Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 19.11.2020
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с.Димитринка Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 6290 по описа за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.03.2020
г. по гр.д. № 31578/19 г., СРС, ІІ ГО, 164 с-в е осъдил П.на Р.Б.,
представлявана от Г.п.И.Г.да заплати на Н.А.С., ЕГН **********, на основание чл.354
от ЗСВл. сумата от 28 549,20 лв., представляваща
дължимо обезщетение в размер на 10 брутни трудови възнаграждения, при
освобождаване от длъжност, поради придобито право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, ведно със законната лихва от завеждане на ИМ в съда до
окончателното изплащане. Осъдил е П.на Р.Б., представлявана
от Г.п.И.Г.да
заплати на Н.А.С., ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, сумата от 1792,92 лв., представляваща
удържана без основание част от сумата, изплатена на ищеца за работно облекло
през 2019 г., на основание чл.2, ал.8, изр.2 от Правилата за определяне и изплащане на суми за облекло
на магистрати и съдебни служители в органите на съдебната власт, ведно със
законната лихва от завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане. Осъдил е П.на
Р.Б., представлявана от Г.п.И.Г.да заплати на Н.А.С., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сторените от нея съдебни разноски в размер на 2100
лв. Осъдил е П.на Р.Б., представлявана
от Г.п.И.Г.да
заплати по сметка на
Софийски районен съд, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, сумата от 1213,68 лв., представляваща
дължима държавна такса по предявените искове.
Решението е обжалвано с въззивна
жалба от ответника П.на Р.Б., представлявана от Г.п.И.Г., с адрес:
гр.София, бул.“*****, чрез пълномощника по делото юрисконсулт Т.Г.с мотиви, изложени в нея. Твърди се,
че неправилно съдът е възприел тезата, обективирана в
друга съдебна практика по друго дело и на различно правно основание-решение №
417/19.12.2013 г. на ВКС, ІV ГО, а именно, че работодателят дължи заплащане на
обезщетение на основание чл. 222, ал.3 от КТ, независимо, че е изплатено такова
по чл.237, ал.1 от ЗОВСРБ. Обезщетенията по чл.354 от ЗСВл.
и чл.222, ал.3 КТ са с различен характер, като ЗСВл.
се явява специален по отношение на КТ. Двете обезщетения са взаимно изключващи
се и не могат да се кумулират.
Сочи, че правото за заплащане на
обезщетение по чл.354 от ЗСВл. се придобива при
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ лицето да има качеството
"съдебен служител”; 2/ служебното правоотношение да е прекратено,
независимо на какво основание е извършено уволнението; 3/ към момента на
прекратяването на служебното правоотношение служителят да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст; 4 /да не му е изплащано такова
обезщетение, като размерът на обезщетението се определя в зависимост от
прослужени години в органите на съдебната власт. В настоящия случай не е
изпълнен този фактически състав, тъй като на Н.С. вече е било изплатено такова
обезщетение.
Счита за
неправилни изводите на първоинстанционния съд, че не
може да бъде правена аналогия с разпоредбата на чл.225 от ЗСВл.,
като според ал. (4) от същия текст (Изм.
- ДВ, бр. 11 от 2020 г.), при последващо освобождаване от длъжност съдията, прокурорът, следователят, членът на Висшия
съдебен съвет, главният инспектор и инспекторът от Инспектората на Висшия съдебен съвет получава обезщетение в размер на разликата между
размера на полученото обезщетение по ал. 1 и размера
на обезщетението, определено към датата на последващото
освобождаване.
Според практиката на съдилищата, към момента на прекратяване на Акта за заемане
на длъжност възниква право на парично обезщетение в размер на разликата между новополагащото се обезщетение и вече получено такова при
предходното освобождаване от такава длъжност, визирано в разпоредбата на
чл.225, ал.4 вр. ал.1 от ЗСВл.,
като според ал.1-при освобождаване от длъжност съдия,
п.или следовател с повече от 10 години
стаж на такава
длъжност има право на парично
обезщетение в размер на толкова брутни
месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите
на съдебната власт, но не
повече от 20. Сочи, че в случая следва да се приспаднат съответния брой
брутни възнаграждения, а не сумите по тях.
