното производство и 300,00 лева за адвокатско
възнаграждение в исковото производство. Ответникът е възразил срещу
размера на адвокатското възнаграждение. Съдът счита, че претендираният за
защита в исковото производство хонорар е съобразен с минималните размери,
предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., но претендираният за
заповедното производство следва да бъде да намален до минимума от 300,00
лева съгласно чл. 7, ал. 7, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., предвид
фактическата и правна сложност на делото, процесуалната активност на
пълномощника на ищеца и еднотипността на този вид дела. С оглед на
уважената част от исковата претенция на ищеца се дължат разноски в размер
на 794,60 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К. В. П., с ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. „В.“ № 1, бл. 519, вх. А, ет. 5, ап. 12, дължи на „Й.Б. ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост
4, бул./ул. Бизнес Парк София, сграда 6, по предявените искове по чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 84,38 лева - сбора
от дължими месечни абонаментни такси и използвани услуги за периода от
01.01.2019 г. – 31.03.2019 г., и сумата в размер на 599,48 лева – сбор от
лизингови вноски, начислени по Допълнително споразумение от 21.11.2018 г.
към Договор за мобилни/фиксирани услуги с мобилен/фиксиран с номер
+359********* и Договор за лизинг от 21.11.2018 г. и за които били издадени
фактури № **********/01.02.2019 г., № **********/01.03.2019 г., №
**********/01.04.2019 г., № **********/01.05.2019 г., №
**********/01.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тези суми от
16.12.2020 г. до окончателно погасяване на вземането, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
25.01.2021 г. по ч.гр.д. № 63191 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 24-ти състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Й.Б. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, бул./ул. Бизнес Парк София,
сграда 6, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, за признаване за установено, че К. В. П., с ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж.к. „В.“ № 1, бл. 519, вх. А, ет. 5, ап. 12,
дължи на „Й.Б. ЕАД, ЕИК *********, сумата от 62,46 лева – начислена
неустойка, и сумата в размер на 71,28 лева – разлика между цената на
устройство Apple iphone 6s 32GB Space Grey без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена, начислени по Допълнително
споразумение от 21.11.2018 г. към Договор за мобилни/фиксирани услуги с
мобилен/фиксиран номер +359********* и Договор за лизинг от 21.11.2018 г.
и за които била издадена фактура № **********/01.06.2019 г., ведно със
законната лихва върху тези суми от 16.12.2020 г. до окончателно погасяване
на вземането, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.01.2021 г. по ч.гр.д. № 63191 по
описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 24-ти състав.
ОСЪЖДА К. В. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „В.“ № 1,
бл. 519, вх. А, ет. 5, ап. 12, да заплати на „Й.Б. ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, бул./ул. Бизнес
7
Парк София, сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на
794,60 лева (седемстотин деветдесет и четири лева и шестдесет стотинки),
представляваща сторени в първоинстанционното исково и заповедно
производство разноски за държавни такси, адвокатско възнаграждение и
депозит за особен представител.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8