РЕШЕНИЕ
№ 718
гр. гр. Хасково, 21.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20235640100317 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на М. А. А., ЕГН **********, с адрес:
************, чрез адв. Д. В. М. от АК Пловдив, съдебен адрес: *********** против
“СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, с която е
предявен иск с правно основание чл.124 ГПК, във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД , вр. чл. 19, ал.4 ЗПК,
вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
По делото са предявени и насрещни обективно съединени искове от “СИТИ КЕШ“
ООД, ЕИК *********, с правно основание чл. 79, ал.1, във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр.
чл.9 ЗПК против М. А. А., ЕГН ********** за за осъждането му да заплати на „Сити Кеш"
ООД сумата от 2303,10 лв., представляваща сбор от непогасена главница от 2000 лв. и
възнаградителна лихва от 303,10 лв., за периода от 20.01.2022 г. до 20.06.2022 г., по договор
за кредит Кредирект № 608961 от 20.12.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 22.03.2023 г., до окончателното
й изплащане.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 608961 от
20.12.2021 г, сключен с ответника „Сити Кеш ООД. Съгласно чл.3 от Договор за
потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, трябвало да върне сумата по кредита, а
именно 2303.10 лева, при сума на получаване 2000 лева, при срок на кредита от 6 вноски.
Спрямо Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, ищецът трябвало да
заплати и неустойка в размер на 1356.90 лева, разсрочена на 6 вноски, като по този начин
1
общото задължение по договора за паричен заем било в размер на 3660 лева.
Според ищеца, така уговорената неустойка в размер на 1356.90 лева по Договор за
потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, била недължима като нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение
на чл.19 ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК, като съображенията за това били следните:
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД било налице
когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността
в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата
от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 ЗЗД. Според задължителната практика на
ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правел
от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на ,добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се
достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода
на кредитора. В допълнение се сочи, че търсимата неустойка по Договор за потребителски
кредит № 608961 от 20.12.2021г, била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез
нея в размер на 1356.90 лева бил в размер на 110% от сумата на отпуснатия кредит. По този
начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът
на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта
на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия
случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост. Въз основа на това, така търсимата
неустойка по Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, била нищожна
като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава
четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за
кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно
договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсимата неустойка по
Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, в размер на 1356.90 лева при
2
неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се
намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за
неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била
тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК.
С търсимата неустойка по Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г,
в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на
заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка, която била
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Наред с това, търсената неустойка по Договор за потребителски кредит № 608961 от
20.12.2021г, била нищожна и на основание чл.146 ал.1 ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Според ищеца, процесната неустойка не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на
чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно било от самия Договор за потребителски кредит, че търсимата
неустойка била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
била нищожна. С предвиждането на такива разходи посочени в Договор за потребителски
кредит № 608961 от 20.12.2021г, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита
и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
3
процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорката за неустойка по процесния договор за
кредит, се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №
426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната
норма на чл.19, ал.4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлявал един от елементите, на които можело да се основе преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието,
че търсимата неустойка в Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г,
сключен между ищеца и „Сити Кеш" ООД в размер на 1356,90 лева, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение
на чл.19 ал.4 ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 ЗПК.
Претендират се направените съдебни разноски.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е депозиран писмен отговор на
искова молба от ответника, но е предявен насрещен иск по реда на чл.211, ал.1 ГПК от
ответника по първоначално предявения иск “СИТИ КЕШ“ ООД, с правно основание чл.
чл.79, ал.1, във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК против М. А. А..
Ищецът по насрещния иск твърди, че на 20.12.2021г., ответникът по НИ подал
заявление за сключване на договор за паричен заем чрез средство за комуникация по
смисъла на чл. 6 от ЗПФУР. Потребителят въвел трите си имена, ЕГН, телефонен номер,
адрес на електронна поща, желаната сума на кредита и броя на погасителните вноски.
Прочел и приел Общите условия на дружеството, като изрично декларирал, че ги приема и
се съгласява с посочените. Потребителят посочил адрес на електронна поща
*******************@*****.*** за кореспонденция с кредитора. На посочения адрес
дружеството изпратило СЕФ, договор за потребителски кредит Кредирект № 608961,
погасителен план към него и приложимите към договора Общи условия. Процесният
договор бил за сумата от 2000 лв., брой на вноските - 6, вид на вноската - месечна, ГПР
48.51 %, ГЛП 40.05%. Сумата била усвоена от потребителя в брой, при подписването на
договора. В Приложение №1 на договора бил поместен погасителния план, като видно от
същия в него били посочени номера на вноската, падежа, сумата за главница и лихва, както
и дължимата неустойка, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
4
обезпечение от договора. До датата на предявяване на насрещния иск ответната страна не
била извършила плащания по договора за кредит с падеж 20.06.2022г.