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени процеснота такова като неправилно и да бъдат отхвърлени
исковите претенции. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата/ ищца Н.А.С., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото адвокат М.В.,*** оспорва въззивната жалба. Претендира
разноски за настоящата инстанция.
Съдът
приема, че жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна
и е процесуално допустима.
На
основание чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне
по отношение на правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове с правно основание чл.354 от ЗСВл. за сумата от 28 549,20 лв., представляваща
дължимо обезщетение в размер на 10 БТВ при освобождаване от длъжност, поради придобито право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, ведно със законната лихва от завеждане на ИМ в съда до
окончателното изплащане и по чл.55,
ал.1, т.1 от ЗЗД за сумата от 1792,92 лв., представляваща удържана без основание част от сумата, изплатена на
ищеца за работно облекло през 2019 г., на основание чл.2, ал.8, изр.2 от Правилата за определяне и изплащане
на суми за облекло на магистрати и съдебни служители в органите на съдебната
власт, ведно със законната лихва от Н.А.С., ЕГН **********
срещу П.на Р.Б.,
представлявана от Г.прокурор.
Ищцата Н.А.С. твърди, че на
28.04.2006 г. сключила трудов договор с Национална
следствена служба, на длъжността „старши експерт“, че със ЗИДЗСВ бил изменен чл.136,
ал.1 на ЗСВл. и Национална следствена служба влезе в състава на П.на РБългария. На
22.02.2019 г. депозирала заявление до Г.п.за прекратяване на ТПО, поради
придобиване правно на пенсия по чл.69 б от КСО, считано от 23.03.2019 г. и да й
бъде изплатено полагащото й се съгласно чл.354 от ЗСВл.
обезщетение. Същото било отказано с мотив, че при предходното
й освобождаване от служба, при преминаването на НСлС от
МВР към П.на Р България, й било
изплатено еднократно обезщетение по чл.261 от ЗВМР
/отм. от
01.05.2006 г./ в размер на 12 брутни трудови възнаграждения. При повторното
напускане на системата и поради еднократния характер на обезщетението,
независимо от причините за прекратяването
на правоотношението, право
на обезщетение по чл.354 от
ЗСВл. не възниквало за служителя,
в случая за ищцата. На основание
чл.354 от ЗСВл. моли съда
да осъди ответника да й заплати сумата от 28 549, 20 лв., представляваща
дължимото й се обезщетение, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на ИМ до окончателното
изплащане.
Ищцата твърди
още, че
работодателят й неправомерно, при прекратяване на
трудовото й правоотношение по чл.326, ал.1 от КТ е удържал
сумата от 1 792,92 лв.,
представляваща част от изплатената
по-рано през годината сума за работно облекло /общо 2326 лв. за 2019 г./, съответстваща на неотработеното време през
годината. На осн.чл.55, ал.1, т.1 от
ЗЗД, моли зда бъде осъден ответника Прокуратура
на Р България да
й възстанови удържаната без основание сума
от 1792, 92 лв., ведно със
законната лихва от подаване
на ИМ до окончателното изплащане. Позовава се на
разпоредбата на на чл.2, ал.8 изр.2 от Правилата за определяни и изплащане на суми за облекло
на магистрати, държавни съдебни изпълнители, съдии по вписвания и съдебните
служители в органите на съдебната власт, съгласно която „при прекратяване на трудовите правоотношение със съдебните служители
поради пенсиониране, не се дължи връщане на сумата на неотработеното време, за
което тя е изплатена".
Ответникът П.на Р.Б. е оспорил предявените искове.
По делото е безспорно, че между
страните е съществувало
ТПО, възникнало по силата на сключен трудов договор от 28.04.2006 г., което е
било прекратено със Заповед № РД-08-786/11.03.2019 г., считано от 23.03.2019
г. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ във
връзка със заявление на служителя /ищеца/. Безспорно е, че към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение,
ищцата С. е придобила право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, като на 25.02.2019 г. е подала заявление за пенсиониране пред
ТП на НОИ - София град.
