Решение по дело №1075/2019 на Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

  №……/………10.2019 г., гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесет септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА

                ЧЛЕНОВЕ:   ДАНИЕЛА ПИСАРОВА

СВЕТЛАНА КИРЯКОВА

при секретар Нели Катрикова,

като разгледа докладваното от съдията Хекимова

въззивно търговско дело № 1075 по описа за 2019г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по въззивна жалба вх. №18473/12.03.2019г. от Т.Н.Н.,  ЕГН **********, с  постоянен адрес *, чрез особен представител адв. Т., ВАК срещу решение №590/13.02.2019г. по гр.д. №5616/2018г. на ВРС, 46 състав, в частта, с която е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк. „Младост” 4, Бизнес парк София, сграда 6 сума в размер на 227,29 лева, претендирана като цена за незаплатени далекосъобщителни услуги за периода 01.04.2016г. до 31.07.2016г. по договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., за абонатен № *********, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№18231/2017г. на ВРС, 25-ти състав,  ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.11.2017 г. до окончателното изплащане на задълженията, на осн. чл. 422, ал.1 ГПК.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано. Сочи се, че съдът е основал извода си за основателност на предявения иск върху неправилния извод за преклудиране на правото на потребителя да оспори начисленото му потребление. Твърди се, че разпоредбата на чл.31 от ОУ, на която се основава горния извод, представлява неравноправна клауза, която би следвало служебно да бъде установено от съда. Излага се също, че в случая липсват данни да е определен кредитен лимит, което изключва възможността за доставка на услуги над договорената стойност.

Отправената към съда молба е за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявения иск, като се присъдят и направените разноски.

В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* депозира писмен отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е приел за установен факта на доставка на услугите, за които се претендира заплащане, по установеното облигационно правоотношение между страните. Сочи се, че потребителят е ползвал услуги извън включените в цената на ползваната от него програма, което води до заплащане и на тяхната стойност. Доказателствени искания не са направени.

Подадена е и въззивна частна жалба вх.№35368/17.05.2019г. от Т.Н.Н.,  ЕГН **********, с постоянен адрес *, чрез особен представител адв. Т., ВАК срещу определение от 06.05.2019г., с което е уважено искането с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Отправеното към съда искане е за отмяна на първоинстанционното определение и оставяне без уважение на искането по чл.248 от ГПК.

За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание чл. 422 ГПК за приемане за установено съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№18231/2017г. на ВРС, 25 състав.

Производството по делото е образувано по предявен във ВРС иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Теленор България” ЕАД,  ЕИК № ********* със седалище гр. София за приемане за установено по отношение на Т.Н.Н.,  ЕГН ********** с  постоянен адрес ***  за сумата от 227,29 лева, претендирана като цена за незаплатени далекосъобщителни услуги за периода 01.04.2016г. до 31.07.2016г. по договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., за абонатен № *********, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№18231/2017г. на ВРС, 25- ти състав,  ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.11.2017 г. до окончателното изплащане на задълженията, на осн. чл. 422, ал.1 ГПК и кумулативно съединен осъдителен иск за сумата от 89,97 лева, претендирана като неустойка за предсрочно прекратяване на договора, на осн. т. 11  от договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., на осн. чл. 92 от ЗЗД.

Исковете са основани на твърдения, че страните са обвързани от валидно сключен договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., за мобилен номер ******** по програма НонСтоп 29.99 лева, с уговорен срок на действие до 15.04.2018г. За потреблението на абоната за периода 01.04.2016г. до 31.07.2016г. ищцовото дружество е издало фактура №**********/01.05.2016г. за отчетен период 15.04.2016г. до 30.04.2016г. и с падеж 16.05.2016г. и фактура №**********/01.06.2016г. за отчетен период 1.05.2016г. до 31.05.2016г. и с падеж 16.06.2016г.

Неизпълнението на задълженията за плащане на дължимите месечни суми в срок не по-късно от 18 дни от дата на издаването, е дало основание на оператора да прекрати едностранно, считано от 01.08.2016г. сключения договор, на осн. чл. 75 вр. чл. 19. б. „в” от Общите условия на ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги /ОУ/.