Размерът на възнаградителната лихва по договора за заем бил определен също
съгласно нормативно установените правила. Страните установили, че потребителят ще
дължи заплащането на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент -
40.05%, при годишен процент на разходите 48.51%, като същият бил в рамките на
предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер - не по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Законът не въвеждал изискване или
ограничение на размера на възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в Решение №
378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., нямало пречка страните да
уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Същото становище било възприето и в Решение № 1359 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. №
15/2007 г., IVг. о., ГК, докладчик съдията Д. Ц.. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) бил
ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не
било налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да
уговорят в полза на кредитора, поради което не било налице и противоречие с добрите
нрави, досежно възнаградителна лихва в размер на 40.05%, след като ГПР бил в законовите
рамки на чл. 19, ал.4 ЗПК. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната лихва
била действителна.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което ответникът по
насрещния иск бъде осъден да заплати на ответника сумата от 2303,10 лв., представляваща
сбор от непогасена главница от 2000 лв. и възнаградителна лихва от 303,10 лв., за периода
от 20.01.2022 г. до 20.06.2022 г., по договор за кредит Кредирект № 608961 от 20.12.2021г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на насрещната
искова молба – 22.03.2023 г., до окончателното й изплащане.
Претендират се направените по делото разноски. Направено е възражение за
прекомерност на претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на
насрещната искова молба от ответника по насрещния иск и ищец по първоначалния такъв, в
който същият счита насрещната искова молба за редовна и допустима, но неоснователна и
недоказана.
На първо място се поддържа от ответника по насрещния иск, че сключеният Договор
за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, имал белезите на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Същевременно, към него била
приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от
10.06.2006г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на
5
Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка, съдът имал задължение
да следи служебно и при незаявено от тяхна страна основание за нищожност на договора,
когато била нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисквало
събиране на доказателства, когато е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/, когато било налице противоречие с добрите
нрави и когато била налице неравноправна клауза в потребителски договор. Общата
потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 от Закона за потребителския кредит
ЗПК, предвиждала, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни, когато липсва индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо
правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят
е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова
услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. Законът за потребителския кредит въвеждал императивни изисквания по
повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори,
нарушаването на които водело до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.
На следващо място се сочи, че сключеният Договор за потребителски кредит №
608961 от 20.12.2021г, бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е
нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.
В случая в Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, бил посочен ГПР -
48.51%., както и годишен лихвен процент 40.05%. Липсвали обаче каквито и да е било
условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Действително в Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, било
посочено, че ГПР е 48.51 %. Липсвало обаче, каквото и да е било уточнение, какви точно
разходи се включват в посочения процент. Не било ясно какво точно се съдържа в ГЛП от
40.05% и как се изчислява по отношение на общия ГПР. Не ставало ясно, защо има разлика
между ГЛП и ГПР в размер на близо 9%, доколкото ищецът по насрещния иск заявявал, че в
ГПР се съдържа единствено и само лихвата. По този начин ответникът по насрещния иск
бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
6
размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ответникът по НИ ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение,
за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по потребителския договор,
невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Това било установено и в трайната практика на съдилищата в страната.
В чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК било предвидено, че в договора трябва да се съдържат
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
настоящия случай имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на посочените
изисквания като в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Това създавало
невъзможност за ответника по НИ да разбере заплащаните от него вноски по погасителния
план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база. Посоченото се явявало
още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем. В този
смисъл също се сочи относима съдебна практика.