Безспорно е, че на ищеца било изплатено
еднократно обезщетение в размер на 12 брутни работни заплати, по чл.261, ал.1
от ЗМВР /отм./ считано
от 01.05.2006 г. при
освобождаването й от служба, с оглед преминаването на НСлС в състава на П.на Р
България /съгл.изм. на чл.136,
ал.1 от ЗСВл. и § 111 от ПЗР на ЗИДЗСВ, ДВ,
бр.33/2009 г./.
При прекратяването на трудовото
правоотношение със Заповед № РД-08- 786/11.03.2019 г., било разпоредено
от работодателя в лицето на Г.прокурор, на ищеца да се изплати единствено
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, за неизползвания платен годишен отпуск към
23.03.2019 г. в размер на 9 работни дни за 2019 г.
Със заявление вх. № 3723/20.03.2019 г. до Г.п.на Р България, чрез Директора на НСлС, ищецът поискал да му бъде начислено и съответно изплатено и обезщетение по чл.354 от ЗСВл., според който „Съдебен служител, придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при освобождаване от длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 10 брутни месечни възнаграждения.“
С писмо от 23.04.2019 г., на ищеца
било отказано да се изплати претендираното
обезщетение по чл.354, ал.1 от ЗСВл., с аргумент, че
при освобождаването й от длъжност през 2006 г., със Заповед н №
3-859/26.04.2006 г. на Директора на НСлСл., вече й е
било изплатено обезщетение при уволнение в размер на 12 брутни трудови
възнаграждения, на осн. чл.261, ал.1 от ЗМВР /отм./,
за 12 прослужени години като служител в НСлСл., преди
преминаването й към състава на П.на Р България. Работодателят мотивирал отказа
си с еднократния характер на обезщетението за прослужено време, което не е
обвързано с конкретната причина за прекратяване на трудовото правоотношение -
поради придобито право на пенсия или не.
От
депозираните писмени доказателства по делото-справка за изплащане на парично обезщетение по чл.261,
ал.1 от ЗМВР/отм./; Ведомост за изплатено обезщетение при уволнение в размер на
12 броя месечни заплати за прослужено време; РКО № 933/21.07.2006 г. се
установява, че ищецът е била освободена по нейно желание от служба, на
основание чл.253, ал.1, т.4 от ЗМВР /отм./, като в тази връзка й е било
изплатено и еднократно обезщетение за прослужено време общо 12 години,
равняващо се на 12 брутни заплати в общ размер на 11 260, 80 лв., на основание
чл.261, ал.1 ЗМВР/отм./- При освобождаване от служба на
служителите по чл.192, ал.1, т.1 се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни
месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но
не повече от 20. Съгласно ал. (2) При
повторно освобождаване от служба от
дължимото обезщетение по ал. 1 се
приспада обезщетението, получено при предишното
уволнение.
С нов трудов договор per. № К-55/28.04.2006 г., считано от 01.05.2006 г. ищеца е назначена на
длъжност „старши експерт" с код по ЕКД на съдебните служители в
администрацията на органите на съдебната власт 2472, в отдел
„Организационно-методически", сектор „Статистика, анализи и
прогнози", откъдето понастоящем е освободена от длъжност, отново по нейно
заявление и на основание чл.326, ал.1 от КТ, с едномесечно предизвестие, а не
на специалното основание по чл.327, ал.1, т.12 от КТ, без предизвестие, при
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
От правна страна:
В Кодекса на труда са предвидени две специални хипотези
на прекратяване на трудовия договор поради право на пенсия- едностранно от
работника без предизвестие по чл. 327, ал. 1. т. 12 КТ и едностранно от работодателя с
предизвестие по чл. 328. ал. 1 т. 10 КТ.
