Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                       гр.София, 11.09.2019 год.

 

                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2662 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 05.11.2018 год., постановено по гр.дело №43009/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.Л.Б.“ ЕООД срещу А.В.А. искове с правно основание чл. 345 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8 122.66 евро, представляваща сбор от 7 бр. дължими и просрочени лизингови вноски за периода от 01.10.2016 год. до 01.04.2017 год. по погасителен план към споразумение №031317-Rlo-001 от 11.08.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2018 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №22113/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 317.73 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 367.73 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника А.В.А.. Жалбоподателят поддържа, че основният длъжник по процесните договори за лизинг било „М.“ ООД, представлявано тогава от ответника. С решение №1211 от 05.07.2013 год. по т.дело №2166/2010 год. по описа на СГС по отношение на посоченото дружество било открито производство по несъстоятелност, като кредиторът бил заявил вземанията си по делото. Ищецът не бил доказал размера на получените от производството по несъстоятелност суми, а доказателствената тежест в тази насока била негова. Следователно присъждането на суми по настоящото дело щяло да доведе до двойно плащане, което било недопустимо и неморално. Отделно от това ищецът не бил отправил уведомление по чл. 3 от споразумението за плащане, а направо бил депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата  „Р.Л.Б.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото нямало доказателства за погасяване на процесните задължения.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 345 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По отношение на фактическата обстановка:

Безспорно е по делото, че между ищеца и „М.“ ООД са възникнали две валидни правоотношения по договори за финансов лизинг, чиято регламентация се съдържа в /чл. 342 – 347 ТЗ, както и че ищецът е предоставил на посоченото дружество ползването на лизинговите вещи.

Не се спори също така, а и от писмените доказателства се установява, че на 11.08.2016 год. между страните било сключено споразумение №031317-Rlo-001, по силата на което ответникът поел задълженията лизингополучателя „М.“ ООД /н./ по договори за финансов лизинг №1095-11206-0857 от 10.05.2006 год. и №1095-112-6-0856 от 10.05.2006 год. в общ размер на 63 786.17 евро, като се задължил да заплати на ищеца посочената сума, ведно с лихва в сроковете, уговорени в погасителен план – Приложение № 1 към споразумението /приет като доказателство по делото – на 60 месечни вноски, всяка от които в размер на 1 160.38 евро. Страните постигнали съгласие, че всички евентуални постъпления от производството по несъстоятелност на лизингополучателя „М.“ ООД /н/ ще бъдат отчетени от ищеца като плащания по настоящото споразумение и ще намалят дълга, за което ще се изготви нов погасителен план – чл. 4.

Представена е окончателна сметка от 02.12.2016 год. за разпределение на наличните парични средства в масата по несъстоятелността на „М.“ ООД /н/, на приети от синдика вземания на кредиторите на дружеството, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, в която не фигурират процесните вземания. Посочената сметка е била одобрена на основание чл. 729, ал. 1 ТЗ с определение от 27.12.2016 год., постановено по т.дело №2166/2010 год. по описа на СГС, ТО, VІ-7 с-в. С решение по посоченото дело от 31.03.2017 год., производството по несъстоятелност на „М.“ ООД било прекратено, а дружеството – заличено от търговския регистър.

По отношение на правните изводи:

Основните спорни между страните въпроси са свързани с това дали ответникът е следвало да бъде поставен в забава съгласно клаузата на чл. 3 от процесното споразумение и дали същият е освободен от отговорност на основание чл. 123, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, тъй като кредиторът /ищецът/ е бил удовлетворен в производството по несъстоятелност на „М.“ ООД.

Длъжникът по едно облигационно правоотношение може да бъде сменен освен при универсално правоприемство и в случаите, установени в разпоредбите на чл. 101 и чл. 102 ЗЗД. В последните са уредени две категории сделки – едната, при която се поема ново солидарно задължение /старият длъжник се запазва и заедно с него се конституира трето лице като нов самостоятелен солидарен длъжник/ – встъпване в дълг, и другата – при която настъпва смяна в пасивната страна на правоотношението – заместване в дълг.

В разглеждания случай при осъщественото тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на клаузите на процесното споразумение въззивният съд приема, че същите обективират постигнато между страните съгласие за встъпване в дълг. Следователно достатъчно е да са спазени изискванията на чл. 101 ЗЗД – споразумението е сключено между „Р.Л.Б.“ ЕООД и новия длъжник – ответника, като последният се съгласил да поеме задълженията на „М.“ ООД /н./ по договорите за финансов лизинг, без обаче последният да е бил освободен, като е налице и изрично съгласие на кредитора /ищеца/.

В този смисъл и съгласно нормата на чл. 101, изр. 2 ЗЗД, ответникът и „М.“ ООД /н/ отговарят към кредитора като солидарни длъжници. Оправянето на писмено до уведомление до ответника по смисъла на чл. 3 от процесното споразумение в случая не е било необходимо, тъй като кредиторът не твърди да упражнил правото си да обяви дължимите суми за предсрочно изискуеми. Задълженията на ответника са възникнали като срочни и по правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД същият е изпаднал в забава след изтичането на определения в погасителния план ден за изпълнение на всяка една от претендираните месечни вноски.

На следващо място СГС приема, че само изпълнението от страна на един солидарен длъжник, респ. даването вместо изпълнение, както и прихващането с един солидарен длъжник, съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЗД, включително и опрощаването и новацията в хипотезите на чл. 124 ЗЗД, освобождават всички съдлъжници от отговорност. Ясна е волята на законодателя освобождаването на солидарния длъжник от отговорност да настъпи само в хипотезите, когато кредиторът е удовлетворен или са настъпили изменения в задължението с негово съгласие /такова освобождаване не настъпва, когато задължението не е изпълнено, но някой от солидарните длъжници не може да носи отговорност поради неправосубектност/.

В частност установено е по делото, че в рамките на производството по несъстоятелност на „М.“ ООД /н./ не са били извършени плащания за удовлетворяване на предявени от ищеца вземания по процесните договори за лизинг, поради което и законосъобразно с оглед липсата на данни за осъществено от ответника плащане на процесните суми първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции се явяват изцяло основателни и подлежат на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.11.2018 год., постановено по гр.дело №43009/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1/                            2/