Наред с това в Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, била
уговорена неустойка за неизпълнение за задължението, въпреки че същата не се
претендирала от ищеца по НИ. Поради явната й нищожност, фактически се дължала
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това било така,
доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвиждал редица
условия, които били кумулативно дадени, следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок,
а именно в 1-дневен срок, поради което било обективно невъзможно да бъдат покрити от
кредитополучателя. В чл.4 от договора, се предвиждали и нужните обезпечения- поръчители
или банкова гаранция. Едно от условията, на които трябвало да отговарят поръчителите,
било да получават осигурителен доход в размер на не по-малко от 1000 лева, всеки от тях,
да нямат неплатени осигуровки през последните 2 години и редица други условия, който
следвало да бъдат открити за 1 ден. По отношение за второто обезпечение, а именно-
банкова гаранция било общоизвестно, че никоя банка в Република България, нямало да
предостави банкова гаранция за 1 ден, просто процедурата по нейното предоставяне
изисквало доста по-дълъг период от преклузивния 1 ден. От тук следвал извода, че така
въведените изисквания за вида обезпечение и срока за представянето им създавали
значителни затруднения за длъжника и то до степен изцяло да се възпрепятства
изпълнението. Налагал се извод, че всички опции, посочени в договора всъщност не давали
възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били невъзможни за
изпълнение. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка щяло възникне
в сферата на кредитора. Тя затова била уговорена и като сигурна част от дълга, като
следвало да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
7
Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се плащало заедно с
вноските за главница и лихва, което вземане представлявало допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент,
като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и неустойката, която
като неустойка била нищожна, а реално била сигурна печалба за кредитора. Следователно
годишният лихвен процент нямало да е 40.05 %, както било записано, а следвало да е по-
голяма число, ако в него участва и вземането от 1356.90 лева, формално уговорено като
неустойка. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен
лихвен процент, което представлявало самостоятелно основание за нищожност на договора
за паричен заем.
Освен това, доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от
1356.90 лева, изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. По този начин щял да се наруши и правилото ГПР да не надвишава пет пъти
размера на законна лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/. Поради невключване на уговорката за заплащане
на неустойка в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143
и сл.ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела
до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1
т. 10 ЗПК. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата
в страната.
Оспорва се като нищожна и клаузата за договорна лихва в размер на 303,10 лева,
както на основание изложените по-горе възражения, така и поради противоречие с добрите
нрави. Уговорен бил по Договора за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г, ГПР от
48.51%, както и годишен лихвен процент 40.05%. За търсения период на възнаградителната
лихва, основният лихвен процент на БНБ бил 0% + 10 пункта (съгласно ПМС № 72 от
08.04.1994г.) правел размер на законната лихва към датата на сключване на договора 10%, а
трикратния размер на законната лихва към 30%. Приемало се, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва- Решение
№ 906 от 30.12.2004г., по гр.д.№ 1106/2003г., на ВКС, второ гражданско отделение,
Решение № 378 от 18.05.2006г., по гр.д.№ 315/2005г., на ВКС, второ гражданско отделение,
Определение № 901 от 10.07.2015г., по гр.д.№ 6295/2014г., на ВКС, IV гражданско
отделение. Именно поради това, така описаните в договора за потребителски кредит
8
уговорки и клаузи, противоречали на добрите нрави. Предвид характера на предоставената
по договора услуга, уговорките посочени в договора за потребителски кредит, не
съответствали на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равноспоставеността на съконтрахентите.
Посочено е най-накрая в отговора на исковата молба, че ответникът по насрещния
иск е погасил сумата от 610 лева по процесния договор за потребителски кредит, което било
видно от представената справка за извършени плащания и в тази връзка се възразява срещу
доказателственото искане на ищеца по НИ за назначаване на съдебно-счетоводна
експертиза.
В случай, че съдът обяви Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г,
за недействителен се прави възражение за прихващане на платената сума от 610 лева за
неустойка към дължащата се главница по процесния договор за кредит, а в случай, че съдът
не приеме тази теза, се прави възражение за прихващане на същата сума към дължащата се
главница и лихва по Договор за потребителски кредит № 608961 от 20.12.2021г.
Претендират се направените и по този иск разноски като е направено възражение за
прекомерност на претендиралите разноски по гр.д № 317/2023г. описа на Районен съд
Хасково от страна на ищеца по НИ, които следвало да бъдат редуцирани до 100 лева
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за паричен заем Кредирект № 608961/20.12.2021 г.) се установява, че между
ищецът М. А. А. /заемател/ и ответника „Сити Кеш” ООД /заемодател/ е сключен описания
договор, тоест че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение.