В конкретния казус обаче, в процесната заповед, трудовият договор е прекратен, не на
посочените специални основания, а на основание чл.326, ал.1 от КТ. (1) (Изм.
- ДВ, бр. 100 от 1992 г.), според който работникът или служителят може да прекрати трудовия
договор, като отправи писмено предизвестие до работодателя.
В настоящия казус е установено, че ТПО на ищеца с предишния
работодател НСлС е било прекратено по собствено желание, считано от 01.05.2006
г. и за прослужените до този момент години в структурата на МВР, на ищеца са
изплатени 12 брутни месечни заплати като обезщетение съгласно 261, ал.1 от
ЗМВР/отм./ Според сочената норма, „При освобождаване
от служба на служителите по чл.192, ал.1, т.1 се изплаща
еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни
месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но
не повече от 20. Безспорно е, че към
този момент ищецът не е придобила право на пенсия, а изплатеното обезщетение
има възнаградителен/гратификационен
характер/.
В настоящето производство и при настоящето прекратяване на
ТПО с П.на Р.Б., ищецът вече и за първи път е придобила право на пенсиониране
за осигурителен стаж и възраст. Практиката е константна относно
обстоятелството, че право на пенсия може да се
придобие само веднъж, поради което и обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се изплаща само веднъж, дължи
се еднократно - само при придобиване
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст- решение № 49 от 05.04.2017 г. по гр.д. №
3521/2016 г., III г. о. Според решение
№ 270 от 24.03.2014 г. по гр.д. № 1296/2013 г., III г. о., след като ищецът е придобил
право на пенсия по специалния закон, същият не може да придобие
право на пенсия и по общия закон.
В конкретния случай става въпрос за придобиване право на
пенсия за пръв път и неговото упражняване и за претендирано
обезщетение по чл.354 от ЗСВл., съгласно което „Съдебен служител, придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при освобождаване от
длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни
месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната
власт, но не повече от 10 брутни месечни възнаграждения.“
Настоящата инстанция намира, че изплатеното през 2006 г.
обезщетение по реда на чл.261, ал.1 от ЗМР/отм./ обезщетение в размер на 12
брутни работни заплати-„при освобождаване
от служба на служителите по чл.192, ал.1, т.1 се изплаща
еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни
месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но
не повече от 20 и обезщетението по чл.354, ал.1 от ЗСВл.,
в което е предвидено, че само при пенсиониране на съдебния служител, той има право на еднократно парично
обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото
прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 10 брутни
месечни възнаграждения, се дължат на различни основания и при различни законови
предпоставки.
Правилно съдът се е позовал на решение
№ 417/19.12.2013 г. на ВКС, ІV Г.О по гр.д. № 61/2013 г., в което е прието, че в случаите, когато
лицето, получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда
на чл.237, ал.1
ЗОВСРБ/ отм./, не е упражнило правото си на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо, че са били
налице условията на чл.6 от ЗП/ отм./, и след
това е работило при един и същи
работодател през последните десет години от трудовия
му стаж, работодателят дължи заплащане на обезщетение
по чл.222, ал.3 КТ, тъй
като двете обезщетения се дължат на различно
основание и при различни законови предпоставки. В конкретния
казус, изплатеното на ищеца еднократно обезщетение по чл.261, ал.1 от ЗМВР/отм./ е аналогично на обезщетението по чл.237, ал.1 от ЗОВСРБ/отм./.
Последното се дължи като еднократно такова при освобождаване от кадрова военна
служба, а по ЗМВР/отм./, отново еднократно при освобождаване от служба на служителите по чл.192, ал.1, т.1/ в случая по желание на служителя/.
