Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 20.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 15393 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 454174 от 19.07.2018 г., постановено по гр. д. № 77980/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 140 състав, е признато за установено по искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** срещу В.Р.К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „************, че В.Р.К. че дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД сумата в размер на 319.05 лв., представляваща дължима цена за топлинна услуга за периода от 19.07.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот, намиращ се в гр. София, ж. к. „************ аб. № 255618, ведно със законната лихва, считано от 19.07.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до погасяването, като е отхвърлен иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД до размера от 1340.98 лв. и за периода от м.05.2013 г. до 18.07.2014 г. като погасен по давност, а до пълния предявен размер от 1498.17 лв. - като недоказан, и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата в размер на 317.12 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2014 г. до 05.07.2017 г. С решението В.Р.К. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 115.41 лв., представляваща разноски в исковото и в заповедното производство съобразно уважената част от исковете. Също така с решението ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на В.Р.К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 395.64 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Срещу решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, като са изложени съображения за неправилност на решението, което било постановено в нарушение на материалния закон. Въззивникът твърди, че купувачите са длъжни да заплащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ, а именно в 30 дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. Задължението за заплащане на дължимите суми в размера посочен в ежемесечните получавани фактури било най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването, като съдът не бил съобразил, че сумите по обща фактура за периода м.05.2013 г. м.04.2014 г., издадена м.07.2014 г., са станали изискуеми едва на м.09.2014 г., поради което не била погасена по давност процесната сума. Твърди се, че в частта, в която искът бил отхвърлен като неоснователен за сумата от 1340.98 лв., до 1498.17 лв. се посочва, че съдът не бил съобразил обстоятелството, че продажбата на топлинна енергия ставала по прогнозни месечни сметки, като след края на сезона се извършвал реален отчет и цялата сума била дължима, тъй като били прехванати стари задължения. Пред въззивния съд претендира разноски, прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Въззиваемата страна В.Р.К., чрез адв. А.И. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Твърди се, че вземанията в обжалваната част били погасени по давност, която била тригодишна, като удължаване на давността била забранено от закона. Посочва се, че нямало основание въззивникът да извършва прехващане с дължими суми от предходни периоди. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. Пред въззивния съд страната не изпраща представител и не взема становище.

Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства. Пред въззивния съд страната не изпраща представител и не взема становище.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на „Т.С.“ ЕАД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 140 състав, решение за валидно, допустимо, като по отношение на неговата правилност и във връзка с доводите в жалбата намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от договор № 2538 от 12.07.2002 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото от представения договор за продажба на недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 27.11.1990 г. се установява, че между председателя на ИК на ОбНС „Красно село“ и В.Р.К. се установява, че на В.Р.К. се продава следния недвижим имот: апартамент собственост на държавата/ведомствен на МВР-ТИЛ, находящ се в гр. София, ж. к. „****брези“, представляващ апартамент № 18 на 5 етаж в жилищна сграда блок № 11. В разглеждания случай по делото се установява, че ответницата притежава правото на собственост от процесния имот, което налага приемането на извод, че през процесния период ответницата е имала качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

От приетата по делото СТЕ, която настоящият съдебен кредитира като компетентно изготвена, се установява, че през процесния период в имота на ответницата е имало 1 бр. радиатор с ИРРО, като ТЕ за БГВ се начислявала по показанията на 3 бр. водомери за топла вода в имота, като за периода 2015-2016 г. записаното в отчетите не съвпадало със записаното в изравнителните сметки, поради което сумата от 138.77 лв. следвало да бъде приспадната от общото задължение и не можело да се посочи като дължима от страна на потребителя. Съгласно експертизата общия размер на задължението на ответницата, след приспадане на сумата от 138.77 лв., се явявал 1276.61 лв.

По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия, че със сумите за възстановяване по изравнителни сметки не били прихващани задължения от предхождащи процесния период, както и в частта, в която е посочени, че размерът на сумите за дялово разпределение възлизат на 78.13 лв.

Неоснователно се явява направеното оплакване във въззивната жалба, че районният съд неправилно бил приел, че част от задължението на ответника било погасено по давност. Съобразно указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от представените по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на тридесет дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите на топлинна енергия. Заявлението по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 19.07.2017 г., на която дата се счита предявен и искът, към който момент е изтекла погасителна давност за част от вземанията на ищеца за периода м.05.2013 г.-м.05.2014 г., като размерът на непогасените вземания за периода м.06.2014 – м.04.2016 г. правилно е изчислен от районния съд по реда на чл. 162 от ГПК, като същият възлиза на 319.05 лв.

Неоснователно се явява и релевираното оплакване във въззивната жалба по отношение на претенцията за лихви. След като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята насрещна парична престация е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата. В случая непогасените по давност вземания са за периода м.06.2014 – м.04.2016 г., поради което по отношение на лихвите приложение ще намерят Общите условия, съгласно които клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в тридесет дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на ищеца. Доколкото по делото не е доказано публикуването на фактурите за посочените месеци на интернет страницата на ищеца, то ответника за посочения по-горе период не е изпадал в забава, поради което претенцията за заплащане на обезщетение за забава за тези месеци е неоснователна, с оглед на което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явява неоснователна.

Въззивния съд намира, че твърденията във въззивната жалба във връзка с извършени прихващания за минал период не следва да бъдат обсъждани , тъй като по делото няма данни да са извършвани такива прихващания, нито пък са навеждани твърдения в тази насока.

При този изход на спора и с оглед отхвърлянето на въззивната жалба на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски. С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се присъди разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата от 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, за което страната е представила списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 24.10.2018 г. Настоящият състав намира за основателно възражението на въззивника за прекомерност на възнаграждението по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения намалява същото до 334.73 лв.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 454174 от 19.07.2018 г., постановено по гр. д. № 77980/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 140 състав, в обжалвана част.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на В.Р.К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „************, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 334.73 лв., представляваща направените разноски пред СГС.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

                          

 

ЧЛЕНОВЕ: 1         

 

                       

2.