Съгласно чл.3 от Договор № 608961/20.12.2021 г., ищецът трябва да върне сума по
кредита от 2303,10 лева, при сума на получаване 2000 лева, при ГПР 48.51 %, годишен
лихвен процент- 40.05%, при срок на кредита от 6 месеца. В чл.6.5 в Договора е предвидено,
че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заеманата сума да
предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от
Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), а в чл.6.6 е
предвидено, че при неизпълнение на чл.6.5, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 1 356,90 лева.
В чл.33 от Общите условия /общи условия на „СИТИ КЕШ“ ООД за заеми
„Кредирект“, в сила от 08.03.2019 г./, непредставени по делото, но достъпни на интернет
страницата на ответника, се предвиждат следните обезпечения: поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от
9
тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход или безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ сключване на договора за заем до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение
в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща освен
главницата, също така и лихвата.
От представеното от ищеца по първоначалния иск извлечение за извършените и
предстоящи плащания по договор за паричен заем № 608961 от 20.12.2021 г. е видно, че
платената към 03.01.2023 г. сума по договора е 610 лева и остатък до края на кредита –
3861,93 лева.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца по насрещния
иск, съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като
обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението
се установява, че размерът на непогасения остатък по процесния Договор за паричен заем
Кредирект № 608961 от 20.12.2021 г. възлиза на 2000 лева главница; 303,10 лева договорна
лихва за периода от 20.01.2022 г. до 20.06.2022 г.; 1356,90 лева – неустойка за
непредоставено обезпечение съгласно т.6.6. от договора и 270,51 лева лихва за забава за
периода от 01.08.2022 г. до 01.04.2023 г. Вещото лице е посочеило, че със сумата в размер на
610,00 лева, постъпила по банковата сметка на „Сити кеш“ ООД на 23.08.2022 г. се покриват
задължения по следните пера: 365,31 лв. – такси, съгласно Тарифа; 73,53 лева – законна
лихва за забава; 171,16 лева – договорна лихва по вноски с падеж 20.01.2022 г., 21.02.2022 г.
и 21.03.2022 г. (частично погасяване).
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявените при условията на последващо обективно кумулативно съединение иск с
правно основание чл.124 ГПК, във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД , вр. чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1
ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП и насрещни искове по чл.211, ал.1, във вр. с чл.79, ал.1,
вр. чл.240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, са процесуално допустими.
Разгледани по същество, първоначално предявеният иск е изцяло основателен, а
насрещните искове - неоснователни, като съображенията за това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
10
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-
11
кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.6 от Договор за паричен заем
Кредирект № 608961/20.12.2021 г., според която се дължи неустойка в размер на 1356,90 лв.,
при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител,
който да отговаря едновременно на посочените в чл. 33, ал.1, т.1 от Общите условия или
безусловна банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 1356,90 лв. при
главница от 2000 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
12
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.6.6 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да
отговаря/т на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход,
надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да
не са поръчители или заематели по друг договор. Освен това следва този поръчител/и да
представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези специфични
изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства всички
възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв,
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите условия не е
предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне
плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така, във всички случаи
вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното,
същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план,
инкорпориран в договора.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 1356,90 лв./при главница
от 2000 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо
тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 40, 05 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 1356,90 лв., формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
13
чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като представлява около 70
% от предоставената сума по кредита. По този начин съдът намира, че се заобикаля
ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е
следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на
неустойката, ГПР от 48.51 % би нараснал допълнително и то значително като за този извод
не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти
размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за неустойка ще се
получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит
и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време надхвърля повече от
полвината от размера на кредитната сума и при включването му в годишния процент на
разходите, размерът му значително надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. В случая, по отношение на този иск, следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че процесната „неустоечна“
клауза по чл.6.6 от договора за кредит е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП,
тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то надвишава повече от
половината от размера на предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146,
ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
14
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за установяване прогласяване нищожност
на клаузата, предвидена в чл.6.6 в Договор за паричен заем Кредирект № 608961/20.12.2021
г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1356,90 лв., на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Във връзка с предявените насрещни искове по чл.211, ал.1, във вр. с чл.79, ал.1, вр.