В настоящия казус е налице повторно освобождаване на ищеца,
вече като служител на НССл. и вече като част от
състава на П.на Р България, но основанието е съвсем друго, поради придобито и упражнено
за пръв път право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
При тези данни, въззивната
инстанция намира, че за ищеца възниква право на обезщетение по чл.354 от ЗСВл. в максималния предвиден размер от 10 БТВ, съобразно с
прослужените години на длъжността. Правото за заплащане на обезщетение по
чл.354 от ЗСВл. се придобива при кумулативното наличие на следните
предпоставки 1/ лицето да има качеството "съдебен служител”; 2/да
е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към момента на прекратяването
на служебното правоотношение, 3/ да е освободен от длъжност/ без значение на
какво основание, като размера на обезщетението е определен в зависимост от
прослужените години на длъжността, но не повече от 10 брутни ТВ. Въззивникът/ответник е посочил още едно основание, а именно
да не му е изплащано такова обезщетение, като се има предвид обезщетение поради
придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст и то за прослужени години в органите на съдебната власт.
Настоящата инстанция също намира, че не може да се
приложи по аналогия разпоредбата на чл.225, ал.4 от ЗСВл.,
съгласно която при последващо освобождаване от
длъжност на съдията, прокурорът, следователят, членът на ВСС, Г.инспектор и
инспекторът към Инспектората на ВСС получава обезщетение в размер на разликата между размера на полученото
обезщетение при предходно освобождаване от длъжност (чл.225, ал.1 ЗСВ) и новополагащото се по чл.225, ал. 4 ЗСВ. Аналогията е
прилагане на закона тогава, когато за даден случай липсва правна норма и се
прилага правна норма, уреждаща сходен случай или решаване на конкретен случай в
духа на принципите на правото, когато дори липсва сходен случай (аналогия на
правото) . В случая не са налице предпоставки за прилагане аналогия на закона
или на правото. Обезщетенията по чл.225, ал.1 ЗСВ и по чл.354 ЗСВ имат различен
характер. Съгласно чл.225, ал.1 ЗСВ при прекратяване на служебното
правоотношение съдиите, прокурорите и следователите с повече от 10 години стаж
на такава длъжност имат право на еднократно парично обезщетение в размер на
толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат в
органите на съдебната власт, но не повече от 20. Само за съдиите, прокурорите и следователите е регламентирано право
да получат нееднократно обезщетение
при освобождаването им от длъжност- веднъж- по чл.225, ал.1 ЗСВ и втори път- по
чл.225, ал.4 ЗСВ и в двата случая- независимо от основанието за освобождаване.
Подобно право за съдебните служители не е регламентирано. За тях е приложимо единствено
обезщетението по чл.354 ЗСВ, дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст.
Що се отнася до уважения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, за
него липсват доводи във въззивната жалба. Настоящата
инстанция само ще отбележи, че независимо, че в Заповедта е посочено като
основание чл.326, ал.1 от КТ за прекратяване на трудовия договор, но в
подаденото от ищцата заявление е заявено изрично, че желае ТПО да бъде
прекратено, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст
съгласно чл.69 б от КСО. Това вписано основание не може да се отрази на правата
на лицето, придобило право на пенсия, като съгласно чл.2, ал.8, изр.2 от Правилата за определяне и
изплащане на суми за облекло на магистрати и съдебни служители в органите на
съдебната власт при прекратяване на ТПО със служители от органите на съдебната
власт, поради смърт и при пенсиониране не се дължи връщане на сумата за
неотработеното време, за което тя е изплатена, т.е. ответникът неоснователно е
удържал сумата от 1792,92 лв.
Крайните изводи на двете
съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл.271, ал.1, изр. І, пр.І ГПК следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на спора и предявената претенция въззивникът следва да заплати на въззваемата
страна разноски за настоящата инстанция
във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 1386,47 лв. размерът е
определен съгласно чл.7, ал.2 т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата/ищца.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 06.03.2020 г. по гр.д.
№ 31578/19г. на СРС, ІІ ГО, 164 състав.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., представлявана от Г.п.И.Г., с адрес: гр.София, бул.“*****, чрез пълномощника по делото юрисконсулт
Т.Г.да заплати на Н.А.С., ЕГН **********, чрез пълномощника
по делото адвокат М.В.,*** направените разноски за настоящата
инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 1386,47 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчване преписа на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.