На осн. т. 11 от договора операторът е начислил неустойка, възлизаща на 552,19 лв. дължима в случай на прекратяването му по вина на потребителя през първоначалния срок в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен месечен план месечни абонаменти за всеки номер/ СИМ карта до края на уговорения срок.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор. Оспорва наличие на договорно правоотношение за предоставяне на далекосъобщителни услуги, вкл и обвързаността на потребителя от ОУ на оператора. Оспорва мобилен номер ******** да е ползван от ответния абонат. Оспорва, че на ответника са доставени услугите, за които са начислени суми по двете фактури. Оспорва размера на неустойката за прекратяване на договора, като твърди, че същата не съответства на договорната уредба за определянето й. Позовава се на неравноправни клауза в договора. Конкретно за неравноправна намира клаузата на чл. 11 от договора относно дължимата неустойка за прекратяване по съображения, че така установена разпоредбата на договора дава възможност на оператора да получи възнаграждение до края на срока на договора, независимо от прекратяването му. Отделно от това намира, че не е осъществен фактическия състав, от който възниква вземането за неустойка. По изложените съображения настоява за отхвърляне на така предявените искове.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.

Изложените в жалбата конкретни твърдения касаят правилността на първоинстанционния съдебен акт. Съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилност на извода на съда за преклудиране на правото на потребителя да оспори начисленото му потребление на основание разпоредбата на чл.31 от ОУ, която се твърди да е неравноправна.

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е предявен в рамките на предвидения в разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК преклузивен едномесечен срок от получаване на указанията по чл. 414 от ГПК от заповедния съд и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 18231/2017 г. на ВРС, 25-ти състав.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 15.04.2016г. между страните е сключен договор за мобилни услуги с предпочетен номер ********* с абонаментен план НонСтоп 29,99 и неограничени национални минути. Договорът е сключен за срок от 24 месеца, считано от 15.04.2016г. и договорена месечна вноска от 29,99 лева без ДДС. При липсата на оспорване автентичността на договора следва да се приеме за възникнало между страните облигационно отношение за доставка на мобилни услуги.

Неоснователно е възражението, че поради липсата на доказателства за предаване на СИМ карта следва да се приеме, че договорът не е породил действие. Видно от текста на договора не се предвижда да се предоставя нова СИМ карта, а доставка на услуги по вече налична карта, посочена в договора, след преминаване от предплатена услуга. Релевирано е от ответната страна оспорване, заявено своевременно в отговора и поддържано във въззивната жалба, на факта на реално осъществена доставка на фактурираните услуги.

Видно от представените към исковата молба фактури №**********/01.05.2016г. е издадена за отчетен период 15.04.2016г. до 30.04.2016г., а фактура №**********/01.06.2016г. - за отчетен период 01.05.2016г. до 31.05.2016г. Въпреки че в заявлението по чл.410 периодът, за който се дължи плащане, е посочен с начален момент 01.04.2016г. и краен 31.07.2016г., видно от представените към исковата молба фактури всъщност периодът на отчитане е от 15.04.2016г.  до  31.05.2016г. Издадената на 01.08.2016г. фактура включва само задължения от предходни периоди, тоест от предишните две фактури.

Съобразно текста на договора месечната такса за договорените услуги е в размер на 29.99 лв. Въз основа на този размер, с приспадане на отстъпки, е издадена втората фактура №**********/01.06.2016г. - за отчетен период от 1 месец 05.2016г. С първата фактура, с отчетен период от ½ месец, са начислени суми в размер, превишаващ многократно договорената месечна такса, с описани разговори, данни, съобщения и други услуги, месечни и еднократни такси. Услугите, за които се претендира плащане, не са индивидуализирани, липсва дори конкретизация какви точно услуги и такси са включени в общата сума, Въпреки своевременното оспорване от ответника не са ангажирани доказателства за реална доставка на допълнителни услуги, невключени в договорения пакет, за който се дължи фиксирана месечна такса от 29.99 лв. Разпоредбата на т.31 от Общите условия, приложими към договора, не препятства възможността за оспорване на месечната сметка, доколкото ограничението по изр.1 се отнася до оспорване само пред оператора и не отнема възможността това оспорване да се осъществи в съдебно производство, както е посочено в изр. 2. При своевременно оспорване, както в настоящото производство, в тежест на оператора e да проведе доказване, напр. чрез техническа експертиза, на факта на реално извършване на допълнителните услуги, за които е начислил дължими суми. При липсата на такова доказване настоящият състав намира, че дължима е само договорената фиксирана сума за съответния отчетен период от 15.04.2016г. до 30.04.2016г., тоест за ½ месец 14,99 лв. По втората фактура за отчетен период от 01.05.2016г. до 31.05.2016г. начислената сума е в рамките на договорената месечна такса, тоест не са остойностени допълнителни услуги.