чл.240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, настоящият съдебен състав намира, че
основателността им е обусловена от разглеждане на възражението на ответника по тях за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Доколкото се касае за
правоотношение произтичащо от договор за потребителски кредит следва да се извърши
преценка на съдържанието му за съответствие с разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
15
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Както бе посочено по - горе, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 48.51 %, а пък ГПР е 40.05 %, като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия
ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в
лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
В случая се установява несъответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в
която е поставено изискването за посочване на лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му. Макар в договора да е посочен ГЛП от 40,05 % следва да се отчете липсата
на уточнение върху, каква база се начислява той: дали върху целия размер на заетата сума
или върху остатъчната главница. Това е пречка да се определи, как с е разпределя лихвата
във времето и влияе ли се от намаляването на главницата. Тъй като в договора липсва
отбелязване, какъв е общият размер на дължимата за срока на същия възнаградителна лихва
и съотношението й с главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният
процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран от 40,05 %.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен
на основание на чл. 22 ЗПК и без да се обсъждат останалите несъответствия между
формулираните клаузи и разпоредбите на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане
само на чистата стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи, т.е. не се
дължи претендираната договорна лихва от 303,10 лв. Тъй като се установява, че заемателят е
извършвал плащания по договора следва да се приеме, че с тях същият е заплатил на
заемодателя суми, които следва да се отнесат като връщане на предоставената му от
кредитора сума от 2000 лв. като размерът на същите е 610 лв. Следователно дължимият
остатък за главница е 1390 лв.
В случая обаче е недопустимо и присъждането на неплатената главница от 1390 лв.,
нито на тази в размер на 2000 лв., каквото е искането на „Сити Кеш" ООД, тъй като същата
се претендира от дружеството като дължима на действително договорно основание, а не на
основание чл. 23 ЗПК като дадена по недействително правоотношение. Разпоредбата на чл.
23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното
обогатяване - при липсата на основание, всеки дължи да върне това, което е получил. По
тази причина насрещният иск за сумата от 2303,10 лв., представляваща сбор от непогасена
главница от 2000 лв. и възнаградителна лихва от 303,10 лв., за периода от 20.01.2022 г. до
20.06.2022 г., по договор за кредит Кредирект № 608961 от 20.12.2021г. следва да се
16
отхвърли изцяло, защото в противен случай уважаването му би се явило отклонение от
предмета на делото и произнасяне от съда по непредявен иск, което представлява
съществено процесуално нарушение.
Отхвърлянето на главния насрещен иск изключва разглеждането на обективно
съединения с него акцесорен такъв по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на законна лихва от
предявяването му до окончателното плащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът по
първоначално предявения иск е направил изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се
присъдят такива в общ размер от 55,00 лева за платена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца по този иск адв. Д. В. М. сумата от 522,83 лева с включен ДДС, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие във връзка с предявения от него иск, определено според размера му и по
правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.7 ал.2 т.2 и § 2а
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На ответника не се дължат разноски по предявеният спрямо него иск и заявените от
същия насрещни искове.
На ответника по насрещните искове не се дължат разноски поради липса на
представени доказателства за сторени такива. На представлявалия го пълномощник адв. Д.
В. М. се дължи възнаграждение съобразно разпоредбата на чл.7 ал.2 т.2 и § 2а от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 636,36 лева с
включен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар за адвокат, тъй като такъв не е
договарян по размера си.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между М. А. А., ЕГН **********, с
адрес: ************, съдебен адрес: ***********, адв. Д. В. М. от АК - Пловдив и “СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец,
ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, че клаузата за
неустойка в размер на 1356,90 лева, обективирана в чл.6.6 в Договор за паричен заем
Кредирект № 608961/20.12.2021 г., сключен между М. А. А. и “СИТИ КЕШ“ ООД, е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените от “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от
17
Николай Пенчев Пенчев против М. А. А., ЕГН **********, с адрес: ************, съдебен
адрес: ***********, адв. Д. В. М. от АК – Пловдив, обективно съединени искове за
заплащане на сумата от 2303,10 лв., представляваща сбор от непогасена главница от 2000
лева и възнаградителна лихва от 303,10 лева, за периода от 20.01.2022 г. до 20.06.2022 г., по
договор за кредит Кредирект № 608961 от 20.12.2021г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 22.03.2023 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Николай
Пенчев Пенчев, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М. А. А., ЕГН **********, с
адрес: ************, съдебен адрес: ***********, адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, сумата от
55,00 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Николай
Пенчев Пенчев да заплати на адв. Д. В. М., ЕГН **********, с адрес на кантората -
***********, сумата от общо 1159,19 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
18