Въз основа на изложеното дължима се явява сумата от 14,99 лв. по фактура №**********/01.05.2016г. и сумата 17,99 лв. по фактура №**********/01.06.2016г. и в този размер следва да бъде уважена претенцията, като се отхвърли до предявения размер от 227,29 лв. Съобразно този извод на въззивната инстанция решението на ВРС следва да бъде частично отменено за сумата над 32,98 лв. и претенцията отхвърлена в тази част.

С оглед изхода от спора в полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски съобразно уважената част от иска в размер на 52,49 лв., вкл. съответната част от внесена държавна такса (25 лева), възнаграждение за особен представител (300 лева) и адв. възнаграждение (180 лева). Съобразно уважената част от предявения иск се дължат на ищеца разноски за заповедното производство в размер на 8,67 лв., изчислени въз основа на частта от претенцията, а което е предявен настоящия иск.

С оглед изхода от спора във въззивната инстанция разноски се дължат в полза на въззиваемата страна съобразно частта от решението, която се потвърждава, в размер на 26,16 лв., представляваща съответна част от адв. възнаграждение в размер на 180 лв., за което са представени писмени доказателства с отговора на ВЖ.

По въззивна частна жалба вх.№35368/17.05.2019г. от Т.Н.Н.,  ЕГН **********, с постоянен адрес *, чрез особен представител адв. Т., ВАК срещу определение от 06.05.2019г., с което е изменено постановеното решение в частта за разноските: доколкото с настоящото решение се отменя частично първоинстанционното решение, с което се изменя и размера на присъдените разноски, следва да се отмени и определението по чл.248 от ГПК.

Цената на иска е под 20 000 лева, поради което решението не подлежи на обжалване по аргумент от чл.280, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение №590/13.02.2019г. по гр.д. №5616/2018г. на ВРС, 46 състав, в частта, с която на осн. чл. 422, ал.1 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът Т.Н.Н.,  ЕГН ********** с  постоянен адрес *** ДЪЛЖИ на ищеца „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк. „Младост” 4, Бизнес парк София, сграда 6 сумата над 32,98 лв. до размера от 227,29 лева, претендирана като цена за незаплатени далекосъобщителни услуги за периода 01.04.2016г. до 31.07.2016г. по договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., за абонатен № *********, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№18231/2017г. на ВРС, 25-ти състав,  ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.11.2017г. до окончателното изплащане на задълженията, както и в частта за разноските и определение №5911/09.05.2019г. за изменение на решението по чл.248 от ГПК  и ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк. „Младост” 4, Бизнес парк София, сграда 6 за приемане за установено, ЧЕ Т.Н.Н.,  ЕГН ********** с  постоянен адрес *** дължи на ищеца цена за незаплатени далекосъобщителни услуги за размера над 32,98 лв. до 227,29 лева по фактури №**********/01.05.2016г. и №**********/01.06.2016г. по договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., за абонатен № *********, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№18231/2017г. на ВРС, 25-ти състав,  ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.11.2017 г. до окончателното изплащане на задълженията,

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №590/13.02.2019г. по гр.д. №5616/2018г. на ВРС, 46 състав, в частта, с която на осн. чл. 422, ал.1 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът Т.Н.Н.,  ЕГН ********** с  постоянен адрес *** ДЪЛЖИ на ищеца „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк. „Младост” 4, Бизнес парк София, сграда 6 сумата 32,98 лв. като цена за незаплатени далекосъобщителни услуги за по фактури №**********/01.05.2016г. и №**********/01.06.2016г. по договор за мобилни услуги от 15.04.2016г., за абонатен № *********, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№18231/2017г. на ВРС, 25-ти състав,  ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.11.2017г. до окончателното изплащане на задълженията.

В необжалваната част решението е влязло в законна сила.

 

ОСЪЖДА Т.Н.Н.,  ЕГН ********** с  постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк. „Младост” 4, Бизнес парк София, сграда 6 сума 52,49 лв. /петдесет и два лева и 49 ст./, представляваща разноски съобразно уважената част от иска, 8,67 лв. /осем лева и 67 ст. разноски в заповедното производство и  26,16 лв. /двадесет и шест лева и 16 ст./ разноски за въззивното производство.

 

ОТМЕНЯ определение от 06.05.2019г., с което е изменено постановеното решение №590/13.02.2019г. по гр.д. №5616/2018г. на ВРС, 46 състав в частта за разноските.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

 

      

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                               ЧЛЕНОВЕ: